Димитър Петков

                                      

                                    Димитър Петков

Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой на 21 октомври 1858 г., Д.Петков учи в родното си село,слуга е в магазина на видния  търговец Желязко Чалъков между 1868 и 1876 г., а едва 18 – годишен е в Одеса, където попада в средата на българските емигранти.

Участва в Сръбско – турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й  е в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница.В руско – турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г.е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище „Чолакът”.

Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II в село Горна Студена.

Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и държавният преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г.

Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание „Глас към българския народ”(1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията и освобождаването му на 1 октомври 1883 г.

Любопитно е да напомним, че затворникът Петков е посещаван двукратно  лично от премиера ген.Леонид Соболев, който го моли да признае  авторството на възванието, насочено срещу омразния за русите княз, обещавайки му помощ и парична награда, предложение, отхвърлено от Петков..

Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган „Светлина”, където в рубриката „Свирка” под псевдонима „Пройчо” публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им „Български глас”.

Оформя се нов талантлив български журналист – темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал.

Така през 80 – те и 90 – те години на 19 век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стоянов – има основна заслуга за обнародването на третия, незавършен том на „Записки по българските въстания“ през 1892 г., Петко Каравелов и Димитър Ризов.

Петков сътрудничи на „Търновска конституция” и същевременно издава знаменитата си „Свирка”, в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.

Като депутат в 4 ОНС  печата в Търново осем броя от двуседмичника си „Народно събрание”, след което се подвизава в „Независимост” и „Независима България”, където е определен от Симеон Радев като „леката кавалерия на българския национализъм“,за да акостира накрая в органа на стамболовистите  - в – к”Свобода”

Петков участва в редактирането и списването на „Свобода” до 15 февруари 1899 г.

В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г.”Няма вече Стамболова”, посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, на чието покушение на 3 юли лично присъства и прави и невъзможното, за да помогне на съсечения бивш министър – председател, а от 22 февруари  1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган – „Нов век”.

Още кънтят в ушите ми сакраменталните обвинения към стамболовите убийци в този толкова прочут публицистичен опус – „На църква ли отидете, на комка ли, кървавият труп на Стамболова ще ви преследва и вие няма да се отървете от него и никога, и никога, и никога, и никога!“

Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на  Стефан Стамболов.

Той е от неговото най – близко обкръжение, след като е разочарован от демагогията и грандоманията на Петко Каравелов през 1884 г., подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег и стълб на управляващата партия.

Димитър Петков прави шеметна кариера.Той е депутат в 4 – 7 ОНС, 3 – 4 ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник – кмет и кмет на София – 1887 – 1893 г., зам. – председател на 5 и 6 ОНС, председател на 6 и 7 ОНС и на 4 ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.

За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия.

С неговото съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10  декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на член 38 от конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декемри 1892 и 17 май 1893 г.

Тогава изживява истинска драма като православен християнин, плаче нощем в дома си, но когато трябва да се гласува поправката в името на България, дава и своя принос за приемането й.

Петков съдейства като кмет на София за превръщането му в модерен европейски град.

Той предлага за преустройството на столицата вземане на десетмилионен заем от Лондонската банка.При неговото управление са оформени булевардите, площадите „Света София” и „Народно събрание” – сега „Александър Батенберг”,“Лъвов „ и „Орлов мост“, създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народния театър и градската баня, столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация , спечелен от Момчил Момчилов, с предложение за обща мрежа за отвеждането на битовите отпадни и дъждовни води и електрификация.

Разбира се, има и косвени щети – съборени и ликвидирани са шест средновековни църкви, една от които „Света Богородица пречиста“ е унищожена  на 22 май 1889 г., като недоволните протестиращи граждани са разгонени с водни струи от повиканата на помощ пожарникарска  команда.

Димитър Петков е строителят на Народно – либералната партия от 1 май 1890 до смъртта си на 26 февруари 1907 г.Той е председател на софийското бюро на партията , работи с кадрите по места и участва в изработването на устава на партията от 18 ноември 1899 г.

Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по – лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г.

Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство.

Стръвно е  преследван от народняците на Стоилов, обвиняван е, че е  присвоявал общинска вода, че се е обогатил като кмет и депутат.

Човек на достойнството и дълга, Петков пише писмо до Константин Стоилов от 23 март 1895 г, в което енергично и твърдо се защитава и доказва, че не се е подал на корупционни практики.От това писмо разбираме, че , ако и от всички източници да притежава сумата 248 333 лева и три здания за 172426 лева и 10 ст., има и ипотека за 87 000 лева и дълг към БНБ от 27 420 лева

Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам. – председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело от 6 февруари 1896 г. до 24 февруари 1897 г.

Петков оглавява партията до първия й конгрес на 16 – 19  ноември  1899 г., когато отново отстъпва поста на Димитър Греков.

На конгреса се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по – прагматичен и адекватен облик на либералната формация.

Димитър Петков наследява на лидерския пост  Греков след смъртта му на 25 април 1901 г, четири дни по - късно.

На изборите за 11 ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев.

