След края на сезона

След края на сезона

Приключи поредният тв сезон.

Поне за мен.

Признавам си, че се опитах да проследя  най – важното, излъчвано по националните ни телевизии.

„Скъпи наследници“ на Тодор Чапкънов, стартира добре на 15 януари 2018 г., но, уви, проследих само първите пет епизода, когато бях  в болнични.

Програмирането му  по bTVе извън всяка критика.

Може да се гледа безпроблемно само от пенсионери и домакини .

Насилих се да гледам и „Полицаите от края на града“ между  9 март и 25 май 2018 г.

Тъжна картинка.

Наистина е нужен талант да събереш най – популярните ни и актуални актьори  - Румен Угрински, Стефания Колева, Красимир Ранков,Васил Василев – Зуека, Герасим Герасимов – Геро,  Ненчо Балабанов, Димитър Рачков, Мария Итнатова,  Милица Гладнишка, Марта Вачкова и да ги вкараш в поредица от абсурдни и нелепи ситуации, смятайки че поне ще са смешни.

На мен ми идеше да вия от мъка за пропиления шанс.

А на режисьорския стол са седели не кои да е , а самият Магърдич Халваджиян и небезизвестният Ники Илиев, чийто „Нокаут“, гледахме в началото на годината.

Затова заложих на сигурното.

Честно казано не знаех за дванадесетия сезон на „Столичани в повече“.

Изтървах началото на 2 март, да се наложи да го гледам допълнително на личния си компютър.

Вътрешно бях сигурен, че няма да има неприятни изненади, след успешните 10 –ти  и 11 – ти сезон и проследих с удоволствие поредните приключения на семействата Лютови и Чеканови в Извор.

Смях се от сърце на поредните им остап бендеровски мераци за бързо забогатяване, този път на гърба на сирийски бежанци, но съвсем не очаквах подобен финал.

Едновременно елегичен – Радко – Васил Драганов  замина с любимата си Зухра – Благовеста Митева  за Швеция, а Спас Лютов – Руслан Мъйнов  и неговата половинка Йовка   - Ева Тепавичарова  предпочетоха Гърция, и ексцентричен – след като Пламен Цеков – Христо Гърбов  пусна на майтап стръвта за приближаващите местни избори осиротелите фамилии се хванаха за гушите , лепейки за пореден път предизборни плакати, преди главният продуцент Евтим Милошев – тв магнат Лошев  да прекъсне сбиването им , за  да проследим финала на сагата от 157 епизода на 25 май.

Оказа се, че отново бях опроверган.

Аз смятах, че този сатиричен сериал има потенциал да се излъчва до безкрай, но създателите му са били на друго мнение.

В интерес на истината  го приключиха на съвсем приемливо ниво и на време, с разплетени сюжетни линии и с едно  легендарно последно появяване на екран на  вече 96 годишна Стоянка Мутафова – Марийка Чеканова.

Видях доволните ухилени физиономии на главния сценарист Емил Марков и на постановчика Александър Косев и тайно им завидях за добре свършената работа.

Каквито и критики и претенции да имаме към „Столичаните“ – той имаше и слаби сезони – особено 9 – ти  и 10 – и, не мога да си кривя душата и да не посоча – това е тв феномен.

Няма друг роден тв продукт, задържал популярността си толкова дълго време – цели седем години, стартът му е на 23 март 2011 г.(!) с единадесет продължения и радвал безотказно многобройната си аудитория.

Малко са и сериалите с такива гостуващи звезди, с каквито може да се похвали именно „Столичани в повече“ – та кой не се появи в него – от Преслава , Георги Калоянчев и Христо Стоичков до Мария Илиева, Любо Ганев, Азис, Тони Димитрова и Стефан Данаилов, създал неподражаемо искрящия от свежест и непосредственост образ на българския патриарх.

Недоумение предизвика една малка подробност – епизодите от последния сезон имат топъл коледен привкус.

Защо bTV не ги излъчи около 25 декември 2017 г., а ги пусна между 2 март и 25 май 2018 г., но благоразумно на гърба на „Откраднат живот“ в петък , е въпрос, чийто отговор би трябвало да дадат меродавните  редактори на една от най – влиятелните телевизии у нас.

С “Откраднат живот“ е свързан тъжен гаф в професионалната ми кариера – опитах се да предскажа кога ще свърши и опитът ми да бъда Касандра претърпя фиаско.

Ясно е, че и петият сезон „Критична точка“ – 27 февруари – 29 май 2018 г.няма да е последният.

Разбра се, че веднага са почнали снимки за  шестия сезон, което си е в реда на нещата.

След като си произвел толкова харесван и рейтингов сериал е нормално да продължиш да изтискваш златоносната жила.

