Робър де Ниро на 75 години

                         Робърт Де Ниро на 75 години

Един от най – големите и обичани американски актьори на 17 август чества юбилей.

Става на 75 години.

Размишлявайки върху този факт, установявам, че не са малко моите любими актьори , направили кариера пред очите ми, които навлизат в подобна почетна възраст.

Сред тях водещото място безспорно заема де Ниро, носител на две награди „Оскар“ за 1974 и 1980 и на президентския Медал на свободата от 22 ноември 2016 г..

Той се ражда в Ню Йорк, в семейство на художници, които се развеждат през 1945 г.

Де Ниро расте в Града на голямата ябълка и попива културата на многонационалния мегаполис, на съседите, с които се сблъсква всеки ден.

Тези незабравими срещи и спомени ще са му от полза след години, когато застава зад камерата за своя режисьорски дебют „Приказка от Бронкс”(1993).

От малък Робърт зане, че ще стане актьор.

Учи м Американ Уъркшоп и в прочутото Актърс студио при Стела Адлър и Лий Страсбърг.

За киното го открива Брайън де Палма.

С него снима малки роли в „Сватбена вечеринка”(1966) и „Поздравления”(1968).

Първата по – значима роля – на гангстера Лойд Бейкър – ще получи от Роджър Корман в преоткритата впоследствие гангстерска драма „Кървавата мама”(1970).

Джон Хенкок му подпечатва билета към славата със спортната сага „Удряй бавно барабана”(1973), в която създава силния и запомнящ се образ на бейзболиста Брус  Пиърсън.

След това го поема и Мартин Скорсезе за първия си значим филм „Гадни улички”(1973), в който убедително се превъплъщава като Джони Бой.

Остава само Копола да му предложи ролята на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът”, част II” (1974), да получи „Оскар” за поддържаща мъжка роля, да завалят сравненията с Марлон Брандо и да потече потока от предложения за нови роли, при още по – известни и амбициозни постановчици.

Де Ниро внимателно подбира ролите си през 70 – те и 80 – те години на миналия век.

Всеядността му ще се прояви чак в края на  90 – те, той разчита на трайни контакти с най – изявените американски и европейски постановчици и затова кариерата му бележи непрестанен възход.

Със Скорсезе двамата правят 12 филма ( броя и озвучаването на анимационната приказка „История с акули”, 2004 на Вики Дженсън, както и рекламния „Прослушването“, 2015 и късометражния "вечеря с Дон", 2016).

Твърдя уверено, че именно под неговата палка де Ниро израства като голям актьор, майстор на превъплъщението, което след това той изкусно експлоатира до безкрай в поредица от по – скромни  филми, в които наистина ни оттегчава с характерните си мимики и жестове и с позьорско пласираното си артикулиране пред камерата.

Чрез Скорсезе той печели „Оскар” за главна мъжка роля за „Разяреният бик” през 1980 г., в който създава незабравимия образ на боксьора Джейк Ла Мота, навлиза в света на комичното в „Краля на комедията”(1983) като Рупърт Пъмпкин, научава се да свири на саксофон като Джими Дойл в разточителната музикална драма „Ню Йорк, Ню Йорк”(1977) , прави съкровения извод, че Ню Йорк е огромен кенеф в култовата драма „Шофьор на такси”(1976) като Травис Бийкъл и доказва, че е незаменим за гангстерските драми като Сам Ротстейн в „Казино“(1995) и Франк Шиър в „Ирландецът“ (2018).

Де Ниро има шанса да работи с Елия Казан в „Последният магнат”(1976) по романа на Фицжералд, изграждайки внушителния образ на продуцента Мънроу Стар, да създаде паметник на италианската поземлена аристокрация като Алфредо Берлингиери в легендарната сага на Бернардо Бертолучи „Двадесети век”(1976) и като Майкъл Вронски да защити своята гледна точка за виетнамската трагедия в прочутата драма на Майкъл Чимино „Ловецът на елени”(1978).

През 80 – те години на миналия век той създава монументална и незабравима интерпретация на Дейвид Ааронсън в прочутата гангстерска епопея на Серджо Леоне „Имало едно време в Америка”(1983), както и на покаялия се католически свещеник Родриго Мендоса в друга незабравима драма на Ролан Джофе „Мисията”(1986), в изключителния дует с Джеръми Айрънс – отец Габриел.

Оттогава датира и увлечението да се снима в епизодични роли в иначе  качествени филми като „Бразилия”(1985) на Тери Гилиам, Недосегаемите”(1987) на де Палма, в който блясва като неподражаемия Ал Капоне, „Ангелско сърце”(1987) на Алън Паркър, Среднощно препускане”(1988) на Мартин Брест, „Големите надежди“ (1998) на Алфонсо Куарон.

Експериментира отново в комедията в  „Ние не сме ангели”(1989) на Нийл Джордан и мелодрамата – „Да се влюбиш”(1984) на Улу Кросбърг, с когото си сътрудиничи още от „Признания”(1981) и „Станли и Айрис”(1989) на Мартин Рит.

90 – те години започват ударно и са много плодотворни в неговата кариера.

Прави дебюта си като постановчик през 1993 с „Приказка от Бронкс”, продължава сътрудничеството си при Скорсезе в „Добри момчета”(1990), „Нос страх”(1991) и „Казино”(1995), създава култов дует с Ал Пачино в „Жега”(1995) на Майкъл Ман, отново мери сили с комедията и сатирата в „Бясното куче и Глория”(1993) на Джон Макнотън и „Фенът”(1996) на Тони Скот.

Подпомага като отец Боби амбициозният проект на Бари Левинсън „Спящите”(1996) и като Мой Тилдън Джеймс Манголд за проблемната драма „Град на ченгета”(1997), облича престилката на доктор Уоли в „Стаята на Марвин”(1997) на Джери Закс, потъва в света на аутуистите в гениалната си изява на Леонард Лоу в шедьовъра на Пени Маршал „Пробуждане”(1990), снима с Алфонсо Куарон осъвременена версия на „Големите надежди”(1998), поглежда към комерсиалното кино с „Ронин”(1998) на Джон Франкънхаймър и успява да работи в два от култовите опуси на десетилетието „Да разлаем кучетата”(1997) на Бари Левинсън като Конрад Брийн, сатира, предусетила инвазията на НАТО в Косово и най – вече „Джаки Браун”(1997) на Тарантино, в който създава знаковия образ на Луис Гара.

В края на десетилетието го поема Харолд Реймис за ролята на смехотворния гангстер Пол Види в „Анализирай това”(1999).