След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., между 12 и 16 август  1901 г.той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г., когато пада, заради заема за тютюневата режия от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“.

Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за 12 ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков.

Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген.Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев – оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.

Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за 13 ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.

За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети.

В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903 – 1907 г.кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно – търговския баланс на страната.

Приемат се  важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско – индустриалните камари от 13 януари 1907 г.

Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд  от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.

За градивния дух на втория кабинет на ген.Петров и този на Димитър Петков – 23 октомври 1906 – 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф.Иван Шишманов, с чието съдействие  на 3 януари 1907 г.се открива  Народният театър.

На 22 декември 1903 г.по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева,впоследствие такива получават и Константин Величков, Стоян Михайловски и  Драган Манчов,а след направените компромиси премиерът  успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.

Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студенстските освирквания на княза, довели до оставката на проф.Шишманов на 4 януари и до затваряне на университета и уволняване на професорите за 6 месеца.

Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул.”Цар Освободител” на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров.

Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, „които го издигат до равнището на най – изявените строители на модерната българска държава”(Радослав Попов).

А и не съм сигурен дали би форсирал на 22 септември 1908 г. процеса по обявяване на независимост, след като четири години преди това този въпрос не е сред приоритетните за народните либерали.

Димитър Петков до последните си дни размишлява за съдбата на Северна Добруджа,останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие и е твърд продължител на еволюционистката политика на Стефан Стамболов в Македония, наричайки презрително революционните чети там „банди“.

Затова не е случайно, че правителството на Рачо Петров не се намесва в помощ на Илинденско – преображенското въстание, което неминуемо би предизвикало международни санкции, а вероятно и национална катакстрофа…

Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф I, изпратена във връзка с трагичната му смърт: ”В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най – примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си”.

Димитър Петков има неуспешен семеен живот.Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, с която живее от 20 юли 1886 до 10 декември 1895 г. а след убийството му неговите синове Петко Д.Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).

Паметта на опълченеца – премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред парламента.

Борислав Гърдев

Препрочитайки "Крадецът на праскови"

                 Препрочитайки "Крадецът на праскови" 

Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.

Критичната канонада, неизбежна за края на 40 – те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.

Естествено е, че насочването към по – големи епични платна  при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.

Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 година, но преди „Крадецът на праскови“.

Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично – психологическото изображение.

Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.

В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“(Симеон Янев).

Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.

Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.

Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.

Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и  пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм  свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по – често са и по – важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.

В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Между съюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.

Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее,“са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“(Иван Сарандев).

Бих добавил, че за Лиза като жена е по – важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално – обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.

Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович.

Наистина гениално премислен ход!

Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта.

Няма по – голямо унижение за един кадрови военен и началник от това да му сложи рога сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер! (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.)

Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична предпоставеност е повече от очевидна.

Можел е да насочи развръзката към по – банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.

За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.

Иван Сарандев открива „условните историко – времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.

Аз бих допълнил, че двойната ретро и интроспекция  - при Лиза и автора -  в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално – съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.

Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.

Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“(Симеон Янев).

В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.

Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най  -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.

Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.

Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…

Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.

Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.

За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.

Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по – необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.

А между двете повести лежи четвърт век!

В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40 – те години (на миналия век – б.м.)политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.

Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най – ценните добродетели на българската художествена литература.

Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.

„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“

След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.

Но тя се отнася без съмнение и към един от най – големите и знаменателни успехи на Емилиян – Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.

Борислав Гърдев

Сарандев, Иван, „Емилиян Станев“, в „Речник по нова българска литература 1878 – 1992“, С.“, стр.341

 Василев,Йордан  „Диктатура и литература“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, изд.“Просвета“, стр.16

Янев, Симеон „Българска проза след Втората световна война“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, стр.55 – 56,100 – 101, глава „Емилиян Станев като изразител на единството на българската литература“

Донев, Владимир, „Гледните точки на разказвача в повестта „Крадецът на праскови“от Емилиян Станев,сп.“Литернет“, 27 юни 2005, №6 (67)

Уил Смит на 50 г.

                                           Уил Смит на 50 г.

Безспорно той е, заедно с Дензъл Уошингтън и Морган Фрийман, най – популярната и влиятелна чернокожа звезда.

И като знам какво му е егото и самочувствието, отсега предвиждам неприятности с това си определение.

Може би трябваше да напиша афроамериканска и сигурно ще е съвсем политкоректно.

Дори за Уил Смит.

Роденият на 25 септември 1968 г.във Филаделфия  Уил завършва гимназията „Овербрук“ и според легендата получава стипендия за Масачузетския технологичен институт.

Впоследствие той опровергава този мит, признавайки си, че „искал да рапира“.

Уил Смит стартира като хип хоп певец в трио с приятелите си Джефри Таунс и Кларънс  Холмс.

То изпълнява хумористични летни шлагери за младежката аудитория и постига шумен успех.

Триото веднага печели“ Грами“ в категория рап за 1988 г.

Парите потичат като пълноводна река към Смит.

Той още тогава хитрува и укрива доходи в размер на 2,8 милиона долара!

