Срещи и разговори с Ивайло Иванов

      Срещи и разговори с Ивайло Иванов

           

С Ивайло се запознах точно преди 20 години.Боже, как върви времето само!...

Срещата осъществи общият ни приятел Владо Шумелов.

Засякохме се на плаца пред някогашното  търновско кино „Чаплин“.

Ръкувахме се.Слънчева, но и свенлива усмивка.Приветлив поглед.Топли очи.Бърз и леко нервен изказ.Точни, верни, милостиви, но и много проницателни оценки за актуалната ни литература.

Подарява ми книжката си със сатири „Искри от воденичните ми камъни“ с посвещение – „На блестящия  критик, с пожелание за плодотворни бъдещи срещи!“

Става ми малко неудобно.

-Ама какъв критик съм аз, бе?

-Моля Ви се, недейте да скромничите.Чета Ви  с огромно удоволствие, особено ми харесват кинорецензиите…

И ми говори на Вие – егати образа!...

Като си тръгвам, се сещам в автобуса, че съм чел прекрасната му поема „Хензел и Гретел“ от 1995 г., че дори я препоръчах на мениджъра на Тодор Колев, когато прави изнесеното си телевизионно  шоу във Велико Търново на 26 юни 1995 г.

Какво преживяване само – уволниха ме заедно с Хачо Бояджиев, но за него се шумя, а в моя подкрепа имаше само една мижава инициатива на група фенове, които съобщиха за гладната ми стачка на тогавашния президент д – р Желев, дошъл в старата столица по повод 100 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов…

По - късно си разменихме телефоните и е – mail – ите.

Той имаше много странен никнем в ABV- „в сърцето на беса“, при това написано сляпо!

Какви ли демони са го измъчвали през годините, колко ли разочарования е преживял?

Не съм го разпитвал за личните му патила,  било ми е  неудобно.

Само веднъж при един много дълъг разговор в изискано кафене в родния ми град ненадейно споменах името на А.Д. – популярна поетеса и видна столична журналистка на културния фронт.

Казах му колко много я уважавам и как ценя нейната помощ.

Скочи като ужилен, изгледа ме предизвикателно и, обикаляйки припряно около масата ни,  изстена :

-Моля те, не споменавай името й…

-Защо бе ,Ивайло?

-Тя ми е нещо като гадже…

-Моля?!

Онемях , сякаш бях ударен с мръсен мокър парцал…

Какво гадже, бе приятел, та тя е омъжена и има две деца!

Това , разбира се, не му го казах.

Но тогава усетих, че Ивайло живее в свой собствен свят, по лично негови си правила.Че животът за него не е само поезия , но и копнеж, мечта, страдание, илюзия…

Говорехме си с часове по скайп.

Както бе сладкодумен като събеседник, така и умееше търпеливо да слуша.

Той бе от малкото хора пред които съм споделял най – съкровени си преживявания и мисли.

Знаех, че няма да злоупотреби с  доверието ми, затова го занимавах напоително подробно  с поредната си любовна история, която преди шест години, ме бе обсебила напълно.

От време на време спираше беседата – казваше ми, че се е изморил, че има да свърши някаква работа.

Понякога и майка му влизаше в работния му кабинет – да му остави храна – „като на кученце“.

Исках да се чуваме по – често по телефона и му се сърдех, че не ми се обажда.

-Нямам ваучер,  приятел – оправдаваше се той. – Чаках мама да ми купи…

Ха сега де!

Как така ще чакаш?! Не работиш ли?

Ето, това беше болезнената тема, която винаги избягвах в разговорите ни.

Знаех, че се гордееше изключително много с едногодишната си софийска авантюра в „Литературен форум“ през 1997 – 1998 г., а след  това и като вътрешен рецензент в издателство „ПАН ВТ“ на г - жа Панчева.

Но след това  с какво се е прехранвал не смеех да го питам.

На мои познати им е казвал, че се препитава с разпространение на книги.

Може и така да  е било, но какви доходи ще ти донесе подобно занимание?

Както сладко си хортувахме в нет – а , така изведнъж той престана да  се включва.

Дали ми се обиди, защото подминах „Филологически поеми“ през 2006 г.и „Очите на дете“ от предната 2005 година?

Или защото не го приютих в къщи през пролетта на 2010 г., когато бе поел поредното си поклонническо пътуване из България, спейки в апартаментите на свои близки и приятели?

Но как да го поканя вкъщи, когато правех ремонт?

Как можех да сложа един от най – талантливите български поети да спи на походно легло, в стая, ухаеща на блажна бяла боя? И не висях ли след това с него на жп гарата под дъжда, чакайки влака му?

Много държеше да напиша отзив за сатиричния му сборник „Пастирът на мухи“ (2008).

Правех си оглушки, смятайки че със злободневната сатира се хаби, че се плъзга по опасната плоскост на конюнктурното и бчаналното.

Сега разбирам, че за него сатирата и интимно – елегичната поезия са били органическа потребност и едно неразривно цяло.

…И стана нещо необикновено и невероятно.Прати ми по пощата книгата си с автограф , а на е – mail – а се появи негова рецензия, в която бе вмъкнал и мои мисли, изказани по време на беседите ни, подписана с моето име и добавката, че вече е пратена по направление.

