Безпристрастно за „Ботев“               на Максим Генчев

 

За моето поколение филмите за Ботев са повод за размисъл, спомени и неизбежна база за сравнение.

Естествено, след  като гледах творбата на Максим Генчев ,се сетих за охуления на времето, а след това величан епос на Никола Корабов „Свобода или смърт“ (1968).

И какво се оказва?

Корабов и сценаристът му ,маститият писател Васил Попов,са подходили прекалено предпазливо и дори страхливо към темата.

В техния филм липсва разколът в революционното ни движение, както и сложните и нелицеприятни отношения на Ботев и Каравелов.

А за куриозният начин по финансирането на четата с така наречената лоената афера , приключила на 13 януари 1876 г. и за измамата на Стоян Заимов към четниците ,дори не е намекнато.

Всичко тръгва от превземането на „Радецки“ и приключва като легенда със смъртта на Ботев  привечер на 20 май 1876 г. от неизвестен куршум, пратен от незнаен враг.

Проблемът с филма на Корабов бе в неговия контекст.

Сниман и завършен през крамолната 1968 г. той неизбежно и  ненатрапчиво засяга свръхважната тема за отношението на интелигента  към народа – поетът – революционер Ботев тръгнал да освобождава народа си, който не го разбира и го изоставя.

Ето заради този акцент филмът бе навремето остракиран, а не поради играта на Милен Пенев, който се справи прилично и в добавка имаше поразителна прилика със своя герой.

Как стоят нещата сега, през 2022 г.?

За „Свобода или смърт“ навремето имаше щедро финансиране, политбюро на управляващата партия лично гледа заснемането на сцената със слизането на четата на козлодуйския бряг, а лентата събра близо 1200 000 зрители, което си беше рекорд за най – сушавата откъм зрители за нашето кино година.

„Ботев“ на Максим Генчев си е напълно семейно – приятелско начинание.

Генчев и „Дема филм“ осигуряват сами финансирането ,подкрепя ги и кметът на Калофер  Румен Стоянов,постановчикът, който е и сценарист и продуцент разчита на вярната си съратница Десислава Ковачева, с която направи „Дякон Левский“ (2015) и която тук е и съсцеинарист, а в режисурата помага Матей Генчев.

За довършването на творбата съдейства и БНТ, което е важен знак, че ръководството на обществената ни телевизия е преценило, че проектът си струва и е редно да бъде подкрепен.

Гледах „Ботев“ с голямо внимание, помнейки канонадите около „Дякон Левский“.

Сега Генчев е обран, стегнат, мотивиран, сценарият му фиксира най – важните събития от последната година от живота на Ботев, без да заобикаля нито един от известните ни щекотливи проблеми, режисурата като цяло е стабилна, като най – очевиден е напредъкът при монтажа – за 140 минути екранно време не установих с едно -  единствено изключение – сцената с гайдаря на хълм, нищо излишно, ненужно или немотивирано поднесено.

Има, разбира се, и волности  - Ботев разговаря на кораба „Радецки“ с капитан Енглендер – Иван Николов на български, като се знае, че диалогът е бил на френски, както е във филма на Корабов, но те са простими.В диалога  са вкарани откъси от стихове, статии и писма на Христо Ботев, привидно волно , но винаги обслужващи ефективно  съответния епизод…

Като цяло Генчев и Ковачева са се придържали стриктно към достоверността на поднесената история, като според мен съвсем съзнателно са заложили на черкезката следа в убийството на войводата, тъй като не са искали да влизат в тресавището на полемиките и догадките дали смъртта на гения не е дело на човек от щаба на четата, тоест от най – близкото му обкръжение.

Точно и затова Никола Обретенов  - Матей Генчев мъкне на гърба си към върха на планинското било тежко ранения Апостолов – Боян Фъцов....

Хареса ми и подходът на Максим  Генчев при реализацията и експозицията на сраженията на Милин камък и Околчица – с много динамика, пушечна стрелба и екшън, както и трябва да бъде в подобен филм, като заслугата е и на оператора Христо Генков („Дякон Левсий“),а не битката да се представя протяжно и натруфено, както бе при Корабов.