Филмът се радва на голям успех, публиката харесва и дуета му с Били Кристъл – д – р Бен Собъл, след което  настъпва милениума и де Ниро просто се развихря.

Започва да приема всякакви предложения – от 3 през 2000 до  6 през 2013 г и 5 през 2015 г.

Снима се и в незначителни продукции, в непълноценни роли, в продължения на касови хитове, което му  носи  някакво удовлетворение, най – вече при  попълването на банковата му сметка.

През 2000 г.Джей Роуч го поема като бившият функционер от ЦРУ Джак Бърнс за „Запознай ме с нашите”.

Филмът има още две продължения, които са значително по – слаби от оригинала, но затова пък  успешни във финансово отношение – „Запознай ме с вашите”(2004) и „Запознай ме с малките”(2010).

Идва ред и на другото продължение – „Анализирай онова”(2002) на Харолд Реймис.

А също и лавина от заглавия, сред които само маркирам по - запомнящите се – „Мъже на честта”(2000) на Джордж Тилман, „15 минути” (2001) Джон Херцфелд, „Прецакването”(2001) на Франк Оз, „Криеница”(2005) на Джон Полсън, „Праведно убийство”(2008) на Джон Авнет с втория не толкова успешен дует с Ал Пачино , „Всички се смяха”(2009) на Кърк Джоунс.

През новия век де Ниро игра и в приказка – като капитан Шекспир в „Звезден прах”(2007) на Матю Вон, беше перуански архиепископ в „Мостът на река  Сен Луис”(2004) на Мери Макгукиън и ни измъчи с комедийните си изяви в „Шоуто започва”(2002) на Том Дей , „Запознай се с вашите” (2004) на Джей Роуч, „Ох, на дядо!“ (2016) на Дан Мейзър, с който стигна „дъното на варела“, преди да докаже, че може да бъде и нормален комик в „Комедиантът“ (2017) на Тейлър Хакфорд, в който спечели овациите ни като застаряващата бивша тв звезда Джаки Бърк и най – вече като дядо Ед във „Война с дядо“ (2019) на Тим Хил. .

Годините, които оценявам като не особени успешно за звездата, все пак му предоставиха и няколко възможности за върхови изяви.

Откроявам „Град край морето”(2002) на Майкъл - Кейтън Джоунс, където блесна като лейтенант Винсънт Ла Марка, вторият му много амбициозен и прецизно заснет режисьорски филм „Добрият пастир”(2006), в който бе неподражаемият генерал от ЦРУ Бил Съливан, сатирата на холивудските нрави, дело на Бари Левинсън „Какво се случи”(2008), както и трите му добри превъплъщения от 2010 г. в „Мачете” на Робърт Родригес, „Стоун” на Джон Къран и  „Запознай ме с малките”, където под палката на Пол Уайц отново жестикулира като Джак Бърнс.

В последно време де Ниро е все така напорист и всеотдаен в работата си.

Джовани Веронези го преоткри за комедията с „Уроци по любов”(2011), Гари Маршал му предложи прекрасна епизодична роля на Стан Харис в „Новогодишна нощ”(2011), а в „Елитни убийци”(2011) на Гари Маккендри бе неузнаваемият Хънтър, замесен в мрежата на международния тероризъм.

2012 поднесе нови интересни предизвикателства за де Ниро – в „Червени светлини” на Родриго Кортес ни изненада като шарлатанина – прорицател Саймън Силвър, в „Извънслужебна работа” на Джеси Тереро блесна като мафиотския бос Джо Сарконе, в „Да бъдеш Флинт” на Пол Уайц се върна към света на „Пробуждане”, а в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О. Ръсел като Пат старши напомни за най – добрите си времена от 70 – те – 80 – те години на миналия век, когато всяка негова изява се приемаше като събитие и откровение.

Не случайно и заслужено за майсторската си интрепретация получи номинация за „Оскар” за поддържаща мъжка роля.

Идват следващите  срещи с любимия  актьор – в „Сезон за убийства”(2013) на Марк Стивън Джонсън, за снимките на който де Ниро се отби и в София, партнирайки на Джон Траволта като полковник Бен Форд в драма – микс между „Ловецът на елени”, „Смъртоносен лов”  и „Рамбо”,,,Мотел”(2014) на Дейвид Грович,”Малавита” (2013) на Люк Бесон, „Голямата сватба” (2013) на Джъстин Закман , както и в „Последният пенсионерски запой”(2013) на Джон Търтълтауб , „Америкаснки играч” на Дейвид О.Ръсел и „Бойни старчета”(2013) на Питър Сегал, в който осъществи дългоочаквания си дует със Силвестър Сталоун.

Снима се отново при Дейвид О.Ръсел в „Джой“ (2015),бе на ниво в кримката „Обирът“ (2015) на Скот Ман и особено като пенсионираният стажант Бен в „Обратно в играта“ (2015) на Нанси Майърс, за да се завърне уверено към най – добрите си превъплъщения от миналите десетилетия в „Юмруци от камък“(2016) на Джонатан Якубович – старият треньор Рей Арсъл, „Комедиантът“ (2017) на Тейлър Хакфорд ,  магьосникът на лъжците Бърни Мадоф, откраднал от данъкоплатците 65 милиарда долара по схемата „Понци“ от едноименния тв хит на Бари Левинсън от 2017 г ,съдията Робърт Мюлър в "Събота вечер на живо" (2018)на Грег Скарничи, където демонстрира безспорния си комедиен талант...

В напрегнато очакване сме какъв ще бъде резултатът от поредната му колаборация със Скорсезе в „Ирландецът“…

Робърт де Ниро е работил активно и в театъра, аз още помня с какъв възторг бе

 посрещнато участието му в „Кюба и неговото мъниче”на Бил Харт през 1986 г., как се коментираха изявите му в много успешни реклами за автомобили и бишкоти,неговото  гостуване в "Шоуто на Дейвид Летерман" (2010) и на Алек Болдуин (2018)... 

Навлиза в своята златна възраст, овладял до съвършенство актьорското майсторство и снимайки все така активно и настървено.

Той се е доказал като артист, режисьор и продуцент – организатор на прочутия кинофестивал „Трайбека” на името на неговото ню йоркско киностудио и бизнесмен с верига от ресторанти.

Ще очаквам да е по – прецизен в следващите си изяви, да се опита да се върне към режисурата и най – накрая да седне и да напише своята автобиография.

Защото в нея има какво да разкаже – и за професионалната си реализация, и за контактите си със световни кинознаменитости, и за личния си живот и двата си брака с Даяна Абът и Грейс Хайтауър, която от 17 юни 1997 г.е негова законна съпруга.