След  два дни отзивът ми излезе.

Благодари ми с почит.

Иронизираше ли ме или ме предизвикваше?

След това изчезна от нет – а.

Дори на електронния му адрес излезе съобщение, че писма до абоната не могат да се изпращат с оглед молбата му да не се засяга личната му неприкосновеност.

Какво пък – щом така е решил – добре – ще се съобразя с решението му.

През есента на 2012 г.внезапно ме потърси по телефона.

Побързах да го похваля за поредната му сатирична сбирка „Песен за Бащите на Прехода“ от 2010 г.

Той благодари малко сконфузено и ме попита дали ще се видим на тържествата по повод половинвековния юбилей на университета , който и двамата сме завършили.

Казах му, че имам голямо желание да се срещнем, но едва ли ще стане, тъй като точно тогава шефът ми правеше пищна сватба и нямаше кой да ме замества в службата.

В разгара на тържествата, една вечер от автобуса го видях, как нервно пресича пешеходната пътека в центъра на Търново, пред общината, ръфайки припряно  суха баничка.

Стана ми едновременно  и болно, и умилително…

През 2013 г. като че ли всичко вече бе OK.

Покрай новата му книга „Брачни песни“ ми изпрати ценно видео с представяне на книгата му в читалището в Троян.

Следях реакциите му – как нервно обикаля в залата, става, сяда, отговаря припряно на въпросите, вълнувайки се от читателското мнение.

Гледах записа с интерес, след което се запитах :“ Колко провинциални премиери са уважени от светила като Светлозар Игов и Марин Георгиев?“

А след туй с неприятна изненада прочетох в „Литературен вестник“ как между другото именно Марин Георгиев  го захапва  – аз му помогнах да си издаде книгата, пък той две благодарствени думи не каза по мой адрес!“.

Изненада!

Ами ако и аз се засегна, че не научих какво е мнението на Ивайло за отзива ми, който публикувах в „Литернет“?

Имаше и една великолепна, но нереализирала се, остап бендеровска идея, която ми сподели по същото време.

-Братче, измислих как да изкараме малко пари.Ще пускам сатири и елегии в пенсионерските издания, които много се харчат.Аз имам връзки в „Ретро“ , ти в „Над 55“.Пращам от твое име, а като излязат, делим хонорарите на две.Съгласен ли си?

Можех ли да му откажа и как да го подсетя, че подобна идея е колкото прекрасна, толкова и невъзможна за осъществяване?...

Той говореше с известна ирония на търновския алманах „Света гора“, но въпреки това именно там излезе като приложение  сбирката му „Светогорски пътеписи“, 2013 .

Четох я в автобуса , на път за работното ми място.

Възхищавах се на зрелостта на таланта му, проявил се толкова рано и на неговото умение да създава атмосфера, деликатно да внушава, омайва и въздейства.

Такъв е и в последната си книга – кой очакваше, че така нелепо ще си отиде от спукване на язвата си на 30 май в Троян? – „Нов сън за щастие“ от 2015 г.

Ивайло Иванов трябва да се чете комплексно, в неговата цялост.

Той рядко даваше интервюта, но е хубаво да изчетете разговора с него в списание “Прово“ от 21 януари 2016 г., за да се разбере какъв интересен и ерудиран събеседник бе той.

Трудно пишеше  рецензии, но е толкова фин, обективен и проникновен като критик – справка – „Скритата сърцевина на пейзажа“, 2013 г.

Създаваше прекрасни  памфлети – „Мисля, че става въпрос за шедьовър!“, 2011 г.,есета  - „Закон за небето“, 2011 г.и народо - психологически студии.

Господи, как ме разтърси с проницателния поглед  върху родния му град и неговите жители в „Изследвания на провинциализма“ от 2015 г.!

А с какви прекрасни „Библейски хроники“ ни изненада през 2009 година!

Прочетете и „Изход из Египет“, 2009.

Уникално есе, с вещо познание по проблемите на религиозната казуистика, прецизен изказ, критичен взор и спотаено – иронични обобщения .Такава е атмосферата и в „Псалми за Света Анастасия“, 2009.

А той умееше да си води и Дневници , 2011 г., написани откровено, задълбочено и с неизменния ироничен оттенък и  вероятно е искал да си пробва силите и в романа – поне натам клонеше с мемоарните си скици за Лепа Брена  и 80 – те години на миналия век, които публикува през 2011 г.

Ще се окаже прав един мой приятел професор, че както в поезията следва песенно – баладичното начало, идващо от Висоцки, Окуджава и Недялко Йорданов, а в сатирата е следовник на Радой Ралин, така и в есеистиката е един достоен приемник на Бердяев.

Ивайло беше фина натура, не из мира сего.

Ясно виждаше дефектите на обществото ни, винаги заемаше принципни демократични позиции.

В него не открих симптомите на провинциалните комплекси, но вътрешно явно се е терзаеше, че не е оценен по достойнство, че не искат да го съизмерят с първенците на изящната ни словесност, че животът преминава покрай него…

Той желаеше да се реализира преимуществено чрез литературата.

