Милош Форман

 „Знам, че звучи малко наивно, но и достатъчно сериозно – трябва да забавлявам зрителите.Ние всички трябва да се забавляваме – аз, актьорите, операторът – всички следва да се чувстват така, все едно правим филма за себе си, защото това е иднственият начин творбата да се изпълни с определена лекота.

Ако всички участници чувстват тежестта на парите, дадени за направата на филма, това по някакъв начин влияе на крайния резултат, който не винаги е очакваният".

Да се пише за един от най-талантливите и изтъкнати режисьори на нашето време, роден на 18 февруари 1932 г. в гр.Чеслав, е примамливо и трудно.

Причините са няколко, но главната е една – филмите му са известни по света, анализирани са внимателно и цялостно и е много трудно да се отбележи нещо ново за тях и за създателя им, различно от познатите констатации и обобщения.

Милош Форман ме привлича преди всичко като личност и характер, открил и разработил своя територия в киното още от времето на следването си в Пражката филмова академия ФАМУ, в която попада с натрупания опит на режисьор и драматург на театър “Латерна магика” , както и с несретническата си съдба на сирак, расъл по сиропиталищата , загубил рано родителите си в  нацисткия концлагер Аушвиц през 1942 г., преживял налагането на комунизма в родината си шест години по – късно и сам принуден да емигрира през 1968 г.

Той винаги с гордост заявява, че е живял при пет различни социални системи!

Първите си сериозни успехи  постига в документалното кино с “Конкурс”(1962) и “Ако не беше музиката”(1963).

Те са преди всичко плод на дръзка и мотивирана импровизация, като с тях  разкрива двете страни на съвременната популярна музика , както и мечтите на обикновените младежи за един по – различен и интригуващ живот.

В „Ако не беше музиката” лансира непрофесионала Ян Вострочил и бъдещия актьор Владимир Пухолт, с които ще работи и след това, а в „Конкурс”открива щедрия талант на Маркета Кротка, мечтаеща да замени жалкото си битие на келнер с примамливия свят на естрадните звезди.

След това създава трите си знаменити  филма “Черен Петър”(1964),”Любовта на русокосата”(1965) и “Пожар, кукло моя”(1967), в които като сценарист и режисьор деликатно, със специфично чувство за хумор и много искрено и непосредствено поставя за разрешаване проблема за взаимоотношенията между поколенията и за грижите и надеждите на младите хора.

С тази си трилогия Форман отхвърля господстващите стереотипи и предизвиква твърде спокойните съвести.

Но той не е нито разгневен, нито бунтовник. Казва  това , което мисли, напълно свободно, с нов стил, модерно.

От тези класически ленти, станали фундамент на чешкото филмово чудо, донесли му планетарна слава и овациите на водещите специалисти в света , определено харесвам втория и най - вече третия филм от поредицата.

“Черен Петър” , ако и да печели „Златната лодка” за най – добра режисура в Локарно, е все още заявка, опипване на почвата, мозайка, дразнене на еснафските критерии за лично щастие от страна на младия продавач Петър Ванек (Ладислав Яким).

“Любовта на русокосата” е горчива сатира на чешкия истъблишмент и поетична елегия за крушението на една миловидна и много симпатична провинциалистка (Яна Брейхова), сблъскала се с фалша и лицемерието на хората от столицата  Прага.

Иронията в “Пожар, кукло моя” , неговият пръв цветен филм с Ян Востръчил в главната роля, прераства в сарказъм.

Критичният поглед към затвореното пожарникарско общество е поръсен с жлъчни зарисовки,  докато финалният пожар с мрачните внушения, които предизвиква , е недвусмислено предупреждение за приближаващата обществена драма.

Милош Форман щастливо избягва участта да стане свидетел на окупацията на своята родина от войските на Варшавския договор на 21 август 1968 г., тъй като   е във Франция за обсъждане на свой проект, филмът му получава номинация за „Оскар”, продуцентът Клод Бери се навива да купи лентата от чехословашкото правителство,  след което режисьорът приема предложението да специализира в САЩ, защото “в моите представи Холивуд беше нещо като пирамидите за архитектите: място, където не можеш да не отидеш , заради големия опит.”

Отказвайки да се завърне след т.н.нормализация, Форман се превръща в невъзвращенец, неговите филми са забранени в Чехословакия.

За повече от десетилетие името му е табу, подобна участ сполетява и двамата му най- близки сътрудника - сценаристът и бъдещ режисьор Иван (Айвън) Пасер и операторът Мирослав Ондржичек, които покрай него също стават световноизвестни.

Поставен в екстремна ситуация Милош Форман мобилизира целия си творчески и волеви потенциал и след четири години , прекарани в обмисляне на проекти в прочутия нюйоркски хотел „Челси” през 1971 г. успява да заснеме  в съавторство с Душан Макавеев, Пуриша Джорджевич и Тинто Брас ексцентричната сатира „Тъгувам по Соня Хени” с Брук Хауърд и Катрин Роувъл, а след това и  първия си американски игрален филм “Излитане”, отразяващ непринудено всекидневието на тинейджърите в Ню Йорк и намиращ много допирни точки с дебюта му в Чехословакия “Черен Петър”.

“Излитане” е награден в Кан със специалната награда на журито, дебютантката Линда Хикок като Джейн Тайн се справя блестящо с главната женска роля , подкрепена от Бък Хенри и Лин Карлин, играещи нейните родители Лари и Лин, публиката се забавлява с ироничния и честен поглед към американския начин на живот през призмата на две поколения, уловен е носталгичния дъх от края на 60 – те и началото на 70 – те години на миналия век, а това е вече попътен вятър към голямото кино, към осъществената американска мечта.

Междинната спирка е 10 минутната новела “Десетобой” от поръчковия документален филм за Мюнхенската олимпиада “През погледа на осемте”(1973), за която е поканен в компанията на знаменитости като Юрий Озеров и Артър Пен, а неговият ярък и категоричен успех в новата му кариера, първият негов шедьовър в САЩ става продуцираната от Майкъл Дъглас екранизация  на романа на Кен Киси “Полет над кукувиче гнездо”(1975).

Това е един от любимите ми филми, Джак Никълсън в ролята на Рандъл Макмърфи е велик, достойна негова противничка е Луиз Флетчър като демоничната сестра Рачид, а финалът с раздраната мрежеста преграда от  прозореца на лудницата, пробита от вожда Бродмън (Уил Симпсън),  винаги ме е довеждал до силен  потрес.

Имало е защо да треперят чешките цензори и да се противят цели 7 години този филм да бъде показан  у нас, въпреки че “Полетът”...като всеки шедьовър има амбивалентно звучене - за едни е метафора за упадъка на консумативното западно общество, за други е обвинение срещу методите на лечение в психиатриите, а за трети е просто критика на тоталитарната система, поднесена фино, оригинално и много въздействено.

Същият емоционален плам струи от  “Коса”(1979) , екранизация на знаменития мюзикъл на Джеръм Рагни и Джеймс Рейдо, в който изобличението на Виетнамската авантюра ( незабравим е финалният хипарски химн пред Белия дом - “Пуснете слънчевата светлина!”) е най - вече претекст за разкриване манталитета и ценностната система на “децата на цветята”, към които Форман изпитва обич и пиетет.

