Тъжният клоун

                                                      Тъжният клоун

95 години от рождението на Георги Парцалев

В моето съзнание Георги Парцалев остава един тъжен клоун.

Дори  след смъртта му от скоротечна левкемия, настъпила в Правителствената болница на 31 октомври 1989 г.

Аз съм от това поколение, което помни и живия Парцалев, и неговите изяви по телевизията и в киното.

Но се питам днешните зрители и читатели каква представа ще си изградят за него и откъде?

Ще научат от жълтата преса, че не е бил сред любимците на Тодор Живков и затова последен в сатиричната трупа става „народен артист”, понеже не е член на БКП и не е смеен. Че  е бил с нетрадиционна сексуална ориентация, без да се знаят имената на пратньорите му,  че дори е бил съден през 1963 г., без издадена присъда .

Че е бил разработван от ДС между 1979  и 1983 г. заради хомосексуализма си.

 Че е вземал по 120 лева за 3 скеча – огромна сума за 70 – те и 80 – те години на миналия век, че е колекционирал злато, икони, накити, книги, старинни мебели.

 Че е имал сърдечни увлечения по Невена Коканова, а е бил искан за съпруг от английската благородничка Дженифър Смит и българската емигрантка в Париж Ангелина Димова, както и от мистериозна търновска обожателка, писала му редовно любовни писма от 1965 до 1989 г. и че икономът му Петър Брезински, обслужвал го в последните 5 години от живота му , е водил дела със сестра му Анастасия и мъжа й Георги близо 10 години за изчезналите  Парцалеви скъпоценности.

Това ли е най – важното за него?

Или нелепият слух, че е загинал след милиционерски побой в градинката пред „Кристал”, 5 дни преди да умре, когато по никакъв начин не е могъл да бъде сред активистите на „Екогласност” , за  да се пише борец срещу тоталитаризма.

А той не е бил такъв.

Ако и да произхожда от състоятелно търговско семейство.

 Ражда  се на 16 юни 1925 г. в Левски.

След като завършва средно образование по настояване на баща си  записва медицина и докретва до 5 курс.

По думите му завършва семестриално и малко му е оставало да облече бялата престилка.Изключен е , тъй като неговият баща е кулак и притежава 30 декара земя!

Пратен е в трудови войски и  служи три години в Мадан.

За наша радост водевилът „По неволя доктор” приключва със срещата на Енчо Багаров с „маданския фелдшер” през 1953 г., когато Парцалев започва работа в Театъра за хумора и сатира на трудовата повинност.10 години по – късно Багаров издъхва в ръцете на Парцалев след жестоката катастрофа на 13 декември 1963 г.

Георги Парцалев жъне успех, става известен и само след три години е вече сред основателите на Държавния сатиричен театър в София.

Обявен е за звезда в Сатирата, без да е признат безапелационно от сериозната критика, а най – вече от почитателите си и винаги в себе си таи мъката, че няма завършено професионално актьорско образование, че всичко постига с упорит и взискателен труд, че е подценяван от колеги и режисьори...

32 години отдава на Сатиричния театър Георги Парцалев – а това е половината му живот.Винаги предан на призванието си, деликатен, уязвим, интелигентен и всеотдаен.

В театъра изиграва 40 роли под вещата режисура на корифеи като Боян Дановски, Гриша Островски, Стефан Сърчаджиев, Любомир Шарланджиев, Вили Цанков, Никола Петков, Валентин Плучек, Асен Шопов, Младен Киселов, Здравко Митков...

Започва със Стефан Сърчаджиев в „Баня”(1957).

Най – пълноценно е сътрудничеството му с Методи Андонов – с него прави десет постановки, между които са и  култовите му изяви в ”Чичовци”(1960),  „Свинските опашчици”(1962), „Михал Мишкоед”(1963), „Смъртта на Тарелкин”(1965), „Ревизор”(1966), „Суматоха”(1967) и Нейчо Попов, с когото реализира легендарните спектакли „Големанов”(1966) и „Женитба”(1971), без да забравяме и инкриминираната пиеса на Георги Марков „Аз бях той”(1969), заради спирането на която Марков бяга в Италия на 15 юни 1969 г....

Това са  златните години на театрала Парцалев, изградил поредица от зрели образи, претворени съобразно вярната негова представа за актьорските му възможности.Изгражда и прословутата си театрална маска с универсално въздействие, създавайки знаменитите си образи с Брехтова отстраненост  „в техните социални и личностни характеристики, като ни ги поднасяше с такава преувеличена наивност и толкова сериозно, че те придобиваха неудържима комедийна прелест.”( Северина Гьорова).

По – късно само Борис Спиров с „Енергични хора”(1976) и „Как се обира една банка?”(1978) и Младен Киселов с „Рейс”(1980), „Чичовци”(1981) и „Кошници”(1982) дават възможност на Георги Парцалев да създаде добри и запомнящи се персонажи в любимия му театър.

Личните ми спомени от живото присъствие на комика са именно от постановката на „Рейс”, една жестока и болезнена сатира на Станислав Стратиев върху тогавашната ни абсурдна действителност, отразена в човешкия микрокосмос на един пътуващ автобус,   „От много ум...вражалец”(1980) на Асен Шопов и от камерната драматична комедия „Играта джин”(1985) на Димитър Аврамов.

В първия спектакъл селянинът от Алдомировци все пак е поддържащ образ, докато в постановката на Шопов Парцалев открадва шоуто като вражалеца.

Преглеждайки театралните му изяви ми прави впечатление , че в тях има две дупки – първата е тригодишна – между 1968 и 1971 г., докато втората е по – продължителна и мъчителна – цели 7 години и завършва с последната роля на Георги Парцалев като проф.Лютибродски в „Обичате ли човешко?”(1989) на Здравко Митков.

Повече от сигурно е, че актьорът се е чувствал и недооценен, и неизползван пълноценно – особено в сферата на трагикомедията, където е неговата стихия.

Затова през 1985 г. предпочита гастрола в Театър 199 в спектакъла „Играта джин”, където под режисурата на Димитър Аврамов и в партньорството на Иванка Димитрова създава може би най –  зрелия си драматичен персонаж на Уелър Мартин.

Случайно ли тогава залага на  естрадните скечове и  скъпоплатените халтури из България, с които се радва на изключителен успех?

Вярно, литературният материал е нискокачествен и злободневен за почитателя на Йовков, Елин Пелин, Дамян Дамянов, Хайтов, Радичков, Чудомир,  Гогол, Фицжералд, Хемингуей, Стайнбек, Мопасан, дело на дежурни хумористи като Петър Незнакомов  и Антон Антонов – Тонич и носещ такива симптоматични заглавия като „Клеветникът”, „Анонимно писмо”, „Когато не сме обективни”, „Възпитатели”,”Вълшебната лампа”,”Бай Лефтер”, „Паяци”, но поднесен с неповторимия чар и характерен гласов тембър от Парцалев винаги постига нужния ефект върху зрителя.

Дали пък Георги Парцалев не е първата ни естрадна артистична знаменитост, от която се учат и колоси като Емил Димитров, и прохождащи звезди като зевзеците от някогашното трио НЛО?

И кой си спомня днес за театралните му фойеверки, освен щастливците над 45 години, гледали спектаклите му и притежаващи  фотоси от тях?