Любопитен е и начинът, по който  Максим Генчев при разкриване образа и драмата на Ботев.

Още в увода е посочено, че Ботев е първо поет, след това учител и вестникар и накрая революционер.

В интерпретацията на Деян Жеков Ботев е преди всич
ко искрен, напорист, смел и любящ съпруг, който не ламти за слава, мечтае да бъде  учител и по принуда става войвода на чета, въпреки че веднага след пристигането в Козлодуй възлага ръководството й на Никола Войновски – Александър Иванов.

Целта е прозрачно ясна – във военната единица той отстъпва на професионалиста, тъй като иска да е равен, а не  изведен напред спрямо своите другари.

Умело е показана на екрана и къде е силата му в походите и сраженията – в неговата храброст и в умението да  нахъсва четниците за борба и саможертва.

Не коментирам дали това е най – удачния избор за образа на Христо Ботев, след като Максим Генчев го е избрал, значи му е повярвал, независимо от скромния му екранен опит от „Американска нощ“ (2021) на Алесио Дела Вале.

На мен ми допадна приземеността и хуманизма в артистичната интерпретация, желанието на Жеков да покаже преди всичко човешката драма на Ботев, а не да го прави свръх герой на пиедестал.

И като засягам темата за актьорския подбор отбелязвам с удовлетворение, че като цяло той е на ниво.

Остава  в съзнанието ни одухотворения портрет на митрополит Панарет Рашев на Георги Кадурин, Владимир Солаков, когото помним от „Пътят на честта 2“ (2021) на Виктор Божинов е убедителен като меркантилния и уязвим Любен Каравелов, колоритен е Петьо Цеков ( „Пътят на честта“ ,2019) като префекта, добра изява има Максим Генчев като спекуланта Симов, стабилни са и Матей Генчев („На педя от земята“, 2016) като Никола Обретенов и Николай Априлов като  Младен Скачоков.

Някогашният Левски Веселин Плачков открадва шоуто с петминутната си експанзивна изява на Бенковски, а най - приятната изненада е одухотвореното и ефирно излъчване на Неда Спасова (“Останалото е пепел“, 2020, „Откраднат живот“,2021) като Венета Ботева.

Специални комплименти заслужава Николай Илиев , създал силен и убедителен персонаж в лицето на черкезкия  водач Джамбол, убиецът на Ботев.

Зная, че Илиев има много недоброжелатели, които не го харесват  като режисьор, а още по- малко като актьор.

Бих им препоръчал да го гледат в тази му неблагодарна и тежка да реализация роля и да видя дали ще си променят мнението за неговите качества и възможности.

Докато течаха финалните надписи обърнах внимание и на удачно използваната музика на Добромир Кисьов, която, без да е нещо бомбастично или ненужно патриотарски фрапиращо, създава необходимия фон за адекватното протичане на  кинодрамата.

В заключение посочвам, че с всичките си знайни и незнайни кусури „Ботев“ е най – стойностният филм в биографията на Максим Генчев.

Явно, ако и да е чепат характер, той си е взел поука от баталиите около „Дякон Левский“ и този път с повече амбиция,увереност и съобразителност е създал продукт, който ще допадне на зрителите.

Съдя по себе си и реакциите в киносалона, в който бях – средна посещаемост – но не от двама души и добронамереност в коментарите при излизането от него.А в добавка се сещам и да хубавите думи на вицепрезидента  Илияна Йотова в писмото си от 2 март 2022 г. до Генчев ,  Ковачева и екипа на продукцията, в което посочва, че „успехът е достижим само с общи усилия“, за да могат „ и днес малките хора да вършат големите работи!“

Борислав Гърдев

„Ботев“, 2022, 140 мин., „Дема филм“, БНТ, сценарист, заедно с Десислава Ковачева и режисьор,съвместно с Матей Генчев, Максим Генчев

 