Запитан по време на еуфорията около “Коса” защо не заснеме нещо по собствен материал, Милош Форман тактично посочва : ”В страната, в която не сте се родили и не сте израснали, не можете да пишете сценарии по собствен сюжет. Не можете, защото главният и незаменим източник на литературното творчество, според мен, са детството и юношеството.

Аз не съм ги преживял в Америка и затова  не ми остава нищо друго, освен да имам работа с литература, чиито автори притежават това, което на мен ми липсва : всички онези преживявания на тази земя, в най - чувствителната и крехка възраст - младостта” ( в “Милош Форман за своя нов филм “Коса”, сп.”Филмови новини”, год.25, кн.10, 1979, стр.13-14), което не му пречи след убедителния успех в един от типично американските жанрове - мюзикъла със знаковите изяви на Трийт Уйлямс като Буковски и Никълъс Рей като генерала да премери силите си “под шапката” на Дино де Лаурентис с най-хубавия роман на Едгар Доктороу, смятан и за безспорна литературна класика - “Рагтайм”(1981).

Навремето около версията на Форман се вдигна много шум, той бе обвинен в какви ли не грехове - от конформизъм ( режисьорът беше поканен от президента Рейгън на специална прожекция в Белия дом) до опростеното адаптиране на богатия многопластов свят на Доктороу, разкриващ Америка в нейния златен подем от началото на 20 век, но сега  става ясно, че подходът на режисьора - с изтеглянето на преден план на конфликтната линия между шерифа Уолдо - Джеймс Кагни и младия проспериращ черен музикант Колхаус Уокър - Хауърд Ролинс- е бил плодотворен, оправдан и пряко свързан с обществените потребности за расов интегритет и социална справедливост.

Най-големият си триумф Милош Форман постига през 1984 г. с екранизацията на драмата на Питър Шафър “Амадеус”.

Това е вторият му шедьовър, спечелил му “Оскар” за режисура и вторият му филм, отрупан като коледна елха с академичните отличия - 8 срещу 5 за “Полета”...

За разлика от предните му творби “Амадеус” се връща в XVIII век и чрез прочутото съперничество между Моцарт - Том Хълс и Антонио Салиери - Ф.Мъри Ейбрахам лансира и интерпретира по изключително ефектен и завладяващ начин прастария конфликт между гения и таланта в изкуството и живота.

В този си филм Форман борави с глобални проблеми, търси универсални метафори и затова успехът му е така безапелационно категоричен.

В добавка представя един иконоборчески портрет на Моцарт, ползвайки творчески достиженията на Тони Ричардсън от неговата класика „Том Джоунс”(1963).

С ”Амадеус” Форман се връща отново в любимата си Прага, своечужд, с американски паспорт, но ангажирайки цяла група чешки артисти, начело с Яна Брейхова ( негова първа съпруга до 1962 г., след което между 1964 и 1999 г. е женен за Вера Кресадлова, преди да свърже живота си от 1999 г. досега с Мартина Форман) и Милан Демяненко  (Карл Моцарт)и консултирайки се по музикално - историческите въпроси с прочутия професор Зденек Неман.

Колкото успешен и безспорен като постижение е “Амадеус”, толкова критикуван и подценяван е следващият му опус- волната екранизация на прочутия през XVIII век епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло “Опасни връзки”, излязъл на екран през 1989 г. под заглавието “Валмон”.

Както в “Рагтайм”, така и във “Валмон” Форман тръгва срещу стереотипите.

Той се отдалечава прекалено много от литературния първоизточник и вместо жесток и разобличаващ покварата и фалша на аристокрацията в навечерието на Великата френска революция, създава ведър спектакъл, филм, изпълнен с комедийни и фарсови сцени, лансира на екрана с много финес и пластична пищност една жизнерадостна младежка лудория с хепи енд, в която блясват и се запомнят Мег Тили като мадам дьо Турвел, Анет Бенинг като маркиза дьо Мертьой, Колин Фърт като Валмон и Фейруза Болк като Сесил и който печели две награди “Сезар”.

Гледал съм и версията на Стивън Фриърс, излязла година по - рано, която е вярна на оригинала, въпреки че всъщност е филмирана драматизация на Кристофър Хемптън и независимо че доскоро бях раздвоен в оценките си, смятам, че по - адекватен и отговарящ на духа на времето е “Валмон”, който в интерес на истината и умело балансира между пикантерииите, младежките изблици и тъгата по крушението на житейските пориви.

Промените в Източна Европа заварват Форман американски гражданин и професор в Колумбийския университет в Ню Йорк от 1978 г.

Той приветства демократизацията на своята родина, установява тесни контакти с тогавашния президент и  дисидентски герой Вацлав Хавел, дори се съгласява да чете дикторския текст на документалния филм, посветен на него през 1991 г.

Многократно се връща в любимата си Прага, но не допуска типичната интелигентска грешка да дава препоръки , да става  министър или да се излага като президентски експерт...

Вместо това Милош Форман прави равносметка на своя живот в искрената, почтена и увлекателно написана мемоарна книга “Човек казва истината”(1994), преведена у нас като “Повратна точка”, в съавторство с Ян Новак и отново се захваща с режисурата и гастролите в малки, но запомнящи се епизодични роли при знаменити свои колеги.

Запомнихме появата му първо при Майк Никълс като Димитри в компанията на Джак Никълсън и Мерил Стрийп в мелодрамата от 1986 г., носеща красноречивото заглавие “Изпепелени сърца”,  през 2000 г. го гледахме в лъчезарно-романтичния режисьорски дебют на Едуард Нортън “Изкушението”, в който сякаш играеше себе си - помъдрял и много преживял професор Хавел, емигрант от Източна Европа, а през 2011 г. ни зарадва с изявата си катоДжеръми Пасер в „Добрият приятел” на Кристоф Оноре.

В режисурата напомни за себе си с пет  филма, снимани за 16 години, които, ако и да баха очаквани с голямо внимание и дълго и шумно коментирани, не донесоха желания категоричен успех за Милош Форман.

Разбира се, това не бяха куриозни провали, нещо повече  - те се очертаваха като фаворити в годините на излизането си, но ставаше така, че се появяваха други, по -сериозни съперници, които закономерно ги засенчваха.

През 1996 г.излезе “Народът срещу Лари Флинт”, брилянтна възтановка на борбите,  водени  от порноиздателя на “Хъслър” Лари Флинт за защитата на своя бизнес.

Схватки, в които той остава инвалид за цял живот, но доказва на американското правосъдие, че Конституцията важи за всички, особено що се отнася до свободата на печата .

Уди Харелсън създаде една от последните си знаменити роли, но като цяло филмът се възприе по - скоро като шоу за една звезда.

Абсолютно същото усещане остави у нас през 1999 г.гледането на “Човек на луната”-иначе скучен и обстоятелствен филм за кариерата на един не много известен  американски комик Анди Кауфман, който обаче бе изигран гениално - неподражаемо от Джим Кери и благодарение на когото монотонната иначе биографична драма зазвуча на  финала като химн на творческия труд.

В самия край на 2006 г. Милош Форман представи в Мадрид “Духовете на Гоя” , по който написа и роман съвместно с Жан – Клод Кариер.

