Казармата като метафора

 

            Казармата като метафора

 

Причината за появата на този роман е ковид пандемията.

И авторът си го признава чистосърдечно.

Изолиран и затворен в апартамента си той, за да осмисли уединението си, сяда пред компютъра и описва неподправено, искрено и впечатляващо своите казармени спомени.

Така след петгодишни усилия се ражда мемоарно – носталгичният роман „Трудовак“, 2026, втори в библиографията на Бенбасат след вехтошарския му епос „Когато големите станат малки“, 2023.

Защо казармата, ще попитате?

А защо не? – както би отговорил един от култовите герои в романа на Джоузеф Хелър „Параграф 22“от 1961г .

Бенбасат умее да разказва, да плете интрига, да извайва образи, да създава роман на базата на преживяното и видяното.

Но той се съизмерва и с образците – Хелър, Хашек, Оруел…

И успешно лансира метафората за казармата като държава и държавата като казарма…

Целта му е да демаскира, развенчае и осмее основните митологеми на някогашния социализъм, по, който, оказва се, има носталгия и интерес, особено за тези, които не са го преживели.

Включително и които не са ходили в казарма или на бригада….

Любопитното е, че Алберт Бенбасат държи на романовия наратив, той бяга от чистия мемоар, иска да белетризира, да лансира и художествена измислица и обобщение.

Така умело избягва обвиненията в черногледство и груб субективизъм, а същевременно се стреми да си изгради име и на добър прозаик.

Това си е негово право и смятам, че се е справил достойно с поставената си задача.

Книгата му се чете с увлечение и интерес, предизвиква размисли и емоции, особено у тези читатели, които имат спомени за онова вече достатъчно отдалечено време.

Аз съм един от тях.

Прочетох романа с любопитство, завидях благородно на добрата памети и вдъхновение у автора, смях се на епизоди, които впечатляват със своето майсторско обобщение – цялата акция в поделение Мирково при четенето на „класиката“ „Малката земя“ от Леонид Брежнев, а и бях стресиран подобаващо при осмислянето на тъжната съдба на кретена Хриситиян – Тристан при разпита му в софийския гарнизонен арест или от “семиотичните”  похвати на старши лейтенант Несторов.

Аз съм служил в София две години след Бенбасат.

И уж бях в елитно поделение, под егидата на военното министерство, но повечето от прелестите на социалистическата казарма съм ги преживял лично и в пълен размер.

Не съм изучавал писмото на Тодор Живков до ЦК на ДКМС от 17 юли 1978 г., но участвах в доизграждането на НДК през зимата на 1981 г., за да може в  този дворец на 31 март 1981 г. да се открие “историческият “ 12 конгрес на БКП.

  През втората година шест месеца работих в Сградостроителния комбинат в Кремиковци, та мога да свидетелствам , че преминах и през битието на соц трудовак.

Изминалите десетилетия не са и не могат да заличат спомените от любимата казарма, тъй като аз, за разлика от професора, който се е разминал с 18 месечна служба, преживях в нея две години и дванадесет дни.

Не се оплаквам и не искам със задна дата да се възприемам като жертва.

Бенбасат – и това му прави чест – също не се изживява като дисидент.

И той , и аз сме били принудени да се съобразяваме , да се адаптираме и приспособяваме към системата, за да оцелеем, защото – „службата е тежка, но за сметка на това продължителна и тягостна.“

Той е имал късмета като висшист на 28 години да не бърка бетон и да не мръзне по скелетата, а да върши канцеларска работа, да раздава закуски и напитки и да пише статии и изказвания за своите началници.Дори да забавлява войниците с военно – полева радиоуредба.

Не е бил малтретиран или унижаван вкл. заради еврейския си произход, а дори в края на пребиваването си става привилегирован стар войник и ефрейтор, който редовно си е ходил вкъщи, в столичния квартал „Люлин“.

При мен нещата бяха почти същите.Първата година бе много тежка, особено при взаимоотношенията с тъпи офицери и озлобени стари войници, но втората, след като попаднах в Кремиковци, аз живеех по – скоро като „син на работническата класа“, бях част от строителна бригада, правехме бетонни панели и около мен  не се вясваха и нямаше никакви офицери.

Всеки ден с цивилни дрехи ходех до столицата, вкл.и на културни мероприятия, а в петък, най – вече след първа смяна , хуквах към Подуене и си хващах автобуса за родния град, като обратният маршрут го ползвах в неделя вечер.

И тъй като Бенбасат  съжалява за времето, което е бил в казармата – аз ще кажа, че от дистанцията на годините  съм затруднен да дам еднозначен отговор.

Имаше извращения , демагогия, фалш и простотия, безспорно.

Но се научих да се адаптирам, да се трудя, да бъда отговорен и дисциплиниран, да стрелям добре, да разгъвам радиостанция за норматив,усвоих и нова професия, която по – нататък се оказа, че е излишна, тъй като учих за  филолог, но ако бях поискал, можех да остана на работа в Кремиковци.

Вярно е, че социалистическата казарма не бе пансион за благородни девици, в нея имаше много абсурди и безумия – също гласувах, но не за общински съветници и кметове,а за Станко – Тодоровия парламент и в Димитровската стая чинно чаках на опашка да пусна гласа си за някакъв абсолютно непознат ми  шапкар, , много време бе и пропиляно, но не съм сигурен дали като характер щях да съм това, което съм в момента без тази мущровка.

Това е личното ми мнение.

Хубаво е да се критикува и изобличава соцказармата, олицетворение на всички недъзи на тогавашната система, но да не забравяме какво се роди след падането на тоталитаризма , какви кризи, сътресения и разочарования преживяхме , колко пъти падахме и се изправяхме, на колко спасители разчитахме,какви са  статусът и кондицията на днешните осемнадесетгодишни, за да разберем, че общественият живот е сложно и противоречиво явление, в което не винаги мечтите се покриват с реалността, а за да се живее и продължи напред твърде често се изисква да се правят компромиси.

Важното е те да са мотивирани и да не са съдбоносно - фатални.

Борислав Гърдев

Алберт Бенбасат, „Трудовак“, 2026, роман, изд.“Колибри“, 429 стр., отг.ред.Татяна Джокова