       За "Завръщане", част 2 и за             още нещо

               

 

Интересни мисли ме обзеха, след като гледах втората част на „Завръщане“ на Ники Илиев…

Разбира се, това е семпла романтична комедия за разтуха и приятно настроение, в която познатите ни четирима приятели – Ачо – Александър Кадиев, Алекс – Ники Илиев, Деян  - Бойко Кръстанов и Виктор – Орлин Павлов отново се събират, за да помогнат на изпадналия в беда Бранимир – Башар Рахал, опитвайки се да спасят дивия му плаж на югоизточното Черноморие от лапите на бившата му съпруга Джулия – Йоана Темелкова.

Те се залавят да правят филм за собствените им преживелици , инвестират в него, помагат от сърце…

Начинанието е доведено до успешен финал и след година „Мъглата в нас“ излиза на екран…

Естествено у нас филмът се проваля, плажът вече зависи само от благоволението на Джулия, но дъщерята на Бранко – Карина – Клоуи Рахал го дарява с близнаци, а петте другарски двойки посрещат изгрева от върха на пловдивските тепета…

По - важното е, че са съхранили безкористното приятелство помежду си, вкуса към живота и приключението, че все още имат енергия и чиста емоция, с която да продължат напред…

Ще кажете – „Голяма работа! Ники Илиев си е направил кефа с екипа от съмишленици и осигурявайки ресурс от двайсетина яки спонсори,включително общините Пловдив и Приморско ,  е заснел комедия, с която да се пъчи пред света!“

И точно тук трябва да се включа  – в парламента бих имал право на реплика, а тук просто вземам думата.

На фона на воплите от провалената сесия на Филмовия център, калпавия кинозакон, изработен от служебното правителство на Стефан Янев, протестите на мастити творци, подготвили и специален апел, злобните коментари на изказването на Вежди Рашидов, че киното ни не може да се дели на комерсиално и фестивално , Ники Илиев просто работи.

Интензивно, динамично и последователно.

От 2012 г. представя девета своя продукция, като дебело подчертавам, че през 2021 г. успоредно с работата си по „Завръщане“ част 2, реализира и голяма част от епизодите на втори и трети сезон на сериала „Братя“, най – успешната ни крими серия след „Под прикритие“ (2016).

Освен това се снима като актьор в повечето свои филми, помага и с епизодични изяви на колеги – през 2020 участва в „Ятаган“ на Андрей Андонов , „Пепел върху слънцето“ на Богомил Калинов и „Шах, мистериозният град“ на Любо Маринов, а през 2022 г.е  Джамбул в „Ботев“ на Максим Генчев.

Той преподава в НБУ, пуска лекцията „Основи на филмовото изкуство“ във фейсбук и в „Завръщане“, част 2 , 106 мин., е вече пълен автор  - сценарист,режисьор, продуцент и изпълнител на една от основните роли  -  на Алекс.

Работи с екип от приятели, но на него се доверяват най – оборотните ни актьори – от Башар Рахал и Бойко Кръстанов до Йоана Темелкова, Евелин Костова и Искра Донова…

Той как успява да ги мотивира и привлича за сътрудничество, какво прави, да не е магьосник случайно?

В редките си интервюта никога не се оплаква от условията на работа у нас,  не е нападал институции, не е чакал пари от държавата…

И все пак успява.

Защо той може, а другите не ?

Всъщност не е само той.Посочвам още три имена -  и те са знакови и важни за нас, колкото и да се подсмихват иронично скептиците.

 Започвам от Максим Генчев.

Ама защо Генчев? Та той е самоук занаятчия , не може да режисира и все тика на преден план като емблема актьора Евгени Будинов?

Да, но тъкмо Генчев засне в най – тежката ни икономическа криза епоса от три часа „Дякон Левский“.

Тогава, когато пълнехме площадите и ревяхме от високите цени на тока, той усилено работеше, смени изпълнителя на главната роля Калин Врачански, заложи на Веселин Плачков и на  16 февруари 2015 г. филмът излезе.