Аз лично харесах филма и писах навремето адмиративна рецензия за него.

И досега твърдя, че в интерпретацията на Форман образът на Гоя във великолепната изява на Стелан Скаргард не се губи, а е винаги необходим коректив на гърчовете на властта като маг на четката, но и като солиден и добродетелен човек – независимо дали става дума за нагаждачеството на инквизитора Лоренцо Касамарес – Хавиер Бардем, надянал маската на борец за човешка свобода, или за опита на един некадърен владетел, какъвто е Карлос IV – Ранди Куейд да се прави на хуманист и меценат на изкуството, без да забравяме жертвата на обществените катаклизми – обаятелната Инес Билбатуа – чудесната Натали Портман, единствена изпратила до гробищата трупа на злодея Касамарес, прекършил живота й.

Любовта към музиката и специално към групата „Семафор” Форман демонстрира през 2007 г., когато заснема 136 минутното тв  шоу „Най – големите хитове 2 ”.

През 2009 г.Мирослав Шмидмайер прави пространен портрет на маестрото в „Това, което не те убива...”, а в родината си самият Форман режисира римейк на мюзикъла „Обилна разходка” с участието на Петер Страх – Ули, Даша Зазвуркова – Ванила и Петер Писа – Лоуер, коствал му много нерви и премеждия, оказал се обаче великолепна адаптация на комично буфо джаз шоу, носещо духа и атмосферата на легендарната „Коса”.

 Жизненият и творчески път на Форман са поучителни за нас.

Той е нагледно доказателство за това как човек, надарен с разнообразни способности и умения - сценарист, кинорежисьор, продуцент, киноактьор, театрал - режисирал е успешна постановка на прочутата Брехтова “Опера за три гроша” на Бродуей през 1976 г., при благоприятно стечение на обстоятелствата, съчетавайки европейския си дух и талант и американската си предприемчивост и замах, успява не само да разгърне изцяло своя художествен потенциал, но и да постигне успехи, немислими за източноевропеец в неговата родина.

Истината е, че отдавна Милош Форман е колкото чех, толкова и американец, колкото европеец, толкова и гражданин на света, в чийто филмов пантеон , сред безсмъртните му образци и жалони се открояват най – вече филмите, отразяващи неподражаемо уникалната атмосфера на 60 – те години на миналия век -  “Любовта на русокосата”,”Пожар, кукло моя”, „Излитане”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Коса”, „Обилна разходка”, както и “Амадеус”, “Валмон” и  „Духовете на Гоя”.

Творби, с които сме израсли, които са формирали нашия интелект и поведение и които са ни накарали да станем по - добри, по - смели, по - борбени и непримирими, към недъзите на обществото, в което живеем...

Борислав Гърдев

"Живот на ръба"

Още един филм за постигнатата мечта. Не бих я нарекъл американска, нито френска, а човешка.

Да направиш нещо необикновено, вълнуващо, сензационно и привидно неосъществимо.

На границата на и отвъд човешките възможности.

С това се заема френският въжеиграч Филип Пти – Джоузеф -  Гордън Левит.

Влюбен от дете в цирка, магиите, триковете, еквилибристиката, той има своя цел в живота.

Да стане  блестящ професионалист и артист. За да дарява радост на хората със своите неповторими спектакли.

Ще му помага папа Руди – Бен Кингсли, корав и опитен ментор, който ще го научи на тайните в занаята, които са особено важни за успеха на всяка задача и най–вече за обезопасяването й.

Папа Руди замества липсващото на Пти семейство, което хлапакът е напуснал на 17 години. За да пристигне в Париж, превръщайки се в звезда, след като предизвиква фурор  на катедралата  „Нотр  Дам“.

Да срещне голямата си любов – Ани – Шарлот Ле Бон, повярвала във възможностите му и стимулирала го към големия му подвиг, който Пти осъществява на 7 август 1974 г., денят преди Никсън да напусне поста си на президент, заплашен от импийчмънт по аферата „Уотъргейт“ – като премине по  опънатото въже между кулите - близнаци на Световния търговски център и  направи такова умопомрачително шоу, извън представите ни за осъществимото, след което става  мигновено планетарна знаменитост.

Продуцентът – режисьор Робърт Земекис за пореден път разказва притчата за устойчивия човешки дух, в състояние да преодолее всевъзможни препятствия, да оцелее и да реализира житейските си цели.

Това го умее перфектно и го е доказал убедително във „Форест Гъмп“ (1994) и „Корабокрушенецът“( 2000).

В „Живот на ръба“, с помощта на Кристофър Браун той екранизира вещо и умело мемоарната книга на Пти „Да достигнеш облаците“.

Помагат му с безценния си опит операторът Дариуш Волски, претворил с финес и изумително визуално майсторство подвизите на Пти и композиторът Алън Силвестви, чиято музика, особено при отразяването чудото на 7 август 1974 г. ме държа на нокти в залата.

Земекис разказа увлекателно как е строил два етажа на кулите – близнаци в студио и е работил с Левит по сюжета, но никога няма да разкрие тайните на компютърните магии, сътворени от сплотения му екип от над 200 души.

Лично аз гледах скептично на проекта му и не знаех дали би могъл да се осъществи успешно, занимателно и пълноценно.

След спектакъла в парижката катедрала бях заинтригуван, но подвигът на 7 август е пресъздаден наистина безукорно  и блестящо в кинематографично отношение.

За пръв път от години почувствах виене на свят и страх от височина, а когато Пи – Левит пое с уверени стъпки по стоманеното въже, ме побиха тръпки и инстинктивно се хванах за облегалката на седалката си.

Еквилибристиката на Пти - особено с лягането на въжето над зашеметяващата бездна от 410 метра повиши адреналина ми на макс, а трудностите на финала – с пращенето и люлеенето, ме накараха дори да подскоча!

Все едно бях в Индийското кафене в Париж на 28 декември 1895 г. на легендарната люмиерова прожекция и чаках пристигането на  влака на гара Сиота!

След излизането от салона  дълго размишлявах върху филма на  Земекис.

Дадох си сметка, че с оператора Дариуш  Волски са пресъздали успешно и убедително епохата отпреди 4 десетилеития, с нейната невинност и анархистичен дух, но и със съществуващата в пъти повече свобода, дори в Ню Йорк, където екип от ентусиасти – чудаци под носа на полицията успява да експидира до покрива на 110 – етажен небостъргач  цялото свое оборудване!

Хареса ми и кастинга – Шарлот Ле Бон – Ани  е живо и пълнокръвно човешко същество, търсещо своята мечта, а не красиво кукленско украшение към Пти и виждам, че след удара й в „На един черпак разстояние“ (2014) на Ласе Халстрьом, вече е претрупана с предложения – за 2016 г. те са вече пет, сър Бен Кингсли е перфектен като ментора папа Руди, но безспорно „Живот на ръба“ е истинско one man show – особено във втората си част и негов герой е Джоузеф Гордън – Левит.

Актьорът може и да не е огледално копие на Пти, но поне говори очарователен френски с типичен парижки акцент, притежава изумителни умения на еквилибрист, които е усвоил от самия Филип Пти и най-важното  - носи в себе си дозата увереност и щипката лудост, които съчетани с типичното му харизматично излъчване, правят чудото и превръщат филма в неповторимо двучасово изживяване.