Оказва се, че в България това е жестока илюзия, че ако не си на някаква  длъжност в списание,музей, вестник, списание  или общинско звено, просто си обречен на гибел.

Той избра своя път, а аз моя.

Известието за ненавременната му смърт на 30 май ме стресна.

Защо точно той, по – малък е от мен с десет години, а имаше още какво да даде на родната ни литература!

След като премислих и вече успокоен стигнах до извода, че вероятно така е трябвало да се случи.

Вярно – гадно и нелепо е да си отиде такъв талант по този начин.

Но това, драги мои , е България.

Тук винаги поетите се оценяват посмъртно и след години – по повод или след някой нечакан юбилей.

Загубата се оценява след време.

Започва да се шуми наново.

Да се преоткрива от праха на забравата поредният  български талант, който ни е накарал да се чувстваме горди и щастливи, тъй като у нас нещата не стават тогава, когато искаме, а когато е възможно -  и ако е възможно – да се случат.

Дали подобна участ няма да сполети и Ивайло Иванов?

Борислав Гърдев

Прочувствените саги на Мирослав Пенков

Прочувствените саги на Мирослав Пенков

За първи път чух името му в новогодишното предаване „Нека говорят” на Росен Петров за 2012 г.

Интервюто ми се стори напудрено и безсмислено, като изключим търсения рекламен ефект.

Водещият не беше чел сборника „На Изток от Запада”, излязъл на английски, писателят не познаваше филмовите образци, които цитираше Петров като „Сбогом, Ленин” на Волфганг Бекер...

От беседата единственото ценно нещо, което осмислих  бе, че първоначално разказите са писани на английски, а след това са преведени на български.

Хареса ми поведението на Пенков – скромно и семпло, без да се изживява като звезда – типично дете на българската и американската провинция.

И бе въпрос на време да намеря сборника на български и да го погълна на един дъх в началото на 2013 година.

Малко е да се каже, че това е фантастично добра книга.

Тя е явление в литературата!

С нея  се утвърждава рядък талант, майстор на прозата от наистина световна величина.

Аз не откривам Америка, но смятам, че това е действително един от най – вълнуващите сборници от дълго време насам.

Ще посоча и още нещо – Пенков е майстор на дългия разказ, на новелата.

А това е рядък дар – в този хлъзгав междинен жанр – нито разказ, нито повест, да пласираш атрактивна и увлекателна история, майсторски изваяни образи, умело да балансираш темпоралните пластове, да вкараш в повествованието със замах сказови и легендарни елементи, да прескачаш от магическия реализъм в постмодернизма, да иронизираш тотеми на развития соц, да възстановяваш с много болка и тъга сладостни спомени от детството и юношеството и  да човъркаш незарастващата рана, наречена НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА.

Докато четях осемте опуса на Пенков си мислех, че той е много ярко пътвърждение на максимата „Свой сред чужди, чужд сред свои”.

Защото ако Салман Ружди не го беше избрал с „Как купихме Ленин” между 120 кандидати и не бе публикувал разказа му в антологията „Най – добрите американски разкази”(2008), надали името му щеше да нашуми така безапелационно, дори и да беше издал книгата си на английски език.

Освен публикацията е нужно рамото на утвърден класик, на авторитет.

Тогава поне специалистите ще те прочетат, ще те забележат и ще те обговорят.

Звезда като Марио Пузо, Том Кланси, Дейвид Моръл или Сидни Шелтън няма да станеш.

Това е ясно.

Но ще влезеш в полезрението на критиците.

Което не е никак малко.

Вярно е, че в родината ти ще те посрещнат с недоверие и скърцане със зъби, като някакъв натрапник, ново литературно юпи, дошло да ни учи как  се претворява историята на BG, че в САЩ редовия читател ще те възприеме най – вече като екзотичен чудак, умеещ да разказва сладки приказки...

Такива са реалностите и Пенков ги е приел с разбиране и смирение.

Ще мине време, ценностите ще се подредят и „На изток от Запада” ще добие култовия статус на „Диви разкази”...

И все пак какъв талант се иска, за да създадеш на английски тази приказна  сага, пълна с толкова кръв, насилие и непомерна любов, наречена „Девширме”!

Ама падащите от небето розови сойки приличали на жабите от „Магнолия” на Пол Томас Андерсън, пък сагата за потурчването на Родопите сме я чели вече  във „Време разделно”!

Да, и какво от това?!

В „Девширме” преплитането между тъжната тексаска действителност и огнената ромнатика от робството ни  е органично и завладяващо.

Всъщност емигрантът разказва приказка на своята дъщеря Ели – свирепа,но и вихрена, изпълнена с неподправен патриотичен патос, а и с толкова динамика , кинематографична пищност и невероятни страсти, че на човек направо му се завива свят...

Отдавна не бях чел такава нетипична и оригинална версия на Възродителния процес, каквато Пенков ни поднася в „Нощният хоризонт” и тази майсторка на гайдите Кемал, подпалила своето  село, дълго ще плаши нощите ми.

Свеж и оригинален е погледът на прозаика към най – романтичната част от историята ни  -  Македониja ( от едноименния разказ), където отново търси паралелът между миналото и настоящето преимуществено в интимната сфера.

