Какво оставяш след теб?

Отдавна не бях гледал толкова амбициозен и майсторски направен филм.

Изстрадан, носен дълго, шлифован, обработен.

„След мен“ (2016) е дело на Анна Матисон и Сергей Безруков.

По стечение на обстоятелствата двамата са вече житейски партньори, но във филма тя е постановчик и съсценарист, съвместно с Тимур Зугбая, а той водеща звезда и изпълнителен продуцент.

Четох няколко интервюта с Безруков и знам с какъв ентусиазъм и любов разработи този проект.

Нека сме откровени – това е арт кино от най – висока проба, авторски спектакъл пар екселанс.

Елитарно, но фино поднесено произведение, което е понятно за грамотния зрител и предизвиква неподправени емоции, с които посрещаме доброто  руско кино.

Това, разбира се, не е „Бригада“, нито „Участък“.

Не е „Бой със сянката“, „Китайски сервиз“ или „Уланска балада“, но въпреки това „“След теб“ го поставям между най – важните и представителни достижения в богатата филмография на Сергей Безруков.

Личи си, че е работил с рядка всеотдайност и с впечатляващо себеотдаване.

А и да рискуваш като продуцент с подобно заглавие си е героизъм в мирно време, който само може да предизвика симпатии и адмирации.

„След теб“ разказва за последните месеци от живота на гениален руски балетист и хореограф – Алексей Темников.

Ясно е, че прототипът не е Михаил Баришников – поне на думи чрез своя герой Безруков отрича сравнението и съпоставката, тъй като Темников не се нуждае от чужд пример – самият той е неподправен и автентичен гений.

Историята е поднесена увлекателно и атрактивно с модерни изразни средства  –  визията – оператор Серж  Отрепьов , танцът, интервютата, документалните кадри,  заемат в нея първостепенно място.

Както и очакваните сложни взаимоотношения на Маестрото с колеги, спътници в живота, с родители, дъщеря и млади  танцьори - кандидати за славата.

Темников е труден, тежък, непоносим характер.

Свикнал е да изтисква максимума от себе си и настървено желае всеки, който работи с него да следва принципите му.

Той е ужасно взискателен, отказва собствената си дъщеря от балетна кариера, отнася се хладно и високомерно с жените, живее като отшелник след прекарана травма, която не само го сваля от голямата сцена, но дори и заплашва живота му.

Това обаче вместо да го укроти, смири и вкара в операционната зала, го стимулира да участва в прочутото толк шоу „Нека говорят“ (оригиналът, а не бледото копие на Росен Петров по btv, което надали някой помни), където твърдо е решил не само да рекламира, но и да  промотира новият си спектакъл „Симфония в три движения“, като колкото неочаквано, толкова и логично, едновременно с края на танца  в студиото приключва и земният му път…

Само добавям, че тази „Симфония“, лансирана в институция като „Мариински театър“  в Петербург, е новаторски замислен и мотивирано сглобен ярък мултимедиен спектакъл, в който визия, музика и танц са споени в бесен ритъм, за да поднесат по най – яркия и зрелищен начин спектакъл, търсещ отговор на смисъла на човешкия живот.

„След теб“ е впечатляващ и завладяващ филм.

Той разказва честно и отговорно за примамливия свят на балета, за мисията на човека на изкуството, за отговорността му към публиката и амбицията да й остави в наследство незабравими празници, свидетелство на ярък и неповторим талант.

Като истински съмишленици Анна Матисон и Сергей Безруков поднасят чуден и запомнящ се бенефис.

Помагат им Анастасия Безрукова в ролята на дъщерята Киара, Валерий Гергиев , играещ себе си – прочутият диригент Гергиев, Владимир Меншов с две малки възлови сцени като бащата Герман Темняков , Тамара Акулова като майката на Алексей  Любов и Карина Андоленко, изградила с подкупваща непосредственост образа на Марина Кузнецова.

В заключение ще отбележа, че „След теб“ е сред най  - представителните заглавия в съвременното руско кино, което като мащаб на замисъла и зрелост на реализацията успешно се съизмерва с такива образци като „Осем и половина“(1963) на Фелини,  „Ах, този джаз!“ (1979) на Боб Фос и „Мефисто“( 1981) на Ищван Сабо.

А това не е никак малко, нали?

Борислав Гърдев

„След теб“, 2016, 119 мин., реж.Анна Матисон, производство Кинокомпания на Сергей Безруков при финансовата подкрепа на Министерството на културата на Руската федерация

С уверени стъпки в романовото поприще

С уверени стъпки в романовото поприще 

След приятната изненада с романа – триптих „Минало незабравимо“, в който мащабно и 

необичайно зряло за дебютант Йордан Нихризов направи смел опит да осмисли годините на социализма и първоначалното натрупване на капитала в безкрайния ни преход  с основни знакови герои Володя Черкезов и Атанас Симеонов, същият автор ни поднася  две нови  книги, появили се почти залпово през 2016 и 2017 г. в изд.“Изток  - Запад“ – „Изповедта на един карък“ и „56 – година“.

За разлика от  трилогия те са по – кондензирани, стегнати и  действието и проблематиката в тях се събира в рамките на 180 – 190 стр.

Още като четох „Минало незабравимо“ ми направи впечатление, че бившият депутат и лидер на БСДП, ако и да е икономист и инженер, има пиетет към словото, умее да разказва увлекателно, да гради сюжет, интрига, да извайва образи, да пласира смислен диалог .

В дебюта си бе осезаемо разточителен, но това е неизбежно за дебютант, който тепърва изгражда своя стил и дискурс.

„Изповедта на един карък“ продължава достигнатото от „Минало незабравимо“.