Робърт Земекис за пореден път демонстрира професионален перфекционизъм и завиден иновативен дух.

Той доказва, че може успешно да разказва вълнуващи истории и да е интересен на публиката.

Затова неслучайно е в десетката на най–популярните постановчици, а всеки негов филм се очаква с  нетърпение от многобройните му фенове по света.

Борислав Гърдев

„Живот на ръба“, 2015 г., 122 минути, режисьор Робърт Земекис, разпространение „Сони пикчърс“

Познавах една красива и млада жена

Тя се правеше на малко страшна и недостъпна, на високомерна и надута, но само си мислеше, че е такава…

Несменяемите в службата я възприеха като стихийно бедствие. Защото им размести местата. За кратко…

Излъчваше топлота и нежност, но и скрита печал.

Всички я мислеха за много щастлива, но не познаваха нито нейната същност, нито сърцето й.

За колегите си тя бе заместничката на шефа, който бързо я прокуди, обвинявайки я в предателство.

Съчувстваха й, но не й помагаха – да се оправя сама, никой не я е карал да се вре между шамарите….

В личен план нещата изглеждаха още по – непоклатими.

Имаше си гадже от шест години, Кирил – левент, най–добрият между нас.

Е, беше и комплексар, правеше големи глупости, буйстваше, но му прощаваха…

Той сигурно я обичаше по свой си начин, но осъзнаваше разликата в класите.

Знаеше, че тя не е за него, но тъй като бе първият, Съдбата му бе помогнала.

До един прекрасен ден, когато мадамата  -   Даниела, взе, че тръгна с друг.

Шумна  афера се получи, а на всичкото отгоре конкурентът  - Красен, беше богат, честолюбив и по своему ларж.

Приятелите на момъка направиха всичко възможно да върнат госпожицата в правия път.

Без мен, разбира се. Аз гледах с насмешка панаира и искрено съжалявах девойката, че няма право на личен избор.

Мина време. Заработихме заедно, помагахме си.

Като последен наивник взех, че се влюбих в нея. Бях с 20 години по–възрастен, но постъпих адски глупаво. Тя ми открадна  сърцето.

Отначало връзката беше щастлива, после зацикли, а след това несменяемият й обожател изпадна в поредната си емоционална криза, започна да пие, да се бие, да прави смешни философски прозрения.

Животът взе да се повтаря като в тъп латиноамерикански сериал. За капак тя си прибра гаджето под крилото – предполагам  от  милост.

Това окончателно ме разби. Разбрах, че нямам място в нейния свят.

Установих, че тя не може да счупи рамката, в която от години се беше натикала сама.

Че може би не ме е обичала, а следвала, заради милостивото си сърце.

Но нали се знае, че любовта по милост най-боли? Искаше да си останем приятели, без никога да си зададе въпроса как низвергнатият понася мисълта, че любимата му спи с друг, докато той трепери пред монитора в очакване на съобщение от нея.

Точно тогава я провокирах към откровение – да ми обясни с думи прости как се вижда отстрани.

Писмото й много ме изненада, поради което и досега го пазя на лично място в своя архив – „Такава съм. Срамежлива, добра, състрадателна, милостива и може би заблудена. Не мога да бъда нахална и досадна.

Мъжът, който ме обича, е мой много близък приятел. И искам такъв да остане. Защото тези, които ми се пишеха на приятели, ме карат сега да страдам, а той бе до мен,  дори, когато го ударих жестоко. Тика ме, бута ме  да изляза от своето убежище, което ми е омръзнало и опротивяло до болка, но не мога да напусна точно сега.

Знам, че е жалко, че може би е безсмислено да се крия, но съм си избрала този път и трябва да го извървя до края.

Дори и да страдам повече, отколкото сега, дори да ме мъчи спомена за миналото, дори и да сънувам неща, които са били и които знам, че няма да се върнат – ще вървя до края и то сама.

За себе си искам само този, който ме обича, да продължи да ми бъде приятел, да остане до мен, за да знам, че има на кого да разчитам и с кого да споделя болката си.

Разбирам, че за него е много мъчително и е жестоко от моя страна да искам да ми е приятел, след като той желае повече .

Изборът е негов. Аз няма да спра да го уважавам, да го ценя и харесвам, дори и да се откаже от мен.“

Търпение трябваше, но и то се изчерпа. По коледните празници настъпи раздялата – тежка, мъчителна, болезнена.

Тя се опита да се шегува с мен, да ме насърчи, да ми помогне.

Как, с какво, кога?

Като се съберем напук на всички, като й предложа брак и избягаме на село при дядо или като я накарам да изпълнява функциите на милосърдна сестра?

Невъзможно, смешно, глупаво…

Накрая не издържа и ме пресрещна в коридора на офиса.

Попита ме с горчива усмивка – „Как си?“

„Добре съм!“ – излъгах я аз.

След това реших да я атакувам в упор, защото усещах, че няма да се измъкне толкова лесно.

„Скъпа, замисляла ли си се някога, дали това, което правиш е правилно или не?“

Тя мълчеше съучастнически и това ми даде стимул да продължа: “Отговори ли си на въпроса дали някой тук видя в теб личността със своите качества и способности, или те възприеха като някаква вихрушка – долетяла и отминала? А в личен план – по–щастлива ли си отпреди и докога ще я караш така? Мен ме заеби…

Имаш си безценен обожател, но къде са твоите лични и близки приятелки и приятели? Или и ти действаш на принципа – приятелите на моя приятел, са и мои приятели, а неговите ухажорки са ми врагове?

Но това не те ли обезличава, не се ли превръщаш в нечия сянка?

Не правиш ли вече прекалено големи компромиси ?

В името на какво?

И дали този твой избор няма да те удари един ден като бумеранг?“

Красавицата мълчеше, хапейки устни.

Този път дори усмивката избяга от лицето й.

Личеше си, че не може да ми отговори, а аз с болка разбрах, че повече няма какво да си кажем.

Такъв е животът…

Спомен за Грета Гарбо

Грета Гарбо

С много парадокси се сблъсква всеки изследовател на творческия път и житейска съдба на най – ярката филмова звезда на 20 век Грета Гарбо.Приказно красива и нещастна в личния живот, с шеметна кариера, приключила внезапно , с доброволно оттегляне в самота, засилващо манията но нейните стари филми...

Родената на 18 септември 1905 г. в Стокхолм Грета Густафсон я очаква живот на редова бюргерка.

На 16 години продава шапки в централен столичен магазин, мечтаейки за артистична кариера.

Снима се като манекен в търговска кинореклама, което й дава възможност да застане пред камерата на Ерик Петчлер в неговата комедия „Баронът – мошеник”(1922).

Днес никой не помни тази стандартна продукция, но благодарение на нея през същата 1922 г. Грета Густафсон е приета за студентка в Кралската театрална академия.

Само след 2 години като стажантка тя ще попадне в полезрението на прочутия Мориц Стилер, открил драматичния талант и поразяващата красота  на младата надежда, ангажирайки я за ролята на Елизабет Дона в прочутата си „Сага за Йоста Берлинг”(1924).