Данъчните го погват, той залага имуществото си и гарантира вземанията от държавата.

Хитростта му  го довежда до фактически фалит през 1990 г.

В историята обаче остават петте му студийни албума и четирите награди „Грами“.

А че е добър певец го оцених като прослушах саундтрака към „Мъже в черно“ – наистина пее великолепно и има нежен, фин и мечтателен глас.

Мечтата да стане звезда е можела да изчезне в небитието, ако не се е намесил НВ Шансът.

През 1990 г. NBC подписва договор с него за комедиен сериал под заглавие „Свежият принц от Бел Еър“.

Притиснат до стената Уил приема и влага целия си необикновен талант при изграждане на симпатичния образ на своето алтер его в продукцията на Анди и Сюзън Боровиц, която се снима 6 сезона в цели 148 епизода!

Във всичките участва Уил, постоянно  е наперен, самоуверен и леко уязвим младеж, готов да забавлява и развлича, да прелъстява и помага, да бъде непосредствен, свеж и готов за нови подвизи.

Успехът е гръмотевичен.

Той каца на рамото на Уил и не го напуска трето десетилетие.

Той знае какво дължи на телевизията, но в бъдеще избягва обременяващи и обвързващи тв изяви, освен в случаите, когато предложението си заслужава като сериалът „Всичко за нас“ на „Уорнър брадърс“  (2003), в който като гостуваща звезда е Джони в  три епизода   и е, разбира се, под свое ръководство.

Отбелязвам и работата му по видеоклиповете, запазена марка за всеки певец, където особено впечатлява  „Брота“, който прави с Анджи Стоун през 2001 година.

А също и неговите продукции от края на 90 – те години на миналия век до началото на новия, в които той доказва, че е достоен продължител на дирята, оставена от Майкъл Джексън – „Мъже в черно“( 1997), „Вземи всичко това“ (1997), „Маями“ (1998), „Това е просто пътуване“ (1998), „Уил 2К“ (1999) и „Черните костюми пристигат“ (2002).

Логично изпя и химна на Световното първенство в Русия 2018 г. – „Имаме само един живот“, заедно с Ники Джейм и Ера Истрефи, който гледах като клип на 28 май 2018г.

Това обаче не е достатъчно  за Уил Смит.

Той иска да стане най – голямата филмова звезда, да е прочут в целия свят, да диктува тенденциите в кинобизнеса.

Като продуцент не се радва на особен авторитет с „Шоуто започва“ (2002) и „Карате кид“ (2010)

Но  успява като актьор – в максимална степен.

До 2014 г. филмите му натрупват печалба в световен мащаб от 6,6 милиарда долара, 8 последователни продукции с негово участие минават психологическата граница от 100 милиона долара приход в САЩ, а пет от тях са спечелили  по половин милиард долара в световния бокс офис.

Два пъти е номиниран за „Оскар“ – за „Али“ и „Преследване на щастието“, но засега заветната златна статуетка се измъква от ръцете му.

Формално погледнато постигнатото от него е феноменално и изключително  -  за „ Аз съм легенда“ взема хонорар от 100 милиона долара!. Но това не означава , че триумфът му е постигнат лесно и че всички безапелационно му се възхищават.

Успехът идва след упорит, къртовски труд, а и не винаги е съпроводен от оркестър и рози.

Критиците често го хулят за пропиляване на таланта му със съмнителни търговски продукции, за това, че робува на комерсиалното кино.

Защото Уил има изключителен нюх – още от първия си филмов успех в „Шест степени на разделение“( 1993) на Фред Шепизи, в който създава нестандартния образ на фантазьора – използвач Пол – към проекти, които имат потенциал и ще привлекат максимално широка зрителска аудитория.

Той приема епизодична изява  - на Тий Уокърс -  в иначе важния за него филм на Ричард Бенжамин – „Произведено в Америка“ (1994), за да получи главната , на ченгето Майк Лоури в блокбастъра на Майкъл Бей „Лоши момчета“(1995).

Прави изключително успешен и незабравим дует с Мартин Лорънс – Маркъс Бърнет, който ще мултиплицират отново и вече не така убедително в „Лоши момчета 2“ (2003)на същия постановчик.

Зареждат се гръмки участия в поредица свръхуспешни скъпи продукции, в които неизбежно хумора върви ръка за ръка с хоръра, екшъна и фантастиката.

Тези филми стават негова запазена марка.

Те взривяват американския и световния бокс офис, но и предизвикват иронични забележки на водещи кинонаблюдатели.