Както „Чуждо тяло“, така и „Критична точка“ се оказа изграден от 52 епизода, като основният състав от сценаристи – Христина Апостолова, Иван Спасов, Евтим Милошев и постановчици – Зорница София, Петър Вълчанов, Станислав Дончев, Николай Костов се запази непроменен.

При формиран екип от професионалисти е възможно да се работи бързо, умело, качествено, да се предлагат интересни  и завладяващи сюжети, да се лансират нови герои и конфликтни ситуации, интригата да се нагнетява, да има екшън, неочаквани обрати, свеж хумор и разбира се – силен и запомнящ се финал, който да обере овациите на сезона.

В „Критична точка“ имаше от всичко това по много, но умело балансирано.
Едновременно драма, тв роман и сапунка.

Повечето от основните персонажи изживяха своя катарзис – доц.Захариев – Емил Марков загуби директорския си пост, но се оказа баща на красива, амбициозна и талантлива дъщеря – д – р Войнова – Теодора Кулева, сестра Жекова – Марта Вачкова преживя върховно щастие, събирайки се със своя любим Васил – Красимир Ранков, като, логично, точно на сватбата ,  той бе закопчан за неплатени данъци, дори София Стаменова – Ернестина Шинова преодоля  драмата на измамената директорка, като намери сили да се върне при д – р Врабчев  - Даниел Рашев.

Както се и очакваше новопоявилите се герои се оказаха необходимата свежа кръв, за да тласнат развитието на сериала в успешна и вярна посока.

Велислав Павлов – д – р Марио Ковачев напомни за върховата си изява във „Вездесъщият“ (2017)  на Илиян Джевелеков, Димитър Захариев като д – р Тони Ковачев направо ни закова с харизмата си пред малкия екран – как му се отдават само сцените, в които страда и се бори със смъртта (!), Лилия Гелева – пръсна необходимата доза здравословен и целомъдрен сексапил като д - р Мишева, а истинските и  приятни открития се оказаха актьорите, ангажирани като семейство Фотеви.

Царят на дублажа Васил Бинев изгради смразяващо силен и убедителен образ на надменния, крадлив и самоуверен олигарх Иво Фотев, докато Ирина Митева като Ина Фотева разкри пълноценно цялостната метаморфоза на героинята си – от студена, разглезена и високомерна фатална красавица до уязвима, чувствителна, повратлива и много борбена млада жена, готова на всичко, за да защити любовта и детето си от д – р Тасев – Наум Шопов младши.

Финалният 52 епизод бе двучасов, но се изгледа на един дъх.

Той е в чист вид квинтесенция на разбиранията  на продуцентите му Евтим Милошев и Любо Нейков за тв забава.

В  серийния филм трябва да има интрига, емоции, при това силни, убедително пласирани екранни образи, стабилни актьори, неочаквани лупинги в сюжета и разбира се хепи енд, след който тръгват сълзите.

И за да е ясно, че и този сериал е дело на „Дрийм тим“ бе логично да видим сцени, напомнящи финала на „Столичаните“ –  Калин Генадиев – Димо Алекиев  и Наталия Павлова  - Дария Симеонова заминаха за Европа като част от екипа „Лекари без граници“.

 Иво Фотев – Васил Бинев  бе арестуван в най – напечения момент, когато се очакваше да раздава справедливост на д – р Тасев  - Наум Шопов мл. от НСБОП, Зорница Огнянова  - Диана Димитрова  и Марио Ковачев – Велислав Павлов  тренираха за своята сватба, а сестра Жекова  - Мартина Вачкова дори се видя за малко в булчинска рокля, преди ченгетата да й развалят идилията…

Както се казва – живот – през усмивка и сълзи, любов и страдание…

Чакаме шестият сезон  и до тогава ще гадаем дали доц.Банков – Юлиян Вергов ще се завърне в поредицата и каква ще е съдбата на болница „Свети Кирил“.

Вероятно ще изгледаме отново някоя стара и позабравен сцена, за да  осъзнаем, че и в България могат да се правят успешни лекарски  тв филми  - защо не и на нивото на „Спешно отделение“!

Борислав Гърдев

Непретенциозна забава

         

  Непретенциозна забава  

 След като гледах "Революция  X" останах развоен в оценката си.      

От една страна не крия, че се забавлявах и отпочинах, но от друга ми е ясно, че съм се смял на евтини  хуморески, че съм гледал не особено прилежно направен филм, който при други обстоятелства и  с друг постановчик щеше да изглежда съвсем различно.

И вероятно доста по  - прилично.

Чудна работа – сценарият е дело на утвърдени имена в бранша – Георги Иванов и Теодора Маркова, работили по „Под прикритие“ и „Фамилията“, а имам чувството, че е изсмукан от пръстите на лявата ръка в миг на най – значима творческа немощ.