„Писмото” е откровена мелодрама с неочакван край, бягящ от хепи енда, а „Снимка с Юки” ми припомни магическия ромски свят на Емир Кустурица, но подплатен с мотивиран психологически реализъм , потопен в  бездънна тъга.

„Как купихме Лелин” го възприемам предимно като незлоблива шега, тежнееща към сатирата, чрез която  се разделяме с фетишите на социализма.

Два от разказите в сборника са истински шедьоври – „Крадци на кръстове” и „На изток от Запада”.

Написани са с огромна любов, с размах и впечатляваща имплицитно поднесена емоция.

„Крадци на кръстове” е вероятно най – точната гротескова картина на драмата ни от януари  1997 г., която наистина си беше „пиянството на един народ” и която от дистанцията на времето трябва да се експонира именно като макабрическа комично – приключенска приказка с главни герои аутсайдерите Радо и Гого, за да напомня ненатрапчиво за образците, към които клони като „Лудият Макс” на Деян Енев.

„На изток от Запада” е изтънчена ювелирна изработка.

Модерна класика, съвършената новела, която трябва да заеме своето водещо място в българската литература.

В тази творба – може би и заради тематиката – осезателно се чувства сянката на голямата сръбска литература – в частност Драгослав Михайлович – но историята си е нашенска, изпълнена с много хумор и горчиви сълзи.

Разделеното село е метафора на България – лутаща се между Изтока и Запада , никога неразбрала се със своите съседи, а винаги опираща до тях , мачкана и разкъсвана от великите сили ( изключително силна е метафората с удавената църква по средата на реката, която служи за граница между България и Югославия!), мечтаеща за просперитет и по – добър живот, какъвто , оказва се няма нито тук, нито на Запад от Изтока, та се налага главния герой Носчо ( сещаме се за Гогол, нали?) да запраши чак за Америка.

Пенков е продукт на американската система на творческото писане.

Той е минал през тази школовка.

Успял е да надмогне провинциално – котловинното мислене и знае как да поднесе всеки свой текст – извисено, увлекателно, самоуверено – атрактивно, с емоционален заряд, необикновени герои и универсални послания.

По този начин той е интересен и за професора, и за любителя на комикса, който ще открие в „Девширме” основно кървавата драма, а в „Крадци на кръстове” ще го привлече най – вече смразяващата призрачна атмосфера от зимата на 1997.

А така се печели ненатрапчиво и неусетно терен и популярност.

Първо в разказа и новелата, а след това и в романа.

Защото откривам в Мирослав Пенков потенциала на майстор – епик.

И той доказа по най – убедителен начин, че е такъв с  „Щъркелите и планината“, 2016.

Ако и да се чете на един дъх, си личи, че този роман, писан под взискателния   поглед на Майкъл Онтаджи, е старателно обмислен и създаван  напоително бавно, внимателно следващ своята стратегия, че за реализацията му е положен къртовски труд и са му правени достатъчно много и премислени редакции.

Оказали се полезни и за негово добро.

„Щъркелите и планината“ съдържа в себе си потенциала на бестселър и същевременно носи както виталната образност на мистичния балкански югоизток, така и лустрото на нивелираното бляскаво слово, характерно за добилите опит от световната класика англоезични автори.

Пенков рисува картините  увлекателно, но и обобщено,   винаги търси универсални образи, конфликти и обобщения, с които да е интересен еднакво и у нас , и в англоезичния свят.

Само така ще добие правото да бъде издаден от „Фарар, Щраус и Гуно“ в Ню Йорк и Лондон.

Ясно е, че няма да конкурира Гришъм , но самият факт, че те издава такова престижно издателство говори, че си струва риска, че има с какво да спечелиш публиката по света.

Затова и действието на романа ще се концентрира в Странджа ,планина, криеща в пазвите си мистерии и легенди.

Главният герой ще бъде българин, но идващ от САЩ, привидно аутсайдер и лузър, прекъснал студент с просрочени кредити, но приет от местните старци като месия.

Той ще попадне в свят на тайнства и сказания, в гранична зона, където са еднакво актуални и значими преданията за египетската  фараонка Бастет, за Атила и Лада, капитан Коста и Назар ага, за кървави схватки с османски завоеватели и сложни междусъседски отношения между българи, турци и гърци, за въстания и войни, обагрени с кръвта на невинно избити, с пепелища и геноцид, варварски революционни експерименти, свързани с индустриализацията и смяната на имената на мюсюлманите, с всепроникващата и омайващата сила на нестинарските танци и любовта необяснима, пред която са неподвластни нито религиозните, нито социално – класовите ограничения.

И която, оказва се,  трябва да държи сметка за традициите и табутата, след като катастрофира в съдбите на дядо и внук – дядото даскал с гъркинята Ленио и внукът – американец с туркинята Елиф.

Защото гласът на кръвта  си има своята регулираща и възпираща хаоса в социума роля.

Пенков контролира до съвършенство повествованието .