В този си роман обаче Нихризов избягва епиката, не търси панорамата на епохата, а на базата на лично преживяното сътворява съкровена , драматична и актуална  история, автобиографична в основната си част, в която чрез съдбата на главния си герой – негово алтер его – се опитва да разкрие същностните особености на живота в късния соц и първото десетилетие на родната ни демокрация.

Сюжетът е динамичен, атрактивен и ни държи в напрежение до финала.

Авторът бяга от клишетата и познатите хватки при описване на миналото.Спасителен пояс за него са спомените, собствените преживелици.

Именно заради това са толкова правдиви и непосредствени героите, които всъщност образуват приятелски кръг от ранни младежки години, не устоял на ударите на съдбата, прояден от колизии, конфликти и малки предателства.

Образите на Росица, Дарина, Вальо и Камен са достоверни и убедително пресъздадени.

Чрез тях Нихризов всъщност изгражда груповия портрет на своето поколение, на което предстои не само да опознае Системата отвътре и отвън, но и да се научи на приспособяване и компромиси, на интеграция чрез доноси и предателство или живот не в лъжа , но в периферията.

Главният герой – инженерът – икономист и Камен са типичните антиподи в романа.

Първият не прави компромиси и не се пречупва пред съблазните на властта, но остава докрай – и преди, и след демокрацията маргинализиран идеалист, защитаващ своята чест и достойнство.

Камен предпочита интеграцията и просперитета.

Но той не е познатият  герой на новото време – нито е мутра, нито се изживява като олигарх.

Когато иска и може помага на приятелите си,изпаднали в беда ,като Вальо и до последно държи да има в своя екип като помощник Икономиста.

Харесва ми тази нюансираност при изграждането на персонажа.

Така Йордан Нихризов бяга от клишето и гради  точен образ на технократ от последните години.

Допада ми и отвореният финал.

Главният герой е на кръстопът – да продължи ли да си живее по старому, търпейки и натякванията на съпругата си Женя, че е неудачник или да приеме изкусителното предложение на Камен, гарантиращо му стабилни доходи и растеж в йерархията?

„56 – а година“ е определен  като роман – антиутопия.

Съзнателно бягам от аналогията с „1984“ на Оруел, не коментирам знаковата същност за моето поколение на 1956 година  и смятам,че Нихризов е сътворил интересно и любопитно четиво, разкриващо в дълбочина парадоксите и противоречията, които измъчват българското общество в последните години, които наистина вече ни се струват досадно дълги и безнадеждни.

В „56 – година“ България е корпоративна република, управлява се чрез референдуми, съгласно народната воля и със силен президент Златев, който всъщност си е домашен диктатор.

В това добре уредено общество, забравило миналото, живеещо по нови порядки и  летоброене, в което парите заменят идеалите, страната е просто холограма на това, което трябва да бъде, предлагайки виртуални измислици  за екзотични почивки на привилегированите си граждани, се появява феноменът Ангел Найденов Тошев, възкръснал от мъртвите и желан еднакво стръвно както от управляващите, така и от опозицията, за да бъде пласиран срещу умопомрачителна сума като научно чудо.

С парите и управляващите, и техните опоненти смятат да финансират своите програми, като Шишков се явява важна брънка  и основно средство по пътя към основната им цел.

Текстът  всъщност разкрива преживелиците на Шишков в луксозна клиника  -  затвор, запознанството му с Еми, която става негова любовница и с  медицинската сестра Ана, бягството му от златната клетка, организирано от екипа на д – р Александров и включването му в опозиционното движение, ръководено дискретно от Куманов.

Плувайки в свои води, Нихризов гради стройно и динамично повествование, в което набляга както на преживяванията и чувствата на своите герои, така и на тънкостите и особеностите, на функциониращата у нас  нова обществено – политическа и икономическа система, напомняща както порядките от близкото минало, така и напъните , пробвани на запад за изграждане на корпоративно общество, в което полученото благо е пропорционално на вложения от тебе труд.

Авторът е наясно, че всеки реформаторски опит в България е заплашен както от демагогския напън, така и от опасността и най – благородното начинание да бъде приватизирано, използвано за лични нужди, присвоено от олигарси в сянка и трасиращо пътя за скрита или явна диктатура.

Натрупал горчив , но полезен опит от участието си в политическия живот у нас Нихризов създава тъжна, но реалистична картина на близкото ни бъдеще, което всъщност е общество , преследващо парите и лукса, забравило корените и идеалите си и оставено да бъде манипулирано от въжеиграчи и мошеници като Златев, Найденов и Куманов.

В такъв социум 130 годишният Тошев е наистина необичаен феномен.

Той е неприспособенец, нонконформист, запазил връзките с миналото, със старото  аналитично мислене, човек с позиция и собствена гледна точка, който трудно би бил подведен и направляван.

В по – голямата си част „56 – а“ се чете като чист трилър, с нарастващ интерес и напрежение, като финалът не само изненадва, но и ни кара в движение да променяме представата си за Шишков  и неговата ценностна система.

Нихризов прибягва до прастар прийом – познат от „12 – те“ на Блок и оприличава главния си герой на Христос.

Оглавяваният от него бунт избухва на Коледа, Ангел Шишков дири брод към свободата, като вероятно ще търси съдействието на могъщия Куманов…

А за да не остане никакво съмнение, че в неговия образ са разкрити  черти от характера  и битието на самия автор, същият създава любопитен  епилог, в който посочва : “Така аз – човекът, изгубен в миналото, се превърнах във водач на движението за ново възраждане.Колко ли от тези, които поеха по моя път щяха да ме предадат в името на личното си спасение…Дали щях да дочакам 89 – а година, по новото летоброене, за да видя на тридесет и третата година от новия си живот резултата на своя кръст? Навярно само бъдещето щеше да покаже…“

В заключение ще посоча, че четенето на двата нови романа на Йордан Нихризов е интересно приключение на духа.