С годините ние свикнахме с неговото присъствие на екрана, с образите му на психопати, насилници, комплексари, полицаи, свещеници, мафиотски босове ,магнати, смешници и забавни старци.

С неговата бенка на дясната буза, с прословутите му мимики и топлия му задушевен глас.

Вярвам, че и в бъдеще ще ни понася нови интересни екранни изяви.

Защото той умее да играе  - и още как!

Дайте му само добър сценарий и опитен постановчик и той и от малката поддържаща роля ще направи шедьовър.

Но сякаш все повече ще има нужда от провокации от страна на режисьорите, за да излезе от кожата на познатите си стереотипни изяви – справка татко Пат в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О.Ръсел и получилият инсулт Уолт Кунц в „Мис Съвършенство”(1999) на Джоел Шумахер...

Борислав Гърдев

За Тодор Живков - с максимална обективност

       За Тодор Живков - с максимална обективност

Вече е ясно – името му не може да бъде изтрито от националната ни история.А и периодът на демонизацията му отмина, за да отстъпи място – по стар български обичай на възстановената народна обич и уважение.

Вероятно, защото сега е трудно обяснимо да си бил едноличен управник на държавата 35 години , а да доживееш дните си  във вилата на осиновената си внучка, без да имаш и една гарсониера в София.

Тодор Живков е органически свързан с левите идеи и със социалистическия експеримент за модернизацията на  България.

От 1932 г. е член на БКП, от 9 септември 1944 г.е шеф на щаба на Народната милиция, изкачва  стълбата на партийната и държавна йерархия, става несменяемият Първи, докато на 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП не го сваля от власт.

Аз не си представям Живков извън системата на социализма, извън нейните привилегии и непрестанни екстравагантни реформаторски „маньоври”.

Живков не е Луканов.Той не може с лека ръка да задраска миналото си  и по списък да раздава парите на своите хора, определени да строят дивия номенклатурно – мутренски червен капитализъм, чийто горчиви плодове берем сега.

Не че  и Андрей Луканов не си  получи заслуженото  с показния разстрел на 2 октомври 1996 г., но ако беше останал на власт Тодор Живков вероятно щеше да продължи с любимите си  реформи в духа на Юлската концепция, приета на партийния пленум на 29 юни 1987 г.

А по този начин агонията на системата нямаше да спре и щяхме да се утешаваме, че не сме сами.Че с нас е и братският кубински народ под ръководството на Кастро.

В никакъв случай не си го представям и  като безличен редови депутат в 7 ВНС, тип „човекът, който се смее” - Станко Тодоров.

Проследявайки биографията на Тодор Живков ми прави впечатление, че и той е от белязаните от съдбата.

Като местен партиен организатор, познаващ добре българските обществено – политически условия, Живков се включва в софийския областен комитет на БКП през 1941 г., отговарящ за Ботевградска, Пирдопска, Ихтиманска, Самоковска , Кюстендилска и Брезнишка околия, при това след като две години преди това е получил гимназиална диплома и дори „за прикритие” се е записал студент по право в СУ.

Като небезизвестния „Янко” Живков държи връзка със съпротивителното движение в поверения му район, настоява за неговата масовизация, чиято материализация е  бригадата „Чавдар”,формирана на 25 април 1944 г. в местността Жерково, начело с Добри Джуров, но когато става въпрос за отвоюване на свободна територия, по примера на югославските партизани  в босненската планина Козара, се противопоставя на подобен безумен и безсмислен ход, независимо че идва от члена на Политбюро Цола Драгойчева, която дори го заплашва с партиен  трибунал при срещата им в село Кубратово!

В края на август 1944 г. Тодор Живков е включен в подготовката по завземането на властта от ОФ, осигурявайки въоръжена охрана на стачниците и демонстрантите , борещи се срещу законните правителства на Багрянов и Муравиев от 6 септември 1944 г.

На 9 септември 1944 г.властта е овладяна и  Живков, командвал сборния отряд за щурмуване на военното министерство на 8 срещу 9 септември, е вече милиционерски шеф.

Най - важните си  задачи  осъществява  блестящо – залавянето на „народните врагове” и прочистването на архивите от компромати срещу него, тъй като и до днес  битува съмнението, че е бил доносник на всесилния Никола Гешев...

Но когато му предлагат да избира – полицейска или партийна работа – той избира партийната.

Инстинктът му не го лъже – добре знае какво значи комунистическа номенклатура в нова България.

Повече от любопитно е, че за израстването му в партийната йерархия му помагат изявени сталинисти като Трайчо Костов, Вълко Червенков и Георги Чанков, срещу които след това Живков умело и ефективно воюва за тяхното  премахване от  пътя му към властта.

След като е бил един от  секретарите на  софийския окръжен комитет на БКП от 1944 г., занимаващ се с организационни въпроси, 4 години по-късно става първи секретар на Софийския градски комитет на БКП по предложение на Трайчо Костов на 17 януари 1948 г.

За благодарност на следващата година именно Живков организира най - масовите митинги в столицата -  а че е добър оратор си проличава още от първата му публична изява на 2 май 1945 г., когато възхвалява превземането на Берлин от Червената армия –за заклеймяването на Костов като враг и предател, след което идва неминуемото изключване на Трайчо Костов и от ЦК, и от БКП , и подвеждането му под съдебна отговорност, след партийния пленум на 12 юни 1949 г.

Тази му дейност е забелязана от новия московски любимец и зет на умиращия Георги Димитров – Вълко Червенков.

За благодарност на 21 декември 1949 г. Живков е в Москва за честването 70 – годишнината на „вожда на цялото прогресивно човечество” Сталин.

На 5 конгрес на БКП на 25 декември 1948 г.става член на ЦК и остава в него до 8 декември 1989 г.,  на 12 януари 1950 г. на поредния  пленум на ЦК на БКП е избран за секретар на ЦК , а само 18 месеца по - късно е вече и член на Политбюро на ЦК на БКП, оставайки такъв до 10 ноември 1989 година!

За първи път е избран за депутат в изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г. и е народен представител до 3 април 1990 година, ако и след 10 ноември 1989 г. да не се появява в парламента.

Между 27 май и 28 октомври 1949 г. е председател и на Столичния градски народен съвет.

Необходими са само две години и през 1952 г. Живков вече се обръща срещу благодетеля си Червенков – естествено не открито, разбирайки, че вътрешнопартийните чистки ще продължават и могат да засегнат и него.

Но дотогава ръководи по указание на вожда разправата с Александър Жендов на отчетно – изборното събрание на партийната организация на СБХ на 7 – 10 юли 1950, като 6 години по – късно пак той ще даде тон за реабилитирането му на общото събрание на комунистическата организация на СБХ между 8 и 15 май 1956 година!