Кой не помни „Денят на независимостта“ (1996) на Роланд Емерих и патетичните проповеди на капитан Стивън Хилър – Уил Смит, повел нацията на кръстоносен поход срещу нашествието на извънземните, трилогията „Мъже в черно“(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, в която агент Джей  - Уил Смит и агент Кей – Томи Лий Джоунс  бранят земята от боклуците на вселената, „Аз, роботът“(2004) на Алекс Проянс, в който Смит е технофобски детектив по разследване на убийствата Дел Спунър, „Хенкок“(2007),където е супергероят Джон Хенкок, борещият се със световния катаклизъм Робърт Невил в „Аз съм легенда“ (2007) на Франсис Лоурънс и неговият двойник и последовател Сийфър Райдж  в „Земята : Ново начало“ (2013) на М.Найт Шаямалан, стигайки до ченгето  Дарил Уорд, сражаващ се в „Ярко“ (2017) на Дейвид Айър, заедно с полицая орка – Ник Якоби – Джоел Едгъртън за спасяванетао на лазерен меч, за който всеки бандит е готов да убие…

Списъкът може да се продължи с анимационния хит „История с акули“ (2004) на Бибо Бергерон и Вики Дженсън, в който дава гласа си на мъжката акула Оскар и „Отряд самоубийци“ (2016) на Дейвид Айър, в който открадва шоуто като магнетичния злодей Дийдшот.

Как няма да предизвиква киселите гримаси на сериозните критици?

И защо да не приемем, че в обвиненията за пропилян талант в съмнителни касови продукции има резон?

Аз например вече нищо не помня от трилогията „Мъже в черно“, а „Отряд самоубийци“ го изгледах с напрежение и досада.

Личното ми мнение е, Смит има потенциал да се развива в друга насока.

Той можеше да продължи да прави чисти комедии след „Свежият принц от Бел Еър“, но не засне нищо съществено досега.Не броя „Водещият : Легендата продължава“ (2013) на Адам Маккей, защото това е много слабо продължение на хубав оригинал, в което Смит буквално се измъчва като тв репортер.

Може би промяната ще дойде с „Близнаци“ (2019) на Анг Ли?

Има качества да уплътнява с харизматичната си осанка всеки качествен екшън и го доказа убедително с „Обществен враг“ (1998) на Тони Скот като Робърт Клейтън Дийн в изключителния дует с Джийн Хекмън – Едуард Лайл, като постигнатото не бе продължено .

След шумния гаф с „Този див, див запад“  1999) на Бари Зоненфелд, в който дори ентусиазмът и смешните му подвизи като Джеймс Уест не успяха да ни вдъхновят, за което обаче вината е основно на слабия клиширан сценарий на Джим и Джон Томас, той не повтори с уестърн.

Знае, че може да се развива в дълбочина и напред в полето на чистата драма, където постигна категорични успехи с „Али“( 2001) на Майкъл Ман, претворил с неподражаем блясък звездните мигове на боксовата легенда, на когото носи и ковчега след смъртта му и „Сътресение“ (2015) на Питър Ландесман, в който напълно ни покори за каузата на неговия доктор Бенет Омалу, воюващ  срещу манипулациите в американския футбол, но дори крачката в страни с „Фокус“ (2015) на Глен Фикара и Джон Река, където се подвизаваше като Ники, една по същество странна комбинация от крими, драма и комедия, се оказа не толкова стабилна и устойчива, за да го задържи за каузата на драмата.

Харесва му да се снима в мелодрами –„Легендата за Багър Ванс“(2000) на Робърт Редфорд, бейзбол магьосникът Багър Ванс,  „Хитч“ (2005) на Анди Тенант, водещата роля, изключително успешните „Преследване на щастието“ (2006) и „Седем души“ (2007) на Габриеле Мучино, чийто обаятелни  герои Крис Гарднър и Бен и мен ме вдъхновиха  преди 12 години да напиша възторжени  ревюта,но защо реши да се преквалифицира в Луцифер в“Зимна приказка в Ню Йорк“ (2014) на Акива Голдсман и в кахърния, загубил вяра в себе си бизнесмен Хауърд в „Косвена красота“ (2016) на Дейвид Франкел?

Може би смяташе, че се е върнала модата на модерните приказки и по Коледа стават чудеса, а той ще спечели отново безусловната любов на феновете си?

Е, не се получи, не и така, както очакваше…

Не мога да гадая как ще се развива в бъдеще неговата кариера.

Той е суперзвезда, може да избира всеки проект,  да влияе на всяка продукция, в която участва, но каква е гаранцията, че магията от времето на „Али“ или „Преследване на щастието“ ще се повтори?

Успя да вдъхне живот и свежест на рисковия научно – популярен  проект на Дарън Ароновски „Непознатата планета“ (2018).

А може би Гай Ричи ще се окаже следващия му вдъхновител с неговото предизвикателно фентъзи „Аладин“?

Времето ще покаже.

Смит навлиза в „тази хубава зряла възраст“, става на 50 и от него почитателите му ще очакват нови предизвикателства и силни и незабравими екранни изяви.

Те са в правото си , а и самият Уил знае, че е така и че не бива да ги разочарова.

А отново с талант, хъс и чар да докаже, че е №1 и вещ майстор на блоксбасткъра за  милиони, гледан с интерес и коментиран настървено и обстойно.

До нови срещи, Уил! 

Успех и дано не ни разочароваш!

Борислав Гърдев

Нека шоуто продължи

                                        Нека шоуто продължи

          

Първият сезон на „Йелоустоун“ (2018)  приключи и е време за оценка и коментари.