Истински и категоричен успех той постига в телевизията и киното.

В киното има 16 участия.В България остава популярен актьор, но за слава извън границите й само може да мечтае.Въпреки че има силна роля на сержанта в екранизацията на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ от 1971 г. под режисурата на поляка Ян Будкиевич.Вероятно и затова бърза да се завърне от посещенията си в Мадрид и Лондон, където никой не го познава и адмирира...

За големия екран през 1958 г. го открива за една второстепенна роля  - на актьора -  в „Любимец 13”   Владимир Янчев.

И тук откривам пръстът на съдбата.

Веднага след първата си театрална роля на сатирична сцена в „Баня”(1957) на Стефан Сърчаджиев, той попада в екипа на най – добрия ни филмов комедиограф.

Лошото идва по – късно.

Пропада възможността му да се снима в такива стойностни творби като „На малкия остров”(1958) на Рангел Вълчанов и „Смърт няма”(1963) на Христо Писков и Ирина Акташева.

Прочутата сатира на Вл.Янчев „Невероятна история”, в която Парцалев е неподражаем художник се бави да излезе на екран две години от цензурата, появявайки се едва през 1964 г., а шедьовърът на Бинка Желязкова „Привързаният балон” по Йордан Радичков, в който Георги  Парцалев е циганинът Ахмед има полупремиера само на 1 декември 1967  г.

Точно за него е сатиричната  елегия на Радой Ралин, че този филм е имал късмет да излезе

„само веднъж”.

С основание Георги Парцалев се притеснява за своята екранна кариера, тъй като и следващата му култова роля – на главния инженер в в легендарния „Кит” на Черемухин и Петър Василев – Милевин – първата българска цветна кинокомедия и поредната остра сатира срещу бюрократизма и родната стъкмистика, родили абсурда от превръщането на една уловена цаца от рибарския кораб „Одисей” в първия ни социалистически кит, излиза набързо на екран след 3 годишни мъчителни митарства едва през 1970 г.

И все пак Парцалев има късмет да остави запомнящи се роли на големия екран и дори  - подобно на Чаплин и Бъстър Кийтън – да разплачe публиката.

Прави го изключително убедително като бай Иван Стайков Съботянина в „Тримата от запаса”(1971) на Зако Хеския, където доказва, че е сред най – големите ни трагикомични актьори, в елегичните комедии, писани специално за него (от братя Мормареви) – „Сиромашко лято” (1973) на Милен Николов – с награда за главна мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари и „Два диоптъра далекогледство”(1976) на Петър Василев – Милевин, в които блести като забавен и чувствителен пенсионер, носещ до болка познатите имена на Методи Рашков и Димо Манчев.

А как да забравим  чичо Педро в конюнктурната иначе юношеска приключенска кримка на Гриша Островски и Тодор Стоянов „Петимата от „Моби Дик”(1970), фотографът чичо Манчо в „С деца на море”(1972) на Димитър Петров или  Гадателя в „Ламята”(1974) на Тодор Динов?

С неподражаем сатиричен рисунък е изграден и епизодичния персонаж на Фурман – син в екранизацията на Методи Андонов по Богомил Райнов „Няма нищо по – хубаво от лошото време”(1971).

Жалкото е, че в края на живота си той получава скромни и несъстоятелни от драматургична гледна точка задачи, но и като Личо Виделов в „Ролът”(1979) на Борислав Пунчев, и като полицейският началник в „Концерт за флейта и момиче”(1980) на Атанас Киряков и особено като царят на Калемби в алегоричната приказка на Иванка Гръбчева „13 годеница на принца”(1986) и хаджи Ахил в тв адаптацишя на Янко Янков по Вазовия роман „ Под игото“(1991) демонстрира нужното професионално ниво, с което винаги ни радва актьор от неговата класа.

Освен на естрадата Парцалев дължи своята популярност и на телевизията.

Той е сред родоначалниците на родния ни тв театър, мюзикъл и шоу и се снима в първия ни цветен комедиен сериал.

Днес с най – голяма известност се ползват тв му мюзикъли, реализирани с вещина и вкус от Хачо Бояджиев и  Младен Младенов .

Кой не помни „Криворазбраната цивилизация”(1974), „Мисия във Виена”(1976), „Зех тъ , Радке, зех тъ!”(1977), „Милионерът”(1978) ?

Знае ли някой колко пъти са излъчвани по телевизиите и слушани от грамофонните плочи?

Сигурен съм в  друго . Че сред безсмъртните образи в нашето тв изкуство винаги ще заемат челно място хаджи Коста, Коста  Хаджиалчев ,  Михал Мишкоед и Тасо,претворени неподражаемо от Георги Парцалев.

Парцалев участва „на живо” и в някои от най – ранните ни тв спектакли – „Дървеница”(1960), „Тайни”(1961) и „Главата на другите”(1962), които не са нещо друго, освен ретранслирани спектакли на Държавния сатиричен театър, излъчени по малкото и преимуществено столични приемници.

Първата му оригинална тв постановка е  „Вестникар ли?”(1962), дело на Нина Минкова.

Срещата му с добрата драматургия и големите постановчици продължава до  „Вестникар ли?” (1981) и „(Чичовци)“ 1985  на Асен Траянов.

Работи с Кръстьо Мирски в „Учителят”(1964), с Любен Морчев в  „Политикани”(1966),с Банчо Банов в „Хаджи Ахил”(1967), с Методи Андонов в „Краят на началото”(1967),  с Никола Кънев в „Първи сняг“ (1968), със Светозар Донев в „Недорасъл”(1969), с Лиляна Батулева в „Опечалена фамилия”(1971), с Богдан Сърчаджиев в „Тайната на младостта”(1972), с Арон Аронов в „Дядото на Салваторе“ (1972),с Хачо Бояджиев в „Изповедта на един клоун”(1973), „Брошката”(1975), „Автобиография”(1977) и „Яйцето”(1979), като не бива да се пропуска  изявата му като Костас в прекрасния тв филмов мюзикъл на Стефан Димитров „Баща ми бояджията”(1974) или участието му  като кмета на Охлюво Ташо в много популярната навремето  комедия на Орфей Цоков „Темната кория”(1977).

Георги Парцалев се снима и в няколко сериала – шумна слава му носи ролята на Дако в „Нако, Дако и Цако”(1973) на Нейчо Попов и Мирослав Миндов , на смахнатия полицай Стамат в партизанския екшън на Васил Мирчев „Неочаквана ваканция”(1981), както  и на Захари в   „Патиланско царство”(1982) на Димитър Шарков.

По тъжна ирония на съдбата приключва кариерата си като хаджи Ахил в девет- серийната екранизация на Янко Янков „Под игото”, която излиза след смъртта му през 1991 г. Сбъдва се мечтата му „киното да заснеме в тази роля последната му сълза”.

Друг коридор на всенародната  тв известност е участието му в новогодишните забавни  програми, от които и досега се помни култовите  му участия в „Козята пътека“ (1972) и „Ние, духовата музика”(1973) на Хачо Бояджиев..

Той не изигра най – въжделената си роля – на Дон Кихот, но ми се струва, че бе за негово добро.Включително и след прощаването му с героя пред паметника в Мадрид, продължило 2 часа.