Късметът и този път е на негова страна.На 5 март 1953 г. умира Сталин и новият партиен триумвират в Москва – Маленков – Берия – Хрушчов спуска директивата в подчинените си компартии лидерите им да се разделят от правителствените постове или да си останат само партийни ръководители.

У нас Червенков дълго умува върху перспективата си и решава да натовари със секретарските функции и то само в Секретариата на ЦК на БКП Тодор Живков по предложение на Георги Чанков.

На 6 конгрес на БКП на 3 март 1954 г. Живков официално е вече първи секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, повтаряйки израстването си по примера на Сталин.

А като вторият човек в партията , след като разбира за смъртта на Лаврентий Берия на пленума на 11 юли 1953 г., прави първа изява с лансираните от него  постановки на партийния пленум, приключил на 26 септември 1953 г., визиращ селското стопанство, с които „следва бързо да се преодолеят съществуващите слабости и недостатъци”чрез повишаване на изкупните цени, промяна в изпълнението на задължителните доставки и прекратяване тормоза върху частните стопани.

За кратко примката върху българското село е разхлабена, преди пълното коопериране на земята и създаването на  мастодонтите ДЗС...

Така още в този първоначален етап от развитието на управленската  си дейност Тодор Живков показва в каква насока ще се развива в бъдеще – напипване и обговаряне на най - важните стопански и икономически проблеми, търсене на тяхното решение и преодоляването им чрез сложна смес от прагматизъм, авангардни идеи и вяра в чудодейните ходове.

Повечето му управленски замисли изминават сложна елипса от тяхното лансиране и популяризиране до етап, доказващ тяхната неефективност и нецелесъобразност.

И така до следващата спасителна панацея...

Живков едва в последните си управленски години разбира, че причината за неговите неуспехи се крие в самата социалистическа система, тъй като „социализмът  е едно недоносче” ( по думите му от 4 ноември 1988 г.), но това го  прозира  след последната си среща със съветския лидер Михаил Горбачов на 23 юни 1989 г., разбирайки, че е  загубил  най - важната битка в живота си и доказвайки, че каузата , на  която е служил стръвно и амбициозно, е обречена.

А на какви ли не инициативи обръгват българите, след като на 6 април 1956 г.партийната власт е овладяна от Тодор Живков?

Продоволственият курс от 1953 г. е изоставен, за да се даде път на ускорената индустриализация, с оглед преодоляването на градската безработица -  при това с три магистрални предложения пред СИВ в подкрепа на българската промишленост – с подем на металургичното производство, на електрониката и електрокарната индустрия и с разширяване производството на изкуствени торове за цялата общност.

На 7 юни 1958 г. 7 конгрес на БКП е наречен „конгрес на победилия социалистически строй”, а на пленума на БКП от 11 ноември 1958 г. по китайски образец се решава да се осъществи „скок в развитието на нашата страна”.Това не е случайно , тъй като още на 14 ноември 1957 г. в Москва Мао Дзедун вижда Живков като  министър – председател на бъдещата световна социалистическа система.

Волунтаристичните напъни продължават и на 8 конгрес на БКП, в чийто решения от 14 ноември 1962 г.се решава до края на 20 век в България „да се изградят материалните условия на комунизма”.

Целта е повече от привлекателна и изгаряща въобръжението, но още през следващата година изчисленията на икономистите доказват, че поради ограничените финансови ресурси на страната, подобен скок в ерата на комунизма е невъзможен.

Финансовият крах е преодолян с продаване на златния ни запас от около 21 тона на СССР за 22 738 255 долара на 11 юли 1960 г.и с получения от Хрушчов кредит за 810 млн.рубли...

Какво  му остава на  Тодор Живков , освен , за да получи важните  суровини от СССР, да декларира пред Хрушчов с писмо от 4 декември 1963 г.необходимостта от „по нататъшното сближение и по - тясно свързване на икономиката на НРБ с икономиката на Съветския съюз”, с перспектива „по нататъшното политическо сливане”?

Този политически покер – суровини срещу послушание и суверинитет сработва при Хрушчов и Брежнев – особено след срещата между двамата лидери в резиденция „Воден”, Разградско на 20 септември 1973 г.

България получава необходимите ресурси и чрез реекспорт на оръжие и съветски нефт може да продължи с гигантоманските си икономически строежи, докато не идва Горбачов и не слага край на комедията, задължавайки и Живков да плаща реалната цена  за получения съветски нефт, след което автоматично се покачва външния ни дълг, идва режимът на тока и мечтата за балканския икономически тигър отново умира.

А за негативите от нашето послушание пред „по - големия съветски брат”, чиято най -ярка проява е агресията срещу Чехословакия от 21 август 1968 г., все още се червим.

В същото време Живков е неуморим – на 10 юни 1977 г. е приета специална Програма за подобряване качеството на произвежданата у нас продукция, породила поредица от вицове за „техническата нация” и „качеството и ефективността” на родните  стоки.

Вождът  търси упование за икономическите си идеи ту в Япония, която посещава между 18 и 25 май 1970 г. и след която визита изгрява звездата на партийния технократ Огнян Дойнов , ту във ФРГ, за да стигне до горчивия извод на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 2 август 1988 г. - „Няма такова производство, няма такова предприятие, което, ако не използва трансфер на технологии от западните страни, да е отишло напред.Щом като няма, дайте да използваме трансфер на технологии.”

Последният му рискован ход е Юлската концепция, приета на 29 юни 1987 г. на поредния партиен пленум, иззад която наднича регулираното от партийните бонзи по китайски образец  в духа на постановките на Дън Сяопин плавно преминаващо на капиталистически релси икономическо развитие.

На ход е контролираната трансформация на планираната икономика в пазарна, както и появата на  прочутия Указ № 56 от 2 януари 1989 г., създал условията за частното предприемачество, но , уви, появил се твърде късно, когато времето на българския  лидер вече изтича.

Екофорумът и  шествието на „Екогласност” от 3 ноември 1989 г. в защита на българската природа с внесената петиция, приета от подпредседателя на парламента Данчо Димитров, ускорява поготовката на пленума на ЦК на БКП от 9 -10 ноември 1989 г. и ако потушаването на бунтовете на неформалите се оказва безпроблемно –Русенският екологичен комитет от 3 март 1988 г. е разгонен, а създателите на Комитета в подкрепа на гласността и преустройството от 3 ноември 1988 г.са подложени на партийни репресии, то на пленума Живков губи битката от своите, за които той е вече органически чужд – Младенов, Луканов, Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев.