Знаем как бе възприет, но колко от тези, които го охулиха, си зададоха въпроса – „Как се прави такъв филм по време на икономическа криза?“

Колцина бяха готови да отделят по 20 лева от джоба си и да подкрепят и подобрят начинанието?

 

Защо за футбола става – справка ПФК „Левски“, а за киното ни да не може?

Генчев скромно отбелязва – „Рисувам картини и се издържам, а след това разчитам на спонсори за следващата си постановка“, която бе суровата антивоенна сатира „На педя от земята“ (2016).

Колко негови колеги биха го последвали,  могат не само да рисуват, но и да си продават творенията?

Защото не бива постоянно и само да се разчита на държавата, тоест на данъкоплатците…

След като в САЩ, Меката на киното, великани като Франк Капра и Франсис Копола  разчитат не само на хонорарите си от киното, но и на странична дейност – производство на маслини и вино, какво остава за нас?

Припомням, че в тъжната за Русия Eлцинова 1995 година великият Евгений Матвеев пусна томбола сред зрителите, за да финансира трилогията си „Да обичаш по руски“, оказала се неговият най – хубав филм и достоен творчески епилог.

А у нас примерът на Генчев и Илиев е следван от още двама ентусиасти, които снимат също така уверено и успешно.

Виктор Божинов, подобно на Илиев, работи едновременно по сериали и филми за голям екран.

Поглеждам към филмографията му – само за последната творческа година 2021 – 2022 името му стои под шест(! )постановки – втората част на „Пътят на честта“, сериалът „Отдел „Издирване“, руският многосериен „Безсоновъ“, музикално – документалният „Песента на ветровете“, „Голата истина за група „Жигули“, „Бягството“ и подготовката по реализацията на епоса „Чамкория“ по бестселъра на Милен Русков…

Той също работи с екип от познати и близки хора, а сред актьорите от постоянното присъствие около него посочвам само Филип Аврамов и Параскева Джукелова.

Как ви се струва, а?

Та дори знаменитият Ридли Скот през това време пусна като режисьор  три  заглавия – „Последният дуел“ , „Домът на Гучи“ и „Пътища на свободата“, бе продуцент на втората част на „Отгледани от вълци“ и „Мозайката“и работи по филм за Наполеон …

Мартин Макариев влиза от филм във филм от 2013 г. – „Вила „Роза“ (2013), “Дървото на живота“ (2013), „Под прикритие“(2014 – 2016),„Привличане“(2018), „Ускорение“(2018), „Диви и щастливи“(2019), „В сърцето на машината“(2021), „Почитателят“(2021),, „Игра на доверие“(2022), а очакваме с интерес и „Секция 6 : Черните досиета“ (2022), без да забравяме знаменитите му клипове за Слави Трифонов като „Затова“ (2018) и „Краят на света“ (2019)…

Макариев работи  постоянно със сценариста Борислав Захариев, а след актьорите винаги изпъкват Луиза Григорова, Александър Сано, Яна Маринова…

Спирам с примерите, смятам, че съм бил  пределно ясен и точен.

Нека и у нас кинаджиите се огледат , да видят какво умеят да правят и предложат и дали са  адекватни за условията за работа – мой приятел продуцент преди половин година ми написа чистосърдечно :“Отказах се, преминах на друга работа.Давам път на по – младите и по – повратливите“, прочут в миналото режисьор с горчива усмивка сподели – „Важното е да знаеш кога да спреш!“,да си сверят часовниците със ставащото и по света, пък тогава да протестират и се борят за правата си.

В това време колегите им Ники Илиев, Максим Генчев, Мартин Макариев и Виктор Божинов ,минали през школата   и на чуждите продукции – италиански, френски, американски, руски, в които са участвали,просто ще правят поредните си филми.

Да не би да е случайно, че само за  два месеца  - февруари и март на екраните ни  излизат последователно „Завръщане“, част 2, „Ботев“ и „В сърцето на машината“ , а след това се задава и „Бягство“?...

