Филип Димитров

 Филип Димитров

1. Да се пише за Филип Димитров е трудно.До такава степен стереотипите на едностранчивото мислене са наслоени върху неговата личност, че и днес легендите (Ф. Д., Кенеди, Дългото изречение, Явочникът) като че ли прикриват истинските му достойнства на гражданин, мислител, политик, държавник и дипломат.

Ще минат години и историята безпристрастно ще му отреди достойно място на един от безспорните ни морални авторитети-лидери на демокрацията, на един от създателите и ръководителите на СДС (за 4 години), на първи демократично избран премиер (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.), на дипломата – в ООН, САЩ и Грузия – 1997 – 2001, 2010, на преподавателя  - 2002 – 2010 и конституционния съдия – от 2015 г.

Тепърва ще се оценява и дейността на това най-хулено в новата ни история правителство, оказало се обаче едно от най-успешните за краткото си съществуване, особено що се отнася до постигнатото.А то не беше никак малко-приемането ни в Съвета на Европа, признаване независимостта на Македония, подобряване отношенията с Израел, запазване мира в европейския Югоизток на фона на бушуващата гражданска война в западната ни съседка; финансовата стабилизация, смелата реституция, премахването на текезарската номенклатура, отваряне на част от досиетата и първите действия по приватизацията.

Маркирам тези стъпки и защото “кабинетът Димитров” бе обвиняван в много смъртни грехове (най-гнусната инсинуация беше дело на неуспелия царски съветник и тогавашен “разузнавач №1” Бигадир Аспарухов за т.н. македонска оръжейна афера), но не и в корупция.

Може би защото тогавашните ни политици действително мислеха първо как да оправят държавата ни, а след това себе си.

Не са малки достиженията и на дипломата Филип Димитров - най-вече за стопляне на българо-американските отношения.

2. Още в зората на демокрацията се разбра, че Филип  Димитров има още  едно превъплъщение - на писател.

Точно това му амплоа бе възприето с пределно големи предразсъдъци, но без да се влияе от тях той доказа, че не робува на комплекси и че е един от най-интересните ни съвременни творци.

С “Ибо живяха, Господи” (1991), неговият романов дебют, съвпаднал със знаменателната политическа победа на 13 октомври с.г., Димитров навлезе в родната литература категорично-безапелационно. В него демонстрира не само талант и потенциал, но и благоговение пред Словото и рядко срещана взискателност към художествените си търсения.

В традициите на Емилиан Станевия “Антихрист” Ф. Димитров раздипли първите тревожни десетилетия на 14 век, сътворявайки романа си като претекст. За да изобличи пороците и абсурдите на тоталитаризма (книгата е писана през 1986-1989 г.), като метафора на едно безвъзвратно отминаващо, но и оставящо в съзнанието ни горчиви травми, мрачно и душно време.

Романът “Ибо живяха, Господи” се оказа новаторски и като начин на използване на изразните средства, и като ниво на филисофско-концептуалната му значимост.

Той и днес се чете с максимални интелектуални усилия и всеотдайност, характерни за “Името на розата”на Умберто Еко. В него авторът набляга на вътрешно-драматичния, интензивно наситен, интимно-психологически разказ на Тодор, от чиято гледна точка се осмисля съдбата на Момчил и лутанията на самия главен герой, на интроспективното навлизане в дълбочина в сложната и привлекателна територия на метежния човешки дух, разкъсван от противоречията на времето.

“Ибо живяха, Господи” носи белезите на екзистенциалния роман, написан от дълбоко вярващ човек.

Погледът на писателя се насочи към душевните тревоги на неговите герои, към вечната им неудовлетвореност, към търсенето на път, цел и ориентир в живота, които биха осмислили желанията им и укротили непокорната им същност.

С книгата си Димитров успя да преодолее и регионалната ограниченост на казионната ни историческа белетристика и експонира творбата си в един по-широк общоевропейски контекст, вкл. и чрез универсалното разработване на каверзни и глобални проблеми – за мястото на човека в този объркан свят, за смисъла на неговия живот, за избора, който трябва да направи -белег за зрелост и надмогване на домораслите критерии за важност и художествена репрезентативност.

Тази линия той продължи и по – късно със „Светлина на човеци“ (2003) и „Братя“ (2019).

3. През 1994 г. във вестник “Демокрация” Филип Димитров публикува своя прословут Календар. С него отново стана обект на хлевоусти коментари, като пак липсваше обективната оценка, жертвана от целесъобразността на моментната конюнктура.

Всъщност, оставайки верен на себе си, Димитров ни поднесе в сгъстено - компресиран вид, подкрепен от афористично телеграмен коментар, своя поглед към най-важните факти и дати от новата ни обществено-политическа действителност, очертали началния етап на българския преход.

В него и Филип Димитров има свое възлово участие, поради което беше и естествено по този нетрадиционен начин да защити личността си и следваната от него политика.

4. Вторият исторически роман на Филип Димитров излезе през 1997 г. Той също съвпадна с важна негова мисия като дипломат в САЩ, но за разлика от “Ибо живяха, Господи”, “Рицарите на кръглата маса” почти не получи обществен отзвук.