Лилов става лидер на партията, а Петър Младенов от външен министър се преквалифицира в президент (председател) на републиката.

Впрочем, съвсем за малко, до 3 юли 1990 г., когато подава оставка, заради „танкистката”си реплика от 14 декември 1989 година...

За мен и досега е загадка защо Живков се предава на 9 ноември 1989 г., като по свидетелството на политическия му помощник Костадин Чакъров  вече е  загубил самоувереността и борбеността си, сякаш примирявайки се със своята съдба след падането на Берлинската стена същият ден и с очакваното влошаване на жизненото равнище на народа, с което дотогава толкова се е гордял.

А е бил борец и дълго е пазил властта си в партия, известна със своите лидерски боричкания и фракционни борби.

Първо забива „пирона в ковчега” на благодетеля си Трайчо Костов на 12 юни 1949 г.

На 6 април 1956 г. измества другия си ментор Червенков от върха на партийния Олимп.

Винаги заемайки центристко – прагматична позиция, бавно и методично подготвя нужните му пленуми, за да се разправи с противниците си от двете конфликтуващи крила в партията, поднасяйки главите им за формална санкция на съответния партиен конгрес, само маркиращ падането от властта на поредното партийно и / или правителствено величие.

На 12 юли 1957 г. са отстранени от ЦК на БКП Йонко Панов, Добри Трпешев и Георги Чанков за „антипартийна дейност, кариеризъм и груповщина”, на 3 март 1961 г. идва ред на групата на Никола Куфарджиев, Бенджамен Варон и Илия Гатев, на 29 ноември 1961 г. е елиминиран  Червенков, а на 3 ноември 1962 г. списъка попълва и Антон Югов, помогнал му за свалянето на Вълко  Червенков.

Червенков е изключен от БКП , а Югов е отстранен от всички , заемани от него, партийни и държавни постове.

Успоредно с издигането на неговото обкръжение – Борис Велчев, Сава Дълбоков, Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, Живко Живков, Тано Цолов, Тодор Павлов, расте в йерархията и самият Живков – на 20 ноември 1962 г. той е вече министър – председател, какъвто остава цели девет години, а след приемането на живковската конституция на 18 май 1971г.той става на 9 юли и държавен глава – председател на Държавния съвет на НРБ.

На 4 април 1981 г. е утвърден на възстановената длъжност генерален секретар на ЦК на БКП.

Това му и дава право с неприкрита гордост, когато започват съдебните разправи с него, в писмо до тогавашния президент Жельо Желев от 23 октомври 1993 г. да заяви:”Ако тук за някого бях простият овчар от Правец, за света бях президент.”

На 8 април 1965 г. е потушен най - сериозният заговор срещу него от прокитайската и проалбанска група на Цоло Кръстев, ген.Цвятко Анев и Иван Тодоров – Горуня.

Заговорниците не са екзекутирани, а осъдени на различни срокове затвор, ползвайки амнистията за 25 -  годишнината на социалистическата революция през 1969 г.

Още преди този комплот Живков се замисля за опитомяването на отстранената стара партийна гвардия  със създаването на 30 септември  1959 г. на Комитета на борците против фашизма и капитализма, с прословутата му система от привилегии за четирите категории борци.Към нея се добавя и Решение В 29 от 27 декември 1962 г. на Политбюро, с което се осигурява безплатна храна на членовете и кандидат – членовете на Поритбюро на ЦК на БКП и на членовете на ЦК, както и поевтиняване на храната за секретарите на окръжните комитети на БКП, членовете на Централната контролно – ревизионна ревизия            и на секретаря на БЗНС...

По план през 5 - 6 години продължава отстраняването на потенциалните конкуренти за властта му, като неговите  усилия  се насочват към свалянето на т.н.втори човек в партията, проблем с, с който БСП и по-късно се сблъсква – маркирам само конфликта на Александър Томов и  Янаки Стоилов с Жан Виденов съответно през 1993 и1996 г.

Последователно Живков отстранява всичките си потенциални приемници – от Митко Григоров на 19 ноември 1966 г. и Лъчезар Аврамов – на 25 април 1971 г., до Борис Велчев – на 12 май 1977 г., Александър Лилов – на 21 август 1983 г. и Чудомир Александров – на 20 юли 1988 г.

Лансирайки недоразумението Петко Данчев за зам. – председател на МС, а и сина си Владимир като завеждащ отдел „Култура” в ЦК на БКП през последната година на управлението си, за  Тодор Живков става пределно ясно, че въпросът с неговият приемник остава висящ.Дори и когато за първи път си подава оставката на 4 ноември 1988 г.

Той лично искрено съжалява, че не подготвя за такъв Алекснадър Лилов, въпреки че последният  като партиен шеф на БСП оставя противоречиви впечатления и независимо от факта, че проблемът за приемника винаги е бил болезнен -  особено в БСП.

Нека си припомним само инфарктните заседания на 42 извънреден конгрес на БСП, проведен в НДК между 21 и 23 декември 1996 г, когато изгря звездата на Георги Първанов....

 Като цяло Живков води премерена и премислена вътрешна и външна политика.

И в двете сфери  допуска по една фатална грешка.

Във външните си изяви разчита неизменно на покровителството от СССР и московските комунистически водачи.Номерът минава до появата на Горбачов и неговата концепция за „новото политическо мислене за нашата страна и за целия свят”.

За Живков е ясно, че не е човекът на кремълския стопанин, че и да се сниши или приземи бурята няма да го отмине, но да маневрира със западните политически лидери просто не му стиска и закономерно остава в изолация.

А тя се засилва и заради издънката с възродителния процес, съпътствал възраждането на патриотичното възпитание у нас след 21 октомври 1967 г., когато интернационалното мислене  деликатно се подменя  с национално, в защита на нашето достойнство, чиято еманация се явявят ексцесиите по възродителния процес, продължил  четири години и довел до безпрецедентната  по твърдостта си  живкова  реч по националното радио и телевизия от 29 май 1989 г., до непримиримата му позиция на заседанието на Политбюро на 25 октомври 1989 г. и до „голямата екскурзия” от лятото на същата година, експулсирала в Турция над 200 000 наши съграждани – мюсюлмани и  отворила кървяща рана, която зараства много бавно и трудно в последвалите  две десетилетия .

Любопитен щрих към образа на Живков внася неговата изследователка Искра Баева.

В книгата си от 2006 г.”Тодор Живков” тя обръща внимание и на ролята на жените в живота на Живков.

Баева акцентира основно върху влиянието, което оказват върху Първия съпругата – д-р Мара Малеева и дъщерята – Людмила.