Борислав Гърдев

 

 

  Изкуплението или краят на сагата

                 

                              

 

С „Изкуплението“, трета книга от едноименната трилогия , приключва и сагата на Благомира Халачева  "Мария Магдалена"(2020 – 2022).

Подобно на „Деца на греха“ и „Капани за любов и власт“ тя може да се чете като самостоятелен роман, но е вече необходимо любителят на изящната словесност да познава първите две книги, защото в третата фактически се развързват всички възли, основните сюжетни линии получават своя естествен завършек, а героите, преживели куп перипетии и метаморфози, навлизат в нов и важен етап на своето развитие.

За да се осмисли и възприеме адекватно „Изкуплението“ читателят трябва да е запознат с творческото развитие на Халачева,да е свикнал с натюрела й, с нейните специфични изразни средства и изказ.

Това съвсем не означава, че авторката пише неразбираемо и помпозно .

Но при нея има няколко основни маркера, нейна запазена марка, с които всеки трябва да се съобразява.

На първо място е упованието в Бога – всеобщият Баща и центърът на вселените, необходима опора и ценностен ориентир за писателката.

Вторият маркер е свързан най – вече с начина й на писане.

Тя може без проблем да създаде интересен и продаваем бестселър – не по лошо скроен и сръчно написан от опусите на Венета Райкова например.

Но на Благомира такъв тип писане не й е интересен.За нея той е ниска топка, прочетен комикс.

Тя предпочита един по – сложен,типично неин микс от пет съществени пласта, които характеризират всяка нейна книга – теологично – философски, който е най – ценният и съществен, историко – документалният, към който също се отнася с нужната сериозност,икономическият – в „Изкуплението“ читателят ще открие критичен и вещ анализ на плана „Ран – Ът“, култът към България и българския народ, натоварен с особен код и мисия да е надежда за света и атрактивният,към който винаги посяга, щом усети, че трябва да поддържа читателското внимание, през призмата на любовта като емпатия  и опрощение.

Образно казано тя иска в изказа  си да е едновременно на нивото на философите – провиденциалисти  –  от египетските мъдреци и Христос до апостол Павел и Нострадамус, Анселм Александрийски и „Тайната книга на богомилите“, без да забравяме постигнатото от писатели като Антон Дончев и Димитър Недков,на майсторите на хрониките като Симеон Радев или Ерик Ларсън , на финансовите експерти от ранга на Григор Лилов, на непредубедените патриоти като Петър Константинов и на създателите на най – интересните саги у нас  - от Христо Калчев до Александър Томов и Богдан Русев.

Халачева търси и индиректна връзка в своите послания с предишните си книги.

Челият „Осем секунди“ веднага ще открие драмата на другата кризисна и съдбоносна за нас година, каквато беше 1997 – а…

Благомира Халачева притежава не само писателска култура , но и усет за важните теми, герои и проблеми, които разработва с рядка упоритост, всеотдайност и трудолюбие.

В трилогията  умело разкрива описаната епоха – първите три най – важни години от прехода ни – 1990 – 1992 г., както 1997 г. в „Осем секунди“ (2021), които в пълния смисъл на думата определиха развитието на България по този уродлив модел, по който съществува  и досега, а и в бъдеще, като процес, разгръщащ се пред очите ни като на филмова лента – седмица по седмица, месец след месец, в рамките на една година.

Това е примамлив и труден модел за следване, който е подвластен само на големите майстори – Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ (1911 – 1935) или  Ерик Ларсън, който във „Величие и низост“ от 2020 г. проследи сблъсъка между Германия и Великобритания ден по ден и месец след месец в рамките на една календарна година – може би най – трудната в историята на Британия – май 1940 – май 1941 г.

Аз също съм писал важен очерк за 1992 г. – „Между надеждата и безвремието – 1992 г.“ и знам много добре какво е значението на тази година за страната ни.