Мислил съм и за друго – че съдбата е била благосклонна към него, прибирайки го в по – добрия свят десет дена преди свалянето на Живков и малко след като любимия му актьор Лорънс Оливие издъхва на 11 юли 1989 г.

Ако и да е имал злато, скъпоценности и 30 000 лева влог в ДСК, аз не си представям в тези 30 години ужасен преход как би оцелял, след като и съперникът му Калоянчев проплака , че не му стигат парите.

А Георги Парцалев  черпи цели компании, търси скъпите цигари и квалитетните питиета...

Той дори няма собствен дом, та не съм сигурен  би  ли се сдобил с такъв в годините на демокрацията, освен ако за някой негов юбилей заедно с  повишаването на пенсията му поредният президент  би му издействал някакъв апартамент.

На Сатиричния театър той вече няма какво да даде.За халтури трябват спонсори.

Все по - редки са  и телевизионните  изяви ( трудно ми е да си го представя като гастролираща бивша знаменитост в „Шоуто на Слави” ), а  малокартинието в киното би го принудило да играе несъществени епизоди или да се мярка като сянка на себе си в някой второкласен американски екшън

Как щеше да живее в тези бездуховни години Парцалев, какво би правил и би ли се впуснал в политиката като колегата си Тодор Колев, ми е трудно да преценя.

Знам само, че си отиде, когато трябваше – в ужасни мъки, но изпратен с всенародна почит,преди голямото обществено разделение и преди масовото ни обедняване.

Борислав Гърдев

Библиография

1.Северина Гьорова, „ Георги Парцалев.Сълзата на Дон Кихот”,С,  изд.”Дамян Яков”, 2005

2.Ивайла Иванова, „Тайните на Георги Парцалев”, С., изд.”Милениум”, 2008

Филип Димитров

 Филип Димитров

1. Да се пише за Филип Димитров е трудно.До такава степен стереотипите на едностранчивото мислене са наслоени върху неговата личност, че и днес легендите (Ф. Д., Кенеди, Дългото изречение, Явочникът) като че ли прикриват истинските му достойнства на гражданин, мислител, политик, държавник и дипломат.

Ще минат години и историята безпристрастно ще му отреди достойно място на един от безспорните ни морални авторитети-лидери на демокрацията, на един от създателите и ръководителите на СДС (за 4 години), на първи демократично избран премиер (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.), на дипломата – в ООН, САЩ и Грузия – 1997 – 2001, 2010, на преподавателя  - 2002 – 2010 и конституционния съдия – от 2015 г.

Тепърва ще се оценява и дейността на това най-хулено в новата ни история правителство, оказало се обаче едно от най-успешните за краткото си съществуване, особено що се отнася до постигнатото.А то не беше никак малко-приемането ни в Съвета на Европа, признаване независимостта на Македония, подобряване отношенията с Израел, запазване мира в европейския Югоизток на фона на бушуващата гражданска война в западната ни съседка; финансовата стабилизация, смелата реституция, премахването на текезарската номенклатура, отваряне на част от досиетата и първите действия по приватизацията.

Маркирам тези стъпки и защото “кабинетът Димитров” бе обвиняван в много смъртни грехове (най-гнусната инсинуация беше дело на неуспелия царски съветник и тогавашен “разузнавач №1” Бигадир Аспарухов за т.н. македонска оръжейна афера), но не и в корупция.

Може би защото тогавашните ни политици действително мислеха първо как да оправят държавата ни, а след това себе си.

Не са малки достиженията и на дипломата Филип Димитров - най-вече за стопляне на българо-американските отношения.

2. Още в зората на демокрацията се разбра, че Филип  Димитров има още  едно превъплъщение - на писател.

Точно това му амплоа бе възприето с пределно големи предразсъдъци, но без да се влияе от тях той доказа, че не робува на комплекси и че е един от най-интересните ни съвременни творци.

С “Ибо живяха, Господи” (1991), неговият романов дебют, съвпаднал със знаменателната политическа победа на 13 октомври с.г., Димитров навлезе в родната литература категорично-безапелационно. В него демонстрира не само талант и потенциал, но и благоговение пред Словото и рядко срещана взискателност към художествените си търсения.

В традициите на Емилиан Станевия “Антихрист” Ф. Димитров раздипли първите тревожни десетилетия на 14 век, сътворявайки романа си като претекст. За да изобличи пороците и абсурдите на тоталитаризма (книгата е писана през 1986-1989 г.), като метафора на едно безвъзвратно отминаващо, но и оставящо в съзнанието ни горчиви травми, мрачно и душно време.

Романът “Ибо живяха, Господи” се оказа новаторски и като начин на използване на изразните средства, и като ниво на филисофско-концептуалната му значимост.

Той и днес се чете с максимални интелектуални усилия и всеотдайност, характерни за “Името на розата”на Умберто Еко. В него авторът набляга на вътрешно-драматичния, интензивно наситен, интимно-психологически разказ на Тодор, от чиято гледна точка се осмисля съдбата на Момчил и лутанията на самия главен герой, на интроспективното навлизане в дълбочина в сложната и привлекателна територия на метежния човешки дух, разкъсван от противоречията на времето.

“Ибо живяха, Господи” носи белезите на екзистенциалния роман, написан от дълбоко вярващ човек.

Погледът на писателя се насочи към душевните тревоги на неговите герои, към вечната им неудовлетвореност, към търсенето на път, цел и ориентир в живота, които биха осмислили желанията им и укротили непокорната им същност.

С книгата си Димитров успя да преодолее и регионалната ограниченост на казионната ни историческа белетристика и експонира творбата си в един по-широк общоевропейски контекст, вкл. и чрез универсалното разработване на каверзни и глобални проблеми – за мястото на човека в този объркан свят, за смисъла на неговия живот, за избора, който трябва да направи -белег за зрелост и надмогване на домораслите критерии за важност и художествена репрезентативност.

Тази линия той продължи и по – късно със „Светлина на човеци“ (2003) и „Братя“ (2019).

3. През 1994 г. във вестник “Демокрация” Филип Димитров публикува своя прословут Календар. С него отново стана обект на хлевоусти коментари, като пак липсваше обективната оценка, жертвана от целесъобразността на моментната конюнктура.

Всъщност, оставайки верен на себе си, Димитров ни поднесе в сгъстено - компресиран вид, подкрепен от афористично телеграмен коментар, своя поглед към най-важните факти и дати от новата ни обществено-политическа действителност, очертали началния етап на българския преход.

В него и Филип Димитров има свое възлово участие, поради което беше и естествено по този нетрадиционен начин да защити личността си и следваната от него политика.

4. Вторият исторически роман на Филип Димитров излезе през 1997 г. Той също съвпадна с важна негова мисия като дипломат в САЩ, но за разлика от “Ибо живяха, Господи”, “Рицарите на кръглата маса” почти не получи обществен отзвук.

Естествено, бе оценено писателското му майсторство при оригиналното пресъздаване епохата на крал Артур, но актуалните послания на книгата - за силата и необходимостта от единомислие между водача и неговите най-близки съратници в името на общото благо - преднамерено не бяха разчетени, снижавайки в значителна степен успеха на твореца.

Вероятно и затова той предпочете шестгодишно мълчание, като през 2003 г. ни изненада не с притчов роман, а с елегантно академично изследване, носещо предизвикателното заглавие “Митовете на българския преход”, последвано от “Новите демокрации и трансатлантическата връзка” (2004) и „Политическото представителство след комунизма“ (2010).