Като цяло сериалът бе оценен положително от зрители и критици, приемайки го за най – добрия микс от времето на  „Далас“ и „Династия“.

Смятам, че оценката  е адекватна.

Причината за високия рейтинг и одобрението на сериала я свързвам с две имена – на Кевин Косткнър и Тейлър Шеридан.

Костнър е душата и двигателя - вкл.като изпълнителен продуцент -  на проекта.

Той знае, че в тази история – епична, красиво поднесена и спазваща деликатния баланс между житейската правдивост и романтичните емоции, характерни за подобри епоси – си струва да бъде разказана – внимателно, обстоятелствено, забавно, проникновено и най – важното – тя ще се хареса на публиката, ще я държи в напрежение, ще възвисява и унизява.

Костнър си пада по рискови проекти и не за първи път доказва, че подобни привидно налудничави начинания – да си спомним още за „Танцуващият с вълци“  (1990) и „Свободна територия“(2003), щом са направени сръчно и със замах, винаги имат своя аудитория.

Чудото псе повтаря с „Йелоустоун“, но основната заслуга за успеха на сериала е основно на Тейлър Шеридан  - автор на сценария, постановчик и продуцент.

Без неговата компетентна намеса, без уверената ръка на създателя на „Сикарио“ (2015 – 2018)  и „Дивата река“ (2017) „Йелоустоун“ можеше да деградира до банална сапунка, пълна с фалшиви страсти и втръснали отмъщения, докато под неговата прецизна палка се оказва бисер, истинско изкуство, модерен уестърн,наслада за очите.

Типично за добрите продукции на Костнър и Шеридан сериалът е първо добре премислен, след това красиво заснет от Бен Ричардсън, обработен в детайлите  - като музика  - изпипани и фини композиции на Брайън Тейлър  и прецизен монтаж, дело на Гари Роуч и Айвън Алгърн  и много добре пласиран като актьорски постижения.

Историята на Шеридан е за трудното битие на един патриарх – земевладелец Джон Дътън, човек от старата гвардия, консерватор и традиционалист до мозъка на костите, който трябва да води всекидневна битка за опазване на голямото си стопанство, на богатството си, към което протягат ръце алчни инвеститори, политици и безскрупулни бизнесмени.

Не му е лесно.Той е вдовец, болен от рак, отношенията  с децата му  са меко казано проблематични, на финала на сезона дори преживява предателството на сина си Джейми – Уес Бентли, пожелал да продължи без опеката му по пътя към примамливия пост на щатски главен прокурор.

Джейми е блестящ юрист, но и корав егоист, Кейси – Люк Гриймс е лузър и пройдоха, а Бет – Кели Рейли, способна адвокатка, но и алкохоличка с хаотичен личен живот.

Джон е уважаван лидер, но обществено критикуван за суровите методи, с които ръководи бизнеса си, често на ръба и отвъд закона.

Предстоят му тежки и жестоки битки с шерифа на индианския резерват Томас Рейнуотър – Джил Билингам и най – вече със зловещия Дан Дженкинс – Дани Хюстън.

А може да разчита основно на себе си, на вятърничавата си дъщеря и на най – верния си помощник Рип Уилър – Кол Хаузър.

Ще устои ли, ще запази ли ранчото и достойнството си?

Логично първият сезон приключва с отворен финал, но от последния му епизод разбираме, че Дътън няма да се предаде, че дъщеря му ще бъде плътно до него, а Дженкинс ще плати за вероломството си, увисвайки на въжето като жертва на свирепата лична вендета на Джон…

Отбелязвам, че сериалът го гледах с голямо удоволствие, след пилотния епизод, който естествено е 92 мин., останалите са по около 48 и се поглъщат на един дъх.

Ще попитате защо?

Защото шоуто е добре направено и ако и да предлага поредната моралистична приказка за схватката между Доброто и Злото, разиграваща се сред приказната природа на Монтана и Юта, е всъщност майсторски поднесена сага за сблъсъка на каубойския морал, олицетворяван от Дътън с безпринципните прийоми на мафиотското мислене на големия град, чийто ярък представител е Дженкинс.

Шеридан конструира и разказва сочно и увлекателно,  умело направлява своя екип, вземайки от него най – доброто и вещо режисира основната си звезда Кевин Костнър, който като Джон Дътън,доказва, че е във върхова форма,(проследете само седемминутното му интервю за сериала в предаването „Добро утро, Америка!“ на ABC ),създавайки поредната си конгениална роля, съизмерима с тази на „Дявола“ Хетфийлд от другата негова прочута тв драма „Хетфийлд и Маккой“ (2012) на Кевин Рейнолдс.

Не мога да гадая дали високата летва, вдигната  в първия сезон, ще се запази и във втория.

Ще ми се да е така.

Ще остана в напрегнато очакване за продължението, надявайки се и то да е толкова  силно както първия сезон на „Йелоустоун“.