Тогава тя имаше някакъв  шанс да се измъкне безболезнено от своето минало и да тръгне уверено по пътя на европейското си развитие, а вместо това потъна в блатото на олигархическо -. мутренския и уродлив капитализъм, който бавно и неотклонно я превърна в кретаща и тресяща се от перманентни кризи държава.

Затова имам сантиментално пристрастие към онова време , пресъздадено ярко, обхватно и завладяващо от Халачева.

Заедно с политическите стълкновения, игрите на борсата и в банковата система, трупането на капитали и експериментите с  държавата, разслоението и обедняването на основната част от населението, тогава хората все още се надяваха на по – добър живот,бяха, както и сега, в плен на страсти, илюзии и мечти, търсеха пътя към истината и справедливостта.

Точно този аспект присъства и в романа „Изкуплението“, най – вече в съдбата на главните героини – Маги и Наталия – двете страни на медала, светлата и тъмната страна на живота, съперничките, които все пак намират сили да се помирят и заработят заедно,  образуващи и интимния четириъгълник с Петър Радованов и доктор Тони Георгиев.

Любопитно и логично двете изминават сходен етап на развитие, достигайки до вярата и Бога.

При Мария Магдалена това е все пак прозрение, докато при Наталия е по – скоро изкупление.

И двете надмогват капаните и съблазните на консумативното общество,търсейки брод към личното си спасение и промяна към по – добро и към живот не в лъжа и преследване на материалните интереси.

Интересно развитие получават и детските образи в сагата – Гергана е все още в младенческа възраст като  плод на любовта на Маги и Тони, докато Мишо и Ксения все повече се обвързват, ако и да са 12 годишни, разбирайки че са свързани взаимно.

Съвсем в традициите на подобни саги, чието действие се развива между Париж, Кайро, София и Смолян, развръзката настъпва накрая, въпреки че и в този пункт Халачева ни поднася изненада – Радованов е убит от конкуренти – нали е алтер егото на Илия Павлов, но дали е така, след като малко по – късно Наталия го среща в Египет в обкръжението на уж мъртвия й баща, с когото са членове на могъща тайна  благотворителна организация , направляваща   света…

Какво е това – видение, мечта, сън или поредното пътуване в царството на сенките?

Халачева оставя всеки от нас да си даде отговор и сам да затвори сагата й, защото за нея е било по – важно да акцентира на възкресението на Наталия.

То естествено настъпва след обръщането й към Бога, в манастира „Покров на Пресвета Богородица“, в който Иисус чува молитвите на монахините и спасява живота и душата на страдалката…

По тази причина и ако бях питан за заглавието на романа, с който завършва трилогията, без никакво съмнение посочвам „Изкуплението“.

Удовлетворен съм, че авторката се съгласи с мен.

Вероятно е искала завършващата част като обединително звено да носи наименованието и на трилогията?

Със сагата „Мария Магдалена“ приключва важен етап в развитието на Благомира Халачева.

Писана преди повече от 30 години, дълго носена, поправяна, допълвана, изменяна, тя най – сетне достига до своя читател.

Създадена по горещите следи на събитията  днес се възприема вече като хроника и равносметка на едно не толкова далечно, но много важно да развитието на страната ни време, написана вдъхновено, амбициозно и с много любов.

Какво предстои в бъдеще?

Среща със следващата й дилогия „Адвокат на съдбата“?

Ново предизвикателство и нова изненада?

Ще изчакаме и ще видим, ще прочетем и ще разберем, а дотогава нека потънем в света на трилогията „Мария Магдалена“…

Уверявам ви, че си заслужава.

Борислав Гърдев

Благомира Халачева, "Изкуплението", 2022, 315 стр., изд."Ням свят", Плевен

За Анатолий Карпов - с носталгия и любов

 

                За Анатолий Карпов -   

                           с носталгия и любов                     

 Отдавна следя развойните процеси в съвременното руско кино и съм наясно, че като всяка голяма кинематография и руската пуска голямо количество заглавия за непретенциозната публика, дава път на авангардни творби и по традиция отделя основно внимание на 3 – 4 както ги наричат в Русия основни филми, предназначени за световно разпространение и които всъщност поддържат авторитета и реномето на тяхното кино.

