вторник, 3 октомври 2023 г.
Жан - Жак Ано
ЖАН-ЖАК АНО
Не крия, че това е един от
любимите ми съвременни френски режисьори, другият е Режи Верние.
Ано обаче е типичен продукт
на модерната филмова епоха.
Стопроцентов французин,
роден в Дравел, учил в школата „Вожирар“, след това
преминал през Сорбоната, където изучава литература и накрая института
ИДЕК, в който завършва кинорежисура през 1964 г., той се посвещава на
примамливото поприще на кинопостановчик, започвайки кариерата си от Камерун.
Там той отбива военната си
служба през 1965 г., обучава местни кадри и снима тв реклами и учебни филми за френската
армия.
Солидната школа, която
преминава , му дава възможност да заснеме - след поредица от късометражни рекламни филми
– „Рибари“ (1970),„Злополука“ (1971), „Заспало село“ (1972),„Балет“ (1973), „Жан – Клод Кили“ (1973 ) , „Тарзан“ (1974),“Париж – Рио“ (1975), „Червената пътека“ (1979) и др. ,своя първи пълнометражен
филм – „Черно и бяло в цвят”(1976) с Жан
Карме в ролята на сержант Босли.
Филмът не се посреща топло
във Франция – той е прекалено необичаен и изисква особени сетива за
възприятието си, но се харесва по света, вкл. и в САЩ, където изненадващо
печели „Оскар” за най – добра чуждоезикова творба.
Любопитното е, че след
звездния си дебют Ано снима втория си филм в своята родина с типично френска
проблематика и атмосфера - „Удар с глава”(1979) – откровено изследване
върху света на френския футбол и тъмните страсти, витаещи в него, с чудесния
Патрик Дьовер в ролята на Франсоа Перин, изиграл неподражаемо симпатичен
аутсайдер, който от затворник се превръща във футболна знаменитост, без да
пожелае да се интегрира в примамливата и същевременно отблъскваща спортна
среда.
Той вече е определил
основните теми, които ще разработва и е очертал насоките на креативните си
търсения – привлича го Голямото приключение в Историята и Природата и на него
ще посвети усилията си през следващите десетилетия.
Първо ни изненадва с
прекрасната си сага „Война за огъня”(1981) по романа на Жозеф Рони с Рон
Пърлман ( любимият му актьор) и Еверет Макгил в главните роли,
която носи в себе си атмосферата на прочутия въвеждащ епизод на Кубрик от
шедьовъра му „Една одисея в космоса през 2001 година”(1968) , а след това
обира овациите на световната публика с великолепната си екранизация на романа
на Умберто Еко „Името на розата”(1986), в която наред със стилната визия на
Тонино делли Коли блестят холивудските знаменитости Ф.Мъри Ейбрахам,
Крисчън Слейтър и най – вече великият Шон Конъри, създал незабравимия образ на
Уйлям от Баскърви, средновековният предшественик на Шерлок Холмс.
1988 е годината на голямото
му приключение сред Природата .
Излиза „Мечката” по романа
на Джеймс Оливър Керууд „Гризли”, с място на действието Британска Колумбия от
1885 г.
Минимум диалог – той винаги
е минимализиран и това е голяма заслуга както на него, така и на постоянния му
съсценарист Жерар Брак , пищна визия на Филип Русло, силно въздействаща музика
на Филип Сард и търпелива работа с мечката Юк и с изгряващата звезда Чеки Карио
- Том, са фундаментът за неговия пореден световен успех.
Така закономерно последните
му три филма получават „Сезар”, от които „Война за огъня” за филм и режисура,
Ано започва да снима на английски, да търси съдействието на големи продуценти
като Франко Кристалди, Клод Бери и Карл Баумгартнер, докато се прехвърли в
Холивуд, да работи с прочути актьори от калибъра на Брад Пит , Ед Харис и Джуд
Лоу , преследвайки универсални послания и търсещ съпричастността на
многомилионната публика.
Той все повече се превръща в
режисьор на света, отдалечавайки се от своите национални корени.
Накрая настъпва и
неизбежното – установява се в Лос Анжелис, ставайки председател на „Кръга
французи в Холивуд”, организация, обединяваща повече от 130 френски специалисти,
трудещи се в Меката на киното.
Влечението му към
екзотиката, към тайнствения свят на Изтока, го води към три незабравими пътешествия – „Любовникът”(1992),
неговият шедьовър по романа на Маргарит Дьорас с Джейн Марч и Тони Люн,
представящ ни един необичаен колониален Виетнам от 1929 г. , пълен с прикрити
нажежени интимни страсти между Момичето и Китаеца, спечелил заслужено „Сезар”
за най – добра музика на Габриел Яред , оспорваният , критикуван и
забранен в Китай „Седем години в Тибет”(1997) по мемоарната книга на
Хайнрих Харер с Дейвид Тюлис и Брад Пит, химн за живота в Тибет, за мъдростта
на младия Далай Лама, за интеграцията на европейците Петер и Хайнрих в ” един
забулен свят” и за съпротивата срещу китайската окупация, донесла на щиковете си
комунизма на Мао през 1950 година, както и „Вълчи тотем“ (2015) – нестандартен поглед към
културната революция в Китай от 1967 г. с Шаофенг Фенг в главната роля.