Стилер измисля артистичния й псевдоним Грета Гарбо, шлифова таланта й и грижливо я подготвя за ролята, която, ако и да не е главна, е възлова и на нея се крепи идейно – смисловия център на над тричасовата сага.

Гарбо осъзнава какъв шанс е получила от съдбата, работи упорито, вкл. и с партньорите  си Торстен Хамарен – Хенрик Дона и Ларс Хансон – Йоста Берлинг и с първата култова реплика, която отправя към съпруга си Хенрик Дона – Торстен Хамарен,  след своето завръщане от Италия – „Защо поздравяваш тези животни?”,  влиза през парадната врата на филмовия бизнес.

Играта й в сагата на Стилер е нюансирана и убедителна и  още в тази си първа знаменита изява Гарбо разкрива силата на прословутото си хамелеонско превъплъщение на лирична героиня, привличайки образа към собствения си натюрел.

Защото в „Сага за Йоста Берлинг” тя е не толкова младата шведка, бореща се за личното си щастие, колкото универсалната жена с нейните амбиции и стремежи, готова да ги преследва , пренебрегвайки закостнели и обременяващи я условности.

След Стилер Гарбо попада в екипа на Георг – Вилхелм Пабст, ангажирана като скромната чиновничка Грета Румфорт в знаменитата „Безрадостна улица”(1925).

При Пабст Гарбо разкрива непосредствено и завладяващо облика на младата германка, мачкана от еснафската  среда, но тук  също се усеща амбицията на Гарбо да избяга от местното и  националното , търсейки глобалните обобщения за нерадостната женска съдба.

А тях  може да разкрие с целия си блясък само в Холивуд.

Американската си кариера Гарбо дължи на Дейвид Селзник през 1925 г., същият, който 14 години по – късно ще привлече в Холивуд и Алфред Хичкок.

Печалното е, че в САЩ изхвърлят Стилер като недостатъчно сръчен и адаптивен, а звездата на Гарбо засиява веднага със завиден блясък.

След пробното участие в „Пороят”(1926) на Монта Бел, разумният риск на „Метро Голдуин Майер”,  следва шумният успех на двете качествени мелодрами – „Изкусителката”(1926) на Фред Нибло по романа на  Висенте Бласко Ибанес и „Сатана и плът”(1926) на Кларънс Браун, с когото занапред тя ще създаде най – добрите си и физиономични роли.

Задачата й в „Изкусителката” е сложна и отговорна.Като Елена тя трябва да пресъздаде възхода и падението , и най – важното катарзиса на своя персонаж, който в края на живота си – като  алкохолизирана развалина, все пак осъществява покаянието си пред Бога в присъствието на голямата си любов Мануел Робледо – Антонио Морено.

Доста по -  енигматична и зловеща като излъчване е Фелицита в „Сатан и плът”.

Не случайно тя едва не проваля кариерата на любимия офицер  Тео фон Харден – Джон Джилбърт, а на финала на повествованието заплаща с живота си за своите греховни увлечения...

В тази изтънчена мелодрама  Гарбо среща своя любим Джон Джилбърт.

С него тя ще се снима и в „Кралица Кристина”(1933), предизвиквайки необяснимия гняв на пролетарския ни бард Никола Вапцаров ( в „Кино” , „Моторни песни”, 1940 - „Един размазан Джон целува страстно Грета”), но през 1927 г. тя пренебрегва необяснимо своето щастие, отказвайки да се появи на брачната церемония с любимия Джилбърт.

11 години по – късно отново ще замечтае за брак с прочутия диригент Леополд Стоковски и  отново няма да чуе сватбения марш.

Гарбо ще се оттегли в уединение и самота и едва в края на живота си ще разбере грешката, която е допуснала, признавайки , че не е доволна от това, което е сторила дотогава...

1927 г. е важна за нея , тъй като за пръв път се докосва до света на литературната класика с екранизацията на романа на Толстой „Ана Каренина”, в която под заглавието „Любов” ,  под режисурата на Едмънд Гоулдинг и с партньор Джон  Джилбърт - Вронски създава поредната си значима и филигранно поднесена роля.

Любопитни и интересни са изявите й в „Аферистката” и „Мистериозната дама” от 1928 г.

Като Диана Фурне , в партньорство с Джон Джилбърт – Невил Холдернъс и под режисурата на Кларънс Браун Гарбо разкрива пълноценно щедрия си талант на губеща лейди, готова да прости всичко на своя любим, докато в „Мистериозната дама” на Фред Нибло  създава образ на елегантната  и неустоима шпионка Таня Фьодорова, която първоначално проваля кариерата на своя любимец Карл фон Раден – Конрад Нагел, а в последствие , с риск на живота си , открадва от касата на съпруга си, шефът на руското разузнаване във Варшава – ген.Александров – Густав фон Зайфертитц,  секретните документи, с които печели не само реабилитацията на Раден, но и неговото сърце.

Това е един от малкото филми в биографията на Гарбо, които приключват с хепи енд за нейната героиня.

Сещам се още  за „Нарисуваният воал”(1934) на Ричард Болеславски.

А от „Любов” (1927) започва и поредицата от образи на рускини, които тя създава на екран с много топлота и обич – „Мистериозната дама”(1928), Гранд хотел”(1932), „Ана Каренина”(1935), „Ниночка”(1939) , превръщайки я в майстор на интерпретацията на екзотични красавици –  полякиня – „Мария Валевска”(1937),  холандка – „Мата Хари”(1931),италианка – „Каквато ме желаеш”(1932),  шведка – „Ана Кристи”(1930) и „Кралица Кристина”(1933), французойка – Съблазнителката”(1926) ,  „Целувката”(1929), „Вдъхновението”(1931), „Дамата с камелиите”(1936),  австрийка – „Нарисуваният воал”(1934), като колкото и да е куриозно най – рядко играе американки, но с не по  - малък успех в „Сюзън Ленокс – нейното падение и възход”(1931) на Робърт Леонард и „Двуликата жена”(1941) на Джордж Кюкър.

Всъщност възходът на Гарбо в звуковото кино тръгва залпово през 1930 година с излизането на „Ана Кристи” на Жак Фейдер, с когото вече успешно е играла в „Целувката” и „Романс”на Кларънс Браун, в който за пореден път след „Черни орхидеи”(1929) на Сидни Франклин работи с любимия си постоянен партньор Луис Стоун – Корнелиус Ван Тюл.

Звукът стимулира кариерата на Гарбо.

Тя вече е прелъстила камерата, която разкрива на запленената публика екзотичната студена красота на звездата,  умело боравеща както с жестовете, така и с неустоимия блясък на очите си, перфектното  стройно тяло и загадъчния висок, но малък бюст, по който въздишат всички мъже на планетата .

Да, това е зов на пола, но и още нещо – красотата на Грета Гарбо е израз на особеното й душевно състояние.

Това  е печална красота, пронизана от страдание, самота и отчуждение, от липсата на разбиране и общуване, „опозиционна хубост”(Бейла Балаж) на подтисканата жена, в която милионите фенове откриват болезнен и пасивен протест.

Звукът добавя още придобивки за звездата – ниският й дрезгав глас, оцветен от скандинавския акцент, се съчетава блестящо с изградената за нея представа като мистериозната чужденка в Холивуд.

Уви, тя не се снима в главна роля в цветен филм!