Пред очите ни политик и инженер – икономист придобива облика на  писател.

Личи, че вече се откъсва от комплексите  си на новак в бранша, че придобива самочувствие и опит.

И все пак  - бих го посъветвал в бъдеще да разчита на по – сериозен и отдаден на мисията си редактор.

Като човек на точните науки , Нихризов умее да фабулира и изгражда характери, но все още не може да се освободи от слабостта си да казва повече от необходимото, да завоалира ненужно, да не вкарва ремарки в диалога си, а и да озаглавява  обстоятелствено всяка глава от романите си, което, съгласете се, ще се приеме за архаизъм  от всеки уважаващ себе си литератор.

При по – прецизна редакторска и коректорска намеса романите биха станали още по – стегнати и четивни, още по – увлекателни и привличащи младата аудитория, която има какво да научи от тях.

Ясно е, че това са грешки на растежа.

Те се преодоляват с времето.

Което означава, че Нихризов явно ще продължи да пише – може би мемоари, които надявам се, ще бъдат на нивото на постигнатото от него.

Искрено му го пожелавам и вярвам, че  и занапред ще се представя достойно като творец.

Борислав Гърдев

Йордан Нихризов, „Изповедта на един карък“, роман, 2016, изд.“Изток – Запад“,ред.Светла Девкова

Йордан Нихризов , „56 – а година“, роман, 2017, изд.“Изток – Запад“, ред.Светла Девкова

Размисли за трети март

Отново е трети март и както всяка година празничните фанфари, венците и патетичните слова ще напомнят за нашето освобождение.

Ще уважим подвига на руските и румънски войни и българските опълченци, ще сведем глава в почит на техния героизъм.

И отново за кой ли път ще ни връхлетят неудобни въпроси и тъжни размисли, свързани с нашата история, съдба и участ.

Не съм против честването, но все още имам желание да размишлявам за него, ровейки се в детайлите.Защото знам, че там е скрита истината.

Всъщност какво празнуваме ние?

Денят на нашето освобождение, дошло в резултат на излишно проточила се – близо година – 12 април 1877 – 19 февруари 1878 г. кървава война , в която на два пъти – 11 август и 22 ноември 1877 г. всичко виси на косъм и е било твърде възможно освободителите безславно да се оттеглят отвъд Дунава, а ние, българите, да се простим с мечтата си за светло бъдеще.

Две империи се вкопчват в кръвопролитен двубой – Османската брани своето наследство, отломките от славното си минало, Руската, получила мандат от останалите велики сили да накаже „болния човек на Босфора“ за кървавото потушаване на Априлското въстание – 20 април – 15 май 1876 г., тръгва на реванш ,заради Кримската война,приключила с унизителния Парижки мирен договор от 30 март 1856 г. , но след предварителни договорености с Великобритания и Австро – Унгария при успешна война да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров, а тя да се простре между Дунав и Стара планина.

Това не е известно на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, тъй като шефът му  - княз Александър Горчаков не го посвещава в тайните на задкулисната дипломация.

И става така, че триумфът на Игнатиев – подписването на предварителния Санстефански мирен договор, в деня, в който император Александър II Романов е рожденик – 19 февруари / 3 март 1878 г., с който виртуално се създава голяма и обединена България, е една илюзия.

Графът преследва програмата – максимум, издействайки от Сафет паша невъзможното – до 1 юли 1878 г. мечтата е реалност.

В Берлин обаче се нанасят предварително договорените корекции.

Руската дипломация няма шанс да защити постигнатото със силата на оръжието – раждат се княжество България и Източна Румелия, като нашето езиково – териториално землище отново е разделено на две части, но в  много по – малки размери и друга конфигурация, различна от начертаната на Цариградската посланическа конференция, приключила на 20 януари 1877 г.

Фиаското на руските дипломати изхвърля Игнатиев от голямата политическа сцена, където се завръща за кратко както вътрешен министър през 1881 – 1882 г., а освободителната война ще бъде бързо забравена и все по рядко ще се споменава в руското общество като непопулярна.

И има защо – държавата се лишава от Аляска на 30 март 1867 г. срещу 7 200 000 долара, за да получи свежи пари за превъоръжаване, дава жертви, рискува реномето си и накрая се раждат две малки образувания – едното от които – княжеството , зависимо от султана, а другото – Източна Румелия – по клаузите на Берлинския договор -  остава област в рамките на империята.

Освен това предварителният Санстефански договор не уточнява колко време ще пребивават руските войски в България,но Берлинският настоява – девет месеца, а желанието на руснаците да ползват пристанища Варна и Бургас за нуждите на черноморския си флот, са безапелационно парирани.

Така временното руско управление или окупация  приключва с идването на княз Александър Батенберг на 24 юни 1879 г.

Русия е принудена да приеме  и тази клауза, тъй като е наясно, че сама и изтощена не може да се сражава срещу Англия и Австро – Унгария, вкл. и защото европейският мир трябва да се запази сцената на неизбежните компромиси – разпокъсаната България ще свикне с трагичната си орис, знаейки добре, че големите европейски лидери „няма да горят юргана заради бълхата“.

У нас ще се изработи нова конституция на 16 април 1879 г., каквато освободителката няма, ще бъде избран княз – Александър Батенберг, но страната ни – поне до 6 септември 1885 г. ще бъде много по – зависима от Русия, отколкото от Османската империя.

