Памет за Нетър Младенов

 

                                     

                                      Памет за Петър Младенов

 

 Колцина си спомнят днес името на първия ни демократично определен президент (председател) на република България Петър Тошев Младенов?

А преди три  десетилетия той  бе първостепенна политическа фигура, с него се съобразяваха, той диктуваше или се опитваше да определя дневния ред на обществото ни, поело по пътя на демокрацията.

Стана първият демократично наложен български президент до онази фатална дата 6 юли 1990 г., когато заради танкистката си реплика трябваше да подаде оставка и да напусне безславно политическата сцена, на която се подвизава от 1963 г.

Петър Младенов се ражда на 22 август 1936 г. във видинското село Урбабинци.

Баща му Тошо Младенов е зам. – командир на Видинския партизански отряд „Георги Бенковски” и умира малко преди БРП (к) да вземе властта в сражение и с оръжие в ръка.

Петър Младенов учи в  Суворовското училище в София до 1954 г., след което учи философия в СУ „Св.Климент Охридски”, а завършва  „Международни отношения” в МГИМО Москва през 1963 г.

От 1963 до 1966 г. е първи секретар на Окръжния комитет на ДКМС във Видин, като дори успява да се ожени през 1964 г.за Галя Младенова, тогава директор на Окръжния архив, която му ражда дъщеря Татяна, бъдещ юрист.

Продължава кариерата си като секретар на ЦК на ДКМС до 1969 г.

Малциена помнят, че седалището на Комсомола тогава се помещава на „Г.С.Раковски” № 134, където сега е централата СДС и че същият този Петър Младенов е отговорник за правилното и безконфликтно провеждане на  Деветия световен фестивал на младежта и студеинтите, открит  в София на 28 юли 1968 г.

Със смъртта си отнесе отговора на пикантната тайна дали само Тодор Живков е бил против желанието на „Бийтълс” да гостуват на този престижен форум...

От 1969 до 1971 г. е шеф на Окръжния ковитет на БКП във Видин, след което от 17 декември 1971 до 17 ноември 1989 г.  е най – дълго задължалият се – в цели четири правителства  - български външен министър.

Някога партийните велможи го смятаха за опитен и повратлив дипломат.

Мога да отбележа само, че Младенов следваше кривата на маньоврите на Тодор Живков, съобразявайки се с наставленията на корифея на съветската дипломация Андрей Громико.

Вярно е, че имаше сондажи за задълбочаване на икономическите връзки с ФРГ и Япония, но същевременно не бяха възстановени дипломатическите отношения с Израел.

Заигравахме с африканските страни, търсещи социалистическия модел на развитие като Мозамбик , Ангола и Етиопия, а същевременно крепяхме режима на шаха в Иран- някой да не е забравил случайно, че последното международно посешение на Мохамад  Реза Пахлави преди да бъде свален от аятолах Хомейни бе именно в България между 11 и 14 януари 1979 г.?

Градяхме тесни икономически връзки с режимите на Кадафи в Либия и на Саддам Хюсейн в Ирак, снабдявахме с оръжие Арафат, СУАПО в Намибия , сандинистите в Никарагуа, плачехме за свалените от власт популисти Салвадор Алиенде ( 11 септември 1973 г.) и Морис  Бишоп ( 25 октомври 1983 г.) в Чили и Гренада, чудехме се как да реагираме след въвеждането на военното положение в Полша от режима на ген.Ярузелски на 13 декември 1981 г., но все пак бойкотирахме олимпиадата в Лос Анджелис между 28 юли и 12 август  1984 г., мъчехме се да оправдаем Сергей Антонов след атенатата срещу папа Йоан Павел Втори на 13 май 1981 г., пазехме благоразумно мълчание след като източногерманците се юрнаха към Западна Германия през унгарската граница на 19 август 1989 г., не взехме отношение към кървавата драма на площад „Тянанмън” на 4 юни 1989 г., веднага след като генсека на китайските комунисти Джао Дзъян си замина от България, държахме се като  националисти след смразяващата декларация на Живков по БНТ на 29 май 1989 г. по турския въпрос...

Всъщност единстевното безспорно постижение ва Младенов като външен министър е подписът му под заключителния акт от 1 август 1975 г. на Международното съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа.

Комунистическата номенклатура остана доволна от запазването на статукото и границите в Европа след 1945 г., но проспа защитата на човешките права, с които в бъдеще неохотно трябваше да се съобразява и които накрая я свалиха от власт  у нас.