Публиката жадно поглъща всяка нейна изява, вестниците се пълнят с пикантерии за

нейните интимни преживявания и лъскав начин на живот.

Дори българските й фенове през 30 – те години на миналия век са  осведомени подробно за огромния й хонорар от 33 000 долара седмично, който е получавала, за кащата й,  за условията, които е поставяла на продуцентите, за сюжетите, към които е имала пиетет, за постоянните режисьори като Кларънс Браун и актьори  от ранга на Джон Джилбърт и Луис Стоун, без които нито един проект не е можел да се осъществи.

В мемоарите си „Изповедта на един актьор”(1982) Лорънс Оливие чистосърдечно си признава, че не установява контакт на пробните снимки на „Кралица Кристина”(1933) с дивата, тя не го одобрява и той отпада от  продукцията.

Така е постъпвала и с други кандидати на славата, но никой от тях не се обижда.

Такива са били правилата на играта във „фабриката на сънища” и всеки е търсел упорито  своето място под слънцето.

Гарбо е съзнавала къде е нейната сила – в качествените мелодрами и исторически суперпродукции, в които непременно е  трябвало да бъде център на вниманието.

Тя изгражда устойчивия легендарно – митичен образ на вечната жена, на загадъчната страдалка, която и когато преживява падение, и когато е на върха на обществената пирадмида, предизвиква възторг и  внимание .

Това не означава, че актрисата се затваря в обичайното си амплоа на екзотична красавица  - прелъстителка, която се бори с кахърните  страсти по поредната си неосъществена любов.

Когато е необходимо Грета Гарбо  пропява – в „Двуликата жена” (1941) , и дори смело се впуска в примамливия и опасен свят на комедията.

В политическата сатира на Ернст Любич „Ниночка” (1939) тя буквално  е неузнаваема като сталинската емисарка в Париж Ниночка Якушова, а в „Двуликата жена”(1941) като ски – инструкторката Карин Бьорг Блейк, борейки се за любовта на Лорънс Блейк – Мелвин Дъглас, дори се принуждава да извае тайна нейна сестра – близначка, в която Лорънс се влюбва страстно...

Точно с тази роля и  под режисурата на Кюкър, започва и неочакваната драма на Грета Гарбо.

Филмът излиза, постига нужният успех, но е посрещнат остро от критиката, останала разочарована от изявата на „божествената”.

Чувствайки се самотна и предадена, Гарбо решава да се оттегли...

До този момент тя е постигнала почти всичко в целулоидния свят – 4 пъти е номинирана за „Оскар” – за „Ана Кристи”(1930), „Романс”(1930), „Дамата с камелиите”(1936) и „Ниночка”(1939) като почетното отличие ще й бъде връчено за 50 – годишнинанта й и нейните „незабравими изпълнения”, получила е наградата на нюйоркската асоциация на кинокритиците за изявите си в „Ана Каренина”(1935) и „Дамата с камелиите”(1936), осъзнала е, че изпълненията й спасяват баналното съдържание на доста от филмите й.

 Решава се на опасен, но заслужаващ уважението ни ход – да се оттегли от фалшивия блясък на Холивуд и да се насочи към по – благородна кауза.

 Гарбо съзнателно и убедено се поставя в услуга на британското разузнаване пред ръководителя на филиала на „Интелиджънс сървис” за САЩ Уйлям Стивънсън.Използвайки връзките си в шведския и датски кралски двор, тя осигурява канал и спасява хиляди евреи в Швеция от Дания , жертвайки  и лични пари.

Без за това да се шуми или да е направен филм от мащаба на „Списъкът на Шиндлер” (1993) на Спилбърг.

Грета Гарбо е готова да отиде в Берлин и да убие Хитлер, докато той гледа  „Дамата с камелиите”,като същевременно подпомага извеждането на научното светило Нилс Бор от Дания в Швеция и осигурява дивесионна група, която унищожава завода за тежка вода в Норвегия, за която  акция Антъни Ман  засне през 1965 г.прочутия си хит „Героите на Телемарк”

Така тя осмисля живота си до 1946 г.

През 1949 г. е поканена на тържествения 25 годишен юбилей на „МГМ” , което е нагледно доказателство, че все още никой не я е отписал от играта.

Гледал съм кадрите от юбилея в „Това е развлечение!”(1974) на Джак Хейли младши, помня огромните маси, отрупани с блюда и актьори, не съм забравил и дикторския глас – „Бяха се събрали толкова здезди, колкото нямаше и на небето!”

На една от ложите, леко отчуждено, но все пак дружелюбно усмихната стои и Грета Гарбо...

Осъзнавала ли е, че този жест на студиото е последният й шанс да се завърне в киното?

Защото , дори в Холивуд, колкото и да си привелегирован, ти трябва да връщаш вложените инвестиции.

Позволената ти е почивка от 4 – при Джак Никълсън до най – много 9 години – при Марлон Брандо или Уорън Бийти .

След това или се завръщаш в занаята, или отпадаш, колкото и да си прочут.

Гарбо не пожелава връщане – ако не броим появяването й като самата нея в „Адам и Ив”(1974)  на Питър де Ром.

Вероятно  осъзнава, че времето й е минало, което досякъде е вярно,  ако трябва да сравняваме екранното й излъчване с това на Мерилин Монро през 50 – те и 60 – те години на миналия век,  въпреки че точно липсата й на екран стимулира кариерата на сънародничката й Ингрид Бергман, която дори печели „Оскар” за главна женска роля  - на Пола Олквист в „Газова светлина”(1944), тъкмо с роля, сякаш създадена за Грета Гарбо,  и  остава на екран до смъртта си през 1982 г.

Мисля си, че американската и световната публика щяха да приемат с разбиране  отшелничеството на Гарбо, ако тя се беше върнала пред камерите и бе попаднала на качествени сценарии и добри постановчици.

Тя избира самотата, не ходи на премиери, не раздава автографи, не отговаря на писма на почитатели и дори се дискредитира с връзки с жени от ранга на Мими Полак, Марлен Дитрих и За За Габор и увлечения по младия Марлон Брандо...

Всичко това й е простено.

Гарбо жертва кариерата си на велика звезда, но запазва ореола си на недостижима примадона.

Рискува да потъне в самота, но не е забравена.

Постоянно се пише за нейното завръщане, за нейните амбиции и мечти, а липсата на нови заглавия се компенсира с преоткриването на старите й филми, като това влияе на интереса на публика и специалисти към  личностна  и изкуството й .

Гарбо умира на 15 април 1990 г. в нюйоркския си апартамент.

По това време , прехласнати по стартиралата демокрация у нас ,  не обърнахме внимание на загубата, сполетяла седмото изкуство.

А едва наскоро, готвейки се за този закъснял портрет на любимата ми кинозведа, попаднах на откровението й с 33 годишна давност, споделено пред сп.”Бунте илустрирте” – „Обърках сташно живота си и сега е късно да се направи каквото и да било...Вървя сама и премислям миналото.Не съм доволна от това, което направих в живота ”.

Признавам, че тези нейни думи ме стъписаха.

Оказа се, че и прочутите също плачат, че няма пълно щастие, че успехът винаги идва заедно с лишенията и компромисите.

Но така се оставя име в най – популярното изкуство.