Съпругата – с неспестяваните към лидера – съпруг критики и дъщерята – с желанието й да откъсне българската култура от оковите на класово – партийния подход в религиозно – мистична насока.

Коректни  и точни са изводите на Баева, че след смъртта на съпругата на 23 октомври 1971 г.Живков остава без коректив, а след кончината на дъщерята на 21 юли 1981 г., той не само довършва грандиозната програма по честването на 1300 – годишнината от създаването на българската държава, но и отново допуска рецидиви на култа към личността си с открития на 4 септември 1981 г. – 3 дни преди 70 – ия си юбилей -   в Правец монументален паметник в цял ръст, изработен от скулптора Величко Минеков и архитекта Лозан Лозанов , с широко рекламираните  филми на Христо Ковачев „Човек от народа” и  „Ударът” на Борислав Шаралиев,  с уникалния поетичен сборник „Априлски сърца”, както и с подборката от партизанския „епос” на Веселин Андреев”Умираха безсмъртни” – „В отряда, в бригадата”, заради която 10 години по-късно той ще напише последната си изстрадала изповед ”Живков – мъртъв приживе”.

А това означава  продължаване на флирта  и покварата на вярната му интелигенция.

Малко преди 10 ноември 1989 г. той замества дъщеря си със своята внучка Евгения, която дори осиновява.

Нюхът му отново не го излъгва.

Днес Евгения Живкова е шеф на международната фондация „Людмила Живкова”, бивш депутат от „Коалиция за България” и утвърден моден дизайнер...

Падайки от власт Живков за дълго става най - мразеният човек в държавата, а тон за това дава с предизвикателното си изказване в последното тоталитарно Народно събрание на 18 ноември 1989 г.небезизвестният генерал  - полковник Славчо Трънски.

Изключен от БКП на 13 декември 1989 г.,  сменен от Петър Младенов като председател на Държавния съвет на 17 декември с.г.,той е обвинен в няколко престъпления и арестуван на 28 януари 1990 г.

Става ясно, че външният дълг на България е достигнал 10,4 млрд.долара, че страната ни банкрутирва трикратно – през 1960, 1978 и 1989 г., че за периода 1975 – 1989 г. Живков е ощастливен с хонорари в размер на повече от 1,1 млн.лева!

 Процесът започва на 25 февруари 1991 г.

На 4 септември 1992 г. е осъден от Върховния съд на 7 години затвор за това, че е раздавал извън установения ред коли, апартаменти и пари.

Благодарение на напористите си адвокатки Даниела Доковска и Рени Цанова, които настояват съдът да го съди само дали  като държавен глава   е извършил национална измяна, на 9 февруари 1996 г. Живков е оправдан и присъдата му е отменена.

В тези напрегнати години Тодор Живков възстановява обществената си популярност.

Спомням си  10 – 12 юни  1996 г., когато се коментираха кандидатурите за президент на България.Не малко обикновени граждани твърдяха в разговор с мен, че ако Тодор Живков се кандидатира, ще гласуват за него, тъй като при неговото управление е  имало сигурност, стабилни доходи и гарантирана почивка на море или планина.

Реализмът не подведе Живков и той  не изживя на стари години унижението на политическото поражение, с което се сблъска Горбачов през същата година.

Т.Живков предпочете да дава интервюта, вкл.и във „Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян на 28 септември 1997 г. , да пише статии, моли в изложение от 29 юли 1990 7 ВНС да го изслуша, което е отхвърлено веднага от тогавашния лидер на СДС Жельо Желев с аргумента:”Бившият първи да престане да ни занимава със себе си!”,  издава четири книги - „Срещу някои лъжи”(1993), „Без догма”(1994), „След студената война”(1995) и особено популярните му „Мемоари”, появили се през 1997 г., в които звучи автентичното му и неподправено слово, а не скудоумията му, редактирани от Милко Балев -  „Избрани съчинения” в 39 тома (!), излизали между 1975 и 1989 г.

Преживява  сгромолясването от власт на Виденов между 10 януари и 4 февруари 1997 г. , възстановяване членството си в  БСП,  хиперинфлацията и посрещането си в Правец като национален герой.

И когато всички, подведени от неговите приказки за дълголетие, чакахме 90 -годишнината му, научихме, че е починал на 5 август 1998 г., без да успее да навърши 87 години.

Погребението му в най - големите горещини бе тест за нашата памет и отговорност.

В интерес на истината правителството на Костов прояви хладнокръвие и толерантност, а само забравеният националист и бивш седесарски лидер Румен Воденичаров се опита да спечели дивиденти на гърба на мъртвеца.

Безуспешно, разбира се, а и за този инцидент покойният Живков вече не носеше никаква отговорност...

Борислав Гърдев

Киномагът Станли Кубрик

                                     Киномагът Станли Кубрик

                                

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара....

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

С пари от чичо си  - аптекарят Мартин Плевер  и семейни авоари в размер на 10 000 долара през 1953 г. Кубрик прави дебюта си в игралното кино – „Страх и желание” с Франк Силвера и Пол Мазурски в главните  роли.

Това е сурова и автентична антивоенна драма, разиграваща се в Италия на принципа „акция в тила на врага”, реализирана в съответствие с новите потребности на публиката и критиката, търсещи настойчиво жизнената достоверност във филмовото изкуство.

След години Кубрик ще направи убийствена характеристика на прощъпалника си  - „сега го смятам  за несръчно аматьорско филмово упражнение”, но е истина, че благодарение на него заснема следващите си два комерсиални успеха – боксьорско – гангстерската драма „Целувката на убиеца”(1955) с Франк Силвера и Айрини Кейн и трилъра „Обирът”(1956) със Стърлинг Хейдън в главната роля, посрещнати с внимание от сериозната критика.

Стенли Кубрик е доволен, че „Целувката на убиеца” е предвестник на нюйорксата киношкола, а „Обирът” следва нелинейната структура на романа на Мики Спилейн, приета като новаторски подход и донесъл много добър касов приход.

Световният пробив е направен през 1957 г. с „Пътеки на славата”, екранизация на романа на Хъмфри Коб с Кърк Дъглас и Адолф Менжу в главните роли.

Парите за продукцията ги осигурява Кърк Дъглас, но благодарение на отличната режисура ролята му на полковник Дакс, изправил се срещу безумните заповеди на френското висше военно командване, се оказва ключова в дългата му плодотворна кариера.

Майсторски заснетата от Джордж Краузе антивоенна драма със силен антимилитаристичен патос печели сърцата на зрителите, но предизвиква гнева на официалните френски власти като швейцарските им колеги в престараването си я забраняват за показ на територията на конфедерацията.