Той умее да разказва завладяващо и максимално въздействено приказки, предания и легенди за селата Клисура, Костица и Бял камък, да ги одухотвори,  натовари с приемлив патос и с такава зрелищна ефективност, която напомня холивудските блокбастъри на Питър Джаксън .

Авторът умело и ненатрапчиво засяга проблема за силата на Фатума, за това как наследствената обремененост от лъжи и престъпления неминуемо преследва един род и води до неговото загиване.

Мирослав Пенков връща на българската литература вкуса на сочното и поразяващо с премислената си ефективност писане, на героите , романтични и ярки по дух , търсещи своето място под слънцето,  пленици на съдбата  и мечтатели безумни, желаещи неистово сами  да направляват  живота и бъдещето си.

Без да предлага лесни решения и хепи енд , „Щъркелите и планината“ впечатлява като епична фреска, пламенно вярваща в изкупителната сила на Изкуството и Съдбата, едновременно унизява и възвисява изстрадалия ни национален дух, държи ни в хипнозата на магнетичния нестинарско – хайдушки ритъм до последната си страница и ни кара да се гордеем с таланта и възможностите на своя създател, положил максимални усилия  при двойното раждане на книгата му на английски и български език .

„Щъркелите и планината“ е категорично доказателство за огромните креативни възможности на Мирослав Пенков.

Крайно време е меродавните критици у нас да престанат да се дивят на спецификата на   писателския му  стил, да се чудят чий автор е  и да приемат за вярно очевидното – пред очите ни израства  капацитет от световна величина, каращ ни да вярваме, че един ден ще бъде приет за равен от Орхан  Памук, Онтаджи и Салман Рушди.

Какво по – хубаво от това, нали?

Борислав Гърдев

Мирослав Пенков, „На Изток от Запада“, 2002, разкази и новели, изд.“Сиела“,С.,  отг.ред.Красимир Гетов

Мирослав Пенков, „Щъркелите и планината“, 2016, роман,изд.“Сиела“, С., отг.ред.Христо Блажев

Превратът на 27 април 1881 г. - 135 г. по - късно

Това е първият  преврат в новата ни политическа история, при това извършен от самия държавен глава, княз Алекасндър I Батенберг на 27 април 1881 г.

Той е безспорно груб, антиконституционен акт, немислим при Царя Освободител Александър II, но възможен след убийството му на 1 март 1881 г. и одобрен от сина му АлександърIII.

За него Захарий Стоянов през 1886 г. пише цяла книга, незабравима скица от зората на демокрацията ни, групов портрет на родния ни елит, в годините на забавачницата на демокрацията, поднесен с едри мазки, експресивно и сатирично и останал първата значима книга, писана  за чекмеджето у нас и  появила се официално едва през 1993 г.

Княз Батенберг сваля законното правителсто на Петко Каравелов, позовавайки се на прерогативите, дадени му от конституцията по чл.12 и чл.149 .

При внимателно четене на двата текста става ясно, че монархът има достатъчно власт по закон като върховен разпоредител с изпълнителната власт и въпреки това смята, че тя не му е достатъчна.

В княжския манифест от 27 април 1881г . той посочва защо прибягва до преврата – „Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разтройство отвъртре...Днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших : да свикам в най – непродължително време Великото народно събрание, за да му обявя моето последно решение и да му предам короната, наедно със съдбините на българския народ.”

Назвачено е ново правителство, начело с бившия военен министър – финландският генерал Казимир Ернрот.

С княжески указ страната е разделена на пет области, начело с чрезвичайни комисари, руски офицери, разполагащи с неограничена власт, чиято цел е „правилната” подготовка и провеждане на изборите на Второ ВНС на 14 и 21 юни 1881 г.

С невиждана демагогия и терор консервативните сили около Григор Начович и Константин Стоилов, подкрепяни от д – р Константин Иречек, вдъхновители и реализатори на преврата, подтикват княза да реализира неадекватната за нашите условия консервативна утопия –  неограничена княжеска власт и втора камара в лицето на Държавния съвет, които съблюдавайки указанията на руските императорски комисари, най – накрая  да укрепят клатещата се държавна лодка.

Самият Батенберг се впуска в предизборни агитации и на много места, посрещан възторжено от народа,  допуска селяни, впрегнати като коне и волове, да теглят коресницата му!

Свалената от власт Народнолиберална партия не се отказва да има представители , които да присъстват на дебатите на Второто ВНС, свикано в Свищов на 1 юли 1881 г.

Благодарение агитацията и усилията на Стефан Стамболов от Търново са избрани единствените  четирима депутати – либерали, начело с лидерите Петко Славейков, Драган Цанков и Петко Каравелов.

Депутатите  не са допуснати в работата на свищовския велик парламент и са заплашени с линчуване!

Под нестихващи акламации и викове „Ура!” князът получава мандат от 7 години извънредни пълномощия , за да осъществие грандиозната си реформена задача, която още тогава става обект на подигравки от опозиционния либерален печат.

Лидерите на Народнолибералната  партия  Славейков и Каравелов предпочитат да емигрират в Пловдив, където стават учители в местната мъжка гимназия.

На 14 септември се провеждат и избори за Държавен съвет, който е сформиран на 31 декември , начело със сторонника за Горна камара Тодор Икономов.