За мен това са най-изстраданите и съкровени изяви на Димитров.

В “Митовете…” той разкрива най-добрите си черти на полемист (главите “Гласуването за вързаното магаре” или “Простият български народ”) и философ на историята (”Дисидентското движение”, “Кръглата маса и Великото народно събрание”). С критичния си аналитичен подход, продължавайки търсенията от Календара си, на Ф. Димитров най-сетне се отдаде възможност да каже цялата истина за своето управление и отговорност (”Правителството, което не управлява и сдаде властта”) и особено за грешките, допуснати от приемника му Иван Костов (”Отварянето на СДС”).

Целенасочено и последователно Димитров гради и защитната си теза за ролята си в българската история, чертаейки насоките на бъдещото развитие на своята родина.

Квинтесенцията на неговия политологически анализ откриваме във финалните редове на Послеслова му: ”Страховете, че България може да бъде наказана, задето е постъпила според правилата на здравия разум и е подкрепила САЩ - като повечето европейски страни и всички страни-кандидати - е абсурдна. Тя е просто ново издание, обагрено било от страх, било от неоснователно предвкусван повод за злорадство, на мита за заговора срещу България.

Ето защо главните ориентири, приети от България след разпадането на комунизма - атлантическа и европейска интеграция - не следва да се променят”

5. 2003 година поднесе още една голяма изненада от Филип Димитров. Излезе романът му “Светлина на човеци”, предизвиквайки оживени коментари и интерпретации.

В него личи натрупания опит, като амбицията на писателя е насочена към осмисляне същността на християнската идея и практика, в техния автентичен, евангелско чист вид.

Димитров подхожда към отговорната си задача максимално мотивирано и същевременно разбираемо предпазливо.

Благоговеейки пред делото на Спасителя, той се интересува основно от делата на Светлокосата (Мария Магдалена), на Богродица, Йосиф Ариматейски и първите апостоли и евангелисти.

Основната канава е предвидливо разкрита в есеистично-полемичен вид, а сърцевината на повествованието - саможертвата на апостол Филип от Витсаида, съответстваща изцяло на Христовия подвиг, е претворена със забележителен размах и изумително проникновение в последната глава “Филип”, която ,смело твърдя, ще остане сред незабравимите страници на българската литература.

“Светлина на човеци” разкрива най-ценните качества на художника Филип Димитров - и като майстор на сюжета и вещо изградените с библейска чистота образи, и като ерудит в историята и църковните проблеми, където за него няма тайни.

И ако навремето “Ибо живяха, Господи” предизвика злобни подмятания и подигравки, то “Светлина на човеци” вече се възприема като явление в нашия литературен живот.

Каквото, безспорно , е и „Братя“ (2019) – проникновен анализ на християнската ни история до падането под византийски гнет на принципа на изследване съдбата на двойки братя, знакови за нашата история – от Константин и Методий до Пресиан II и Алусиан.

Умишлено е търсена връзка с традицията – „Успоредни животописи“ на Плутарх и „Книга на царете“ от Библията, събитията традиционно са разкрити в общоевропейски контекст, образите са дообогатени с белетристична плънка, а оценките и изводите почиват на всички познати извори на български, руски, гръцки,френски и английски език!

Димитров не би бил авторът, който познаваме, ако не защитаваше поредната си иконоборческа теза – че Методиевото служене на славянски език е разделително дело  - като това на Лутер и Калвин, че в образувалия се процеп през 863 г. България получава изключителния шанс да има азбука, църква и писмен език и че вследствие на това тръгват и непомерните амбиции за сравнение с Ромейската империя – от желанието за директната й асимилация чрез войни, както е при Симеон до амбицията да се присвои имперската корона посредством династичен брак, за което мечтае Борис II…

Тези блянове си имат своята първооснова в Цариград, а ние просто ги възприемаме без да разберем осъществими ли са и до какво водят – тогава, когато василевсът , тоест владетелят, заповядва на Църквата и след като тя губи своята независимост и от средище на духа се превръща във властови център и оръжие…

Такива констатации и оценки може да даде само ерудиран визионер, търсещ упорито и последователно причините на нашата трагична орис.

А това е красноречив знак за осъзнаване значението на Филип Димитров, приет вече в храма на словото и доказал на дело, че е сред нашите най-ценни мислители и философи на историята !

"Ягодова луна"

В България като последна радост ми остана гледането на новия и толкова хвален сериал, излъчен по НОВА тв „Ягодова луна“  - 25 февруари – 12 май 2020.

Сценарият е дело на Милена Фучеджиева и Елена Иванова, а режисьори на 12 – те епизода са Зоран Петровски, Димитър Гочев и Асен Блатечки.

Поредицата е направена със замах, съчетавайки в себе си пожарникарска драма, мелодрама и изобличителен поглед към безпардонните кукловоди, все още чувстващи се господари у нас и направляващи съдбата ни.

Сериалът носи духа и атрактивното мислене на сценаристката Милена Фучеджиева, която натрупа опит със „Седем часа разлика“ (2012) и най – вече в сътрудничество с Елена Иванова при реализацията на „Пътят на честта“ (2019).

Режисьорите умело следват находките, динамиката и добре разработената образна система в драматургията и ни предлагат динамичен и смислен филм, който едновременно развлича и неусетно ни подтиква да се замислим.

Как трябва да живеем в този свят, къде свършва границата на компромиса, дали преследването на успеха и личния просперитет трябва да е с цената на всичко, колко са важни парите и общественото внимание, за да бъде всеки от нас щастлив и удовлетворен от своя живот?

В поредицата са събрани накуп най – известните и актуални артистични имена в България, които според възможностите си създават интересни и интригуващи образи.

От Асен Блатечки  - полковник Любо Божинов и Александър Сано – Георги Джамбазов до Христо Мутафчиев – Ангел Генчев , Димо Алексиев – Боян Генчев , Стефка Янорова – Светла Джамбазова,Радина Боршош -  Рая Божинова , Любомира Башева – Лизи и Невена Бозукова – Цвета.Не може да се  мине без дежурното присъствие на Ивайло Захариев, появяващ се в ретроспекциите като Димитър Джамбазов – бащата на Георги.

Сериите текат неусетно, въпреки подозренията, че създателите им прекалено много са се учили от „Пожарникарите от Чикаго“на Майкъл Бранд  и Дерек Хаас, чийто осми сезон започна да се излъчва на 25 септември  2019 г.

Режисурата не блести с нещо оригинално , но и тримата постановчици  са опитни професионалисти и знаят как да задържат зрителското внимание, въпреки че в мен остава вкуса на нещо познато и вече гледано.

Те казвам, че „Ягодова луна“ е копие под индиго на „Пътят на честта“, но имам чувството за добре премислени ни хватки, познати от драматургията на Фучеджиева  и Иванова– като замяната на незаконни търговци през сръбската граница по време на ембаргото с колеги – пожарникари , абсолютните злодеи, приличащи си като две капки вода – Киро Християнина – Веселин Плачков  и Боян Генчев – Димо Алексиев  и конфликтуващите семейства  Джамбазови и Генчеви са най – малките от констатираните слабости.