Борислав Гърдев

„Йелоустоун“, 2018, първи сезон, 9 епизода, продукция на „Линсън ентъртайнмънт“, разпространение „Парамаунт нетуърк“, сц. и реж.Тейлър Шеридан

Короната от тръни като съзнателен управленски избор

 Короната от тръни като съзнателен управленски избор

За прочутата и много популярна на времето книга на Стефан Груев се сещам сега при писането на очерка си за цар Борис III.

Някога, преди 28 години, се прехласвах по тази биографична сага, написана увлекателно и ефектно като приказка.

Дори написах възторжен отзив в един претенциозен, но за кратко просъществувал вестник на Стефан Бочев - „Мир”, който уж трябваше да бъде продължител на някогашния легендарен меродавен всекидневник.

Минаха години и разбрах с болезнена яснота, че животът на цар Борис съвсем не е бил приказка.

Че той още от раждането си става заложник на игри и схеми за  политическа целесъобразност и от първите си мигове на този свят попада в могъщи ръце на сурови властници.

Само така си обяснявам факта, че току-що роденото пеленаче на 31 януари 1894 г. е поето трепетно от ръцете на Стефан Стамболов, под зоркия поглед на още по - суетния си и властолюбив родител Фердинанд, и че само след две години и след убийството на същия този Стамболов, за да получи официално признание от своята капризна освободителка  Русия, България в лицето на нейния държавен глава католик, трябва да направи един самоотвержен акт – на Сретение Господне – 2 февруари 1896 г.престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, баща му е отлъчен от Ватикана като вероотстъпник, а майка му – ревностната католичка Мария Луиза – съзнателно се простудява и умира на 19 януари 1899 г...

Както всички деца в държавата и княз Борис  се обучава -  при това от най - добрите родни преподаватели и полага съвестно изпити.

Слава Богу, той няма интерес към научната кариера , подобно на Владимир Живков, а и не мога да си представя ситуацията през 1912 г.цар Фердинанд да моли просветния министър Стефан Бобчев синът му да получи някаква добре платена синекура след като вече е завършил гимназия...

Резонно е  да постъпи във Военната академия през 1915 г. и  да обикаля фронтовете на Балканската и Първата световна война, в която е и офицер за поръчки към щаба на Действащата армия.

Борис III встъпва принудително на трона на 3 октомври 1918 г., след като баща му абдикира и след като страната ни преживява  национална катастрофа в стремежа си да осъществи своя блян за национално обединение.

Монархът скромно и тихомълком поема властта, но в нарушение на конституцията.

Която повелява свикване на Велико народно събрание в Търново  за утвърждаване на държавната промяна.

Така и ще протече по - голямата част от управлението му - привидно невидимо, скромно и делово и в нарушение на основния закон на страната ни.

25 -  годишното му царуване е белязано от мераците на поредица от самозвани и самородни ръководители да налагат на практика  тоталитарните постулати, които пръв прилага Бенито Мусолини и които след това достигат своя класически завършен вид при Сталин и Хитлер.

У нас още от 1920 г. се появява първият харизматичен лидер Александър Стамболийски, човек властен и достатъчно корумпиран, живеещ с мечтата за самостоятелно земеделско управление, която след скандалните парламентарни избори на 23 април 1923 г. постепенно добива очертанията на 25 годишна дружбашка диктатура.

Свален на 9 юни от Демократическия сговор мястото му заема амбициозният му съперник Александър Цанков.

Бившият социалист привидно възстановява парламентарната система у нас и реанимира фалиралите политици отпреди войната, вкарани в затвора след „народния референдум” от 19 ноември 1922 г.

Същевременно той унищожава основните си противници в лицето на земеделците и комунистите, заливайки страната в реки от кръв чрез мълчаливото и благосклонно съдействие на монарха.

Силният човек Цанков все пак е отстранен от власт неочаквано на 4 януари 1926 г.

Той до края на живота си ще се смята за основния политически герой до 9 септември 1944 г. и това ще бъде една от най - важните  му грешки и заблуди.

Сговорът ще си отиде мирно и тихо от власт след загубените парламентарни избори на 21 юни 1931 г.

Ще стане чудо у нас -  властта ще се предаде по демократичен път на спечелилия вота Народен блок.

За последно.

Тъй като дори в България чудесата не се повтарят.

А и защото така искат новите вождове на страната , групирани в съюз „Звено”.

Той ще поеме властта на 19 май 1934 г. и ще унищожи фундамента и сърцевината на парламентарнтата ни демокрация .

Ще забрани партиите, ще разпусне парламента, ще търси сближение с Югославия и сталинския Съветски съюз, ще погледне и към трона с амбицията, ако не да бъде елиминиран, то поне монархът и неговите прерогативи да бъдат силно ограничени.

Подобно на цар Борисовия италиански тъст Виктор Емануил, за чиято дъщеря Джована Савойска държавният ни глава се оженва на 26 октомври 1930 г.

Професионалните превратаджии около Кимон Георгиев и Дамян Велчев този път допускат фатален гаф.

Царят разцепва Военния съюз и чрез верния си военен министър Пенчо Златев отстранява  на 22 януари 1935 г. омразните му звенари.