Печели се имидж, слава, касов успех,  световна известност, а творбите с твое участие остават и за следващите поколения, които осъзнават след второто гледано заглавие каква голяма и талантлива звезда се е подвизавала на екрана между 1922 и 1949 година.

Незабравимата и божествена Грета Гарбо...

Борислав Гърдев

Филмите на Сергей Бондарчук

1.Началото

През 1959 г. утвърденият вече и популярен по света съветски киноактьор Сергей Бондарчук дебютира като режисьор.

Насочва се към новелата на Михаил Шолохов „Съдбата на човека” и благодарение на отличния сценарий на Юрий Лукин и Фьодор Шахмагонов, уловил нюансирано и въздействено същностното от литературния текст, създава изключителен антивоенен филм, оценен като събитие и в рускоезичното, и в световното кино.

Тази екранизация дава старт на една зашеметяваща постановъчна кариера, родила шедьоври, зрителски бестселъри, престижни национални и световни награди, любов, възхищение, омраза и ярост, която закономерно по руски приключва с драмата около реализацията на последния му минисериал – отново по друг Шолохов шедьовър „Тихият Дон”, пратила  без време падналия титан и класик в гроба на 20 октомври 1994 г., същият ден, в който умира и Бърт Ланкастър!

2.По пътя към славата

Може би за мнозина познавачи на руското кино ще се окаже истинска сензация, че Бондарчук не е руснак.

Той се ражда на 25 септември 1920 г. в украинското село Белозерка, провинция Херсон, в типично селско семейство.

Като млад се увлича по литературата и театъра.Дебютира 17 годишен на театралната сцена в град Таганрог, след което учи в театралното училище в Ростов на Дон през 1938 – 1942 г.

От него би станал великолепен драматичен артист и режисьор – той всъщност загатва за потенциала си на театрален постановчик едва на 15 януари 1987 г., когато поставя в „Болшой театър” операта  „Мазепа”(1884) на Чайковски, но студентството му е прекъснато от нацистката инвазия през 1942 г.

Бондарчук служи в Червената армия четири години, след което учи във ВГИК в Москва, в класа на Сергей Герасимов.

Герасимов го лансира в киното през 1948 г., когато покрай  други негови студенти, ангажирани със заснемането на „Млада гвардия”, пред камерата застава и 28 годишният Сергей Бондарчук в ролята на Валко.

Школовката при Герасимов се оказва решаваща за оформянето на щедрия талант на  Бондарчук.

Подобно на учителя си и той прави впечатляваща артистична кариера, насочва се към драматургията, режисурата и преподавателската дейност, ставайки през 1974 г. професор и  достигайки логично до професионалното подпомагане на своята съпруга Ирина Скобцева и децата си от нея Фьодор и Альона Бондарчук.

От Сергей  Герасимов Бондарчук усвоява любовта към сериозната литература и стабилната драматургия, към взискателното сътрудничество с камерата, към задълбочената разработка на образите от някои от най – големите и талантливи  актьори от неговото поколение.

Сергей Бондарчук става кинозвезда  на 31 години, след участието си в проникновената биографична драма на Игор Савченко „Тарас Шевченко”, превъплъщавайки се изумително в образа на народния бард Шевченко, за чиято роля получава всеобщото одобрение на критиката и престижната тогава Сталинска премия за киноизкуство, първа степен през 1952 г.

През целия си живот той ще получава големи награди – държавна награда на СССР и Украйна на името на Шевченко за „Червените камбани” през 1984 и 1982 г., Ленинска премия за „Съдбата на човека” през 1960 г., държавна награда на Руската федерация на името на братя Василеви през 1977 г. за „Те се сражаваха за родината”, без да пропускаме званията „народен артист на СССР” от 1952 г. и „Герой на социалистическия труд от 1980 г.

До края на 50 – те години, а и след това до смъртта си, той се снима интензивно като актьор, като артистичните му постижения никога не са подложени  на съмнение от никого, особено в светлината на международния резонанс от отличните му изяви в екранизациите по Чехов – „Лекомислената”(1955) на Самсон Самсонов като д-р Димов и особено в прочутата версия на Сергей Юткевич „Отело”(1956), в която изпълнява темпераментно и страстно главната роля, партнирайки си на своята  втора съпруга Ирина Скобцева (Дездемона), с която се запознават при снимането на „Лекомислената”, както и от последвалото сътрудничество между него и Игор Таланкин, родило три прекрасни филма – „Серьожа”(1960), „Избор на цел”(1974) и „Отец Сергий”(1978), в които се изявява съответно като Коростельов, акад.Курчатов и отец Сергий, влизайки 60 г. по – късно в конкуренция със самия Иван Можзухин...

3.На режисьорския стол

 Усещайки ограниченията и зависимостта на филмовия актьор от чуждата воля и благоволението на съдбата Бондарчук решава решително и категорично да седне на режисьорския стол - без години на чиракуване, асистиране и снимане на късометражки.

Благодарение на изключителния си късмет да екранизира шедьовър на класик на съветската литература – при това на същата висота – Сергей Бондарчук веднага заема водеща позиция в съветското и световното кино.

„Съдбата на човека”(1959) е носител на Златен медал от Московския кинофестивал,  минавайки триумфално по световните екрани, оценен заслужено високо и по достойнство от най – големите имена в целулоидния свят.

Харесва се адаптацията на новелата, опитната режисура на дебютанта, умението му да поставя силно въздействащи батални и натоварени с дълбок и сдържан драматизъм сцени (като тази с надпиването на Андрей Соколов с нацисткия лагерфюрер Мюлер – Юрий Аверин), заснети безупречно от Владимир Монаков, усета му за работа с децата – в „Съдбата на човека” откритето е Павел Борискин в ролята на Ваня, като опитът ще бъде продължен на качествено по – високо и зряло ниво в”Серьожа”(1960) на Георгий Данелия и Игор Таланкин, където като Коростельов прави поредния впечатляващ дует с малкия Борис Бархатов (Серьожа) и в „Степ”(1978), в който филм главната роля се изпълнява от очарователния Олег Кузнецов ( Егорушка).

Откроява се  и самият Бондарчук в ролята на Андрей Соколов.

Предпазливо, обмислено, внимателно и търпеливо той разкрива драмата на обикновения руски шофьор, загубил всичко във войната , но намерил сили да продължи напред в живота , заедно с осиновения от него Ванка, драма, оказала се симптоматична за цяло поколение във великата страна и станала символ на безпримерния подвиг на народа, съумял да спаси родината си от немското нашествие.

Разбира се, с днешна дата ще се намерят критици, които да обвинят Бондарчук в лакировка на трагичната история – как така избягалият от немски плен съветски боец не отива в ГУЛАГ, а е оставен на свобода?! 

 Това обаче  е „неволният пропуск” на самия Шолохов - тук Бондарчук няма никаква вина, пък и тогава щеше да се получи съвсем друга история – от рода на „Един ден на Иван Денисович”(1963), а тя трябваше  да бъде написана от друг писател - от ранга на Солженицин и надали Бондарчук щеше да се наеме с нейната екранизация...

Огромният успех на „Съдбата на човека” променя статуса на актьор – режисьора Сергей Бондарчук.