В добавка натрупаните проблеми оформят пъзел, който, естествено, експлодира в буквалния смисъл на думата на финала на 12 епизод със смъртта на Алекс -  Ваня Джаферович, подготвяйки ни за следващ сезон…

Приключвам прегледа си  на 13 май, съвпадащ с края на извънредното положение  и въвеждането на извънредна епидемична  обстановка в България.

Търся символика за случващото се по света и у нас и се сещам само за заглавието на един важен филм на Рангел Вълчанов от 1988 г. – „А сега накъде?“

Борислав Гърдев

Сериали по вдреме на криза

   Сериали по време на криза

Криза .Пандемия.Извънредно положение.

„Заедно под карантина“ – зове от еп.35 на сезон 9 на 7 май  2020 г.вечният и несвършващ суперсериал „Откраднат живот“ с режисьор Яна Титова, яхнал в движение вълната на общественото внимание…

Няма филмови и театрални премиери, а по социалните мрежи по милост ни пускат за празниците „претоплени манджи“ – видеозаписи на стари постановки, които някога са получавали награди и са се смятали едва ли не за шедьоври, а днес се гледат с усилие и досада.

Справка „Калигула“ (2008) на Явор Гърдев и „Когато дъждът спря да вали“ (2013) на Зорница София Попганчева.

Къде е спасението?

Естествено в сериалите, доколкото ги има в приемлив вид по тракерите и телевизионните канали.

И това доживяхме – да гледаме серийни филми като арестувани.

Спирам вниманието си върху четири такива, направени по новите стандарти – накъсани на части по 6, 8, 10 и 20 минути и предназначени за смартфони и джиесеми.

Не коментирам дали това е съдбата на тв филмова продукция и точно по такъв ли начин тя трябва да се разпространява.

След като вече образците са налице и се налагат във водещите кинометрополии – дали ни харесва или не – това е вече не бъдещето, а настоящето ни.

Днес консуматорът, зрителят е атакуван ежеминутно от различни медии и информационни източници.

Той е изтормозен, изнервен, няма достатъчно време и не винаги разполага със сигурни доходи.

Защо да не му предложим ново зрелище – минисериал по смартфона ?

Ще го накълцаме  на  фрагменти и ще му ги пускаме „на час по лъжичка“.

Ако му хареса , ще го  изгледа целия .

Разбира се , всеки епизод ще се съпровожда  с минимум три рекламни вставки за покриване на разходите и ще се направи нужната разгласа.

Така цикъл от пълнометражни филми по „History channel“ се събира компактно. Досущ както ни обясняваха преди 45 години каква била задачата на водещия на информационната емисия в САЩ в 20, 00 часа по  CBS – да вмести цялата информация на „Ню Йорк таймс“ на гърба на пощенска марка.

Нищо ново под слънцето…

Струва ли си?

Да, ако гледаме „1968 digital“(2019), „Свобода за Рейшон“ (2020)или „Най – опасната игра“(2020).

Съществува и друг вариант –  шест части по 20 минути, какъвто е случаят със ситкома „Разузнаване“ (2020).

„1968 digital“ (качване на поредицата на 5 февруари 2019) е амбициозен и смел проект, дело на Михаил Зигар и Тимур Бекмамбетов.

Зигар го познавам като автор на бестселърите“ Путин.Неизбежните войни“ (2015) и „Империята трябва да умре“ (2018), а Тимур Бекмамбетов е сред най – популярните руски режисьори,създателят на „Нощен патрул“ (2004),“Дневен патрул“(2006), „Неуловим“ (2008),„Елхички `1914“ (2014) ,„Бен Хур“(2016) и „Профил“ (2018).

Двамата са обединили усилията си и са направили  авангарден сериал, обхващащ най – важните събития от 1968 г., преглеждайки хиляди метри филмов и видеоматериал и запознавайки се с теченията на водещи вестници и списания по света.

Замисълът е поднесен ефектно и атрактивно – върху екран на смартфон, изпълнен с уникални кадри и придружен с язвителни и хапливи есемеси, допълващи и осмислящи случващото се по света.

А защо 1968 г.?

Според авторите, това е „годината, от която започва всичко“, въпреки че  замисълът носи провокативното заглавие „История на бъдещето“.

За Зигар и Бекмамбетов 1968 г. е наистина възлова, съществена и основополагаща.

Тогава тръгва технологичната революция, човек се готви да стъпи на Луната, жените и чернокожите се борят за своите права, студентите въстават срещу ограниченията на еснафските порядки, Джеймс Браун , „Доорс“ и „Бийтълс“ достигат пика на популярността си,Елизабет Тейлър иска да снима в Москва „Синята птица“ по Метерлинг,Солженицин пише „В първия кръг“ и „Раковото отделение“, Висоцки изживява голямата си любов с Марина Влади, в Прага се мъчат да градят социализъм с човешко лице, в Хавана тръгват по отъпканата пътека на Ленин и Сталин и дори изнасят революция в Боливия, Виетнам се бори с американския си противник под ръководството на Хо Ши Мин и ген.Во Диен Зяп, Уолтър Кронкайт призовава за спиране на военните действия в югоизточна Азия,избухва сексуалната революция,Кристиан Диор твори мода за обикновения гражданин, Мао надвива партийните си врагове и слага край на прословутата Културна революция, а де Гол и Линдън Джонсън изкарват последните си месеци във властта.

Признава си, че изгледах 40 – те епизода на един дъх.

Получил се е строен и интересен разказ, свидетелство на човешките усилия през една година, когато наистина се случват много  важи неща, вземат се съдбоносни решения – нахлуването в Чехословакия на 21 август 1968 г.,правят се дръзки  експерименти – подводната одисея на Жак – Ив  Кусто, а дори богатите и известните плачат – Анди Уорхол преживява покушение, а Джанис Джоплин затъва в своята наркотична зависимост.

Убити са Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, докато папа Павел VI е подложен на ожесточени критики заради съпротивата му срещу женските амбиции да се  абортира, когато дамите сами пожелаят.

Завиждам на Зигар, че е намерил подкрепа в лицето на „Алфа банк“ и на такъв мастит продуцент  и постановчик като Бекмамбетов и е успял да осъществи на завидна висота своя смел и амбициозен проект.

Естествено, при внимателно гледане, ще се открият и  липси – няма отделен епизод за „Ролинг стоунс“ например,а групата  през 1968 издава  албума „Просешки банкет“, докато събитията в Индия са само маркирани с идването на власт на Индира Ганди през 1966 г.

В епизода за Пражката пролет исках да видя награждаването на Иржи Менцел с  „Оскар“ за най – добър чуждоезиков филм, получен за неговия шедьовър „Строго охранявани влакове“.

Церемонията от 10 април 1968 г. я има в мрежата, намерих частта, която ме интересуваше и видях моя любим режисьор да излиза на сцената, леко наклонен и притеснен  и да произнася храбро и бързо своето предварително приготвено изречение на английски език.

Отсъстват  най – важните филми на 1968 г. – от „Ромео и Жулиета“ и „Имало едно време на Запад“ до „Булит“, „Чарли“ , „Теорема“ и „Смешното момиче“.

Зигар и Бекмамбетов си имат свой фаворит – „Нощта на живите мъртви“ на Джордж Ромеро и му посвещават цял епизод – това е техният избор и е въпрос на принцип дали ще се съгласиш с него или не.