Така „Пътеки на славата” се оказва сред малкото американски филми, забранени в страната, считана за образец на демокрацията.

Каква по – голяма реклама и атестат за гражданска смелост на постановчика от действията на тези „меродавни фактори”!

След „Пътеки на славата”, ценен от режисьора, заради възможността „хората да защитават онова, което смятат за свои принципи”, настъпва определена промяна в развитието на Кубрик.

Успоредно с творческата зрелост, с трупането на опит – дори при скандалното снимане на уестърна „Еднооките валета”(1961), когато след спречкване с водещата звезда Марлон Брандо режисьорът е уволнен, се оформя неговият стил и метод на работа, останали запазена марка и негов качествен щемпъл, отличаващи се с повишено внимание към сюжета, авангардни пластични търсения и при музикалното аранжиране на творбите му.

Кубрик се преселва в Англия през 1961 г., разрежда работата по новите си филми, като паузите нарастват от 5 до 7 – 12 години, набляга на първокласни литературни първоизточници – романи, които не винаги са бестселъри, преди да попаднат в полезрението му и стават такива след екранизирането им, работи в екип с талантливи съмишленици – оператори от ранга на Ръсел Мети, Джефри Ънсуърт и Джон Олкът и звезди като  Питър Селърс, Джордж Скот, Малкълм Макдауъл, Джак Никълсън, Том Круз, Никол Кидман, осигурява си пълна творческа независимост, след горчивия опит от заснемането на легендарния „Спартак”, когато Кърк Дъглас постоянно му напомня кой командва парада, винаги достатъчни бюджети, верни критици като Джек Крол и Пенелопи Хюстън и зрители и най – вече амбицията си с всяка своя нова творба, в която традиционно се изявява като съсценарист и продуцент , да се опита да закрие определен жанр като каже последната си дума и сложи точката над и – то.

За да реализира амбициозните си замисли използва целия си креативен потенциал и затова всеки негов филм е събитие, което не означава непременно признание от Академията за филмово изкуство в САЩ ( Кубрик приживе не получава „Оскар” за режисура, независимо че повечето от творбите му печелят компесаторни академични отличия).

През 1960 г. представя един от най – хубавите си и касови филми – „Спартак”, прочувствена възхвала на човешкия стремеж за свободен и достоен живот по романа на Хауърд Фаст, разобличаващ диктаторската система на управление с незабравимите изяви на Кърк Дъглас – Спартак, Лорънс Оливие – ген.Марк Крас, Чарлс Лотън – Гракх и Питър Устинов, прочул се като Батиатус и спечелил заслужено „Оскар” за поддържаща мъжка роля.

В 1962 г. сред най – коментираните премиери е екранизацията на Набоков „Лолита” със Сю Лайънс и Питър Селърс – Хумберт Хумберт, която без да съумее да претвори напълно посланието и богатството от внушения на големия писател – „не успях да предам никаква тежест на еротичния аспект на отношенията между Хумберт и Лолита във филма”,  е смела крачка при проникването в скритите, подсъзнателни и греховни човешки помисли.

През 1964 г. огромен успех има антиядрената сатира „Доктор Стрейнджлъв” по романа на Питър Джордж „Червената тревога”, в коята със суифтовска сила е разобличена безумната амбиция на двете свръхсили СССР и САЩ към световно господство.

Този филм и днес се помни с изключителното присъствие на Питър Селърс като американския президент, капитан Мандрейк и президентския съветник и бивш хитлеристки активист Стрейнджлъв и на Джордж Скот, изиграл великолепно вманиачения Т. Дж.”Кинг Конг”, пратил света в прегръдките на атомния катаклизъм, със саркастичния си хумор и елегичната и разтърсваща финална песен „Ние ще се срещнем отново, но неизвестно кога и къде”.

Любопитното е, че филмът не е забранен в САЩ, ако и като черна комедия да разобличава военнолюбивите ястреби на Пентагона , а в соцлагера, заради визирания пиян съветски лидер (намек за неадекватното поведение на Хрушчов), поради което прогресивната творба остава непозната за публиката и у нас.

Апотеоз на човешката воля за проникване в космоса, за опознаване на извънземния живот и разум, е следващият му грандиозен проект, екранизация на разказа на Артър Кларк „Часови”, по който Кубрик написва 130 страничен сценарий, основа за филм, превърнал се в събитие за научнофантастичното кино – „Една одисея в космоса през 2001 година”.

Снимките започват на 29 декември 1965 г. и приключван на 14 март 1968 г., след което Кларк написва едноименния си бестселър, дължащ популярността си до голяма степен най – вече на филмираната одисея.

Станли Кубрик директно посочва ориентацията си към тази авантюра – „Най – доброто, което можеше да ни хрумне  -  беше Космическата одисея, подобно на „Одисеята” на Омир.На нас ни се струваше, че безкрайните широти на морето са били за древните гърци пълни с тайни и необятност, колкото днес космосът за нас”.

Така се създава един съвременен мит с 205 специални ефекта, за който екипът под ръководството на Дъглас Тръмбъл („Междузвездни войни”) заслужено получава „Оскар”.

С огромен бюджет от 10,5 милиона долара и с приход от 24 милиона, „Одисеята” се оказва най – успешната кинотворба на Кубрик, която в много по  - малка степен развлича, отколкото провокира, вкл. с конфликта на астронавта Боумън – Киър Дълия и електронния мозък ХАЛ 9000 и с енигматичния отворен финал, съдържащ песимистична визия за границите на човешкото познание и за целите, на които се подчиняват научните постижения, позволил на Питър Хайъмс да заснеме през 1984 г. неговото бледо продължение „2010 : Одисеята продължава”.

Всичко останало – впечатляващите въвеждащи три дълги сцени от зората на човечеството,огромните декори, построени по проекти на НАСА, специалните ефекти, прехвърлените върху лента тв репортажи от станцията „Сървайвър”,предчувствие за подвига на Армстронг на 20 юли 1969 г., когато стъпва на Луната – и досега се твърди – вероятно заради изключителната достоверност на постановката, че именно Кубрик е заснел като мистификация прилуняването на „Аполо“ 11  - са само необходимите инструменти, с които постановчикът пресъздава достоверно духа на космоса.

Бурни обществени дискусии предизвиква появата на „Портокал с часовников механизъм”(1971) по романа на Антъни Бърджис, не толкова заради забележителната режисьорска работа и изключителното присъствие на Малкълм Макдауъл като Алекс Деларж или поради фантастичната камера на Джон Олкът и шашващата музикална обсесия на Бетовен, Римски – Корсаков, Росини, Пърсел и Уолтър Карлос, а най – вече заради дръзката трактовка на проблема за човешкия избор.