След Съединението на 6 септември 1886 г. и Сръбско – българската война от 2 – 15 ноември 1885 г.отношенията с освободителката ще охладнеят, с контрапреврата от 11 август 1886 г.Стамболов всъщност ще поведе страната към независимост и измъкването й от руската опека, ще се стигне до късане на отношенията между двете страни – при това трикратно – на 6 ноември 1886 г., възстановени на 2 февруари 1895 г., когато престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, след това на 7 октомври 1915 г., когато страната ни влиза в Първата световна война на страната на Централните сили, подновени с Брест – Литовския мирен договор от 3 март 1918 г. и на 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България с цел да я завладее.

От края на XIX век пред младата ни държава освен проблемът с културно – икономическия напредък стои още един – болезнено – кървящ – националният.

Никоя балканска държава, възникнала в резултата на поредната руско – турска война, не осъществява своето национално обединение.

След всеки конфликт между двете империи се късат нови и нови територии от Турция, но тя, въпреки това, остава незаобиколим балкански фактор.

България, Сърбия и Гърция са принудени да сключат под егидата на Русия Балкански съюз – 29 февруари  - 16 май 1912 г. и да започнат на 5 октомври 1912 г. поредната освободителна война.

За нас тя ще се превърне в национална катастрофа, ще бъдем нагло ограбени от съюзниците  - разбойници с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., а единствено с Цариградския мирен договор от 16 септември 1914 г. сключен само между България и Османската империя, ще си запазим териториалните придобивки в Беломорието, след водените две войни, но като се съгласяваме на покровителство и вмешателство от Цариград в религиозните дела на българските мюсюлмани…

За Източна Тракия, Одрин и линията Мидия – Енос забравяме завинаги.

Санстефанският блян умира завинаги на 27 ноември 1919 г. в Ньой.

Победена България губи Добруджа, Македония, Беломорието и Западните покрайнини.

На Балканите победителките очертават онези граници, които познаваме и днес.

Все пак ние сме щастливци, че успяваме да си върнем Южна Добруджа на 7 септември 1940 г., когато Румъния е притисната за отстъпки от Германия и СССР, а Великобритания води жестоки въздушни боеве за собственото си оцеляване.

Ние ставаме официално  независима държава на 6 април 1909 г., но именно като такава търпим национални крушения и катастрофи.

На 9 септември 1944 г. губим и формалната си независимост, тъй като сме окупирани от съветските войски на маршал Фьодор Толбухин.

Минават 45 години, Източният блок изчезва и ставаме член на Европейския съюз на 1 януари 2007г., който днес също преживява сериозни сътресения и е застрашен от разпадане в сегашния си вид.

Така се оказва, че нашата свобода и независимост са с неизменно горчив вкус, а опитите ни да се равняваме на напредналите държави в Европа и по света, като правило приключват с гротескови провали – споменавам само изградените две Българии при социализма и т.н. “демократичен модел“ днес, родил  „синдрома на вечно нестаналата България“ (Михаил Неделчев).

Как тогава да се радвам на трети март  и да го чувствам като  ден за национална гордост?

Борислав Гърдев

Иванчо Хаджипенчович пред съда на историята

Многократно отлагах  писането на  този текст.

Обмислях го дълго и наистина съм  искал да бъда обективен и точен.

Името Иванчо Хаджипенчович е врязано в съзнанието ми от детство.Та как иначе – човекът, обесил Левски, турското мекере, предателят, трябва да бъде запомнен завинаги с мръсните си дела и да бъде поставен на подсъдимата скамейка на историята, редом до поп Кръстьо Никифоров.

Да, но е финансирал първото издание на поемата на Раковски „Горски пътник“ през 1857 г., а след това е от редовните абонати на вестника му „Дунавски лебед“ (1 септември 1860 – 24 декември 1861 г.), революционно и прогресивно за времето си издание, явление в българската журналистика.

След години  се оказа,че не свещеникът поп Кръстьо е предал Апостола, а небезизвестният Марин Поплуканов, арестуван от османските власти на 28 октомври 1872 г..За пари – 1364 златни монети, присвоени  от Ловешкия революционен комитет, който за България изпълнява функцията на Централен.

Тогава реших да се ровя и да изчета написаното за Иванчо Хаджипенчович.

Роден в Русе през 1822 г., завършва право в Париж през 1845 г.

Можел е да си го позволи, защото е от чорбаджийско семейство,баща му , на кого помага  в бизнеса , е хаджи Велико Хаджипенчович, член на русенския меджлис в продължение на 4 десетилетия – 1817 – 1857 г.

Но да си припомним колко са българите тогава с висше юридическо образование и знаещи френски език?

Започва работа като помощник на валията , а  Ботев го изкарва „обершпионин, накичен с всякакви ордени и храчки“във фейлетона си „Знаеш ли ти кои сме?“ от 3 март 1873 г., поместен в „Независимост“.

Христо Ботев има право да критикува еволюциониста Хаджипенчович, който е против революционната борба и е за поетапно постигане на националните цели със съдействието на официалната власт.

Но това прави ли го шпионин?

А нека не забравяме, че Ботев се подиграва в публицистиката  и поезията си със Сава Доброплодни, с Илия Блъсков, с Кръстьо Пишурка – „ех, че ода бих написал на баба си на хурката“, с Иван Вазов – „вярата си да възпея“…

Звездата на Хаджипенчови изгрява през 1865 г. , когато русенски валия става Мидхад паша, с когото общува на френски - 13 години след като започва да се изкачва по йерархията на местното управление.

Иванчо Пенчович влиза в Търговския съд и в Общия вилаетски съвет през 1866 г, заедно с Никола Михайловски и Юрдан Тодоров и  дори се опитва да помогне на Мидхад в неговите усилия по създаването на смесени турско – български училища, проект, предварително осъден на провал, поради наслоените от столетия непреодолими прегради  между двата етноса и страха на българите, че така лесно ще бъдат манипулирани и евентуално асимилирани.