Имах нужда от още един епизод – за президентската надпревара в САЩ през 1968 г., за дуела между Хюбърт Хъмфри и Ричард Никсън.

Наложи се да изгледам  речи те им при приемането на номинациите  от техните партии – на Хъмфри в Чикаго на 21 август 1968 г. от Демократическата партия и на Никсън в Маями на 6 август от Републиканската партия.

От дистанцията на времето е любопитно да проследиш техните изяви и да разбереш защо побеждава Никсън.

Хъмфри е зализан, благ, наперен, като типичен вашингтонски бюрократ, той произнася напевно общи фрази, докато 25 минутната реч на Никсън  е образец на проникновена, бляскава и добре премислена риторика.

Никсън говори с плам и силна вътрешна убеденост, той вдъхновява 20 000 делегати в залата с амбициозната си задача неговата администрация да държи връзка с хората, да наблегне на проблемите на черна Америка, да не забрави подрастващите и младежите,  независимо дали са мексиканци, италианци или поляци по произход,да се грижи за трудещите се , да възроди американската мечта, за да бъде САЩ велика страна, уважавана и харесвана по света.

Господи, това са думи, произнесени в разгара на виетнамската война, за която Никсън също говори с убеденост, че ще приключи, знаейки добре, че върху плещите му се стоварва бреме, наследено от администрацията на демократите, но той не бяга от отговорност и е готов за всяко предизвикателство.

А увереността и непоколебимостта му импонират залата, която изпраща речта му с две минутни ръкопляскания…

Ще попитате – къде сме ние в многоцветния пъзел на Зигар и Бекмамбетов?

Няма ни, за България не се споменава нищо – дори и заради инвазията ни в Чехословакия.

Все едно не е имало IX Международен фестивал на младежта и студентите в София от 28 юли до 6 август 1968 г.,на който дори се чакат да пеят „Бийтълс“, сякаш всичко у нас е мъртвило, незаслужаващо минимално внимание.

Дали това е закъсняла негативна реакция на бившия Голям брат или е просто досаден пропуск?...

Изгледах два американски  екшъна .

„Свобода за Рейшон“( финал на 29 април 2020) e от 15 части с времетраене от 6 до 10 минути.

Ако и да изглежда семпла история без претенции, дело на  опитния Сет Ман – „Елементарно, Уотсън!“ (2018), той разчита основно на силния сценарий на Марк Маурино , създаден по действителен случай и на впечатляващия актьорски дует между Стивън Джеймс и Лорънс Фишбърн.

Джеймс го знаем основно от „Надпревара“ (2016)на Стивън Хопкинс, където ни грабна със сърцатата си изява на легендарния лекоатлет Джеси Оуенс.

В сериала е ветеранът от Ирак Рейшон , забъркан в странна наркоафера с бивш  събрат по съдба от морската пехота, който отчаяно се стреми да защити своята правда, барикадиран с жена си и сина си в празна сграда в Ню Орлиънс.

Той приема да преговаря само с ветерана полицай лейтенант Стивън Понси – Лорънс Фишбърн.

Дебатите тръгват успешно, Рейшон се съгласява да пусне семейството си, но остава сам в апартамента,правилно предугаждайки, че го грози опасност.

Уви, в този сериал правдата не тържествува – хората от SWAT желаят бързо приключване на случая, предизвикал опасна обществена реакция и медийна шумотевица.

Тихомълком е извикан снайперист, като целта е ясна – виновникът да бъде убит, а семейството му съхранено…

Ужасният обрат разстройва до дъно ветерана Понси, който дори си хвърля полицейската значка.

Той осъзнава, че е използван и че не е успял да удържи на дадената си дума.

Единствено съчувствието на сина му го закрепва на повърхността ,а Лорънс Фишбърн ни

 поднася върхово актьорско постижение, напомнящо ни за най – добрите му дни в „Матрицата“ (2003), „Корени“ (2016), „Джон Уик - 2“ (2017).

Удоволствие е да го наблюдаваш как се старае да помогне, ако и да има вид на уморена и стара мечка и колко е унизен, след като разбира, че е употребен нечистоплътно.

Освен всичко друго ангажиментът му с този сериал е проява и гражданска доблест, тъй като той е насочен срещу полицейското насилие в САЩ, а както разбираме от финалните надписи „случаят "Рейншон“ не е изключение, а един от десетките, поставящи под съмнение ефективността в действията на правоохранителните органи в страна, сочена и досега за символ на демокрацията…

„Най – опасната игра“на реж.Фил Ейбрахам е филм от 150 минути, нарязан на 15 десетминутни серии, с финал на 22 април, при това опасно напомнящ прочутия роман на Стивън Кинг от 1983 г. „Бягащият мъж“. (Докато ние с умиление си спомняме за първия ни уеб сериал на Камен Коларов „Пъзел : Похитени“, излъчен на 3 октомври 2018 г. и разделен на 10 части по 10 минути…)

Всъщност става дума за смъртоносно преследване на доброволец с финансови проблеми, съгласил се на най – опасното приключение в живота му, от което ще оцелее с много усилия и късмет.

За да държи в постоянно напрежение зрителя сценаристите Скот Елдър, Джош Хармън, Ричард Конъл и Ник Сантора и постановчикът Фил Ейбрахам залагат на безкрайния екшън, на гонката, на схватките и най – вече на целеустремеността и устойчивостта в характера на главния герой Додж -  Лиам Хемсуърт, успял да финишира невредим ,макар и наранен, да спаси своята жена – Вал – Сара Гейдън и да докаже на създателя на шоуто Майлс – Кристоф Валц, че е най – добрият играч, че е непобедим и несломим,  защото има кауза и не се бои от жестоките препятствия пред  себе си.

Финалът на сериала е  много любопитен – Додж оживява като победител, но на хоризонта се задава следващият мераклия за кървавото зрелище и шоуто трябва да продължи…

„Разузнаване“ – премиера на 21 февруари  2020 - предлага горчиво – ироничен поглед към света на тайните служби, занимаващи се с електронната престъпност. На високо ниво и при сътрудничеството на представители на съюзниците  САЩ и Великобритания.

Само че в лъскавия лондонски офис на правителствения Център за връзка с правителството, отдел „Кибер безопасност“ , нищо не е такова , каквото изглежда или би трябвало да бъде.

Особено след пристигането на американската подкрепа Джери Бернщайн, оказал се надут дърдорко и с неприсъщо самочувствие, тъй като всъщност е изгонен от АНС, а впоследствие и преследван за издаване на държавна тайна.

Забавното е, че този нещастник и откровено некомпетентен агент бързо спечелва симпатиите на своите британски колеги, проваля се на полиграфа, но се старае да работи в екип, да се бори с престъпността, да се влюби  в своя колежка и дори да предлага нестандартни методи и способи за повишаване ефективността в дейността на службата.

Точно за това и английските съратници му помагат с импровизираната гей сватба между него и Джоузеф Харис, облекчавайки доколкото е възможно неговата печална участ в бъдеще.

Ситкомът е забавен и много смешен, гледа се с удоволствие, съществен негов плюс е химията и доброто взаимодействие между звездата Дейвид Шуимър – Бернщайн и Ник Мохамед – Джоузеф Харис, който е и един от сценаристите , заедно с Андрю Елард.