Типично по американски образец на сравнително популярен сериал се прави филмово продължение.

Целта е ясна – с готова матрица, актьори, сюжет, проблематика и визия – отново прелъстително  - лъскава – дело на Радослав Гочев -  да се създаде лек, приятен, забавен, развлекателен филм.

За отмора, весело настроение и задължително с малко музика.

Иванов и Маркова дори се презастраховат- не им стигат геговете –  измъчени и до болка познати около директора Цеков – Георги Кадурин  и инспектора Петров – Люси Иларионов, разбират, че любовните терзания на филоложката – Силвия Петкова  към Мишо  - Александър Сано тотално издишат,затова добавят драма в бенда – на момчетата е натресена от продуцента нова вокалистка Никол – Гери – Никол Георгиева - която иначе е сладка и талантлива, но веднага поема в себе си омразата към спуснатата парашутистка и в добавка сме въвлечени в търсенето на сак, пълен с кокаин, необходим и на прословутия бос Караваджо, и на ГДБОП.

Получените четири сюжетни разклонения като цяло са балансирани и сръчно монтирани, дотолкова, че да не объркват публиката, но гафовете на драматургично ниво наистина ми идват в повече – хората на Караваджо, които отвличат Никол й дават възможност по телефона да се свърже със своите колеги в състава, а  Мишо успява да се измъкне от кашата, която е забъркал, връщайки сака, пълен със сънотворни хапчета, стрити на прах!

„Революция Х“ се гледа без напрежение, има добро темпо, не доскучава напълно и ако не беше финалното стряскащо заглавие – очаквайте следващата пролет (концерт на групата  или може би продължение на продължението?!) – бързо щеше да бъде забравен след излизането от салона.

Сега обаче се чудя дали наистина ще има още една „Революция“  и струва ли си след година да я гледам.

Разбира се, може да минем в сферата на вероятностите – ами ако сценарият бъде по – добър? – но аз засега не смятам да фантазирам, а само да отбележа скромното си мнение за опуса на Гочев.

Стана модно режисьорите, аргатували на Димитър  Митовски по прочутите му сериали да изкачат от шинела му , втурвайки се към примамливия свят на самостоятелната кариера.

Виктор Божинов успя с „Възвишение“ , Димитър Гочев обаче се проваля с „Революция Х“.

Чудно ми е как кастингът, който скърца в „Революция Х“, все пак дава резултат в „Революция Z“.

Все пак става дума за едни и същи актьори.

Вероятно си казва думата изхабяването, експлоатирането на познати, нетърпящи развитие,  типажи – това е отчетливо при Цеков на Георги Кадурин,ненужното шаржиране – Петров – Иларионов  е направо развенчан като еротоман, носещ в миналото компрометиращият прякор Цицата ,усещат се и следите на времето – физкултурничката Марнова на  Диляна Попова вече има бръчки по челото и шията си и не е така секси, както преди шест години.

Тъжно ми е за иначе много добри професионалисти като Александър Сано - Мишо и Башар Рахал – човекът на Караваджо, които тук просто се мъчат да създадат някакви по – правдиви персонажи, Бойко Кръстанов едва на финала открадва шоуто и от мухльо – мутра Мигача закономерно се превръща в офицера Недев от ГДБОП.

Липсва само Владо Пенев , за да посочи тържествено, че поредната му мисия „под прикритие“ е приключила успешно!

А що се отнася до „конгениалната „ изява на Димитър Бербатов – Караваджо - той играе напомпано и възхитително непохватно, с амбиция да спечели „Златната малинка“, ако имаше такава награда и у нас, продължавайки класическата традиция, завещана от Стоичков и присъствието му  като Господ в „Столичани в повече“ (2013)и най – вече от култовото присъствие на Гибона Божидар  Искренов като асансьорния техник в „Маневри на петия етаж“ (1985)…

Не искам да съм лош пророк.

Това, че съм разочарован от лентата на Гочев съвсем не означава, че тя е обречена на касов провал.

Смятам, че ще си намери своята публика, особена в настъпващите горещи дни и ще се хареса от зрители с по – непретенциозен вкус, търсещи в киното основно леката забава.

Естествено, това не е явление, нито творба, с която следва да се гордеем.

Тя е просто поредното заглавие с комерсиални амбиции, предложено за зарибяване на невзискателната аудитория.

Нищо по – малко и нищо повече от това.

Борислав Гърдев

„Революция Х“, 2018, 100 мин.реж. Димитър Гочев, прод.на „Дрийм индъстри профил“

 

Памет за Алексей Балабанов

      

                                      

                                                Памет за Алексей Балабанов

Той си отиде  пред пет години, навършил 54.

