Роман Полански на 85
Той се ражда в Париж на 18 август 1933 г.в полско еврейско
семейство, което се мести в Краков три години по – късно.
Подобно на Милош Форман преживява ужаса на нацистката
окупация, живота в гетото и смъртта на майка си, загинала в Треблинка.
Любовта си към света на спектакъла проявява още като пионер
през 1946 г., когато се изявява на театралната сцена и в радиото – естествено с
култова изява в адаптацията на „Синът на полка“ на Валентин Катаев.
След това закономерно идва следването в Лодз от 1951 г.до 1957 г. и знаковото му присъствие в легендарния филм на Вайда „Поколение” през
1954 г.
В Лодз младият Ромек учи освен режисура и актьорско
майсторство, което му помага в по – нататъшното му творческо развитие, в което
открива и поприщата на сценарист и продуцент.
Филмът „Поколение” е портрет на генерацията му, израсла в
годините на окупацията и възмъжало в горнилото на антигерманската съпротива.
Като Мундек той представя участта
си на герой, принуден от обстоятелствата да се бие за свободата на родината си.
Каква ирония на съдбата – тогава, когато у нас се радваме на
„епоси” като „Песен за човека” на Борислав Шаралиев, Полански участва в
шедьовър, с който Вайда става родоначалник на „полската филмова школа”!
Роман Полански извървява дълъг и трънлив път към славата.
Той става известен първо с прочутите си късометражки, с
които покорява фестивалните екрани и
демонстрира освен стабилен професионализъм и владеене тайните на занаята и своя
специфичен вкус към гротеската и абсурдния хумор, с който веднага е
разконспириран като последовател на Бекет.
Гледал съм най – известните му кратки филми, започвайки от
„Убийството”(1957).
Те ме спечелиха със стегнатата си форма, тънка ирония и блестящ професионализъм,
надмогващ и игнориращ сковаващите рамки на соцканона.
Полански никога не прави концесия на режима, той не робува
на идеологическите догми и държи да разкрие парадоксите на човешката комедия,
на противоречивия и често необясним характер с топлота и често демонична насмешка.
Това се чувства осезаемо в „Двама мъже и шкафът”(1958), „Лампа”(1959), „Дебелият и тънкият”(1961) и особено в
„Млекопитаещите”(1962),
в който гротесковото експониране на двамата хитреци, тикащи шейната в снежната
пустош, достига апогея си.
Режисьорът не изоставя кратката форма през цялата си
кариера.
Във Франция дебютира с новелата „Диамантената огърлица”(1964), по - късно периодически се завръща към своето
начало най – вече в чудесните си и остроумни рекламни филми за цигарите „Житан” през 1993 г., за одеколона „Алчност” през
2009 г., ангажирайки Мишел Уйлямс и Натали Портман – реверанс към шедьовъра на
Щрохайм от 1924 г. и за палтата на „Прада” от 2012 г. – „Терапия” – с култовите
изяви на Хелена Бонъм – Картър и Бен Кингсли, който е очевиден намек за
„Наемателят” от 1976 г., без да забравяме новелата „Еротичното кино” от 2007 г.
от сборника „Всеки има своя представа за киното”, изпълнена с тънка ирония и
без никакъв еротичен кадър.
Успехът спохожда Полански още с дебюта му в пълнометражното
игрално кино – „Нож във водата”(1962)
– камерна психологическа драма с Леон Немчик - журналистът, Йоланта
Умецка – приятелката му и Зигмунд Малянович - момчето.
Филмът се запомня с чудесната си микродраматургия, прецизния
сценарий, дело на Полански и Йежи Сколимовски и с фино прокараната граница
между антиконформизма и мечтата за благополучие.
С тази творба стартира интереса на постановчика към
камерните драми, ограничени в пространството и времето – яхта, кораб („Горчива луна”, 1992), замъкът на Уолтър Скот („Безизходица”, 1966), тесни и задушни квартири –
„Отвращение”(1965),
„Наемателят”(1976) и
апартаменти - „Смъртта и момичето”(1995), „Касапница”(2011), театралната сцена –
„Венера в кожа“(2014)...
Познавачите на творчеството му с лекота маркират основните
идейно – смислови и тематични параметри, в които се движи в своето
дълголетно плодотворно развитие – психологическата драма, комедията и мюзикъла – „Безизходица”(1966), „Танцът на вампирите”(1967), „Кой?”(1972), амбициозните и
реализирани със завиден блясък барокови и исторически спектакли, екранизации на
титани като Шекспир, Томас Харди и Дикенс – „Макбет”(1971), „Тес”(1979), Оливър Туист”(2005), екзотични и морски приключения – „Деветата порта”(1999) и „Пирати”(1986) – доста преди появата на сагата на
Гор Вербински, Роб Маршал и Джери
Брукхаймър „Карибски пирати”(2003 – 2017), хоръра
–„Отвращение”(1965), „Танцът на вампирите”(1967) и „Бебето на Розмари”(1968), трилъра – от
шедьовъра „Китайският квартал”(1974)
до недооценения „Безумецът”(1988),
като в тази поредица задължително трябва да включим и най – амбициознитe, съкровени и ангажирани постановки – „Смъртта
и момичето”(1995),
„Пианистът”(2002), „Писател в сянка”(2010), „По истинска история“
(2017)…
Полански е сложен продукт на европейската и американската култура.