Режисьорът Мат Липси демонстрира проверен вкус към качествената комедия и допринася за доброто ни настроение с натрупания в миналото опит със сериалите „Малка Британия“ (2006) и „Това е Джинси“ (2014).

Без да е със свръх амбиции „Разузнаване“ печели с лекота  зрителските симпатии и закономерно се насочва към своя втори сезон…

Връщайки се към нашите географски ширини правя бърз преглед на пет нашумели сериала  - в Италия, Франция  и в бившия соцлагер – Сърбия, Русия и у нас.

„Новият папа“ (гледан на 11 и 12 април 2020) на Паоло Сорентино е продължение на неговия нашумял сериен филм от преди четири години „Младият папа“.

Още слоганът му впечатлява – „Двама папи.Един Ватикан.Предстои свещена война“, както и изящно написаният и пълен с тънък хумор и впечатляващи обобщения за съвременния  живот сценарий, дело на Стефано Бисе, Умберто Контарело и Паоло Сорентино.

Внушителен и на висота е и актьорският състав, в който блестят имена като Джуд Лоу – Лени Белардо, Джон Малкович – сър Джон Бренъкс, Сесилия де Франс – Софи Дюбоа, Людовин Сение – Ещер Орби,Силвио Орландо – кардинал Анджело Войело, Хенри Гудман – Дани, Даян Кийтън – сестра Мери, както  и Шарън Стоун и Мерилин Менсън,  имащи силни и запомняща се камео изяви.

Десетте епизода изтичат неусетно, особено, ако се гледат последователно, но по важното е, че те оставят трайни следи в съзнанието ни.

Защото поредицата не е екстравагантна сатира на нравите във Ватикана, нито извратена фантастика.

Тази наистина гениално конструирана и експонирана творба обсъжда въпросите за силата на вярата и за страха от загубата и самотата в напрегнатия ни ден.

Разпадът на обществото и пълната безсмисленост на днешните лидери, които не могат да гарантират сигурността  от терористични атаки и свеждат прословутата демокрация до измама, се осмива по ефектно – артистичен начин.

А къде е Бог? И кой трябва да управлява Светия престол в условията на привидно неразрешима  и абсурдна институционална криза?

Това са въпроси, които измъчват всички герои в продукцията.

Сериалът трябва да се гледа поне два пъти.Той провокира и забавлява.

Кара ни да търсим житейските истини, да не  се предоверяваме на авторитети и да отстояваме собствената си  позиция.

Освен всичко друго е заснет прекрасно от Лука Бигаци и е не само пиршество за очите, но и за разума ни.

Не знам дали ще има продължение.През декември 2019 г. операторът Бегаци призна, че е изтощен от сгъстения цикъл на работа по проект , струващ 40 милиона евро и се закани никога повече да не снима сериали…

Петият сезон на „Бюро за легенди“ – 6 април – 4 май 2020, с режисьори Ерик Рошант, Матийо Касовиц и Жак Одиар, предложи достатъчно напрегнат сюжет и силни емоции.

Не съм сигурен дали това ще е финалът на сагата – заговори се за закриването на бюрото, но ми бе любопитно да проследя съдбата на Гийом Малотру – Грубиянинът / Павел в яркото изпълнение на Матийо Касовиц, иначе чудесен професионалист,но вечно разпънат между Франция и Русия и техните специални служби, свой сред чужди, чужд сред свои, независимо дали е в Сирия или в Москва, дали се бори с терористи или флиртува с руския си началник Карлов – Алексей Горбунов.

В последния десети епизод на сезона се появява и нашият Захари Бахаров в ролята на Анатолий Хлебников, доказвайки за пореден път , че е неоценим като майстор на важни епизодични роли, вкл. в западни продукции, а финалните надписи, маркиращи посвещението на екипа „ в памет на звукорежисьора Марк Ангелс,починал на 54 г. от корона вирус на 9 април 2020 г.“грубо и директно напомнят на зрителя, че докато той се е забавлявал с прочутата тв драма, човек от екипа си е отишъл от този свят, покосен от връхлетялата ни пандемия…          

„Южен вятър“ на Милош Аврамович бе най – популярният сръбски филм за 2018 г., който гледах на 10 януари 2019 г. и за когото написах  възторжено ревю.

Какво бе учудването ми като разбрах, че Аврамович и съсценаристът му Петър Михайлович са разработили сериал, в който готовият филм присъства в първите четири епизода, а след това историята е доразвита с нови 10 епизода .

Излъчването започна на 10 януари и приключи навръх Великден – 19 април 2020 г.

Всяка серия се качваше на другия ден след показването й в мрежата и ,тъй като нямам проблем с езика, не ми бе трудно да я изгледам с нетърпение и голямо желание.

Съгласен съм с мнението на доста потребители, че този сериал, иначе направен с много ентусиазъм и солидно финансиране, е пълен с клишета, че той отчита постигнатото в Русия – „Бригада“ (2002) на Алексей Сидоров и у нас – „Под прикритие“ (2016) на Димитър Митовски и Виктор Божинов.

Това е и неизбежно – трудно се открива в развлекателния бизнес топлата вода.

Но на мен въпреки това ми бе интересно с „Южен вятър“.

Проследих напрегнатата интрига, видях и героизацията, и романтизацията на бандитите,  иначе по нищо не различаващи се  от хората на властта, които уж трябва да ги озаптяват, бях ням свидетел на сделките и схемите им и накрая съпреживях големия финал.

В него всичко си дойде на мястото – ненужният конкурент  - Василие Тирашинович - Байо –Любомир Бандович бе убит от Червения – Александър Барчек – старият и проверен партиен кадър, който предаде щафетата по търговията с боливийския наркотик на Петър Мараш – Милош Бикович, утвърдил се пред очите ни като новия Кръстник на сръбската мафия.

Това бе най – логичният ход, след като менторът му Царят – Предраг Мики Манойлович загуби жена си – Даниела Михайлович и реши да се оттегли.

Мараш осребри успеха си с луксозна къща и още по – шикозен джип, екссъпругата му София – Йована Стойкович предвидливо се прибра при него, Царят  се сгромоляса величествено и безжизнено до масата на верандата си в стил „Марлон Брандо“ от „Кръстникът“ (1972), а симпатичният мафиотски посредник Чезаре Лукарди – Паскуале Еспозито  върна на патрона си сумата от 400 000 евро, след което дрогата можеше вече свободно да превзема балканския пазар.

В „Южен вятър 2“ има и стабилна „българска връзка“.

Нещо, за което знаехме още от филма от преди две години.

Българският гангстер Димитър  Митевски в страховитото изпълнение на Христо Шопов и неговата дясна ръка Бойко – Александър Сано, без да забравяме Иван Костадинов – българинът, бяха достойни конкуренти и в измамата на сръбските си авери, но, логично, накрая загинаха със смъртта на храбрите ,при устроената им засада – Димитър, докато се опитва да прескочи телената ограда, а Бойко, издъхнал с наръгана в лявото му око отвертка…

Както се казва – чисти сметки и без конкуренция от опасните и непредвидими българи.

„Южен вятър 2“ е направен професионално безупречно, съспенсът е неспирен , актьорските изяви – особено на Милош  Бикович, Мики Манойлович и Алексдандър  Барчек са на завидна висота, специално внимание заслужава музиката на Александър Ранджелович  и особено песента „Пази се“, превърнала се в безапелационен хит и затова не се изненадах, че от RTS1 са замислили нов сезон на сериала.