Ген.Златев  има за малко уникалния шанс да стане роден диктатор от типа на Мусолини.

Няма срешу себе си нито опозиция, нито парламент, нито обществено недоволство.

Трябвало е само да влезе в двубой с монарха.

Не му отърва.Затова е свален на 21 април 1935 г., сменен от Андрей Тошев, който пък от своя страна е заменен от шефа на дворцовата канцелария - идеалният управленски  изпълнител и тоталното  политическо безличие Георги Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г.

Той ще управлява до 15 февруари 1940 г., когато към върха на държавната пирамида ще се устреми Богдан Филов.

От зимата на 1935 г.Борис III излиза на политическата сцена.Той става първостепенен политически фактор, основен разпоредител с държавната власт, мениджър на серия от безпартийни чиновнически кабинети, сформирани от негови креатури.

Периодът ще бъде наречен „терористична монархо - фашистка диктатура”, а царят ще добие облика на нашенски фюрер.

Аз се абстрахирам от марксическите мантри, но не мога да не държа сметка, че между 19 май1934 и 22 май 1938 г. в страната няма действащ парламент, че монархът не възстановява парламентарно - демократичната система, на която баща му никога не посяга, че допуска два държавни преврата за разлика от Фердинанд, че нарушава системно конституцията, допускайки извънредно законодателство в лицето на прословутите закони за защита на държавата и за защита на нацията от 4 януари 1924 и 24 януари 1941 г., че в България се насажда целенасочено антисемитизъм, че полицейщината отново започва да господства, а самият цар се натоварва с прекалено големи отговорности, които в бъдеще ще  имат фатални за родината ни последици.

Вярно е, че страната към 1939 г. постига завиден икономически просперитет, че е за мирна ревизия на Версайлския договор, че на 31 юли 1938 г.след постигнатите договорености в Солун отново имаме модерно въоръжена  и обучена действаща армия.

Но е истина и икномическото ни обвързване с Германия и ако достойната ни позиция на 23 ноември 1940 г. относно т.н.Соболева акция, вещаеща превръщането на страната ни в съветска съюзна република от типа на Литва заслужава адмирации, то рискованият, спорен и хазартен ход с присъединяването ни към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.предизвиква и днес ожесточени дебати, вариращи от пълно отрицание и обвинения в държавно предателство до уклончива защита, свързана с трудно приемлива политическа целенасоченост.

Признавам, че в сравнение с баща си  Борис III губи.

Той е по - слабият политик.Затова в подобна проблемно - критична ситуация тръгва по пътя на най - малкото съпротивление.

Германски съюзник, първоначален неутралитет във Втората световна война и осъществяване на лелеяния национален идеал на 17 април 1941 г., когато български владика отслужва тържествената Великденска служба в Скопие, а на първа страница на „Зора” Данаил Крапчев френетично крещи: ”Честит нов Великден, българино!”

От дистанцията на времето ще се окаже, че в случая и царят, и правителството на Филов допускат капитална грешка.

Вярно е, че в Румъния ни притиска 680 000 армия на фелдмаршал Лист, но примерът на Дания  е бил пред очите на Борис  и той е можел да приеме доброволната окупация със символична съпротива, която най - малкото щеше да му даде бъдещи концесии пред Чълчил и Рузвелт,щеше да спести на страната жестоките разрушения и самата съпротива нямаше да бъде срещу българската държава, а срещу немските окупатори.

Вместо това царят приема призива на Хитлер и парламенът ни на 12 декември 1941 г.обявява война (символична, разбира се) на Великобритания и САЩ.

Нещо, което през  Първата световна война Фердинанд и Радославов не допускат по отношение на САЩ, въпреки че  повече от година  родният ни пълномощен министър във Вашингтон Панаретов е смятан за австро - германски агент ...

Символичната война се изражда в съвсем истинска и терористично - отмъстителна за англо - американците още от 1 август 1943 г., когато малко преди смъртта си Борис III вижда първите разрушения на неговата столица.

Съдбата милостиво го прибира и той пропуска жестоките бомбардировки на 10 януари и 30 април 1944г., които буквално сриват София.

Вкарването на немските войски у нас провокира разпалването на братоубийствена гражданска война, особено след призива на БКП от 24 юни 1941 г. и нашите партизани с по - голяма ярост се бият с българските полицаи, войници и жандармеристи, воюват като съветски агенти с родното правителство, а не с представителите на германското у нас.

В добавка спогодбата „Нойбахер” от 1 февруари 1941г.превръща страната ни в суровинно - финансов придатък на Третия райх.

Що се отнася до т.н. ни обединение, то е осъществено с кръвта и усилията на германските войници.

България не воюва със свои войски за свободата на Македония, Поморавието и Беломорието.

Нашите войски са вкарани там след капитулацията на сръбските и гръцките и изпълняват чисто полицейско - охранителни функции, замествайки немските, които се изпращат на Източния фронт.

Това временно обединение няма международно признание,ако и да е разрушена Версайската мирна договорна система и не е одобрено от основните велики сили, подобно на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г., която ни връща южна Добруджа.