Легенди се разказват за писмото на Младенов до Политбюро на ЦК на БКП от 24 октомври 1989 г., за това как се е опълчил  на Живков, как едва ли не е щял да бъде арестуван, след като е подал оставка като външен министър,  та на връщане от Китай се наложило да изчака в Москва подкрепата на Горбачов и на връщане в София да триумфира на пленума на ЦК на БКП в Бояна на 10 ноември 1989 г., когато Тодор Жимков най – после бе свален от власт, а тя бе поета от триумвирата комунисти – реформатори Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов.

За Петър  Младенов изгрява звездния му час.Той става генерален секретар на партията, благодарейки на Тодор Живков за неговот дело на 10 ноември 1989 г.

От 3 април 1990 г. е вече  президент ( председател) на република България, след като преди това от 17 декември 1989 г.оглавява Държавния съвет на България, замествайки Живков.

Младенов има безспорни заслуги за полагане основите на демокрацията у нас.

С негово съгласие е създадена Държавната комисия, разследваща деформациите по времето на тоталитаризма на 22 ноеври 1989 г. и  се провежда първият голям митинг на опозицията на 18 ноември 1989 г. пред храм – паметника „Александър Невски”.

Тогава ексцетричният лидер на НДП Петър Гогов изкрещява френетично култовата фраза :” Ние не щем човешки кожи по стените, господин Младенов!”

С подкрепата на  Петър Младенов в НДК между 3 януари и 17 май  1990 г. се провежда Националната кръгла маса, както и  се приема оставката на премиера Георги Атанасов, заменен на 3 февруари 1990 г. от Андрей Луканов.

Следва патетичната му молба на 21 март 1990 г. пред лагера на смъртта „Слънчев браг” в Ловеч –„Помирение, братя, помирение!”

Инициативата му за сключване на Споразумение за ненасилие се проваля зрелищно – гротескно пред тв камери на 21 май 1990 г., но все пак и той има заслуга за регистрацията на ДПС  първо като политическа партия на 4 януари 1990 г., а след това  и за участие в изборите за 7 ВНС на 26 април 1990 г., както и за провеждането на оспорваните избори за  ВНС на  10 юни 1990 г., съобразно принципните договорености на Националната кръгла маса от 29 март 1990 г.

Помним полемиките за законността на изборите, оправданията на секретаря на ЦИК Димитър Попов, че всичко е било законно ( усилията му бяха осребрени с премиерсокот кресло, което получи на 20 декември 1990 г.), окупационната стачка на студентите в България, започнала на 11 юни 1990 г., надеждите, че Държавният департамент на САЩ няма да признае изборните резултати на същия ден...

Идва сакралната дата 14 юни 1990 г.

Тогава в предизборното студио на СДС беше пусната легендарната касета на Евгений Михайлов от 14 декември 1989 г., датата на несъстоялата се нежна революция у нас.

С ехиден глас зад кадър , вещо направляван от драматурга Боян Папазов, покойният актьор Николай Бинев направи китичен анализ на сакраменталната реплика на Младенов от 14 декември 1989 г. „Най – добре е танковете да дойдат!”

Помним обществената буря, която се разгоря още на следващия ден и която помрачи победата на БСП на втория тур на изборите на 17 юни 1990 г.

По настояване на стачкуващите студенти и на Града на истината на 6 юли 1990 г. гузният Младенов подава оставка като президент и върховен главнокомандващ на въоръжените сили на България.

Той ще остане член на Председателството на Висшия партиен съвет на БСП от 1 февруари до 25 септември 1990 г., след което ще подаде оставка и от този пост.

А на 1 август 1990 г. ще гледа по телевизията как  лидерът на СДС е избран за президент на България и върховен командир на въоръжените й сили.

На 26 август с.г. ще бъде подпален Партийния дом.

За Петър Младенов почти никой повече няма да си спомня, освен на маса, когато , подсмихвайки се, гражданите на България с умиление ще коментират прякора му „Пешо дамаджаната”/ „Пешо мастиката”.

Той ще прави усилия да се оправдае за непремераната си реплика от 14 декември 1989 г., забравяйки че и на 21 май 1990 г. си е изпуснал нервите, ще пише статии в „Дума”, ще се среща с леви симпатизанти, на които жаловите ще вика : „Не съм виновен! Не съм го казвал! Туй са инсинуации, думите ми са извадени от контекста!”, без да осъзнава колко е смешен и несъстоятелен и без да разбира, че неговото време безвъзвратно е изтекло.

Ще успее да издаде мемоарите си през 1992 г. „Животът – плюсове и иминуси”, ще се оттегли на село, далече от светската суета, ще бере гъби, ще получава пенсия като бивш дължавен глава и накрая на 1 юни 2000 г. тихо ще си отиде от този свят, по време на управлението на Иван Костов, две години след смъртта на патрона му и негов основен враг в БКП Тодор Живков.

Борислав Гърдев