Ано е изобретател на новата
цифрова технология в киното IMAX 3D, на която заснема великолепната си
„поема за крилете” „Криле на смелостта”(1995) с Крейг Шефър, Вал Килмър,Елизабет
Макгавърн и Том Хълс,с продължителност 45 минути, един истински планински
снежен трилър, възхвала на пощенските служители от началото на 30 – те години
на миналия век в Андите и на бъдещия герой на Франция Екзюпери – Том Хълс.
Следващите му постановки се
движат в познатото ни русло – Голямата история се завръща с Голямата война
във „Враг пред портата”(2001), ситуирана в разрушения Сталинград и олицетворена
от двамата майстори – снайперести майор Кьониг – Ед Харис и Василий
Зайцев - Джуд Лоу.
Независимо от обвиненията,
че е ползвал със съсценаристите си Роналд Пелегрино и Ален Годар материал от
епоса на Юрий Озеров „Ангелите на смъртта”(1992) , Ано създава суров,
внушителен и правдив филм за безумията и фобиите, които преследват човека по
време на война, заснемайки хит за героизма на редовия руснак Зайцев,
олицетворен от одухотворената физиономия на Джуд Лоу.
Другите му два филма са
„вариации на стари теми” .
„Двама братя”(2004) с Гай Пиърс е
тематично продължение на „Мечката”, като действието този път е пренесено в
Индокитай през 30 – те години на миналия век, но в интерес на истината е по –
вълнуващ и зрелищен, най – вече с финалния сблъсък на разделените в миналото
братя – тигри на прословутия по своята свирепост фестивал, които вместо борба
предпочитат да предложат на публиката игра, а след успешното им бягство от
клетката дори да се завърнат в джунглата, при храма, където са израсли и гдето
откриват своята майка...
Снимките по тази екологична
приказка се оказват трудни, но вдъхновяващи за Ано – най – вече с осигуряването
и дресировката на около 30 тигъра, по - голямата част осигурени от
френските зоопаркове, а няколко докарани от Тайланд.
„Негово величество
Минор”(2007) излиза на френски език, за трети път след „Черно и бяло в
цвят” и „Удар с глава”.
Рекламиран е като фентъзи в
до омировска Гърция, но сюжетът върху който Ано работи с Жерар Брак и Сандро
Агенор е лабилен, без стройна конструкция, разпада се на отделни фрагменти,
Хосе Гарсия като Минор е симпатично – неубедителен, геговете не впечатляват,
екранът е залят от обилно количество сексуални сцени, включително и анални.
Критиката атакува жестоко
режисьора, обвинява го в липса на вкус и заиграване с низките страсти на
зрителите.
Публиката не разбира и не
харесва „Негово величество Минор” с едно голямо изключение – зрителите в Русия,
където творбата на Ано печели широка популярност.
Може да се каже, че именно
руският пазар спасява Жан – Жак Ано от провал, тъй като се оказва, че зрителите
там са били повече отколкото в родината му.
В началото на 2012 г. Ано
представя поредното си – този път - арабско приключение – „Черно злато” по
романа на Ханс Рюш „Черна жажда”.
Финансирането идва от Катар
и е логично сюжетът да се върти около откриването на нефта тук през 30-те
години на миналия век, съпътствано от междуплеменни конфликти, въоръжени
сблъсъци, религиозни страсти и силна любов, съпътстващи отварянето на Катар към
предизвикателствата на новото време.
Заснет като пищна суперпродукция с времетраене 130 минути, впечатляваща
визия на Жан – Мари Дрьожу, стилна музика на Джеймс Хорнер и удачни актьорски
превъплъщения на Тахар Рахим – принц Ауда, Марк Стронг – султан Амар,Фрида
Пинто – принцеса Лейла и Антонио Бандерас – Емир Несиб, „Черно злато” се гледа
на един дъх и с огромно удоволствие, доказвайки високата класа на своя създател.
През 2018 г. ни изненада с10 – серийната кримка „Истината за случая Хари
Квеберт“ по романа на Жоел Дикер с
прекрасната музика на Симон Франглен и камера на Жан – Мари Дрюо, направена с
вкус и уважение към жанра и публиката и с великолепни актьорски изяви – Патрик
Демпси - Хари Квеберт, Бен Шнетцер –
Маркус Голдман, Деймън Уайънс джуниър – сержант Пери Гахълууд , Кристин Форсет
– Нела Келерган , Рон Пърлман – издателят Рой и Вирджиния Медсън – Тамара Куин.
През 2022 г. излиза драмата му „Нотр Дам“ гори „, която не се занимава с
причината за пожара на един от френските символи от 15 април 2019 г , а е
апотеоз на подвига и саможертвата на обикновените пожарникари и доброволци,
уверено направлявани от генералите
Гонтие – Самюел Лабарт и Гале – Жан – Пол Бордес..
Ано обича да се изявява и само като драматург, за когото пазим добри
спомени от лентите „Срамежлив съм, но се лекувам”(1978) на Пиер Ришар и
„Да бягаш на воля”(1999) на Сергей Бодров и като продуцент – „Джан Шен
Джи“(2018) на Чаолу Хаси.
Но се слави и като много оригинален автор на иновативни клипове като
тези за кафе „Карте ноар“(1998) , за бира „Перие“(2000) и за парфюм „Диор“(2011) с Чарлийс Терон,които
днес се възприемат като 45 - секундни шедьоври
в рекламния бизнес.