2021 не прави изключение в това отношение.

Главните филми бяха три – много критикувания, но и гледан „Бендер“, пуснат като трилогия от Игор Зайцев, вече рецензирания от мен „Деветаев“ на Тимур Бекмамбетов и „Световен шампион“ на Алексей Сидоров.

Познавам творчеството на Сидоров в детайли, гледал съм всичките му филми и за мен бе истинско удоволствие и необходимост да се запозная  с последния му опус.

Сидоров знае как да прави качествено, зрелищно и ефектно кино, което да се харесва в родината му и по света.

Той е създал и образец в спортната драма с легендарната му боксова трилогия „бой със сянката“ (2005 -2011) с Денис Никифоров като Артьом Колчин – руското съответствие на Роки Балбоа.

За реализацията на такъв скъп, мащабен и отговорен проект като „Световен шампион“, по който работи три години и който също бе засегнат от ковид пандемията, той се е нуждаел от крепката десница и подкрепа на могъщия режисьор и продуцент Никита Михалков, подпомогнал създаването на спортни хитове като „Легенда №17“ (2013), „Движение към върха“ (2017) и „Треньорът“ (2018).

Осигури. си неговото съдействие и нужното финансиране от 550 милиона рубли, Сидоров много внимателно е изгледал и анализирал „Жертва с пешка“ (2014) на Едуард Зуик, проследяващ детайлно сблъсъка на Фишер и Спаски между 11 юли и 1 септември  1972 г. в Рейкявикс участието на звездите Тоби Макгуайър и Лив Шрайбър.

Фишер присъства и в началото на филма на Сидоров, когато отказва мач с Карпов, тъй като иска той да е двубой между професионалисти и който в иначе топлата интерпретация на финландеца Пека Странг вътрешно симпатизира на руснака.

Целта обаче за Алексей Сидоров е била да покаже руската версия на шахматния двубой за световната титла, в която нашето момче побеждава, при това бие не американец, а емигранта – невъзвращенец и много силен и корав негов съперник Виктор Корчной, в един истински драматичен и изпълнени с напрежение и много изхабени нерви двубой, приключил във филипинския град Багио  на 18 октомври 1978 г. с победа са Карпов при резултат 6:5.

Естествено е в подобен род филми да има силно ретро звучене, носталгия по доброто старо съветско време, по мъдрия ръководител Леонид Илич Брежнев – Александър Филипенко, по едни години, в които има ред и сигурност, а спортът се ръководи умело от опитен бюрократ като министъра Градов на Владимир Вдовиченков, а шахматистът Карпов побеждава, защото има зад гърба си екип от мотивирани и подготвени професионалисти, тъй като  може да разчита в най – решителния момент на дискретната помощ на жена си Вероника – Диана Пожарская и защото и той, и екипът му имат благородна и примамлива цел, която неотклонно и упорито следват.

„Световен шампион“ е майсторски направен филм от своя сценарист – режисьор.

Подобно на Зуик и Сидоров представя шахматния двубой и като психологическа драма, и като екшън с позволени и не позволени средства за атакуване психиката на противника, като в добавка за по – силното въздействие на постановката си прибягва дръзко и умело до мотивирано използване на компютърна графика – при това умело и на висота – независимо дали става дума за дълбинно представяне ходовете на всеки от претендентите на шахматната дъска или разкрива сблъсъка им като рицарски двубой , изпълнен с напрежение и жестоко стълкновение.

Четох солидно количество отзиви за филма – повечето от тях са положителни, като роптанието е основно за продължителността на спектакъла – 145 минути.

Това си е режисьорско решение, което не се наемам да коментирам, като само вмятам, че при детайлно пресъздаване на един такъв двубой е необходим и съответният метраж.

Като цяло „Световен шампион“ се гледа с внимание и любопитство, той е празник за сетивата на любителите на шахмата и наистина връща в душата ни вкуса към чистата емоция от играта.