В Полша той усвоява занаята на кинорежисьора и актьора.
Там той изживява и първата си голяма любов с Барбара
Квятковска – Лас, с която живее три години – от 1959 до 1962 и за която
разказва с такава топлота в мемоарите си.
След световния резонанс на „Нож във водата”, приет обаче
хладно в Полша, за него става ясно, че за да не настъпи застой в кариерата му,
трябва да предприеме драстичен, хазартен ход.
Той напуска родината си и заминава за Франция.
Авантюристичната натура му помага да направи плавния преход от страната
на киното към Великобритания, където снима три филма, в които водещите роли
изпълняват сестрите Катрин Деньов и Франсоаз Дорлеак – „Отвращение”(1965) и „Безизходица”(1966) и
бъдещата му съпруга Шарън Тейт в „Танцът на вампирите”(1967), необходими и важни етапи за
кариерата му – световен успех и Сребърна мечка с „Отвращение”, а след това
и „Златна мечка” в Берлин с „Безизходица”, преди да поеме към
примамливия свят на Холивуд.
Неговият билет за славата е „Отвращение” – мрачен, камерен
трилър с изключителната Катрин Деньов като Каръл, която мразейки обвързването и
мъжките ласки, предпочита да извърши две кървави убийства, преди да посегне на
живота си.
Въпреки фестивалния си успех, Романски все още не е сигурен
доколко е конвертируим сред публика и продуценти.
„Безизходица” е накълцан от американската критика, „Танцът
на вампирите” първоначално е охулен и хладно приет, премонтиран и обезобразен
до степен режисьорът да иска да си махне името от встъпителните титри, въпреки
великолепната изява на Шарън Тейт като Сара, след което придобива култов статус
и дава тласък за създаването на пищен театрален мюзикъл, върху който Полански
работи с прекъсвания цели 13 години – от 1997 до 2010!
На него обаче отчайващо му трябва хит, касов шлагер и той го
получава благодарение на Робърт Евънс и „Парамаунт”.
Годината е 1968, филмът е екранизация на бестселъра на Айра
Левин, в главните роли са Джон Касаветис – Гай и Мая Фароу – Розмари.
Излиза „Бебето на Розмари”, а темата – самотната борба на
млада жена да запази здравия си разум, нежност и майчинсктво.
Това е мост към „Отвращение”, а с убедителната операторска
работа на Уйлям Фрейкър и незабравимата музика на Кшищоф Комеда Полански създава необходимата атмосфера на
страх и ужас, чийто връх е раждането на малкия Сатана.
„Бебето на Розмари” се превръща в световен успех, носи на
екипа на Полански и две престижни награди – „Оскар” за поддържаща женска роля
на Рут Гордън и „Давид на Донатело” за главна женска роля на Мая Фароу.
Славата, парите, интервютата, идеалните условия за работа ,
които му осигурява Робърт Евънс са помрачени от ужасната трагедия, преживяна от
Полански през 1969 г., когато на 9 август, само девет дни преди рождения си ден
намира бременната си съпруга заклана, след ритуална вакханалия от сектата на
Чарлз Менсън.
Как е намерил сили да продължи напред и отново да приложи
творческия си потенциал при екранизацията на „Макбет” с пари, осигурени му от
Хю Хефнър, издателят на „Плейбой”, само той си знае.
Логично е обаче да потърси художествено осмисляне на преживения
ужас именно в тази кървава трагедия, изпипана с финес и замах и с блестящите
интерпретации на Джон Финч и Франческа Анис като семейство Макбет.
Резонно филмът получава награда на Британската филмова
академия за най – добри костюми на Антъни Менделсон и съвсем неочаквано след
това Полански акостира в Италия за
снимките за „Кой?” с участието на Сидни Ром – Нанси и Марчело Мастрояни – Алекс
– слънчева и бравурна приказка, напомняща атмосферата на „Алиса в страната на
чудесата”.
През същата година прави много добрия документален филм
„Уикендът на шампиона“, в който проследява триумфа на Джеки Стюарт във „Формула
1“
След това отново
настъпва рязък завой с мрачнии психотрилъри, изследващи двойнствената
човешка природа – „Наемателят”(1976) и най – вече с
легендарния „Китайският квартал”(1974).
