Спомен за Марио Пузо

 

Той беше маг на словото.Ако и да пишеше бестселъри.

Обичаше си професията и публиката и не я подведе четири десетилетия.

Роден е на 15 октомври 1920 г. в семейство на сицилиански емигранти, живее в прословутия манхатънски квартал „Адската кухня“, завършва все пак Градския колеж, служи в армията в Азия и Европа и дава приноса си за победата над германския фашизъм и японския милитаризъм, без да е убивал чужд войник.

Желанието му е да пише книги, но, Господи, колко бавно идва щастието при Марио Пузо!

На 35 години издава първата си книга – романът „Тъмната арена“ – и това не е приказка за мафията , а сурова и реалистична картина на следвоенна Германия.

Надява се на популярност, но тя не идва така лесно.

След цели девет години публикува „Щастливият странник“, много топла и изповедна творба за живота на итало - американците в началото на 20 век, като в образа на мама Лучия извайва безсмъртния лик на своята майка.

В похода към успеха открояваме „Шест гроба преди Мюнхен“ (1967), грамотно написан трилър, четящ се на един дъх, за да дойде и той  - две години по – късно.

„КРЪСТНИКЪТ“!

Знаел ли е задлъжнелият с 20 000 долара и с пет деца писател какво го очаква?

В своя мемоарен текст „Създаването на „Кръстника“  , част от „Кръстникът“ – отчети и други признания“ от 1972 , подробно описва перипетиите на своя триумф като писател и сценарист.

Сънувал ли е, че си е струвало усилието да се крие три часа в шкаф към банята на голям апартамент, за да подслушва как говорят двайсетина мафиоти в Лас Вегас?

Готов ли е бил да стрелят по апартамента му в Ню Йорк  - за предупреждение – килърите на Джоузеф Коломбо старши?

За една нощ ще стане национална литературна знаменитост, романът му ще оглави класацията на „Ню Йорк таймс“ за бестселъри, книгата ще се продава като топъл хляб в целия свят, ще бъде мерило за качество и обективен поглед към подземния свят, ще предизвика и своята документална добавка „Кръстникът“ – отчети и други признания“ (1972), ще се превърне в метафора на нетърпимостта и нечестният начин за добиване на власт и финансова мощ в Америка, докато накрая трилогията на Копола (1972 -74 – 90) я превърне в незабравима филмова класика!

И да не забравяме – Пузо се преборва Марлон Брандо да получи ролята на дон Вито Крлеоне.

Парите вече текат като буен поток, Марио Пузо не се притеснява за насъщния и може да си позволи лукса да пуска роман на пет – до осем години.

Ще преживее неизбежните и изпълнени с разочарования и екстаз приключения в Холивуд – след „Кръстникът“ ще работи по сценария „Земетресение“ (1974) на Марк Робсън, ще подпомогне първите две части на „Супермен“ от 1978 и 1980 г. на Ричард Донър , ще завърши гангстерския си круиз отново при Франсис Копола с „Котън клуб“ (1984), а след това ще отдаде на откривателя на Америка дължимото със сценария „Христофор Колумб : Откритието“ (1992) на Джон Глен. .

През 1975 ще ни изненада с може би най – зрялата си сага „Умират глупаците“, проникновен и бляскав поглед към света на хазарта в Лас Вегас, който ще бъде допълнен и осмислен с поредното документално и богато илюстрирано изследване „Лас Вегас отвътре“ (1977), за да продължи с поредния си гангстерски епос „Сицилианецът“ (1984), следващото завръщане към любимата Сицилия, земята на огнени страсти и кръвожадни отмъстители.

Пузо не е чужд и на отразяването на политическите интриги по високите етажи на властта – „Четвъртият К.“ (1990), но винаги се чувства най – стабилен в познатия си гангстерски свят.

Затова и бърза да издаде последователно „Последният дон“ (1996) и „Омерта“ (1999).

Работейки с вдъхновение и любов по следващата си историческа сага „Фамилията“, за делата на прочутото семейство Борджии, смятано от него за първата мафиотска фамилия,Пузо умира от сърдечна недостатъчност в дома си в Лонг Айлънд на 2 юли 1999 г., та се налага съпругата му Каръл Джино по негови бележки и напътствия да довърши творбата две години по - късно и да я  публикува.

Марио Пузо не доживява поредния си триумф, което е  горчива ирония на съдбата.

Сега, 25 години след смъртта му и повече от 100 години след рождението му е повече от ясно – той е след най – значимите таланти, след най – сладкодумните и обичани прозаици в САЩ и света.

Лично аз притежавам в библиотеката си всички негови книги, преведени на български и две на английски.

В мигове на униние, тъга или несигурност посягам към „Кръстникът“, „Умират глупаците“ или „Четвъртият К.“, зачитам се, равновесието  се завръща и след затварянето на всяка препрочетена от мен негова книга в душата ми остава споменът за един голям творец и сърцевед, който винаги може да  бъде пример – за творческа устойчивост, борбен дух и несъкрушим стремеж към успеха и личното благополучие.

Към малко други американски автори изпитвам подобно чувство – вероятно списъкът ще попълня с Ъруин Шоу и Норман Мейлър, но съм удовлетворен, че вече  40 години Пузо ми е упование и пример за подражание.

Поклон пред паметта му.

Борислав Гърдев