Консервативният реформен проект на княз Батенберг получава завършена форма и  трябва да даде очакваните плодове.

Вместо това обаче започват проблемите – след 1 юли 1881 г. страната се управлява от правителство без премиер до 23 юни 1882 г.

Държавният съвет  започва да отменя незаконосъобразни актове на МС, от 23 юни 1882 г. начело на държавата е руския генерал Леонид Соболев, който, търсейки разширяване на почвата на своето управление, заиграва с умерените либерали около Драган Цанков.

В добавка на 5 август 1883 г. руските офицери правят „на шега” първи опит за детронацията на Батенберг.

Това е червения флаг за нашия княз и началото на оттласкването му от орбитата на официалната царска руска политика.

По негова инициатива умерените либерали на Цанков и консерваторите около Начович, Стоилов и Марко Балабанов успяват да постигнат споразумение на 8 август 1883 г. и да сформират коалиционно правителсктво на 7 септември 1883 г., когато с княжески манифест е обявено възстановяването на Търновската конституция , а  разпускането на Държавния съвет става факт на 9 ноември 1883 г.

На 5 декември с. г. Цанков със скандал прокарва Закон за изменение на конституцията, с който се увеличават правомощията на монарха.

Колаборацията на Драган Цанков е осъдена от непримиримите либерали, начело с Петко Каравелов, а това води и до отстраняването му от държавното кормило след проведените на 27 май и 4 юни 1884 г.парламентарни избори за IV ОНС .

На 27 юни 1884 г. Драган Цанков подава оставка като министър – председател, сменен два дни по – късно от Петко Каравелов, а разпрата между тях води до първото официално разцепление на Народнолибералната партия, обявено на 25 юли 1884 година...

Борислав Гърдев

Да си спомним за Чернобил

Какво се случи преди 30 години?

На 26 април 1986 г. в 1,23 часа московско време в атомната централа в Чернобил, днешна Украйна, се провежда тест на турбинния генератор.

Поради допуснати технически грешки взрив отхвърля покривната плоча, тежаща хиляда тона,която, при падането си, разкъсва охладителните системи в четвърти блок на централата.

Освобождават се големи количества  радионуклеиди – йонизиращи  лъчения, изпускащи заредени радиоактивни частици, експлозиите разнасят частиците на височина 1500 метра, а облаци със замърсен въздух плъзват навред…

Тези радиационни облаци се разпространяват бързо  – за месец на запад стигат до Великобритания, на юг покриват Балканския полуостров, а на изток –задминават Каспийско море по посока Казахстан.

В България на 1 май Главно управление „Хидрология и метереология“ засича радиоактивни излъчвания многократно надвишаващи допустимите норми.

При дъждовете се засяга селскостопанската продукция, зеленчуците, плодовете, посевите.

Застрашен е и животът на хората .

За надвисналата опасност сигнализират професори по атомна физика към Софийския университет, а в  МВР се бие в гърдите, че първи са  открили опасната радиактивна вълна.

Именно ченгетата поемат инициативата да предупредят тогавашния здравен  министър Радой Попиванов за надвисналата опасност, но при отсъствието му попадат на неговия заместник Любомир Шиндаров,главен санитарен инспектор на републиката, който ги изпраща с бодряшкото уверение , че  министерството ще се бори със заплахата ефективно.

Ръководството на държавата в лицето на Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП е своевременно информирано за станалата беда…

Как действат управниците ни?

Меко казано нашите властолюбци не са в час.

Живков на 3 май ловува на върха  на Стара планина, точно  където е изсипано най – голямо количество радиоактивен прах!

От населението се крие наличната информация и според традицията то е изкарано на манифестация на 1 май 1986 г., за да прослави Деня на труда.

Ръководството на партията и държавата мисли преди всичко за себе си и своите семейства.

В лабораториите на УБО се изследва всеки грам храна, предназначен за номенклатурата, с решение от 4 май 1986 г., дори подправките за таратор и салата.Членът на Държавния съвет Гриша Филипов се разпорежда за управляващия елит да се изкупи всичката минерална вода в София и да се доставят екологично чиста храна от Аржентина !

Военният министър Добри Джуров все пак заповядва да се извършат предпазни лъчезащитни мероприятия за целия личен състав на армията.

Срещу инициативата му скача Григор Стоичков – кандидат – член на Политбюро на ЦК на БКП, строителен министър  и председател на Постоянната правителствена комисия по бедствията и авариите.

Именно тя все пак се размърдва и решава да се вземат мерки против въздействието на радиационния прах, който чрез храните попада в човешкия организъм.

В протокола на първото заседание  след инцидента на Постоянната комисия има точка  - „уведомяване населението на страната“, която обаче след печатането му е задраскана.

Иначе набелязаните мерки са наложителни, ако и предприети пост фактум –  да не се консумират листни зеленчуци,овчето мляко да се преработва в трайни продукти, да се установи системен контрол над водата  и при производството на детски храни, системно да се мият улиците и парковите алеи, да се сведе до минимум храненето на животните със зелен фураж..

Георги Атанасов –  премиер от 24 март 1986 г., наследил на поста Гриша Филипов, предлага чрез масмедиите да бъде уведомен всеки българин за надвисналата опасност.