През 1868 г.Мидхад паша става председател на Държавния съвет на Османската империя.

Не забравя  своя приятел Иванчо Хаджипенчович и го изтегля в Цариград като член на Държавния съвет.

Вече в имперската столица русчуклията се впуска във вихъра на църковно – народната борба, подпомагайки голямата ни кауза – независима родна църква, родила се на 28 февруари 1870 г.

Добър юрист, той , заедно с Марко Балабанов и Гаврил Кръстевич,има заслуга за изработване на нейния устав и закономерно е избран във Временния съвет за управление на екзархията – от 1872 до 1876 г.

На 28 август 1871 г. е първата среща на видния османски сановник с Васил Левски.

Апостолът на свободата е в турската столица по работа и трябва да пренощува на безопасно място.

Има ли по – спокойно  такова от дома на Хаджипенчович на остров Халки.

Членът на Държавния съвет първоначално се стъписва, но после приема вкъщи Апостола.Левски се опитва да убеди него, Христо Стамболски и Марко Балабанов да подкрепят финансово революционната му организация.В добавка му съобщава факти „от кухнята“ , действие, което днес бихме определили като издаване или споделяне на съкровена и съдбоносна тайна.

Стефан Дичев в романа си „За свободата“ (1956 ) дава воля на творческата  си фантазия и описва срещата им като напрегнат трилър, в който със силата на револвера турският слуга  от страх за кожата си дава на Левски исканата сума.

Цитирам том 2, стр.301 – 302 по изданието от 1970 г. :

„- Вие... вие сте…?!

Левски кимна.Очите му гледаха подигравателно ужасения сановник.

-          Сега по – бързо – стана той. – Отваряй касата и давай определените ти осемдесет лири.

Като се олюляваше, хаджи Иванчо се изправи, разгледа го още веднъж – наистина тъмнорус, очите сивкави, морав фес, жакет и кордела на врата…

…- Ето! – рече, като тикаше в ръцете на Левски кесията. – Осемдесет ми искате – сто давам…За делото! – прибави, като преглъщаше слюнките си.  – Да се помни , че и аз съм за свободна България! Някой ден, ако стане нужда, да се знае.

Левски го гледаше втренчено.

-          Я виж ти! – рече. – Е, добре, щом е тъй, ела тук.

Тук до писалището.Ето, издал съм ти квитанция за осемдесет лири, прибави на кочана : внасям доброволно още двайсет лири за оръжие – всичко сто…Пиши де! Какво ме гледаш? Нали ги даваш за революцията? Пиши! Така…доброволно – подчертай „доброволно“…Подпиши се сега  - четливо, четливо!...Сложи си и печата…Датата сложи – да се знае, че на погребението на двамата везири ( Али паша и Къблъзлъ Мехмед – б.м.)  си ги дал…Добре! Сега знаем и двамата : сто лири!...Ето и твойта квитанция поправена.“

Дали е било така, всеки да преценява сам.Но Левски се прибира в Бургас с всъщност  146 лири, дадени му от Хаджипенчович.

Всеки се хваща за мемоара на Иванчо Хаджипенчович до великия везир Махмуд Недим паша от 1872 г., в който българският сановник съобщава за съществуваща тайна революционна организация сред сънародниците му, радваща се на сръбска подкрепа .

Какъв предател, нали?

Но никъде  не споменава името на Апостола, на неговите помощници,  не говори за структура, начин на борба, а и дезинформацията със сръбската помощ е умело премислен ход, дело на  опитен управник.

Скромното ми мнение е, че с този мемоар Хаджипенчович се презастрахова, подава оскъдно инфо на върховната власт в империята, без да преминава границата на предателството.

Усърдието му е възнаградено по един неочакван и драматичен за него начин.

На 22 септември 1872 г. е извършен прочутият Арабаконашки обир, дело на Димитър Общи, помощникът на Апостола.

На 22 ноември 1872 г. е назначен за член на специалната следствена комисия, която в София трябва да се занимае с акцията на Димитър Общи.Левски е заловен в Къкрина на 29 декември 1872 г.  и допълнително е разпитван от комисията.

Тук е необходимо да се подчертаят два факта, които мнозинството изследвачи объркват и дори пренебрегват.

Първо, Иванчо Хаджипенчович е член на специална следствена комисия, а не на извънреден съд.

Тази комисия не изземва функциите на съд и се занимава основно с произшествието на Арабаконашкия проход и ролята на Димитър Общи в него.

И второ – Васил Левски е заловен месец след като комисията се сформира , но след като Димитър Общи го издава, заедно с комитетите в района на Ловеч – Тетевен -  Орхание -  София, веднага е доведен в София, за да бъде разпитан като ключов фактор на разкриващата се  революционна организация.

Логично е Хаджипенчович не само да бъде притеснен, но и  уплашен.

По препоръка на д – р Стамболски и Гаврил Кръстевич Хаджипенчович заминава за София, където пристига на 29 ноември, за да заеме поста си до Саиб паша и Шакир бей.Ако е откажел, е можел да бъде обвинен в симпатия или съучастничество на комитите, а като член на комисията е вярвал, че може да въздейства на колегите си .

По време на заседанията, започнали на 9 декември в софийския конак, спрямо Димитър Общи изобщо не се колебае – на 14 декември 1872 г. препоръчва  смъртната му присъда, тъй като друго наказание за деянието му просто не може да бъде постановено.

С Левски обаче нещата са по – сложни.

Та той го е приемал в дома си, давал му е пари!

Ами ако Дяконът се разприказва и го изобличи , че му е съдействал в революционната дейност?!

Остава поразен и от нравствената устойчивост, и от смелостта на Апостола.