Жан - Жак Ано се оказа и сладкодумен и искрен разказвач.
Доказателство са великолепно поднесените му мемоари „Един живот за киното“ (2018 ), в съавторство с Мари – Франсоаз
Льоклер,в които по своя неподражаемо сладкодумен начин разказа за детството и юношеството си, за ранното влечение към киното
и цялата, пълна с перипетии негова сага в седмото изкуство, започнала
триумфално с рекламните му късометражки от края на 60 – те години на миналия
век до сериала „Истината за случая Хари Квеберт“.
неделя, 1 октомври 2023 г.
Щедрият талант на Сергей Безруков
Щедрият талант на Сергей Безруков
БОРИСЛАВ
ГЪРДЕВ
Безруков се утвърди
бързо и категорично в едно тежко за артистичната гилдия на родината му време.
Той рядко се сеща за Елциновата епоха, но знае, че в годините на дивия руски
капитализъм артистите оцеляваха трудно и с цената на големи компромиси.
Който е гледал една от
най-запомнящите му изяви от тези години на актьора Дима Лавров във
„Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов младши знае за какво става дума – за
срамно ниски заплати в театрите и за естрадни гостувания на аркашките на
олигарси при унизителни условия.
Ако и да е син на
писателя Виталий Безруков Сергей си проправя път в изкуството сам, разчитайки
най-вече на щедрия си талант, но и на шанса, без който никой артист не е станал
знаменит.
След завършване на
средното си образование постъпва в МХАТ в класа на Олег Табаков, под чието
ръководство работи, докато завърши обучението си, а и след това в първите му
уверени стъпки в прочутата „Табакерка“, където постъпва през 1994 г.
Табаков разработва
и шлифова качествата на Безруков, стимулира го да даде най-доброто от себе си,
да изгражда ярки, жизнено правдиви образи, които по традиция са активни,
енергични, волеви и обладани от силни ексцентрични и екстремни
страсти .
Безруков се утвърждава в
трагикомедията, там е неговата сила.
За него Табаков ще
посочи – „Той има смелостта да пробива в най-трудните и тъжни минути от
съществуването на своите герои.Той се нахвърля върху ролите като гладен лъв.В
него няма загуба на енергия, дадена му от природата. Денят от живота за него –
това е денят от живота в театъра“.
Гледал съм осем от върховите му театрални изяви.
В „Табакерката“
откроявам Александър от „Луд“ (1995), много силна и потресаващо реалистична
работа върху образа на мамино синче, което, за да избегне съветската казарма,
попада в лудница, след което, загубило съпротивителните си сили, стига до
самоубийството.
В МХАТ „Антон
Чехов“ е Моцарт в „Амадеус“(2000) - уязвим, безкрайно
талантлив, харизматичен и губещ в дуела със Салиери – Олег Табаков.
В театър
„Ермолова“ играе неподражаемо Есенин в „Живот мой, ти присъни ли ми
се?“(1995), за чиято си изява получава Държавна награда на Русия.
В същия театър създава и
много силния образ на най – обичания руски поет Александър Пушкин в
„Пушкин“(2002).
И става така, че
постигнатото от него в театъра ще го използва и доразвие в телевизията и
киното, когато отново трябва да интерпретира образите на най-любимите руски
поети в „Есенин“ (2005) и „Пушкин.Последният дуел“ (2006).
От 2013 г. Безруков
ръководи Московския губернски драматичен театър.
Той трябва да е доволен
от театралната си съдба – минава през суровата школа на голямата драматургия,
играе водещи роли в тежки, направо изтощителни спектакли като „Признанията на
авантюриста Феликс Крул“(1998) и „Сирано дьо Бержерак“(2008) ,отново премерва
сили със съдбата на Есенин в силния моноспектакъл „Хулиган“(2010),
както и със света и героите на Робърт Луис Стивънсън в „Островът на
съкровищата“ (2015) като Джон Силвър в един ярък, пищен и завладяващ
блокбастър.
А за да докаже, че е
господар на шоуто , ни завладя безотказно с великолепния музикален спектакъл
„Висоцки.Раждането на легендата“ (2016).
След което дойдоха и
следващите му силни изяви във „Вуйчо Ваньо“ (2020) и „Казанова“ (2021)…
Мисля си, че без тази
сериозна и необходима закалка трудно би издържал на маратона, който го
преследва и в който той се раздава
без остатък в телевизията и киното.
В телевизията попада
като озвучител на кукли, изобразяващи водещите руски политици в предаването
„Кукли“ на Виктор Шендерович, в което участва четири години от 1995 до 1999 г.
и което смело можем да го наречем съответник на нашето „Ку - ку“.
Озвучава такива одиозни
фигури от руския политически пейзаж като Жириновски , Куликов, Елцин...
Аз съм гледал някои от
предаванията като „Десет малки негърчета“, „Веселите момчета 2“, „Те се
сражаваха за родината“ ,“Будка на гласността“ и си признавам, че се смях от
сърце и завиждах на свободата на духа и творческата смелост на авторите на
скечовете..
Името му става широко
известно – ако и да е зад кадър, но осъзнава, че вече е заложник на
шаржирани образи, които неизбежно ще омръзнат на публиката и навреме напуска
шоуто.