Срещу него се опълчват Гриша Филипов и Григор Стоичков с железния аргумент : „А какво ще кажат съветските другари?!“

На 13 май на заседанието на Постоянната комисия е отчетено, че радиационната заплаха е отминала, въпреки че в края на годината е налице втора масирана атака.

Комисията остава в историята с още едно свое уникално решение от светлата дата 24 май 1986 г., когато се отменят ограниченията, предизвикани от радиацията – тоест премахва се нещо, което предварително не е било посочено като опасност!

В същото време в засегнатата Финландия националното радио постоянно излъчва препоръки за децата – да носят марлени маски на лицата си, да не играят в калните локви, а в специални емисии на домакините се казва  какво да готвят, като се полагат и усилия за намаляване радиоактивността на фуражите.

У нас обаче всичко е наред, затова и народът манифестира !

Ще отбележа още нещо – дори за ония времена мълчанието на управниците по отношение на радиационната заплаха е укоримо, тъй като нито съветските ръководители в лицето на Горбачов искат да се крие истината, нито западните медии мълчат.

Аз добре си спомням, че  по радиостанция „Свободна Европа“ покрай разнищването на драмата в Чернобил се обясняваше подробно какви мерки трябва да вземе населението, за да се справи с надвисналата заплаха…

За щетите и виновниците

Поради безхаберието на управляващите у нас населението е подложено на канцерогенно – генетичен риск за следващите 50 години – предвиждат се около 100 случая на генетични увреждания, рак за 615 души и смърт за 128 лица.

През април 1991 г.започва делото „Чернобил“.Като обвиняеми са привлечени Григор Стоичков и Любомир Шиндаров.Следовател по казуса е Ангел Александров.

Делото за последствията от радиоактивното замърсяване у нас след аварията в Чернобил набъбва до 52 тома.

Александров установява , че вследствие неадекватните решения на Постоянната правителствена комисия са нанесени вреди на държавата в размер на седем милиона лева, а в резултат на отказани от Комисията мерки по отношение наложеното ембарго при износ на стоки, са върнати три кораба с живи говеда , като загубите надхвърлят 546 хиляди долара…

Стоичков и Шиндаров са обвинени в нарушаване на нормативните документи за санитарните правила и не взети ефективни мерки за опазване живота и здравето на населението.

Григор Стоичков получава три години лишаване от свобода, а Шиндаров – две.

През октомври 1992 г. делото стига втора инстанция, а през септември 1993 г. Върховният съд постановява и за двамата две години затвор.

След обжалване от страна на  обвиняемите решението се забавя и през юли 1994 г. съдът потвърждава двегодишната присъда на Стоичков, но променя тази на Шиндаров в условна с четири години изпитателен срок.

Стоичков постъпва в Централния софийски затвор, след това е преместен в Казичене.

В пандиза се обръщат към него почтително с  „другарю министър“ и „бай Григоре“.

През май 1995 г.прекарва инсулт и постъпва в болница.

Освободен е предсрочно през април 1996 г., малко преди да му изтече законната двегодишна присъда.Вече 90 годишен живее както пенсионер в къщата си в Бояна…

Борислав Гърдев

В името на истината и справедливостта

      
                                       

          
                            В името на истината и справедливостта

Признавам си, опусът на Иглика Трифонова ме провокира.

Български филм, без една реплика на роден език – а  иначе в него се говори на английски, сръбски , руски, холандски.

Без субтитри, той няма шанс да бъде разбран у нас.

Но за него трябват и познания за събитията в Босна преди четвърт век, чийто кървави измерения доведоха до идеята за международния трибунал в Хага.

Който трябваше да отдаде справедливост и възмездие за жертвите и да накаже виновните за техните престъпления.

Западът се нагърби с ролята на помирител – кой си спомня  днес за Дейтънските споразумения и за посредника Ричард Холбрук, в холандската столица една амбициозна юристка Карла дел Понте се закани да осъди строго и справедливо престъпниците Милошевич и Младич…

При Иглика Трифонова става дума за друг,  не толкова фрапиращ като мащаб случай  - на Мирослав Деронич, но е любопитно,

че идеята за филма й е подсказана от оператора Емил Христов.

Прокурорката Катрин Лагранж – Роман Боранже страстно желае да осъди на ефективна присъда бившият сръбски учител и шеф на паравоенно формирование Милорад Кръстич – Красимир Доков.

Тя прибягва до услугите на свидетел К 109 Деян Палич, оказал се всъщност Миро – Ованес Торосян, който от позицията на лично участвал в акциите му , дава важни и конкретни показания.

Осъдителната присъда е въпрос на броени дни, а това стимулира адвокатът на Кръстич – Михаел Фин – Самуел Фьолер да предприеме пътуване до Босна, да се срещне с бащата на Деян, да го доведе в Хага и след очната ставка да се окаже, че Деян е Миро и не е участвал в наказателните действия на  Милорад.

След което Кръстич все пак получава очакваната присъда , а Миро е екстрадиран в родината си, като по пътя е заловен от неизвестни лица, които лично на мен ми се сториха похитители…

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ е творба не само за една съдебна грешка.