То е и непълно, и унижаващо достойнството ни след като град Струга, родното място на братя Миладинови, остава в рамките на Италия, а  и ни е дадено наготово.

И затова „обединението” от 17-19 април 1941 г. няма нищо общо с нашето от 31 декември 1915 г. и не е прието безапелационно като такова дори и от населението на Македония и Беломорието.Отделен проблем е защо като администратори в „новите земи” са пратени типични нашенски бюрократи и  не е помислено за някаква форма на  автономията им с оглед  предстоящите съдбоносни събития на Балканите.

При промяната на статуквото на Балканите, настъпила в късното лято на 1944 г. нашите войски се оказват в капан, принудени са да се бият и с германски части, и със сръбски и гръцки паравоенни и партизански съединения, с огромни усилия и жертви се завръщат в старите предели на царството, където за офицерите ги чака кървавата мъст на новата отечествено - фронтовска власт, а отличниците веднага са изпратени на фронта да се сражават с довчерашните си германски съюзници, този път в защита на съветските имперски интереси.

За мене е пределно ясно, че след 1 март 1941 г. първо идва 28 август 1943 г., а след това закономерният завършек е 9 септември 1944 г.

Недалновидният и прибързан ход с подписването на Виенския договор за присъединяване към Тристранния пакт, води до спорадични опити за преориентация към Англия и САЩ през лятото на 1943 г., когато козовете на нашата дипломация са , че нямаме пратени войски на Източния фронт , че не сме скъсали дипломатическите си отношения със СССР, че сме си спасили евреите – особено след масовата демонстрация на 24 май 1943 г. и че имаме важно за западните демокрации геостратегическо положение.

Още на смъртния си одър Борис III е разбрал, че това са слаби карти и че този път изходът ще е фатален.И за него, и за династията му.Особено след като на 5 септември 1944 г.неутралният Съветски съюз ни обявява с нищо не предизвикана война, за да влезем в неговата орбита.

Съвсем друга би била ситуацията, ако бяхме окупирана страна, със силно антигерманско съпротивително движение, на което западните съюзници системно помагат, защото не са отписали България напълно, не са я изоставили в съветската окупационна зона в Европа и биха съдействали на едно бъдещо демократично родно управление през същата есен на 1944 г., вкл. и за озаптяването на гръцките партизани в Беломорието в разгорялата се и продължила до 1948 г. гражданска война.

Но в историята няма ако...

А дали монархът е отровен от Хитлер, от сестрата на Джована – принцеса Мафалда или от готвач - агент  на ГПУ, това не е от съществено значение.Професор Епингер, констатира на 29 август 1943 г. в разговор с германския посланик в София Бекерле „типична балканска смърт” вследствие на външно насилие.

Факт е, че до края на дните си Борис предпочита да играе на „народен цар”, движещ се без охрана, правейки се на машинист, планинар и спонсор (колко легенди има за пратени пари на бедни и сираци и за купени лачени чизми на прости овчари) , но лично аз не си го представям да се опълчи дори на своя премиер Филов и да го свали от власт, подобно на крал Михай, който все пак отстранява железния маршал Антонеску, за което е награден от Сталин с ордена „Победа”!

Важното е и  друго - създадената от Борис  царска диктатура води до величаенето на монарха - вожд, до култ към неговата личност, която след като слиза от политическата сцена, остава незаменима за управляващата класа, въпреки сформирания регентски съвет на 9 септеври 1943 г., в който противоконституционно попада и братът на царя княз Кирил Преславски, за което ще плати с главата си на 1 февруари 1945 г.

 Образуваният вакуум с царската смърт много бързо ще бъде запълнен на 9 септември 1944 г. от дежурните превратаджии -  звенарите - отеченофронтовци в боеви съюз с комунистите и левите земеделци.

В правителството на 9 септември 1944 г.премиер ще стане Кимон Георгиев, а пропаганден министър Димо Казасов.Нищо че и двамата са преследвали и убивали комунисти  две десетилетия преди това.

Те са свършили черната работа на новите си господари и заслужено и пребогато са възнаградени.

Новият вожд и учител на българския народ Георги Михайлович Димитров ще се завърне от СССР на 4 ноември 1945 г.

Някогашният водач на първото в света антифашистко въстнаие от 22 септември 1923 г. ще стане премиер на 23 ноември 1946г., милостиво разрешавайки преди това чрез довереното си лице Кимон Георгиев на вдовицата на Борис III Джована и на нейните деца, начело с престолонаследника Симеон Сакс Кобургготски, вече разработен от нашите тайни служби, да напуснат страната след проведения референдум на 15 септември 1946 г. и след като са финансово обезпечени.

Междувременно трупът на покойния монарх Борис е унищожен и осквернен в рилския манастир от бандите на Лев Главинчев през 1948 г., а сърцето му , съхранено в трезорите на БНБ, е предадено от покойния лидер на ДП Стефатн Савов на покойната вдовица Джована Савойска при нейното кратко посещение у нас  на 25 август 1993 година...

Борислав Гърдев