През 1996 г.участва в
седем от общо 48 – те серии на комедийния сериал на Игор и Алла
Уголникова „Доктор Ъгъл“.Проследих сериите, личи нищетата – творческа и
финансова от времето на Елцин, радвах се на груб хумор, но все пак ми
допадна енергията, с която Безруков изграждаше своите персонажи - чешити и
полагаше похвални усилия да ме разсмее.
Две години по –
късно участва в третата част на знаменития хит на Василий Пичул „Стари
песни за главното“ с продуцент Константин Ернст – нищо повече от добре сглобен
концерт от популярни шлагери от съветската епоха, в който подскача като дякона
Теофан около големия Юрий Яковлев.
Успехът на този проект
му отваря пътя към образа на Саша Белий от легендарния сериал на Алексей
Сидоров от 2002 г. „Бригада“.
Тази мрачна и кървава
приказка за раждането на нова капиталистическа Русия, в която група
приятели - Саша Белий – Безруков,, Фил – Владимир Вдовиченков, Космос –
Дмитлий Дюжев и Пчелата – Павел Мойков,обединяват усилията си, за да създадат
престъпен синдикат и оцеляват, продавайки оръжие в Чечня, се оказва феноменален
хит.
Сериалът има невероятен
успех, печели две национални награди за най – добър сериен филм и най – добра
главна мъжка роля – Безруков, гледа се с интерес в много страни, вкл. у нас.
Сергей Безруков, вече
доказал, че може да бъде полезен в тв бизнес след изявите си в „Саломея“ (2001)
на Леонид Пчьолкин – Михаил Личков и „Бледоликият лъжец“ (2001) на Виталий
Москаленко като Аполон Иванов , става всенароден любимец.
Помага му още едно
обстоятелство .Основният му конкурент за зрителската любов Сергей Бодров
младши, който е и две години по – малък от него и вече е станал знаменит
с дилогията „Брат“ (1997 – 2000) и „Война“ (2002) на Алексей Балабанов , умира
на Кармадонския пролом при снимането на втория си режисьорски филм „Свръзка“,
три дни преди премиерата на първи епизод на „Бригада“, която е на 23 септември.
И това ако не е знак на
съдбата!
А образа на Саша Белий
става за него запазена марка, към която се връща още два пъти под ръководството
на Сидоров – в „Бой със сянката“ (2005) и „Саша Белий“ (2010), който е
своеобразен киновариант – добавка на знаменитата серия.
На гребена на вълната
той подбира много внимателно и прецизно следващите си роли в телевизията,
основно в ексцентрично и трагикомично амплоа..
Затова и не се учудвам,
че успехът не го напуска.
Снима се в „Азазел“
(2002) по Борис Акунин на Александър Адабашян като следователя Иван
Францевич Брилинг, като обаятелния и чаровен милиционер Павел Кравцов в
изключително популярния народен тв роман „Участък“ (2003), зад който отново
застава Константин Ернст, под режисурата на Александър Баранов, в „Московска
сага“ (2004) на Дмитрий Барщевский се подвизава като сина на Сталин
Василий, изключителен успех демонстрира в „Есенин“ (2005) на Игор Зайцев
като знаменития и нещастен руски поет и в „Майсторът и Маргарита“ (2005) на
Владимир Бортко като Йешуа.
В „През юни 1941“
(2008) на Александър Францкевич – Лайе като лейтенант Иван Буров –
съветският Рамбо - се опитва сам да спре немската инвазия в своята родина
СССР, във „Висоцки. Благодаря, че си жив“ (2011) на Пьотр Бусов създава
поредния си конгениален образ на знаменития съветски бард, в „Черни вълци“
(2011) на Дмитрий Константинов като смелия доброволец Павел Хромов
разплита серия от жестоки убийства и кражби, извършени в провинциален руски
град през 1954 г. от пазителите на реда, пресъздавайки прословутата афера „Ген.Павлов“,в
„Мач“ (2012) на Андрей Малюков играе самоотвержения вратар на
отбора „Динамо“ Николай Враневич, борещ се срещу прехваления нацистки тим,
който в името на честта си , го спасява от загуба – отново попадайки в орбитата
на постигнатото от Силвестър Сталоун в „Бягство към победата“(1981) на Джон
Хюстън, в „Митовете на войната“ (2014) на Елла Тухарели озвучава важен, но и
предизвикал спорове тв проект, в чиято драматургична основа е тогавашният културен министър Владимир Медински ,целящ да
докаже справедливостта на водената от съветския народ борба срещу нацистките
окупатори, във „Временно недостъпен“ (2015) на Михаил Хлебородов е
неподражаемият полицейски инспектор Вячеслав Золотов, разследващ корупционни
схеми и шуробаджанащина в малък руски градец в една история ,напомняща
гоголевия „Ревизор“, в „Тайнствена страст“ (2015) на Влад Фурман се
представя убедително и ярко в епизодичната роля на Вертикалов, зад който
прозира сянката на Висоцки, в „Троцки“ (2017) на Александър Кот и Константин
Статский е отново на висота като ген.Владимир Скалон, не приемащ
поражението на Русия в Първата световна война и унизителните клаузи на Брест –
Литовския мирен договор, подписан от Троцки – Константин Хабенский , поради
което отривисто и театрално се самоубива пред очите му на жп гарата.