Вярно е, че Кубрик естетитизира и стилизира насилието – бандата на Алекс безчинства на фона на смайваща хореография и прочувствен музикален килим.

Но е горчива и промяната, която настъпва с приятелите на Деларж, след като той излиза от затвора, отказът на родителите му от него, жалкото му битие на опитна мишка за зловещи лекарски експерименти, превърнали го в безгръбначно мекотело и подтикнали го към самоубийство.

Едва след неговото възкресение и възвръщането на първоначалния му агресивен имидж,  Алекс е в състояние да стане нормален и конкурентноспособен човек.

Обяснението на режисьора е иконоборческо, но с желязна логика – „Необходимо е човек да има правото на избор между Доброто и Злото.Дори той да избере Злото, ако го лишим от правото на избор, означава да го направим нещо по – малко от човек – механичен портокал”.

А заради нападките, че във филма му има прекалено много насилие, той се принуждава да го изтегли от показ, независимо от отличните му финансови показатели.

Уникален случай в историята на световното киноразпространение!

Не крия, че това е любимият ми филм на Кубрик – гледал съм го четири пъти и го знам наизуст, но винаги изпадам във възторг, когато сюжетът поеме с шеметна скорост и попадайки в кръчмата „Млечната крава”, видяна през дръзкия поглед на сценографите Ръсел Хаг и Питър Шийлдс, за пореден път изживявам тръпката, свързана с възхода, падението и повторното връщане към живота на съвременния Кандид Алекс Деларж.

Съвсем различен е режисьорът в „Бари Линдън”(1975) по романа на Уйлям Текери.

Филмирайки приключенията на прословутия ирландски авантюрист, Кубрик създава пищно – рафинирано зрелище (много силно си личи преклонението му пред майсторите – живописци Търнър и Гейнсбъроу, той е от малкото отлични познавачи на XVIII век – да не забравяме, че на финала на „Една одисея в космоса през 2001 година“ Боуман попада в стая в стил Луи XVI), оказало се горчиво – елегичен и умозрителен размисъл за бързопреходността на земната слава, за печалните плодове на човешките мечти и амбиции за известност и богатство, свързани с потъпкване на морални и законови норми, неизменно водещи до деградация и загуба на всичко постигнато.

„Бари Линдън” е живописен и пластичен, но и много тъжен филм със смазващата водеща музикална тема на Хайдн, който печели симпатиите ни основно заради главния си герой, възприеман като своеобразен двойник на безотечественика Ахасфер и изгран неподражаемо от Райън `Нийл.

Сред екранизациите по Стивън Кинг „Сияние”(1980) се смята за една от най – интелигентните и адекватно осъществените.

Изследователите я поставят редом до „Мизъри”(1990) на Роб Райнър и това смятам, че никак не е случайно.

„Сияние” е готическа драма и израз на режисьорската любов към „свръхестествени истории и такива с духове”.

В това уникално режисьорско изследване нас ни интересува не толкова заплетената интрига или желанието на полуделия в затрупания от сняг хотел в Колорадо писател да унищожи семейството си по ефектно – кървав начин.

Впечатлява ни преди всичко проблема за творческото безсилие, самотата и неразбирателството между майстора на словото и съпругата му, тайната на сложната за разгадаване творческа душа, която великият Джак Никълсън претворява на екрана по възможно най – ефектния начин, правейки ни съпричастни към дилемите, преследващи неговия герой.

Екранизирайки романа на Гюстав Хасферд „Пушечно месо” под заглавие „Пълно бойно снаряжение” през 1987 г. Кубрик като че ли затваря страницата на затихващия „виетнамски синдром”, осмисляйки емоционално – разтърсващо драмата на „поколението на цветята” в лицето на Джокера – Матю Модайн, което като пацифистко е призвано да прави любов и да се бунтува срещу условностите на консумативното общество, но същевременно носи на каската си предизвикателния надпис „Роден да убива” и което след кървавата месомелачка край Хюе има едно – единствено желание – да забрави случилото се, за  да възстанови душевното си равновесие.А това е равносилно на оцеляване и въздигане от руините на наранената и загубила ориентирите си американска нация...

12 години по – късно Мастерът напомня за себе си, представяйки се във върхова форма с екранизация на новелата на Артур Шницлер „Просъници”, излязла посмъртно под заглавие „Широко затворени очи”.

Този свой любим и крамолен проект Кубрик осъществява в продължение на 18 години.Наема за ролите на Бил и Арис Харфорд Том Круз и Никол Кидман, чийто брак се разпада вследствие изнурителните тригодишни снимки през 2001 година, прониква до дъното на човешките тайни и фантазми, до оголената от високо напрежение жица на свръхделикатните интимни преживявания и чувства, мятащи се между екстаза и омразата, реализира с много

любов и страст своя „Първичен инстинкт” , карайки ни да почувстваме след гледането му какъв фин и дълбокомислещ майстор на киноспектакъла ни е напуснал.

Станли Кубрик си отива с почестите на безспорен класик и авторитет, на един от последните гиганти на киното на перфекционизма, отстъпвайки с достолепие под напора на агресивни авангардисти и поклоници на MTV – приказните екшъни и мелодраматични приключения, осъзнал, че „всъщност семейството е главното нещо в този живот”, след като е отгледал две дъщери и е преживял 37 годишен щастлив брак с третата си съпруга Кристиан.

Делото му е оценено по достойнство от неговите колеги.

Достатъчно е да се посочат само оценките на Стивън Спилбърг и Оливър Стоун.

Според Спилбърг, дал живот на дълго лелеяния му футуристичен проект „Изкуствен интелект”(2001) , в който началните кадри с разбиващите се в морския бряг вълни са заснети от самия Станли Кубрик – „Кубрик беше големият майстор на киното.Не копираше никого, докато всички ние се блъскахме, да го имитираме.

Той създаде нещо повече от филми.Той ни даде най  - дълбокото преживявене на заобикалящия ни свят.”

Оливър Стоун е още по – категоричен  - „Единственият, най – големият американски режисьор на своето поколение.”

За мен Кубрик ще си остане не музеен експонат, а мъдър и необикновено талантлив съвременник, чието творчество тепърва ще се преоткрива и дооценява, за да радва и в бъдеще истинските киноценители.

Те няма да го забравят и ще се връщат към постиженията му не само по юбилейни поводи, а винаги, когато изпитват нужда от общуване с проверени и безспорни образци на киното, каквито са и всъщност творбите на Станли Кубрик.

Борислав Гърдев