Естествено, бе оценено писателското му майсторство при оригиналното пресъздаване епохата на крал Артур, но актуалните послания на книгата - за силата и необходимостта от единомислие между водача и неговите най-близки съратници в името на общото благо - преднамерено не бяха разчетени, снижавайки в значителна степен успеха на твореца.

Вероятно и затова той предпочете шестгодишно мълчание, като през 2003 г. ни изненада не с притчов роман, а с елегантно академично изследване, носещо предизвикателното заглавие “Митовете на българския преход”, последвано от “Новите демокрации и трансатлантическата връзка” (2004) и „Политическото представителство след комунизма“ (2010).

За мен това са най-изстраданите и съкровени изяви на Димитров.

В “Митовете…” той разкрива най-добрите си черти на полемист (главите “Гласуването за вързаното магаре” или “Простият български народ”) и философ на историята (”Дисидентското движение”, “Кръглата маса и Великото народно събрание”). С критичния си аналитичен подход, продължавайки търсенията от Календара си, на Ф. Димитров най-сетне се отдаде възможност да каже цялата истина за своето управление и отговорност (”Правителството, което не управлява и сдаде властта”) и особено за грешките, допуснати от приемника му Иван Костов (”Отварянето на СДС”).

Целенасочено и последователно Димитров гради и защитната си теза за ролята си в българската история, чертаейки насоките на бъдещото развитие на своята родина.

Квинтесенцията на неговия политологически анализ откриваме във финалните редове на Послеслова му: ”Страховете, че България може да бъде наказана, задето е постъпила според правилата на здравия разум и е подкрепила САЩ - като повечето европейски страни и всички страни-кандидати - е абсурдна. Тя е просто ново издание, обагрено било от страх, било от неоснователно предвкусван повод за злорадство, на мита за заговора срещу България.

Ето защо главните ориентири, приети от България след разпадането на комунизма - атлантическа и европейска интеграция - не следва да се променят”

5. 2003 година поднесе още една голяма изненада от Филип Димитров. Излезе романът му “Светлина на човеци”, предизвиквайки оживени коментари и интерпретации.

В него личи натрупания опит, като амбицията на писателя е насочена към осмисляне същността на християнската идея и практика, в техния автентичен, евангелско чист вид.

Димитров подхожда към отговорната си задача максимално мотивирано и същевременно разбираемо предпазливо.

Благоговеейки пред делото на Спасителя, той се интересува основно от делата на Светлокосата (Мария Магдалена), на Богродица, Йосиф Ариматейски и първите апостоли и евангелисти.

Основната канава е предвидливо разкрита в есеистично-полемичен вид, а сърцевината на повествованието - саможертвата на апостол Филип от Витсаида, съответстваща изцяло на Христовия подвиг, е претворена със забележителен размах и изумително проникновение в последната глава “Филип”, която ,смело твърдя, ще остане сред незабравимите страници на българската литература.

“Светлина на човеци” разкрива най-ценните качества на художника Филип Димитров - и като майстор на сюжета и вещо изградените с библейска чистота образи, и като ерудит в историята и църковните проблеми, където за него няма тайни.

И ако навремето “Ибо живяха, Господи” предизвика злобни подмятания и подигравки, то “Светлина на човеци” вече се възприема като явление в нашия литературен живот.

Каквото, безспорно , е и „Братя“ (2019) – проникновен анализ на християнската ни история до падането под византийски гнет на принципа на изследване съдбата на двойки братя, знакови за нашата история – от Константин и Методий до Пресиан II и Алусиан.

Умишлено е търсена връзка с традицията – „Успоредни животописи“ на Плутарх и „Книга на царете“ от Библията, събитията традиционно са разкрити в общоевропейски контекст, образите са дообогатени с белетристична плънка, а оценките и изводите почиват на всички познати извори на български, руски, гръцки,френски и английски език!

Димитров не би бил авторът, който познаваме, ако не защитаваше поредната си иконоборческа теза – че Методиевото служене на славянски език е разделително дело  - като това на Лутер и Калвин, че в образувалия се процеп през 863 г. България получава изключителния шанс да има азбука, църква и писмен език и че вследствие на това тръгват и непомерните амбиции за сравнение с Ромейската империя – от желанието за директната й асимилация чрез войни, както е при Симеон до амбицията да се присвои имперската корона посредством династичен брак, за което мечтае Борис II…

Тези блянове си имат своята първооснова в Цариград, а ние просто ги възприемаме без да разберем осъществими ли са и до какво водят – тогава, когато василевсът , тоест владетелят, заповядва на Църквата и след като тя губи своята независимост и от средище на духа се превръща във властови център и оръжие…

Такива констатации и оценки може да даде само ерудиран визионер, търсещ упорито и последователно причините на нашата трагична орис.

А това е красноречив знак за осъзнаване значението на Филип Димитров, приет вече в храма на словото и доказал на дело, че е сред нашите най-ценни мислители и философи на историята !