В същия регистър
поставям и „Подолските курсанти“ (2020) на Вадим Шмельов, капитан Старчак,както и „Оптимисти
: Карибски сезон“ (2021) на Алексей Попоггребский, Дмитрий Нестеров и „Обител“
(2021) на Александър
Веледински, началникът на лагера в соловецкия Кремъл Ейхман.
В тази поредица от
запомнящи се изяви не трябва да пропускаме участието му в „Годунов“
(2018) на Алексей Андрианов, в който изпълнява главната роля на прословутия
кървав управник Борис Годунов, както и галантният режисьор и съветски
агент Макс Ливиус, спасяващ света от мощно унищожително оръжие в „На лов за
дявола“ (2017) на Джаник Файзиев и Давид Ткебучава.
Телевизионните му
участия включват многобройни интервюта, реклами – на банки и концерти.
Помня с каква страст
участва в програмата, посветена на рождения ден на Висоцки от 25 януари 2013 г.
- „По своя път“, пеейки с увлечение неговите известни песни..
За себе си пазя като
скъп спомен гостуването му при Владимир Познер на 7 октомври 2013 г.
От изявата му, в която
беше пределно откровен и коректен към зрителите, научих много и за неговия
творчески път, и за отношението му към актуалната ситуация в собствената му
страна .
Разбрах, че за кратко е
бил член на управляващата партия „Единна
Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени
повече своята творческа свобода.
Осъзнах колко
внимателно и деликатно се изказва по политически проблеми, как избягва да заема
категорична позиция – дори за опита за преврат от 19 август 1991 г. и за
разстрела на Думата от войските на Елцин на 3 – 4 октомври 1993 г. или да
защитава определени идеи, за да остане безпристрастен свидетел на протичащите
процеси, в които той участва преди всичко като творец, чакащ държавно
финансиране, а след това и като гражданин.
Как да не си припомня и
обстоятелственото му и смутено мрънкане на 15 юни 2017 г., когато в пряк ефир
пита всемогъщия властник на Русия дали филма „Матилда“ на Алексей Учител ще
бъде забранен или напротив? Или подписката му в подкрепа на анексията на Крим
от 11 март 2014 г.! Като не забравяме и прословутото му видеообръщение от 2020
г. за промяна на руската конституция…
Ясно е, че в днешната
комплицирана ситуация в Русия Безруков знае да лавира, да бяга от
компрометиращи го каузи, да е добре с управниците и да направлява умело своята
кариера.
Вкл. и като се връща в
партията и става член на нейния Висш съвет…
В киното Сергей
Безруков се утвърждава сравнително късно, въпреки че дебютира като безпризорния
на 17 години в предизвикателната драма на Евгений Евтушенко
„Погребението на Сталин“, в която, естествено, името му не фигурира в титрите.
Някои изследователи
смятат, че успехът идва след излизането на екшъна „Кръстоносец „ (1995) на
Михаил Туманишвили,в който той се подвизава като каскадьора Серьога, аз самият
подкрепям мнението на артиста, че това се случва при снимането на
„Китайски сервиз“ (1999) на Виталий Москаленко.
Според Безруков
- „Там се опитах да изиграя човек сложен и различен.Той не е обикновен,
той е в развитие.Аз винаги съм недоволен от своята работа в киното.Ако в
театъра за нещо съм спокоен и уверен, то с киното всичко стои по съвсем
различен начин.“
Коля Сидикин е голямото
постижение на Безруков в бравурната трагикомедия на Москаленко.
В „Китайски сервиз“ той
играе страстно, ефектно, забавно, както му прилича на истински искрящ
криминален водевил, при това на равна нога в обкръжението на колоси като Олег
Янковски, Богдан Ступка, Сергей Никоненко, Ана Самохина и Владимир Меншов.
В интимно –
психологическата драма „Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов син той представя
непосредствено и впечатляващо драмата на артиста Дима Лавров, принуден да
обслужва капризите на някогашен руски капиталист.В ролята на бившия магнат
Александър Гагарин се подвизава с неподражаем блясък титанът Олег Стриженов.
В неговото обкръжение
Безруков не само , че не се губи, но дори изпъква още по – категорично със своя
самороден талант.
След като гледах този
филм за мен нямаше никакво съмнение кой поема щафетата от великия Стриженов и
ще се бори за званието негов наследник.
В следващите години и
изяви Безруков доказа, че се чувства в свои води и най – добре пласира образи в
мелодрамата, комедията, трагикомедията и в историческата сага.
Там регистрира и най –
значимите си достижения, които затвърждават славата му на национална
знаменитост, добита основно от телевизията.
Той се снима рядко в
исторически суперпродукции, но по правило изборът му е прецизен, а ролите, може
би не винаги централни ,пасват на натюрела му и той ги изиграва с лекота и
замах.
В тази плоскост се
открояват модификациите му като Пушкин в „Пушкин.Последният дуел“ (2006)
на Наталия Бондарчук, ген.Капел в „Колчак“ (2008) на Андрей Кравчук, на
разказвача в „Тарас Булба“ (2009) на Владимир Бортко, на поручик Горжевский в
„Уланска балада“ (2012) на Олег Фесенко и на сибирския златотърсач Гордей
Брагин в „Злато“(2013) на Андрей Мармонтов.