Общи издава всичко, което знае.

Левски пази самообладание, отговаря доблестно , гордо и ясно, че е подкрепян от милиони и най – важното – прави се, че не познава Иванчо Хаджипенчович!

Хаджипенчович не се намесва при определяне на присъдата на Апостола - как да го спаси, как да ходатайства за революционер, който не отрича своята дейност?

На 14 януари 1873 г. е подписан проектозаключителния протокол №15 срещу Апостола на свободата.

Препоръчва се смъртна присъда.

Документът е пратен  в Цариград за съгласуване със султан Абдул Азис и издаване на вердикта.

Такива са бюрократичните изисквания.Присъдата е потвърдена по целесъобразност  на 21 януари 1873 г., а Апостолът на свободата увисва на бесилото на 6 февруари 1873 г.

Шестдесет от обвиняемите получават различни срокове затвор и заточение.

А на домораслите патриоти, разпъващи на кръст Хаджипенчович,  ще задам само два въпроса.

1.Къде са родолюбците, готови да спасят Апостола по пътя му  от Търново до София, когато пътува в бричка, охранявана от конвойни заптиета?

И по каква причина амбицията на Христо Иванов -  Големия, шефът на тайната полиция на комитета, е не освобождаването на Левски, а убийството на поп Кръстьо Никифоров?

И

2.Защо Русия и посланикът й граф Николай Игнатиев  не се намесва ефективно и не спасява Васил Левски?

Игнатиев и Левски се познават лично и графът много добре знае кой е той и с какво се занимава.

Но руският посланик в Цариград не предприема натиск върху султана или великия везир.

Знаем от историята, че османските власти са правили компромиси и срещу по - големи свои врагове.Нима не е можело смъртната присъда да бъде заменена със заточение в Диарбекир?

Но графът пасува.

Защо?

За да има по – пълен контрол над комитетските дела и дейци.

И за да може в бъдеще  официална Русия да наложи свой вожд на революцията, който добре ще изпълни плана й и накрая ще я накара „да заповяда“ – Георги Бенковски.

Хаджипенчович изпитва терзания за постъпката си.Признава си безхитростно – „Силни морални мъки и поражения изпитвах , когато му задавах въпроси и ме беше страх аз да не се издам“.

Връщайки се в Цариград, той се изповядва пред д – р Христо Стамболски – „Язък за българския народ, който загуби един от най – преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст в духовно – екзархийските ни работи, и в политическо отношение по въстанията ни.Язък, язък, язък!“

Три години по – късно отново ще се включи в комисия, която ще разследва зверствата в Перущица и Батак.

Това става през лятото на 1876 г. и българинът е придружен от ливанеца Едмънд Блек бей.

Хаджипенчович добросъвестно преброява 1700 жертви на башибозушките зверства и като доказателство донася в Цариград отрязана детска ръчичка.

Докладът предизвиква потрес сред управляващите, а Хаджипенчович е назначен и в следващата шестчленна комисия, чиято основна заслуга  е, че на съд е даден виновникът за баташкото клане Ахмед ага Барутанлията.

Добросъвестната работа на сановника му докарва неприятности и води до отстраняването му от Държавния съвет, заменен от д – р Соян  Чомаков,  през пролетта на 1877 г.като неблагонадежден.

Вероятно една от причините е, че дъщеря му Ефросина Бонева, касиер на Женското благотворително дружество в Цариград, събира средства за подпомагане жертвите на Априлското въстание.

На 12 април 1877 г. започва руско – турската освободителна война.

Доктор Константин Бонев, зетят на Иванчо Хаджипенчович и съпруг на Ефросина, постъпва в българското опълчение, участва във военните действия,награден е с руски ордени и е основоположник на военната медицина у нас.

България става свободно княжество  с решение на Берлинския конгрес от 1 юли 1878 г.

На 10 февруари 1879 г.започва работа Учредителното народно събрание в Търново.Депутат от Русчук, избран с впечатляващо мнозинство,  е Иванчо Хаджипенчович.При това – не е посочен от руснаците, нито участва по право –  побеждава в избори и събира фасул за три казана чорба! (Тогава се гласува с бобени –„за“ и царевични – „против“ зърна).

Изказва се рядко, само по най – важните въпроси – за депутатския дълг например – на 14 март 1879 г . – „Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си, те са длъжни да искат отпуск, а оставка да ми се не дава“.

На 4 април се дискутира възможното създаване на Държавен съвет.Според русенския депутат и юрист това е „съвет управителен“ с изключително полезни функции, добавяйки : „Аз съм бил девет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши.Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре“.

Мнозинството депутати е против.

Иванчо Хаджипенчович се подчинява на вишегласието и на 16 април 1879 г. в 2 часа след обед подписва Търновската конституция.

На 8 май 1879 г. е назначен със заповед на  императорския руски комисар Дондуков – Корсаков за член на Висшия съдебен състав, т.е.на Върховния съд, което налага преместването му в София.

Хаджипенчович обаче се оказва пророк.

На 27 април 1881 г. княз Александър Батенберг извършва държавен преврат и сваля от власт либералното правителство на Петко Каравелов.

В съответствие с решенията на второто Велико народно събрание, заседавало в Свищов на 1 юли 1881 г., когато на монарха  му се дава право да управлява с укази за седемгодишен период, на 14 септември се учредява Държавен съвет.

В неговия състав редом до Марко Балабанов, Тодор Икономов – избран за негов председател, Димитър Греков и Юрдан Тодоров виждаме и Иванчо Хаджипенчович.

Чинно ще изпълнява задълженията си  - контрол на финансите на местната власт, следене спазването на основните закони , изготвяне на законопроект и укази , арбитраж при разрешаване на административни спорове  - до 9 септември 1883 г., когато с възстановяването на конституцията от Драган Цанков, мандатът на висшия държавен орган е прекратен.Без да успее да се обнови на всеки три години.