Явно и при западните ни съседи апетитът идва с яденето.

Русия ме изненада приятно с  16 сериен боевик „Рикошет“ – 6 – 16 април 2020.

Над сценария са работили шест души – Денис Карышев, Родион Белецкий, Александър Турбин,Анна Графкова, Валерия Подорожнова и Вячеслав Кирилов, а като режисьори са се подписали Денис Карышев и Вячеслав Кирилов.

Всички те са под шапката на генералните продуценти Тимур Вайнщайн, Рафаел Минасбекян и най – вече Джанек Файзиев.

Той е истинският господар на шоуто.Той знае какво иска публиката и умее да й го поднесе по подобаващ начин – споменавам само „Консултантът“ (2016), „Мъртъв на 99 %“ (2016),“На лов за дявола“ (2017), „Крепостта Бадабер“(2018), „Консултантът 2 „ (2018), „Пазачът на фара“ (2019) и „Тримата капитани“ (2020).

В конкретния случай Файзиев използва умело устойчивостта на два архетипа, доказали своята ефективност .

 Артьом се завръща в родния си Анинск под чуждото име Денис и с намерението да прави бизнес като почетен олигарх.

Оказва се, че на всяка крачка го преследва миналото му отпреди 22 години, когато тържествено е погребан  и той точно като граф Монте Кристо , но в суровите руски провинциални условия, трябва да оцелява и раздава правосъдие – повече с куршуми и летящи трупове , отколкото с ритници и лично убеждаване.

Не крия, че на моменти епосът ми напомняше „Възмездие“ (2018)на Давид Ткебучава и Михаил Кабанов, но явно такава е действителността в необятната страна, където провинцията е стегната в менгемето на местни феодали и обслужваща ги власт, а за да се промени статуквото непременно трябва да се появи самотен храбрец, който да раздава правосъдие.

Като, разбира се, на финала като „бог на машината“ ще се яви в добавка  очакваният добър човек – шефът на полицията Ремизов – Сергей Чудаков, изпратен от Москва, който, заедно с Денис – Артьом Волков  - Александър Устюгов и Павел – Пьотр Риков, любимият на сестра му Вероника - Виктория Заболотная, ще възстанови правдата в малкото, но перспективно руско градче.

Сериалът ми хареса като драматургична конструкция.

За някои той може да се стори ненужно разтеглен, но ме впечатли  детайлната разработка на образите и адекватното усвояване на сюжета, подчинено на вътрешната логика и правдоподобност, вкл. и с неизбежното елиминиране на монтирания местен олигарх Седой, със само един гаф – необяснимото и останало без последствия освобождаване на Павел от Денис от скривалището, подготвено от Тимур – Константин Адаев.

„Рикошет“ ми допадна и с майсторската си режисура ,и с отличната актьорска игра, която, колкото и да е малко вероятно за сериал , смесица от мелодрама и кървав екшън,звучи правдиво и убедително.

Най – запомнящи са интепретациите на Александър Устюгов – Артьом Волков,  Сергей Шнирьов – Константин Седой,Константин Адаев – зловещият Тимур , Юрий Тарасов – Гонзо и ,разбира се, на Екатерина Волкова, създала подкупващо искрен и емоционално въздействащ образ на сляпата Кира, разкъсвана в чувствата си между Седой и Артьом.

Ще допълня, че не съм голям фен на сериалите, пускани но НТВ,тъй като ги смятам за спекулативни и евтино направени, но с „Рикошет“ положението е коренно различно.

Работено е здраво и умело, създаден е силен и впечатляващ продукт, който, не се стеснявам да го кажа - е на нивото на „Бригада“.

Тъй че най – вероятно, отчитайки и зрителските оценки и нагласи,  сме в очакване на втори сезон .

Отлично свършена работа от Файзиев и неговият екип!

В България като последна радост ми остана гледането на новия и толкова хвален сериал, излъчен по НОВА тв „Ягодова луна“  - 25 февруари – 12 май 2020.

Сценарият е дело на Милена Фучеджиева и Елена Иванова, а режисьори на 12 – те епизода са Зоран Петровски, Димитър Гочев и Асен Блатечки.

Поредицата е направена със замах, съчетавайки в себе си пожарникарска драма, мелодрама и изобличителен поглед към безпардонните кукловоди, все още чувстващи се господари у нас и направляващи съдбата ни.

Сериалът носи духа и атрактивното мислене на сценаристката Милена Фучеджиева, която натрупа опит със „Седем часа разлика“ (2012) и най – вече в сътрудничество с Елена Иванова при реализацията на „Пътят на честта“ (2019).

Режисьорите умело следват находките, динамиката и добре разработената образна система в драматургията и ни предлагат динамичен и смислен филм, който едновременно развлича и неусетно ни подтиква да се замислим.

Как трябва да живеем в този свят, къде свършва границата на компромиса, дали преследването на успеха и личния просперитет трябва да е с цената на всичко, колко са важни парите и общественото внимание, за да бъде всеки от нас щастлив и удовлетворен от своя живот?

В поредицата са събрани накуп най – известните и актуални артистични имена в България, които според възможностите си създават интересни и интригуващи образи.

От Асен Блатечки  - полковник Любо Божинов и Александър Сано – Георги Джамбазов до Христо Мутафчиев – Ангел Генчев , Димо Алексиев – Боян Генчев , Стефка Янорова – Светла Джамбазова,Радина Боршош -  Рая Божинова , Любомира Башева – Лизи и Невена Бозукова – Цвета.Не може да се  мине без дежурното присъствие на Ивайло Захариев, появяващ се в ретроспекциите като Димитър Джамбазов – бащата на Георги.

Сериите текат неусетно, въпреки подозренията, че създателите им прекалено много са се учили от „Пожарникарите от Чикаго“на Майкъл Бранд  и Дерек Хаас, чийто осми сезон започна да се излъчва на 25 септември  2019 г.

Режисурата не блести с нещо оригинално , но и тримата постановчици  са опитни професионалисти и знаят как да задържат зрителското внимание, въпреки че в мен остава вкуса на нещо познато и вече гледано.

Те казвам, че „Ягодова луна“ е копие под индиго на „Пътят на честта“, но имам чувството за добре премислени ни хватки, познати от драматургията на Фучеджиева  и Иванова– като замяната на незаконни търговци през сръбската граница по време на ембаргото с колеги – пожарникари , абсолютните злодеи, приличащи си като две капки вода – Киро Християнина – Веселин Плачков  и Боян Генчев – Димо Алексиев  и конфликтуващите семейства  Джамбазови и Генчеви са най – малките от констатираните слабости.

В добавка натрупаните проблеми оформят пъзел, който, естествено, експлодира в буквалния смисъл на думата на финала на 12 епизод със смъртта на Алекс -  Ваня Джаферович, подготвяйки ни за следващ сезон…

Приключвам прегледа си  на 13 май, съвпадащ с края на извънредното положение  и въвеждането на извънредна епидемична  обстановка в България.

Търся символика за случващото се по света и у нас и се сещам само за заглавието на един важен филм на Рангел Вълчанов от 1988 г. – „А сега накъде?“

Борислав Гърдев