В мелодрамата е по –
активен и демонстрира категорични постижения в „Целувката на пеперудата“ (2006)
на Антон Сиверс като влюбения в загадъчното китайско момиче Ли – Лан Ян
Орланов,„Миналото лято в Чулимск“ (2013) на Вектор Демент като следователя
Шаманов и най – вече в своя бенефис, режисиран от последната му съпруга Анна
Матисон „След теб“ (2016), в който блести като звездата на руския балет и
приемник на Михаил Баришников Алексей Темников.
Най-пълноценно и
цялостно неговият голям талант, креативните му способности на лицедей и
господар на спектакъла се разкриват в сферата на комедията и трагикомедията.
В чистата комедия той
следва заветите и постиженията на великия Елдар Рязанов, при когото се снима в
„Ключ от спалнята“ (2003) – професорът – орнитолог Марусин и „Карнавална нощ
- 2 или 50 години по – късно“ (2007) – още го помня като Денис Копечкин
как ентусиазирано стиска със зъби скъсаните краища на кабела, за да може да се
осъществи тв приветствие на Алексей Баталов към руския народ!
Поема го в могъщите си
ръце знаменития режисьор и продуцент Тимур Бекмамбетов, с когото реализира
последователно „Ирония на съдбата.Продължение“ (2007) – най – касовият руски
филм, в който се подвизава като бизнесмена Ираклий, в „Елхички – 2“
(2011) е строгият полицейски капитан Владимир Снегирьов и в
„Джентълмени, късмет!“ (2012) на реж.Александър Баранов е ловкият и
чаровен мошеник Евгений Иванович Трошкин – Усмивката, в “Майки“
(2012) на Сергей Абизов е богаташът Михаил Юриевич, докато в
„Митовете“ (2017) на Александър Молочников е отегчената звезда Сергей Денисевич
– Дионис, опасяваща се за своята кариера, тъй като вече е изиграл всички важни
роли, без да забравяме фамозния Остап Бендер от „Бендер“ (2021) на Игор Зайцев в трите
му части - „Началото“, „Златото на
империята“ и „Последната афера“ , Сергей Трофимов в драмата на Игор Уголников
„Спасяване на наследството“ (2022),треньорът Григорий Кусикянц в „Мистър Нокаут“ (2022) на Артьом Михалков ,Пьотр
Волконски в „Съюз „Спасение“: Време на гняв“ (2022) на Иля Лебедев и Никита
Висоцки, полковник Мигачов в „Нюрнберг“ (2023) на Николай
Лебедев,Андрей Рибин в „Шпионин“ (2023) на Иван
Стаханов,Кирил Безсонов в "Бизон" (2023) на Сергей Чекалов, Астафиев във "Въздух" (2024) на Алексей Герман - младши...…
Най – голям успех
постига в образа на избягалия затворник Виктор Сумароков във
„Ваканция при строг режим“ (2009) на Игор Зайцев , попаднал с колегата си
Евгений Колцов – Дмитрий Дюжев в летен детски лагер, в който самите
обстоятелства го принуждават да стане най – добрият приятел и изповедник на
палавниците, които не го оставят на мира и искрено го обикват.
В тази иначе не много
богата на нюанси и детайли роля Безруков се развихря и в компанията на Дюжев
прави истинско шоу, доказвайки че е един от най – перспективните съвременни
руски комици.
Сергей Безруков навлиза
в годините на своята творческа зрелост.
Това при него звучи като
клише, след четвъртвековна успешна кариера и след като три пъти
последователно - през 2010, 2012 и 2013 г., е номиниран за
най – популярен руски актьор.
Истината е, че той има
своя физиономия и периметър на действие.
Свое специфично
присъствие в руското кино, което го отличава от плеядата звезди, с които
свикнахме през последните две десетилетия – Дмитрий Дюжев, Сергей Миронов,
Максим Матвеев, Елена Боярская, Ксения Рапопорт, Михаил Пороченков, Владимир
Машков, Евгений Стичкин, Сергей Гармаш, Данила Козловски , Фьодор Бондарчук,
Сергей Марин, Олег Меншиков, Константин Хабенский,Владимир Вдовиченков, Сергей
Бодров, Павел Майков , Игор Петренко, Мария Александрова, Александър Яценко,
Роман Мадянов…
Той е ярък и специфичен
талант, чийто развитие – дори, когато издава албум с народни приказки с
благотворителна цел, както стана през 2009 г. - се осъществи пред очите
ни.
Направи и великолепни
клипове, в които разкри безспорния си вокален талант – „Пари няма“ (2018) и „Да пробием!“ (2018), без да забравяме
концерта му с неговата група „Кръстникът“ под наслов „Луд рожден ден“ от 16
февруари 2019 г.
Хубаво е и в бъдеще да получава роли,
съизмерими с неговите качества. Той знае как да ги изиграе с топло и сърдечно
присъствие, да ги шлифова до диамантен блясък и като опитен фокусник да
ги представи на публиката.
А и да режисира умело –
доказа го с филмите – спектакли – „Луд“ (2005) и „Хулиган“ (2010) и с
работите си като театрален постановчик – „Сирано дьо Бержерак“ (2008),
„Хулиган“ (2010),“Вуйчо Ваньо“ (2020). За да достави за
пореден път необходимата доза развлечение и неподправено естетическо
удоволствие. Така, както го умее само Сергей Безруков.