В добавка е реализиран отговорно и вдъхновено от Сидоров с подкрепата на най – добрите руски актьори – от Игор Янковски – Карпов и Константин Хабенски – Колчной до Владимир Вдовиченков – Градов, Виктор Добронравов – Сергей Максимов, Фьодор Добронравов – Евгений Карпов, Виктор Сухоруков – Виктор Батурински и Дмитрий Йосифов – Михаил Тал, без да пропускаме скромното, но много важно присъствие на шведската актриса Жосефин Асплунд като Паола, която помним от сериала „Викинги“ (2016 – 2018) на Майкъл Хърст.

Зная, че „Световен шампион“ ще разгорещи страстите, че ще предизвика противоречиви оценки, но не се съмнявам в едно – повечето от  пишещите ще признаят, че е направен вещо и с високо професионално майсторство.

А това, мисля си, е най – важното, с което трябва да запомним новия филм на Алексей Сидоров.

Борислав Гърдев

„Световен шампион“, 2021, сц. и реж.Алексей Сидоров, 145 мин., производство „Три Т продъкшънс“ и обединение „КИТ“

 

Близки срещи със Стивън Спилбърг

                                 Близки срещи със Стивън  Спилбърг

 

„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”

 

Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.

И е техен продължител.

Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.

Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг  от 12 октомври 1994 г.  до 28 декември 2016 г. – „първото голямо студио от 59 години насам”.

Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният  щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.

Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на  3,8 млрд.долара, но  честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил над 50 години.

Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.

Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават  не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.

Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.

За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени  каузи.

Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президентите  Барак Обама и Джо Байдън .

През 1996 г. дарява 100 000 долара, като  от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света...

Но не прави филми  за Афганистан или  Ирак.

За Виетнам загатва в началото на „Вестник на властта“ (2017).

Защо ли?

Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.

В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд  и майка пианистка Лиа Адлер.

Типична идилия за средната класа на САЩ.

Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.

Още тогава усеща, че има богато въображение.

Как да не се насочи към киното?

През 1963 г. снима 140 минутен любителски  филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.

Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал  на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.

Филмчето прави впечатление на Сид Щайнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и  похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.

Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.

А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.

Ще се завърне след години и ще се дипломира със „Списъкът на Шиндлер“!

Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!

Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!

След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…

Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.

И оттогава досега...

Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.

Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.

Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.

Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е  ограбван и не е виждал труп.

Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .

За да може да ги реализира.

Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.

За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и  Том Круз .

Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най  -  висока класа  - от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.

Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.

Той определено е фен на Голямото приключение.

Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.

Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – пенталогията за Индиана Джоунс(1981 – 2022), „Играч първи, приготви се“ (2018),като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989),  смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2018) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).

И същевременно  търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987),  направляваното съществуване – „Играч първи, приготви се“(2018) , етнически сблъсък – „Уестсайдска история“ (2021) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).

Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).

Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.

Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).

И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.

На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по  въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.

Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.

Първите опити не са от най – успешните  - ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.

По - късно се появява амбициозната  черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).

Закономерно идва следващата стъпка -  епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.

Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.

„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и  имат шумен успех.

В „Братя по оръжие”  детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.

Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни”(2005) и „Писма от Ива Джима”(2006).

Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.

Но за Виетнам и Ирак мълчи.

Не снима и не продуцира нито един проект.

Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.

Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.

Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).

По – красноречиво заглавие не може да се измисли.

Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.

Спилбърг не бяга от телевизията.

Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.

Напротив!

Винаги присърце  приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.

Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!

През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.

През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.

На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).

Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.

Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.

Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн  - Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.

Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).

Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.

Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980),  „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 - 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и  „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и тетралогията  „Мъже в черно”(1997 – 2019) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от 2005 -  2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.

Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.

Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.

Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има  брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу  от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!

Но си казвам – какво пък, нека има и  любимци на съдбата.

Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.

Те винаги са очаквани с интерес,  радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.

Спилбърг  се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди  по земното кълбо.

За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?

И колцина са Посочените и Талантливите като него?

Борислав Гърдев