Вече беше утвърден и популярен режисьор, филмите му  имаха голям успех, до края остана верен на своя продуцент Сергей Селянов и на компанията CТВ.

Навлизаше уверено в своята зрелост, за което ярко свидетелство бе последната му лента „Аз също искам“ (2012) – прекрасна философска притча за вечно търсеното и ненамерено, липсващо човешко щастие.

Съдбата се разпореди другояче – Алексей Балабанов почина след продължително боледуване от рак.

Филмите му бяха и си остават много популярни у нас.

Разбира се, не всичките.Днес надали някой – освен най – запалените от феновете  -  му би гледал отново „Щастливи дни“  (1991) или  „Замъкът“ (1994) – въпреки че това са добри екранизации по Бекет и  Кафка , едва ли биха разбрали и същността на посланието от новелата му „Трофим“ (1995).

Реалиите са вече други, а и не са толкова много зрителите, готови да осмислят неразбираемата руска душа.

Говоря за най – важните и най – известните му саги, с които той, възпитаникът на Горкиевският институт за чуждестранни езици, преводачът, пребивавал в Африка, Средна Азия и Афганистан, завършилият Висшите курсове за сценаристи и режисьори през 1990 г. в Свредловската киностудия, спечели зрителските симпатии в родината си и у нас.

Важно е и преместването му в Петербург през 1990 г.,където основно работи, , и създаването на компанията CТВ, чрез която става име.

„Брат“ (1997), „Брат - 2“ (2000), „Война“ (2002), „Жмичка“ (2005), „Не ми е болно“ (2006),"Товар 200" (2007(, „Морфин“  (2008) , „Огнярът“ (2010), „Аз също искам“ (2012) – това е корпусът от заглавия, с който  Балабанов изгражда уверено и ефектно своя неръкотворен паметник.

Съвременник съм на тези филми, гледал съм ги, знам как въздействаха някога и сега, какъв магически ефект имат върху публиката.

В тях винаги се открива особена , хващаща за гърлото атмосфера, музиката е минималистична, но винаги безпогрешно въздействаща, героите изпадат в екстремални ситуации, водят съществуване на ръба между живота и смъртта, но  винаги намират изход от тях, използвайки насилието и жестоката хитрост като последен спасителен изход.

„Брат“ и „Брат – 2“ имаха феноменален успех и превърнаха Сергей Бодров младши в първата съвременна руска суперзвезда.

Това бяха сурови, реалистични,кървави драми, изпълнени с динамика и скрита романтика.

В първата се усещаше цялата безнадеждност от края на Елциновата епоха, в който руснаците са натикани в ъгъла и дори в старата си  столица са зависими от чеченските търговци, докато във втората пулсира надеждата за нормализация от началото на путиновата епоха, която дава криле и сила на героите да изпълнят своята мисия в Чигаго по осигуряването на заплащането на известен руски хокеист и да се завърнат като победители в Русия.

Безспорно най – дискусионните и  трудно приемливи от днешна политкоректна гледна точка са творбите му, посветени на Чечня и Афганистан – „Война“(2002) и „Товар 200“ (2007).

Всъщност „Товар 200“ е за последиците от войната върху съзнанието на обикновените руснаци – провинциалисти в края на съветската епоха и е изключително тежък и депресиращ опус.

Съвсем друг е случаят в „Война“ – руският вариант на „Рамбо - 2“.

В него  става дума за освобождаването на пленените  руски капитан Медведев,английски актьор Джон Бойл  и неговата любима Маргарет от обикновения войник Ваня Ермаков.

Подробност е , че Ермаков – Алексей Чадов  действа самостоятелно, нелегално, без помощта на официалните власти,че взема в плен редови  чеченец, когото постоянно малтретира, но, който му е съюзник по неволя и с чиято помощ унищожава леговището на водача на бунтовниците  Аслан Гугаев - Георгий Гургулия освобождавайки заложниците след устроена кървава баня.

Филмът пращи от адреналин, от мъжка сила , воля и увереност, той неусетно ни завладява със своята потресаваща енергия, карайки ни да вярваме на действията и мисията на Ермаков, а това значи и да подкрепяме официалната позиция на властта, че спрямо подобни терористи няма друг аргумент за въздействие освен снаряда, напалма и картечния отстрел.

Предполагам, че „Война“ се е харесала много на Путин и той като Рейгън след прожекцията на „Рамбо – 2“ е можел да каже – „Гледах „Война“, бива си го и сега знам как да се справя с Чечня!“

„Не ми е болно“ (2006)  е тъжна, но и много светла и ярка  драма за съдбата на своеобразната, капризна и душевно болна Натела Антонова – Рената Литвинова, държаща ни в напрежение до своя край, „Морфин“(2008) е предизвикателна, дръзка, но и вярна на духа на Михаил Булгаков екранизация, разкриваща проникновено и точно процеса на разпад на държавността и личността в началото на големия руски смут, който ние помпозно наричахме ВОСР, олицетворен  от младия хирург  - Леонид Бичевин.