Хаджипенчович  си построява къща на 150 метра от лобното място на Левски,  дарява средства на комитета за построяване паметника на Апостола – „За Бог да прости!“

Следи развитието на политическите процеси у нас  и негласно  подкрепя официалната политика.

Умира на 25 март 1894 г., на 74 години, докато все още Стефан Стамболов е на власт.

Не доживява откриването на паметника на Васил Левски, състояло се в тържествена обстановка на 22 октомври 1895 г.

По този повод слово произнася някогашният апостол и автор на наскоро излязлата биография „Васил Левски Дяконът.Кратка биография“ Стоян Заимов.

Медиите обаче научават срамен факт – по искане на турски чиновник  словото е предварително прегледано от външния ни министър Григор Начович.

За доктор Кръстев в статията „Васил Левски.Дяконът“ с дата 25 октомври 1895г ., публикувана в сп.“Мисъл“, год.V, кн.8, стр.872 – 873 “Това е тъй позорно и тъй унизително за един народ, който умее да уважава себе си, щото ний просто не можем да намерим думи да изкажем възмущението си.“

А що се отнася до задължителния банкет след тържествената церемония -  „Той беше искрен, топъл, интимен,без много формалности, без хвалби и ласкателства, без дълги речи.Това е добрата му страна, лоша страна той собствено няма – поне в моите очи, - но мнозина уверяваха, че бил за тях малко безжизнен, мъртъв, и че правело лошо впечатление отсъствието

на някакъв си цвят, някакъв отбор от столичната интелигенция, която при други случаи обичала да се въвира и дето не й е мястото.Ний не можем да съдим за туй, не сме виждали по – добър, по – жив банкет.Ще забележим само, че в залата на тоя банкет,който се даваше по случай откриването паметника на Левски, разпоредителите бяха забравили да окачат по един портрет на Апостола“.

Видният държавен деец Хаджипенчович  е имал повече от 10 години, оттегляйки се от политиката, да премисли своя живот, да подложи на преценка всички свои минали действия и да разбере, че гафът в живота му е подписаният прословут протокол №15 от 14 януари 1873 г.

Можел е да се защити аргументирано или не толкова сполучливо, желателно е било да напише свои спомени , да разкаже подробно за успехите и грешките си – така постъпва например Юрдан Тодоров, член на извънредния съд, осъдил на смърт Георги Измирлиев, водач на въстанието в Първи революционен окръг, член и на Държавния съвет, неколкократно избиран за депутат, за последно на 28 януари 1901 г. от листата на Демократическата партия,който издава през 1897 г. своите „Възпоменания по въстанията в Търновския санджак и по съдението на българските въстаници в Търново“.

Хаджипенчович мълчи, не пише и не се защитава.

Не вярвам да се е смятал за непогрешим, но вероятно воден от чувството си за дълг е смятал, че времето ще отсее добрите от лошите му дела и ще прецени мястото му в родната история и обществено – политическия ни  живот.

Затова да  бъдем прецизни.Нека не забравяме достойното му поведение през 1876 г., в Учредителното събрание и като член на Върховния съд  и да изтъкваме голямата му вина спрямо Апостола.

Въпреки че ми е много любопитно как щеше да постъпи на негово място Никола Михайловски или Юрдан Тодоров?

Борислав Гърдев

Бележки за една бъдеща продукция

Разбрах, че вероятно Мел Гибсън ще се заеме с режисурата на филм за цар Калоян.

Това ще стане възможно, след като се осигури нужното финансиране, защото е ясно, че за подобна продукция – дори част от нея да се снима у нас, ще е нужна сериозна инвестиция,имайки в пред вид очакваните батални сцени, наемането на масовка, изграждането до определен етап на дворци и крепости, осигуряването на бойна техника от XIII век, ушиването на подходящи костюми и знамена, снимки на място  в Рим , Истанбул,  Белград , Велико Търново и Солун…

Познавам много добре творческото развитие на Гибсън, гледал съм всичките му режисьорски филми и съм сигурен, че и към „Калоян“ ще подходи с нужната сериозност и отговорност, извисявайки националното ни достойнство като никой друг.

Бих го посъветвал да не рискува с озвучаване на старобългарски.Колкото и да съм патриотично настроен, съм наясно, че историята на цар Калоян не е така известна и универсална, както Христовата, затова, ако се търси максимално въздействие и достатъчно голяма  аудитория, ще трябва да снима на английски.

Хубаво би било да звучат старобългарски песнопения и препоръчвам да използва смело полиелея „Българката“ на Йоан Кукузел, роден 73 години след смъртта на знаменития ни владетел.

Ако съм на мястото на Мел Гибсън, бих работил по сценария съвместно с Рандъл Уолъс, авторът на „Смело сърце“ от 1995 г., като ще го подтикна да напише подобна емоционално – завладяваща история, държейки сметка за постигнатото от българските писатели – от Фани Попова – Мутафова и Димитър Мантов до Антон Дончев.