Сниман по сценарий на Робърт Таун , „Китайският квартал” е блестящ
и ретростилизиран епос, издържан изцяло в класическите традиции на черния филм
и заветите на Чандлър, с хипнотично -
объркващ сюжет и изключителните превъплъщения на Джак Никълсън – Джей Джей
Гитс, Фей Дънауей – Евелин и Джон Хюстън като Ноа Крос.
В този филм се запомня и култовото присъствие на самия
Полански като човекът с ножа, отрязал носа на детектива Гитс.( Той се изкушава да поема роли и в други
свои филми – „Двама мъже и шкафът”,
„Танцът на вампирите”, „Наемателят”...)
„Китайският квартал” постига световен успех, получавайни
„Оскар” за оригинален сценарий и награда на Британската филмова академия за
сценарий, режисура и главна мъжка роля.
И отново лична драма след блясъка на световната слава –
провал с „Наемателят” – по думите му напуснали със съсценариста Жерар Браш Кан
„като пребити псета”, след което идва скандалната сага с 13 годишната Саманта
Гейли Гаймър, която снима за „Вог” и която, според нейна интерпретация от 2003
г. трябвало да се преоблече пред него, което обаче ” не беше наред и аз не
исках да се върна за второто заснемане”.
Снимките все пак са направени на 10 март 1977 г. в дома на
Джак Никълсън, по време на които по думите й Полански извършва „различни
сексуални действия с нея”, предлагайки й комбинация от шампанско и метаквалон.
Внезапно американският рай се превръща за режисьора в ад.
Той се връща от снимките на „Наемателят” и според съдебно
решение престоява в затвора Чино в Калифорния 42 дни.
Научавайки че няма да получи от съдията пробация , бяга на 1
февруари 1978 г. в Лондон, където придобива статут на постоянно пребиваващ.
На другия ден предвидливо пристига в Париж, спомняйки си за своето
раждане във Франция и като френски гражданин избягва опасността от екстрадиция
в САЩ.
Полански никога повече не посещава САЩ, „Оскарът” за
режисура за „Пианистът” получава от ръцете на Харисън Форд, с когото работи в
„Безумецът”, предпочитайки да работи в страни като Германия, Франция,Чехия и Полша,
откъдето не може да бъде върнат в САЩ.
Сагата продължава през 2009 и 2010 г.
На 11 януари 2009 г. Саманта Гаймър подава молба за снемане
обвиненията срещу Полански, който след арестуването си на 29 септември 2009
г.от швейцарската полиция в Цюрих, доживява да бъде освободен от домашен арест
на 12 юли 2010 г.
По време на тази продължила повече от 30 години съдебна
битка Полански намира опора в третата си съпруга Емануел Сение, за която се
оженва на 30 август 1989 г.
Тя му ражда две деца – Морган и Елвис и прави зашеметяващата роля на Мими в „Горчива
луна”, в компанията на Кристин Скот Томас, Хю Грант и Питър Койот.
Спасението за режисьора е светът на Томас Харди и скрупольозната екранизация на „Тес” с
Настася Кински в главната роля, заснета с много вкус и любов от Жислен Клоке и
Джефри Ънсуърт, получила три отличия „Оскар” – а - за оператор, художник и костюми и награда от
Британската филмова академия за най – добра операторска работа.
Трусът от американското приключение за Роман Полански се отразява
зле на креативния му дух.
Седем години минават
преди да заснеме елегичната пиратската история с Уолтър Матю като капитан Томас
Бартоломей Ред през 1986 г.и объркания и
нетипичен трилър „Безумецът” с Харисън Форд – д – р Ричард Уолкър, появил се две
години по – късно.
80 – те години на миналия век са като кошмарен сън за него,
преди отново да атакува върха през 90 – те с три майсторски направени творби –
„Горчива луна”(1992),
„Смъртта и момичето”(1995)
и „Деветата порта”(1999).
Блестящ камерен психотрилър, проникновена човешка драма със
Сигърни Уивър – Паола Ескобар, Бен Кингсли – д – р Роберто Миранда и Стюарт Уилсън – Херардо
Ескобар, спечелила сърцата на филмовите критици в Далас за главна женска роля и
убедителна екранизация на Артуро Mерес – Реверте с Джони Деп – Дийн Корсо и Лена Олин – Лиана
Телфър.
Закономерно идва времето за следващия триумф.
„Пианистът” се появява през 2002 г.
Това е съкровена, дълго лелеяна и в значителна степен
автобиографична драма, като зад образа на пианиста Владислав Шпилман прозира
съдбата на самия Полански.