 „Огнярът“( 2010) е убедително поднесена дисекция на едно необходимо отмъщение – бившият герой на СССР и ветеран от войната в Афганистан, преживяващ като огняр в покрайнините на Петербург – Михаил Скрябин, е принуден на отмъсти за смъртта на любимата си дъщеря - Аида Тумутова , обличайки ритуално парадния си военен костюм с всички медали и убивайки също така ритуално и бързо виновниците за личната си трагедия.

А когато разбира,че  остава сам на този свят и няма да избегне мафиотското отмъщение, бърза да сложи край и на своя живот…

„Жмичка“(2005) е последната култова творба на Балабанов, която гледах.

Майсторски направена сатира, която бих нарекъл и „шоу и смях през сълзи“.

Балабанов като малцина свои събратя умее да пресъздаде атмосферата на „мръсните 90  - те години на миналия век“ – време на разцвет на гангстеризма, на жалко съществувание на обикновените хора, на грабеж, корупция и разруха, на всепозволеност и ненаказване на пороищата знакови  убийства – обикновено за отмъщение – заливащи страната.

В „Жмичка“ обаче той откровено се подиграва с типичния руски олигарх  Сергей Михайлович, господарят на Нижни Новгород, зад чийто благ поглед  Никита Михалков показва груб и свиреп злодей, готов да мине през камара от трупове, за да постигне своята цел.

Любопитното е, че този местен сатрап е изигран от своите събирачи на дългове и изпълнители на мокри поръчки – Сергей  - Алексей Панин и Саймон – Дмитрий Дюжев, които след изпълнената мисия по откриването на изчезналия хероин, запрашват към Москва.

Финалът на „Жмичка“е колкото сатирично заострен, толкова и стряскащ с евристичната си сила  - Саймон – убиецът и крадецът е вече  депутат в държавната Дума, с офис срещу Кремъл, Сергей му е най – близкият съветник, терзаещ се колко може да се открадне при преразпределяне на бюджета, а на гишето, обслужващо гражданите и техните молби и желания към народния избраник, чинно се усмихва бившият дерибей Сергей Михайлович!...

Разбира се, в своята листа, бих посочил и други филми на Балабанов, които определено ме впечатлиха.

Много държа на новелата му „Трофим“(1995), най – вече заради великолепната изява на Сергей Маковецки, изключително бях впечатлен от атмосферата и прекрасната работа с актьорите – най – вече  с Туйара Свинобоева в „Река“ (2002), екранизация по романа на Вацлав Серашевский, както и от впечатляващо точното и обективно разкриване на якутския бит, нрави, обичаи, вярвания, митология от края на XIX век.

Поразен бях от лекотата, с която е работeно по този толкова труден за реализация и рисков проект, довършен въпреки всичко след смъртта на водещата актриса, с един прекрасно -  носталгичен, но и носещ неизкоренима  вяра финал, директно кореспондиращ със съдбата на Мойсей!

И досега съжалявам, че работата по „Американецът“ (2004) не бе доведена до успешен край, че авангардната му постановка  „За уродите и хората“ (1998) не получи очаквания резонанс, въпреки че отдаде дължимото на бащите на руското еротично кино.

За това пък „Аз също искам“ (2012) ме разтърси до сълзи.

Прекрасна притча за изплъзващото се човешко щастие, което го преследват безуспешно музикант,проститутка , гангстер…

Днес филмите на Балабанов са по необходими от всякога.

Те се гледат и ще се следят с интерес и в бъдеще, по тях ще съдим какво се е случило в Русия през последните два века, какви мечти и надежди са имали хората в тази толкова голяма, необятна и загадъчна страна.

Балабанов бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте,Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.

Чрез филмите му продуцентът Сергей Силянов стана значим фактор , твърдеше се – и смятам, че е вярно – че благодарение на „Брат“ името му става бранд, а успехът на филма дава тласък за развитието  на  руската кинопромишленост.

Съществена заслуга за този подвиг има и роденият на 25 февруари 1959 г.в Свредловск – Екатеринбург Алексей Балабанов, от чиято смърт се навършиха пет години…

Борислав Гърдев

"Смисълът" - между фантастичния екшън и популярната лекция по астрофизика

             "Смисълът" - между фантастичния екшън и популярната  

                             лекция по асторофизика

Смисълът“ е продължение на търсенията на Людмила Филипова , които помним от 

„Мастиленият лабиринт“ и „Където се раждат ангелите“.