Дончев и Мантов са сценаристи на  „Калоян“(1963)  на Дако Даковски и Юри Арнаудов, който е задължителен за гледане – необходима отправна гледна точка, за да се прецени какво е постигнато като непреходно завоевание и кои грешки могат да се избегнат.
Добре е да се знае, че това е първият игрален цветен филм на Даковски, замислен като суперпродукция, че е сниман с много ентусиазъм и амбиция, че иначе тесногръдият режисьор прави похвални усилия и при работата си с цвета с оператора Емануил Пангелов, и за изграждане образа на могъщия роден владетел, съвместно с Васил Стойчев, че е искал да покани за ролята на крал Бодуен знаменития френски актьор Ален Кюни, но мечтата пропада, че разработва блестящо  битката при Адрианопол, но в разгара на снимките умира неочаквано на 28 януари 1962 г. и работата е довършена - ще кажа припряно -  от Юри Арнаудов с триумфа на Калоян, който влачи тялото на Бодуен, отправяйки му сакраменталната евангелска оценка - "С каквато мярка ни мерихте, с такава ви се  отмери!", като по този начин "са съкратени" последните две години от живота на царя, но въпреки това постановката  се нарежда в тройката на най - популярните и успешни наши творби, посветени на историческа тема, редом до "Сватбите на Йоан Асен"(1975) на Вили Цанков и "Хан Аспарух"(1981) на Людмил Стайков...

Бих настоявал сюжетът да обхване междуособиците в царския двор, убиването на владетелите Асен и Петър, пребиваването на Калоян в Цариград, утвърждаването му на трона, неговият интимен живот с куманката Целгуба, завземането на Варна,Пловдив и Ниш, разбиването на унгарските войски при река Морава и връщането на Белград и Браничево в отечествените граници, разгрома на латинците при Адрианопол на 14 април 1205 г., надвиването на Бонифаций Монфератски в Родопите и обсадата на Солун, който със сигурност е щял да бъде превзет – било е въпрос на време, ако не е настъпила ненавременната царска  смърт, взаимоотношенията  с могъщия папа Инокентий III на база запазените папски писма във Ватикана, извоюването на независима българска църква посредством мисията на кардинал Лъв в Търново и се стигне до смъртта на монарха,за която трябва да се подчертае дали настъпва вследствие на заговор или на избухнала на фронта епидемия, пренасянето на трупа му от Солун до Търново и погребението му в църквата „Свети 40 мъченици“.

Важно е да се изтъкне, че Калоян е единственият ни средновековен владетел – за мен най – великият , прозрял, че бъдещето на България минава през уния с  Рим и здрава връзка със западна Европа.

В този аспект е удачно филмът да не се казва  „Калоян“ – при Гибсън няма творба, която да носи като  заглавие името  на главния си герой, а нещо по – примамливо и обобщаващо -  от рода на „Между два свята“ или „Между Рим и Константинопол“.

Това е самата историческа правда – в началото на XIII век България е арена на контакт и сблъсък между Изтока и Запада, между православието и католицизма.

След като e  работил върху „Възражение по съвест“ (2016) и е постигнат отличен резултат като визия, е логично да се покани за оператор същият човек – Саймън Дюгън.

Без да се замислям и за минута ще предложа  партитурите на Ханс Цимър.

Сам бих се наел с продуцирането на лентата, но разчитайки на помощта на поне още четирима копродуценти.

Що се отнася до кастинга, бих подсказал на Гибсън определен брой имена, като знам, че окончателният избор си е негов.

Логично е да има двадесетина малки роли за български знаменитости  – защо не и за титуляра отпреди  55 години Васил Стойчев, нали така се процедира в Холивуд – спомням си, че през 2001 г. Тим Бъртън ангажира за своята версия на „Планетата на маймуните“  като Заиус водещата звезда в продукцията от 1968 г. Чарлтън Хестън, това ще е знак и към актьорската ни гилдия, че е ценена и участва в голяма продукция.

За по – възлови изяви предлагам трима български актьори, известни на кастинг – режисьорите по света – Захари Бахаров – Манастър, Христо Живков – примас Василий – главата на българската  църква от 7 ноември 1204 г. и Христо Шопов – Бонифаций Монфератски.

За останалите роли е необходим много прецизен подбор.

За царската съпруга Целгуба  бих рискувал с Олга Куриленко,за византийския император до 13 април 1204 г. Теодор I Ласкарис – с Майкъл Фасбендер, за Бодуен  Фландърски ще заложа на Кристоф Валц, за папа Инокентий III  - на Джеръми Айрънс, за кардинал Лъв ще поканя Гейбриел Бърн, а ако се засегне и помощта на куманите за Калоян, техният вожд Коча  е подходящо да се играе от Раде Шербеджия.
Присъства ли и дъщерята на царя - Мария,е целесъобразно за ролята й да се предвиди Кейт Бекеинсейл, която вече е снимала у нас през 2014 г. продукция за "Айкън" - "Психиатрията Стоунхърст". 

За ролята на цар Калоян – Кало Йоан – хубавият Йоан, станал през 1201г.ромеоубиецът, съм се двоумил дълго, но накрая стигнах до извода, че изборът не трябва да е балканец като Горан Вишнич, независимо от популярността му като Спартак от една продукция на Робърт Дорнхелм,снимана в България преди 13 години, а истинска мегазвезда с чар, представителни физически данни и харизма като Мат Деймън. И защо не?
Звучи шокиращо, но сравнявайки образа  му с пластичната антропологична възстановка на лицето на царя, дело на проф.Йордан Йорданов, открих голяма прилика между тях.Освен това и възрастово се покриват - Калоян умира на 37 години, а Мат е на 47.

Разбира се, ще помисля и за времетраенето на постановката – да е в рамките на 160 минути максимум, за слогана – „Той срази рицарите“ и „"Победителят на Латинската империя“, за ефектни трейлъри и мейджър компания  от рода на „Тъчстоун пикчърс“, на която ще партнирам с моята „Айкън продъкшънс“ за успешното му световно разпространение.

Това е моят план – ако бях на мястото на големия Мел.

Дали и кога той самият ще се заеме с този проект, може само да се гадае.

Но поеме ли го, е вън от всякакво съмнение, че ще направи голям и вълнуващ киноспектакъл.

Борислав Гърдев