неделя, 24 септември 2023 г.
Почит към една легенда
Почит към една легенда
Филмът „Голда“ е посветен на 125 годишнината от рождението
на видния израелски лидер и на 50 г.от войната от Йом Кипур – 6-25 октомври
1973 г.
Сценаристът Никълъс Мартин - „Убийства в Мидсъмър“ ,2009 и постановчикът
Гай Натив, носител на „Оскар“ за най – добър късометражен филм за 2019 г. - „Кожата“, фокусират основно вниманието си
върху показанията на премиера на Израел пред комисията „Агранат“, където Меир
във вид на ретроспекция излага своята позиция и визия за войната, подчертавайки
ясно, че е имала информация от разузнаването за готвената египетска атака, но
не е искала изпреварващ удар, за не бъде обвинена в агресия.
Заради тази колебливост, а може би и високомерие, Израел
заплаща висока цена, въпреки че излиза победител в конфликта.
Голда Меир също поема своята отговорност и въпреки че е
оправдана за действията си от комисията подава оставка като премиер на 11 април
1974 г.
Изграден изцяло на документална основа , но с очакваната симпатия към
действията на израелския управляващ елит, Натив търси упорито преди всичко човешкото
измерение на драмата.
Той иска да види как страданието и свръхнапрежението влияе
на една силна и непоколебима личност да взема съдбоносни решения, храчейки кръв
в мивката – не забравяме за лимфомата на Меир, показвайки и нейната уязвимост,
и белезите от измивалите години, които набраздяват лицето й като на индиански
шаман, и сблъсъка със суровата военно – временна реалност, свързана с жертви,
разруха, зов за помощ и неизбежното обръщане към верния съюзник САЩ, който ще
достави чрез държавния секретар Кисинджър тъй необходимите самолети „Фантом“ в
най – критичния момент.
И всъщност изстраданата победа на държавата Израел се оказва
ключ към мира в Близкия изток, чиято еманация е мирния договор между Египет и
Израел , сключен в Кемп Дейвид на 13 септември
1978 г.
Гледал съм сериалът „Жена на име Голда“ отпреди 41 години на Алън Гибсън с
Ингрид Бергман в главната роля.
Смятам, че оттогава е минало достатъчно време за появата на
настоящия филм, който ще е любопитен и интересен преди всичко за младото
поколение.
Аз лично добре помня войната и нейното отразяване по БНТ, не
съм –забравил как еуфорията в началото от египетските победи постепенно
заглъхна и премина в минорно настроение, когато огънят бе прекратен.
Проследих с интерес и внимание постановката на Гай Натив.
Той си е свършил работата според своите възможности.
Хелън Мирън полага похвални усилия да предаде дълбочина и
проникновение на своя образ.
Личи си, че се старае, не навсякъде й се получава, харизмата
на Голда Меир така и не добива очакваната плътност,но според мен сцената с
вечерята с борш с Кисинджър в личния й дом е модерна класика извън всяко
съмнение.
Лив Шрайбер е неотразим като доктор Хенри Кисинджър –
сдържан, обран, пресметлив, прагматик до мозъка на костите – „аз съм първо
американец, след това държавен секретар и накрая евреин“ и е много по –
убедителен от Пол Сорвино, наложен от Оливър Стоун в „Никсън“ от 1995 г., а от
обкръжението на министър – председателя откроявам най – вече Рами Хойбергер
като ген.Моше Даян, може би защото добре го помня като Йозеф Бау от „Списъкът
на Шиндлер“ ,1993 на Спилбърг и Охад Нолер – ген.Ариел Шарон, командосът от
„Мюнхен“ ,2005 на същия Стивън Спилбърг.
Премерен и умерено критичен, „Голда“ на Гай Натив е ценен
филмов документ и достатъчно обективно изследване на ролята на личността в
историята и голямата политика, за да отделим необходимите му 100 минути.
Борислав Гърдев
„Голда“, 2023, 100 мин., реж. Гай Натив, производство
„Ембанкмент Филмс“, „Хианло“, „Мейвън Скрийн Медиа“
четвъртък, 31 август 2023 г.
Спомен за Ричард Атънбъро
Спомен за Ричард Атънбъро
Борислав Гърдев
|
На
29 август се навършват 100 години от рождението на сър Ричард Атънбъро. |
понеделник, 31 юли 2023 г.
Захари Бахаров, за когото няма мисия невъзможна
Захари Бахаров, за когото няма мисия невъзможна
Следя развитието му от близо 20 години.
Пред очите ми израсна като добър професионалист и стабилен
актьор,роден на 12 август 1980 г., за когото вече няма тайни в професията.
Бахаров има характерна и запомняща се визия, която обаче
може и да спъне и ограничи диапазона на
неговите превъплъщения.
Той е абониран за роли на злодеи, мутри, страховити мъже с
каменни физиономии и сурови сърца, криещи зад зловещия си имидж топлота, спотаена
емоционалност и прикрита уязвимост.
Качествата си разкри първо в театъра, където е великолепен и
незаменим поддържащ партньор,създаващ ярки персонажи под ръководството най –
вече на Александър Морфов – „Хъшове“ 2004 и „Дон Жуан“ 2007 и Явор Гърдев –
„Крал Лир“ 2016 и „Това не го казвай!“ 2023, при когото изгради и най – яркия
персонаж в театралната си кариера –
шофьорът бае Славе Желязков в моноспектакъла „Чамкория“ 2017.