Тя се потвърждава като създател на фантастично – прогностичен ексшън и смята, че там трябва да затвърдите завоуваните позиции. 

Личното ми мнение, което съм споделял и преди е, че нейната сила е в създанието на лично преживени драматични събития и осмислянето на сложния делник, в който живеем и който всичко повече се отдалечава от отдалеченото не се представя за нормално битие.

Тя доказа, че може да го претвори убедително в „Анатомия на илюзиите“.

Тъжното е, че спря до „Стъклени съдби“ и „Червено злато“ и се насочва директно към фентъзито и приключенските екшъни.

Постигна голям успех, стана много популярен, но същевременно започна да боксува в творческите си търсения.

Заредиха се поредица от книги, които от кои по – амбициозни и машинни, в които образи, конфликти и сюжетни конструкции започнаха да се повтарят, да напомнят нещо вече четено, гледано, познато.

Опитът за измъкване от клопката се помага на романът „Войната на буквите“, който обаче остава спорадичен жесток за проникване в деликатната материя на средновековната ни история.

Затова разбирам защо отново тръгва към фантастиката – там е най – сигурна и уверена.

„Съмислът“ също е един много амбициозен и правилно поднесен за мисълта, като в сферата на евристиката Филипова се явява доста дълъг на делото на Жул Верн.

Личи си обаче за пореден път, че подтикът за писането идва от грандиозните холивудски продукции, които всички обичае – независимо дали се казват „Звездно пътешествие“ или „Звездни войни“.

Филипова иска да се мери с тях и със силата на словото да постигне този грандиозен зрелищен и идейно – философски ефект.

Желае да се конкурира и с Дан Браун, особено с последния му опус „Произходът“ ( 2017 ) , от който научаваме, че животът се появява при пренос на енергия, а в бъдеще не се очаква симбиоза между човек и изкуствен интелект.

Ясно е кой печели в състезанието…

Не искам да се повтарям, но авторът все пак не може да разбере, че словото има своя лимит на ефекта, доста по - ограничен от програмата на американските суперпродукции, които винаги са много пищни и блестящи.     

И че ако иска поне малко да е адекватно на вашите амбиции, отдавна трябваше да се насочи към мултимедийни продукти и да търси начин за адекватно им презентиране и пласиране.

Защото сега се помага, че в замисъла си е прекалено екстравагантен и авангарден – тя се интересува от Съсъда за живота на нашата планета, дали Вселената не е мислеща, има ли край, каква ще е съдбата на слънчевата система, дали информацията е най – ценното достижение, с което разполагаме на земята, как ще се колонизират съседните планети, до каква степен природата не манипулира и прави своите услуги, защо хората трябва да се правят на хуминити и левианти, когато трябва да избегнат злото, което ги очаква , възможно ли е То или Аззеда наистина да е господар на вселената и да има човешко състояние, което да улави неговите сигнали и предупреждения – а тези техните тревоги и търсения е принудена да ги поднесе по възможност най – критичен начин – чрез словото и сюжета, при това, отново допускайки досадни стилистични  и граматични грешки, свързани с повторенията и с помощта на до болка познати глаголи.

И още нещо – създала е един сравнително атрактивен разказ, с привлекателни и запомнящи се образи – на Етан Бътлър и Айда – Нури, която, по традиция, е нейният алтер него.

Защо е необходимо да „дообогатите“ своя замисъл и вместо това само стегнатият фантастичен ексшън да поднася „енциклопедия на бъдещето“, въвеждайки в повествованието огромно количество заявени бележки в специфичната материя на физиката и астрономията.

Така нагледно демонстрира своите знания по астрономия и астрофизика, след като завърши магистратура в СУ „Св.Климент Охридски“, но явно не разбира, че подобна трудно смилаема информация затруднява четенето, затормозява безпроблемното възприемане на текста от редовия читател, за когото съм сигурен , че освен ругатни по адрес на писателката,ще го принуди към края на книгата просто да се откаже да я чете. 

В този си вид „Съсъмът“ е разкрачен фантастичен ексшън и популярна лекция по астрофизика, гарнирана с прогнози за бъдещето между нашата планета и слънчевата ни система.

И всякакъв не е нито едното, нито другото.

Знам, че подобен подход е риск, че симбиозата между научното знание и художествената инвенция е трудно постижима, но Филипова е трябвало да бъде ясно предварително в каква посока ще поеме. 

Получил се е странен литературно – астрофизичен Франкенщайн, който може да бъде изчетен и осмислен само от най – верните и фенове. 

Така нейният амбициозен проект се превръща в тъжен полууспех, който за пореден път показва колко е важен смисълът на романа да бъде облечен в адекватна и мобилна художествена форма.