Режисьорът проникновено екранизира мемоара на Шпилман,
вкарвайки и добавяйки незабравими детски преживелици от премеждията си в
краковското гето, направлявайки уверено в главната роля Ейдриън Броуди.
Сниман в „Бабелсберг” и Полша „Пианистът” триумфира в целия
свят и носи на своя създател „Златна палма” в Кан, три „Оскар” – а - за най – добра режисура, главна мъжка роля
и адаптиран сценарий на Роналд Харууд, както и награда на Британската филмова
академия за най – добър филм.
По мое скромно мнение като зрялост на замисъла, мащаб и сила
на емоцията при претворяване на вечната тема за Холокоста, „Пианистът” е сред
върховите постижения на седмото изкуство, достойно конкуриращ шедьовъра на
Спилбърг „Списъкът на Шиндлер”(1993).
Без повече провали и кризисни моменти режисьорът продължава
уверено напред с великолепната екранизация по Дикенс „Оливър Туист”(2005), дело на Роналд Харууд
с Барни Кларк като Оливър Туист и Бен Кингсли като Фейджин, носещ атмосферата
на незабравимата версия на Дейвид Лийн от 1948 г. и отличена с наградата за най - добър художник – на Алън Старски на Санио
Филмфест, най – ангажираният си и критичен филм – „Писател в сянка”(2010), разкриващ машинациите
в голямата политика с Йън Макгрегър като наетия писател , Пиърс Броснан като
бившият премиер Ланг и Оливия Уйлямс като съпругата му Рут Ланг.
Независимо, че го снима като затворник с прикрепен за него GPS , давайки напътствия от
растояние, „Писател в сянка” се оказва поредният голям филм във възхитителната кариера на Роман Полански, съвсем заслужено
получил Сребърна мечка за режисура от фестивала в Берлин, след който като
кратка почивка и завръщане към атмосферата на „Смъртта и момичето”
постановчикът снима поредната си трагикомична психологическа драма „Кланица”(2011) с прекрасния квартет
Джоди Фостър и Джон Райли – Пенелопе и Майкъл Лонгстрийт и Кейт Уинслет и
Кристофър Уолц – Нанси и Алън Кауън.
Харесах и „Венера в
кожа”(2014), върху
който Полански работи с Емануел Сение в главната роля, както
и „По истинска история“(2017), отново с Емануел Сание и
Ева Грийн.
Полански има повече от 60 годишно присъствие в света на
киното.
То е почетно, представително и впечатляващо.
Независимо, че творческото му развитие е неравно и пълно с
обрати, с провали, полууспехи ,шедьоври и хитове ( вкл. в операта и театъра , където поставя „Хофманови разкази”, 1981,“Амадеус“
,1981, „Метаморфозата” по Кафка, 1983 и основно легендарният мюзикъл „Танцът на
вампирите”, чиято хамбургска премиера в театър „Ново цвете” от 10 ноември 2005
г. с безупречните Кевин Тарте – граф фон Кролок и Джесика Кеслер – Сара и с феноменално
добрата музика на Джим Щайнман успях да гледам на ДВД), Роман Полански е сред най – видните
представители на кинорежисурата в момента , винаги стремящ се да реализира
творби, намиращи се по средата между касовото и претенциозното кино, поставени
със страст и ентусиазъм, с любов към
детайла и филигранна визия, с настроение и емоции, с актуални и значими
внушения и с любими звезди, чрез които режисьорското послание достига
безпроблемно и ненатрапчиво до нашето съзнание.
Дори и на тази почетна възраст Полански продължава да гледа
и снима филми, демонстрира отлична професионална кондиция, с годините става все
по – добър и закономерно заема полагащото му се място в първата редица на утвърдените кино- класици, от които идващите
поколения има какво да научат.
Ако, разбира се, имат неговото желание и амбиции.
Написа и прекрасни мемоари „Роман за Полански“.
Първият вариант прочетох на полски в сп.“Филм“ през 1983 г.,
а уж там имаше военно положение!, а българският
през 2017, две години след излизането на преработеното и допълнено
издание на френски.
От тях научих с изненада по колко проекта още е работил,
превърнали се впоследствие в стойностни заглавия – „Спускане по ски
шанцата“,„Денят на делфина“, „Пеперудата“, Ураганът“, „Първият смъртен грях“,
„Могъщият“…
Имал е усет за кино , знаел е кой текст ще пасне на екрана…
А доказателството за това, че лентите му са ценени от
неговите колеги откривам в творчеството на Уди Алън.
Всеки, гледал „Мач пойнт”(2005) може да открие източника на вдъхновение за знаменития
американски режисьор – старият и славен хорър „Отвращение” на Полански.
Какъв по-ценен и значим атестат за класическо достижение от
този?
Борислав Гърдев
Няма коментари:
Публикуване на коментар