Нито пък  за ползването на правото в Голямата политика, където винаги целта оправдава средствата.

Това е размисъл за принципното различие и непознаване на Запада и Балканите.

Западът, в лицето на Фин като добрият чичко- самарянин иска да въдвори ред и справедливост в Босна, но се оказва, че в този котел от раси, етноси, религии и  междуличностни раздори, е просто неспособен на подобен адекватен алтруистичен жест.

Независимо от следваните принципи на либералната демокрация, хуманизма, справедливостта и защитата на човешкото достойнство.

Още по – знаменателно и стряскащо е обстоятелството, че Западът не се поучи от грешките си в Босна преди две десетилетия, а по – късно ги репродуцира  с още по – опустошителни последици в Афганистан, Ирак, Либия, Египет и Сирия….

Точно по тази основна и съществена причина и трибуналът в Хага не изпълни предназначението си, превръщайки се през годините в скъпо и неефективно мероприятие, преследващо основно пиар ефект, без да достигне до истината за войната на Балканите и без да разкрие нейните причини и  корени.

Драмата на Запада е отразена като в капка вода във филма в лицето на прокурор Лагранж.

Роман Боранже изгражда достоверен и убедителен образ на амбициозен и ерудиран  магистрат, който, следващ заветите на баща си, иска да се прочуе с ефективна присъда срещу сръбски военен главатар и който,  в името на съблазнителната цел, е готов да използва и лъжливи свидетелски показания.

А те  на финала на процеса могат спокойно да пратят в затвора бившия сръбски учител Милорад Кръстич.

Да жертваш житейската правда в името на благородна  кауза е страшно и отблъскващо!

Попаднал в своеобразен въртоп между Истината, Справедливостта и Целесъобразността Деян – Миро се оказва двукратно изтъргуван – и от босненските власти, и от трибунала в Хага.

Очаквах от Ованес Торосян да разкрие ефектно и правдиво прелома в своя герой, когато, открил баща си,  се отказва от предишните си  показания.

Признавам си, че тази сцена е висш актьорски пилотаж и не се отдава на всеки.

Торосян се е помъчил да разкрие нейната процесуалност и драматизъм, но в интерес на истината екранният прелом настъпва експлозивно бързо, без нужната мотивировка и точно в най – съществената си част филмът леко увисва.

Мисията му са спасени благодарение на великолепната игра на адвокат Михаил Фин - истинска находка за постановчика е този Самуел Фьолер, едновременно сдържан, с комплекси за бащина вина, но и страстен борец за  справедливост, привърженик на разкриване в дълбочина и на място на балканските трагедии, които могат да бъдат разгадани само с много търпение, такт и осмисляне на детайлите и на Изудин Байрович, пресъздал с изключителна непосредственост и подкупваща искреност образа на бащата на Миро.

Така лентата успява да защити своята кауза и да постави на съда на собствената ни съвест казуса за жертването на една човешка съдба пред  идеала на Голямата политика.

Като сценарист и режисьор Иглика Трифонова води разказа плавно и постъпателно, без излишни ефекти , но държейки сметка за зрителските очаквания .

Тя го обагря и със сдържана българска чувствителност, важен детайл в повествованието, без да се поддава на изкушението по евтини самоцелни емоционални ефекти.

В рамките на 102 минути  разнищва и осмисля напълно историята, провокирайки възприятията ни и карайки ни да търсим неизбежната връзка на последния й филм с известните и дискутирани нейни творби – „Разкази за убийства“(1993) и „Разследването“(2006).

Камерата на Рали Ралчев е атрактивна и динамична като присъствие.

Операторът акцентира на близките планове.

Чрез тях разкрива пълноценно човешките преживявания и чувства и експонирайки лустрото на западния мегаполис – независимо дали е Амстердам или Хага, ни внушава две горчиви истини – че докато в Босна са се преследвали и убивали тук всичко си е текло мирно и спокойно и че дори и интегриран балканецът си остава присаден в Европа.

Музиката на Теодосий Спасов е дискретна и минималистична – само където е необходимо като акцент проплаква кавал или простенва флейта –  зрителското внимание не следва да се отклонява от предполагаемата задушевност, тъй като  трябва да следи основно  сблъсъка на аргументи и доводи.

Разглеждайки казус, който е колкото юридически, толкова и нравствено – психологически „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ размишлява и за сложната природа и същност на Истината – като присъда, оценка и поведение.

Направен с вещина и любов този филм ще намери своята публика на Запад.

За България му трябва дистанция.

Залата , където  го гледах проследи прожекцията с внимание и напрегнато очакване, но не беше съвсем пълна , а  и не вярвам пълноценно  и веднага да е приела неговите послания.

В интерес на истината времето работи за „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“.

Постепенно, след неизбежното  тв представяне, той ще заеме своето достойно място сред най – репрезентативните достижения на българското кино.

Убеден съм в това.

Борислав Гърдев

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, реж.и  сц. Иглика Трифонова, 102 мин., 2016, производство България, Холандия и Швеция – Клас филм, Filmlance International, Phanta film, разпространение Purple Rain Distribution