След подобен отрицателен опит бих препоръчал на автора бързо да го забрави и да насочи усилията си към нещо важно и значимо, което да експонира пред читателя по възможно най - добър начин. 

Изборът си е неин, ние сме в очакване.

Борислав Гърдев

Людмила Филипова, "Съмисълът", роман, 2017, изд."Ентусиаст", ред.Илияна Бенова и Мария Чунчева

Съдбоносната правителствена смяна

Съдбоносната правителствена смяна

На 16 януари 1908 г. с Указ №3 на власт в България идва Демократическата партия, а лидерът й Александър Малинов става премиер .

Демократите получават властта след близо петгодишно успешно управление на народните либерали.

Тогава обаче в родината ни има масово недоволство от стамболовистите, подклаждано от русофилската опозиция.

Създава се настроението, че предишното управление е корумпирано, че страната има нужда от нови лидери и  хоризонти.

Демократите управляват до 8 март 1911 г.

От тях се иска да свършат няколко важни и необходими неща, грубо казано черната работа, за да отстъпят  кормилото на народняците и прогресивните либерали.

Те са неизбежният компромис преди насочването на България изцяло в руслото на Русия.

По стара традиция управляващата партия насрочва избори на 22 май и според познатите класически практики на байганьовската демокрация печели съкрушителна победа.

Стамболовистите са бити и унизени.

Но това се вижда малко на ръководителите ни.

Народните либерали  трябва да бъдат съдени за греховете си, да влязат в затвора и да изчезнат от сцената като опасни политически конкуренти.

Конституира се  Втори държавен съд с решение на парламента от 13 февруари 1911 г.

Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са Александър Милев и Александър  Малинов.

Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 г.Обвинителният акт е готов на 1 февруари 1913 г., а процесът тръгва на 7 февруари 1914 г.

Вече се действа цивилизовано и в рамките на закона.

Не е необходимо да се търсят наемни убийци, след като най – важните фигури на падналите от власт – Стефан Стамболов и Димитър Петков са убити показно – съответно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 г.

Тук обаче сценарият не дава чаканият ефект, поради подготовката и започването на Балканската война.

Знаем как завършва тя, а и от 4 юли  1913 г. на власт е  правителството на либералната концентрация на Васил Радославов.

Както и може да се очаква подсъдимите са оправдани на 24 юли 1914 г.

Преди това обаче демократите извършват историческия акт по обявяване на независимостта ни.

Вярно, успоредно с анексията на Босна и Херцеговина от Австро – Унгария,станала факт на 5 октомври,  но вече 110 години 22 септември е смятан за една от най – светлите дати в историята ни, национален празник.

Малка подробност е обстоятелството, че великите сили ни признават за независими едва на 6 април 1909 г. и че самата ни независимост си има своя цена, която търговският министър Андрей Ляпчев договаря с Русия – 82 милиона лева, платими за 77 години при 4,75% лихва.

Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско - турската освободителна война Османската империя.

Не е ли справедливо?

В България актът е приет с бурни акламации.

Хората са горди, че освен свободни са вече и граждани на независимо българско царство.

И никой не се пита не е ли грешка  начинът на осъществяването му.

Защото обявяването на независимостта ни е флагрантно нарушение от наша страна на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., а той е всъщност политическият борд, с който Европа ни озаптява от ненужни авантюри.

Нека не се лъжем – независимостта ни идва веднага след победилата младотурска революция, започнала на 11 юли.

Симеон Радев твърди в своите мемоари „Лица и събития от моето време“, че това е първата ни национална катастрофа.

Първоначално становището му ме шокира, но после си дадох сметка, че е прав.

Защото младотурците с един замах премахват намесата на външни  - велики - сили в техните вътрешни дела, а и тъй като, давайки права на всички народности в империята – за кратко – докато трае хуриета – те обявяват, че така печелят за новата власт гражданите – отомани.

На нашите управляващи фактори би трябвало да им е проблеснала червената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена.

Война, водена уж за националното ни обединение, но в интерес на чужда  сила.

За да си изпълнят докрай ангажиментите, които са поели, демократите свикват избори за Пето Велико народно събрание.

На тях се провалят катастрофално  на 5 юни 1911 г.– за депутат е избран само Рашко Маджаров.

Но те са подготвили промените, които ще се гласуват в търновското читалище „Надежда“ между 9 юни и 9 юли 1911г.

И не увеличаване състава на Министерския съвет или периодичността на изборите  -  на 4 вместо на 5 години ни интересува, а промяната на член 17 от Конституцията, даваща възможност на царя в  съгласие с правителството „ да свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание,щом интересите и сигурността на страната допущат това“ .

Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и затова бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили.

А че земеделският лидер Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните подробности, на които пресата ни тогава охотно дава място.