Истината е, че мащабът на своя талант той разкри основно в
тв и киното.
В България се снима редовно, но има късметът да участва в няколко от най –
впечатляващите и значими родни продукции, които го направиха звезда не само за
местна консумация, но и допринесоха за неговата разпознаваемост по света.
При Явор Гърдев бе неотразим като Молеца в „Дзифт“ 2008, впечатли
като пастира Методи в „Стъклената река“ 2010 на Станимир Трифонов, запомнен бе
и като Андрей Богатев в Love.net 2011 на Илиян
Джевелеков , като Лъчезаров в „Аз съм
ти“, 2012 на Петър Попзлатев,като Драсков във „Възвишение“ 2017 на Виктор
Божинов и първи близнак в „Януари“ 2021 на Андрей Паунов,стана всенароден
любимец като мафиота Иво Андонов в сериала на Димитър Митовски и Виктор Божинов
„Под прикритие“ 2011 – 2016, излъчен и по HBO, а отскоро обира овациите на феновете като циганския барон
Чаво в „Шекспир като улично куче“ 2022 на Валери Йорданов и като кавхан
Сурсувул в сериала на Виктор Чучков и Зоран Петровски „Войната на буквите“
2023.
За лансирането му в чуждестранни продукции помогна не само
късметът – да си на точното място в подходящия момент или излъчването на „Под прикритие“ по HBO, колкото и чиракуването и
натрупания опит , а защо не и необходимостта от такъв актьор – универсален,
органичен, адекватен, адаптивен и
необходим в Русия, Франция, Сърбия, Великобритания и САЩ.
Така на времето щастието се усмихна на Раде Шербеджия ,
който след световния успех на „Преди дъжда“ 1994 на Милчо Манчевски яхна
вълната на успеха , за да не я пусне 26 години.
Нали не ви изглежда случайност, че двамата участваха във втория сезон на „Куци коне“ 2022 на
Джеръми Лавъринг?
И защо да не допуснем, че формулата ще сработи и с Бахаров?
Той чиракува в евтините американски филми, снимани в „Ню имидж“, София и предназначени основно за
видео и тв пазар – „Скакалци“ 2005 на Ян Гилмър, „Принудително представление“
2009 на Долф Лундгрен,“Двойна самоличност“ 2009 на Денис Димстър, „Универсален
войник : Регенерация“ 2009 на Джон Хайъмс,“Ел Гринго“ 2012 на Едуардо
Родригес,без да забравяме „Близки врагове“ 21013 на Питър Хайъмс, където бе в
компанията на Жан – Клод Ван Дам.
Сега тези заглавия може и да ги пропуснем, да ги критикуваме
и да упражняваме върху тях своя критически сарказъм, но без тях нямаше да
дойдат предложенията за „Бягството“ 2010 на Питър Уиър, „Пазители на
наследството“ 2014 на Джордж Клуни, „Геният“ 2017, на Кенет Билър и Рон Хауъд…
Вероятно нямаше да получи и ангажиментите си в прочути
франчайзи, които го направиха известен по света – „Игра на тронове“ 2015, сезон 5,
еп.8 „Студен дом“ на Мигел Сапончик, в който бе безупречен като Лобода и , разбира се, „Мисията
невъзможна 7 .Пълна разплата, част първа“ 2023 на Кристофър Макуори,подвизаващ
се като руския офицер в подводницата
„Севастопол“
Гледайте внимателно първите осем минути на блокбастъра и ще
видите колко естествен, непринуден и органичен е Захари Бахаров, как добре
говори английски и че по нищо не отстъпва на своите прехвалени колеги…
Защо да се учудваме тогава, че безпроблемно се вписа като Пьотр Володин в екипа на втория сезон на
прочутата елегично – сатирична кримка „Куци коне“ 2022 на Джеръми Лавъринг, че
бе необходим за успеха на такива представителни френски сериали като „Батист“
2019 на Бьоркур Сигпорсон – убиецът на
румънската мафия Николае и най – вече като офицерът от Спецназ Анаятолий
Хлебников в „Отдел „Фалшива самоличност“
2017 – 2020 на Ерик Рошан, Жак Одиар и Матийо Касовиц?
Захари Бахаров бе много добър и като Кирил в „Южен вятър :
Ускорение“ 2021 на Милош Аврамович и като серийния убиец Ковальов в руската
версия от 2014 – 2016 г.на американския
сериал „Кости“, трети епизод, под уверената и стабилна режисура на Виктор
Божинов.
Не мога да гадая как
ще се развива кариерата на Захари Бахаров занапред.
Но се надявам да е
плодотворна и успешна.
И ще бъде в реда на нещата в 19 часа да го гледаме в
театрално представление, като се приберем вкъщи, да следим поредния епизод на
нашумелия сериал с негово участие, а в
петък да бъдем на премиерата на български филм или на прочут франчайз, в който
присъствието на Бахаров ще бъде необходимо и важно.
Той естествено ще сменя родните с чуждестранните ангажименти,
доказвайки ни непринудено, че светът е
едно голямо село и великолепна сцена, на която ние сме зрители…
Борислав Гърдев
Абонамент за:
Публикации (Atom)