След като ВНС приключва работата си се провеждат избори за 15 ОНС на 4 септември 1911 г. и оформилата се  коалиция Стоян Данев – Иван Евстратиев Гешов е вече факт.

Веднага започват и сондажите с братята сърби за съюзен договор.

Със свръхважната и много тежка мисия е натоварен старият грешник Димитър Ризов,пълномощен министър в Италия, комуто хрумва идеята да дели Македония на спорна и безспорна зона по време на среднощните разговори с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 г.

Той предлага и за спорните зони Скопска и Кичевска „да се произнесе Русия“

Оттам до съюзния договор от 29 февруари 1912 г. крачката е само една.

Но и в него се натъкваме на уникално за световната дипломация ноу хау – още преди да е освободена от робство Македония, е не само разделена на две зони, но и за арбитър и при определяне кой от съюзниците ще получи спорната , е посочен руският император Николай II Романов!

Балканската война, обявена на 5 октомври 1912 г. е така подготвена и водена, че неизбежно

да доведе до национална катастрофа за България.

Писал съм на друго място, но пак ще повторя – Балканският съюз е класически пример на измама на Сърбия и Гърция спрямо родината ни и много рядък, но красноречив пример за това, как нашата ни армия се използва за осъществяване на национално – обединителните каузи на съседите ни.

Първо тя воюва с турците не там, където трябва – уж се борим за свободата на роба – македонец, но що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, но привличайки основния удар на противника, а след това – след 16 юни 1913 г. изморена и смазана от холерата,  е изпратена от Одринска Тракия да се бие срещу съюзниците – изменици.

Логично е да не постигне успех – сърбите са спрени, от гърците търпим  поражения , отстъпваме от Солун до Кресна  и не успяваме да осъществим пълноценно  обкръжение в Кресненското дефиле между 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 г. без съпротива, защото гениалните ни държавници  не са оставили никакви войски в Добруджа, буквално ни сваля полумъртви на земята.

Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г. е много горчив хап за сънародниците ни , трус и крушение, което те  трудно преживяват.

Спомням си вълнуващите страници от мемоарите на Симеон Радев, документирал коректно и точно подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва…

Големият държавник и дипломат Малинов е имал историческият шанс след обявяването на независима България, да даде приноса си и за запазването на нейната териториална цялост и свобода.

Той отново става премиер на 21 юни 1918 г.

И как брани независимостта и единството на своето отечество?

С дребни нашенски хитрини.

Едновременно се обявява за лоялен съюзник на Централните сили и същевременно търси контакт със Съглашението за сключване на сепаративен мир.

От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския характер на Северна Добруджа, с които се слага край на съюзническото управление в прародината ни, предизвикало падането от власт на Радославов.

Същевременно – с негово съгласие – се отваря Южния фронт на 14 септември се решава да се водят мирни преговори на 25 септември.

Защо?

Според признанието му – „Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да сключа достоен мир!“

10 години след като е извоювал независимостта на България Малинов се проваля като държавник, който трябва да запази нейната териториална цялост .

Отварянето на фронта е предателство към съюзниците и има възлово значение за скорошната капитулация на Германия и Австро – Унгария, а освен това, след сключеното Солунско примирие на 29 септември 1918 г., отново Александър Малинов е човекът, допринесъл за изгонването на Фердинанд от България.

Човекът, сложил му царската корона на 22 септември 1908 г., прави всичко необходимо да го прокуди от страната на 3 октомври 1918 г.

При условие, че Антантата изобщо не е поставяла въпроса за династична промяна.

В случая обаче старата лисица Ляпчев си свършва работата.

Той е човекът, подпомогнат от  Симеон Радев, който подписва примирието.

Логично е царят да пита именно него какво е мнението на победителите за особата му.

Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски – „Ласкаво се изказват за качествата на Негово царско височество“.

Всеки разумен човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, освен да напусне страната.

А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците.

Това не му пречи да си остане министър – председател до 20 ноември 1918 г.

Когато разбира, че българските войски трябва да опразнят Добруджа.

Измаменият управник  все пак има някакво достойнство и бърза да напусне потъващия кораб, харизвайки управлението на народняшкия капацитет, „парламентарният тигър“   Теодор Теодоров на 29 ноември.

Нему се пада горчивата орис да следи процеса на разкъсването на държавата ни  и все пак и той проявява доблест и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.

Кой слага своя подпис , като – според легендата – счупил писалката си?

 Александър Стамболийски.

Него не го интересуват национални каузи и освободителни борби.

Той мисли за реформи и за диктатура на своята партия БЗНС и няма намерение да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк.

Това обаче е съвсем друга история.

А всичко започва неочаквано и облечено с толкова добри намерения – на 16 януари преди 110 години…

Борислав Гърдев