Той става световна знаменитост – още през 1960 г.се оказва първият съветски актьор, поканен от великия Роберто Роселини да се снима в антифашистката му драма „Беше нощ над Рим” в ролята на Фьодор Назуков – при това ангажиментът му е докрай облекчен, тъй като играе на руски език, а девет години по – късно попълва състава от световноизвестни звезди, ангажирани от Велко Булаич за прочутата му , номинирана с „Оскар” за чуждоезикова продукция, партизанска епопея „Битката край Неретва”, в която се подвизава като словенски специалист по артилерията Иван Мартин, допълвайки спеца по взривовете Иван Владо, в чийто облик веднага познаваме Юл Бринър.Тук добавяме и консултантската му изява на епоса на Стипе Делич „Сутиеска” от 1973 г. с Ричард Бъртън в ролята на Тито.

Разчитайки на привилегированото си положение, което се утвърждава след като става и член на КПСС през 1970 г. и секретар на Съюза на съветските кинематографисти през следващата година, Бондарчук се насочва към скъпоструващи суперпродукции, които имат шумен успех по света, получават поредица от престижни и ценни  отличия, но и генерират ненавист и скрита омраза към класика, която ще прерастне в откровен остракизъм още по времето на прочутия 5 конгрес на съветските филмови дейци през май 1986 година, когато Бондарчук е свален от Елем Климов и изпада в немилост...

Но дотогава , а и след това , той успява да разгърне почти напълно огромния си творчески потенциал и да реализира поредица от мащабни филми, предизвикали възторга не само на редовия зрител, но и на корифеи като Чарлс Чаплин, Орсън Уелс, Кинг Видор, Роберто Роселини, Джон Форд, Федерико Фелини, Лорънс Оливие и наредили го сред най – големите епици на световното кино, редом до Дейвид Лийн и Ричард Атънбъроу...

 4.Съперник и сътрудник на американците

Цели пет години Сергей Бондарчук отделя за заснемането на седемчасовата си епопея по класическия роман на любимия му Лев Толстой „Война и мир” – снимките започват на 7 октомври 1962 г., а премиерата на последната четвърта част на епоса е на 23 ноември 1967 г.

Тази продукция още на времето е оценена като екстравагантна и суперскъпа – по днешни цени, отчитащи инфлацията, тя струва цели 700 милиона долара(!), дълго време е оспорвана като тромава, обстоятелствена, протяжна, с абсурдно разпределение на ролите – как е възможно вместо всеобщия любимец Олег Стриженов Бондарчук да предпочете Вячеслав Тихонов за ролята на княз Андрей Болконски, вероятно по препоръките на прословутата културна министърка Екатерина Фурцева, откъде накъде самият той ще поема ролята на Пиер Безухов, след като е значително по – възрастен от литературния герой, какъв е този неврастеничен Наполеон Бонапарт, който ни поднася Владислав Стржелчик и пр., и пр....

Част от тези критики са основателни, но несъществени.

Това е авторската версия на самия Сергей Бондарчук – той така вижда света на Толстой, той иска Наташа Ростова да се играе от дебютантката Людмила Савелиева, която се справя блестящо с предизвикателството на живота си, той вади от нафталина великият Борис Захава, за да го реанимира по  неповторим начин като маршал Кутузов, той залага на филигранната музика на Вячеслав Овчиников и на проникновената камера на Чен – Ю-лан и Анатолий Петрицки.

Той поема риска да заснеме този толкова отговорен проект ( с изумително пресъздадените сражения при Аустерлиц и Бородино, предизвикали възторга на кинобаталистите), който и при тогавашния му завиден статут при провал би погребал режисьорската му кариера, той го реализирва със замах и вълнение и създава грандиозен филм, с наистина неравен монтаж и метраж – вариращ между 147 минути в първата част „Андрей Болконски” до 84  в предпоследната серия „1812”, оценена още на времето като  „тиха и съзерцателна любовна история”и до финалната 96 минутна четвърта „Пиер Безухов”.

Критиците на филмовата адаптация обаче пропускат доста съществени подробности – Бондарчук много внимателно е гледал версията на Кинг Видор от 1956 г.и е използвал наготово разкадровката на американския си колега – всички важни епизоди, на които е наблегнал Видор, ги има и при Бондарчук, само че са емоционално и философски обогатени и подплатени ( споменавам само разговора на княз Андрей Болконски с дъба) с постоянно актуалните за просветеното руско общество проблеми като мястото и ролята на жената и смисъла на нейната еманципация, цената на обществените реформи и отношението към държавната власт, измеренията на патриотизма в светлината на дебата Русия и Европа с извечните  спорове между западняците и почвениците, що е това демокрация , има ли тя почва в Русия или трябва да се замени с платонкаратаевщината, та стигнем до премълчаното уточнение на въпроса „Какво става в Русия след разгрома на Наполеоновите войски, когато добрите хора, според призива на Толстой, се обединяват и дават урок на лошите”?, като отговорът е ясен на всеки ученик – идва ред на декабристите, макар и след цели 13 години.

В добавка е следвал и отработения модел на портретното сходство на основните герои с американския образец, най – ярко проявено при съпоставката между Людмила Савелиева и Одри Хепбърн за образа на Наташа Ростова и на Мел Ферър – Вячеслав Тихонов за ролята на княз Андрей Болконски...

Именно националната специфика, доловена в Бондарчуковата версия на романа на Лев Толстой, както и неповторимият контекст, в който излиза филмът, свързан както с дискусиите за социализма с човешко лице, така и с наказаталната акция на Варшавския договор от 21 август 1968 г., много напомнящ на Кутузовата, в унисон с потушаването на студентските бунтове в Западна Европа и САЩ, дават добра възможност за адекватното възприемане на филма, като способстват и за неговия триумфален успех, съпроводен както със Златен медал от Московския кинофестивал през 1965 г., така и с толкова жадувания „Оскар” за най – добър чуждоезиков филм, получен от Бондарчук – за пръв път от съветски кинематографист! – в годината, в която се чества 100 годишнината от излизането на Толстоевия роман...

Без „Война и мир” не е възможна появата на другата негова епопея „Ватерло”(1970), заснета с американски пари и под могъщото крило на великия кинопродуцент Дино де Лаурентис.

За Бондарчук „Ватерло” е продължение и доразвиване на темите от „Война и мир” и в частност осмисляне невероятната съдба на Наполеон Бонапарт.

Същевременно „Ватерло” е доста по – различен проект, сравнен с предшествениците му.

Сюжетът му, дело на знаменития британски сценарист Х.А.Л.Крейг, е съсредоточен основно върху сакраменталната дата 18 юни 1815 година, когато при Ватерло Наполеон е победен и окончателно изхвърлен от голямата европейска политика, благодарение съвместните усилия на армиите на Великобритания и Прусия, начело на които са военните гении -  маршалите Уелингтън и Блюхер.

Филмът е прекрасно заснет от оператора Армандо Нануци, сценографията на Марио Гарбуля и музиката на Нино Рота са превъзходни, а детайлно пресъздадената по часове битка е осъществена с такъв размах и ярост, че си остава сред вечните класики на световното кино.

Същевременно в стремежа си да направи творбата си ангажирана и антивоенна като патос, за да е в унисон с протестите срещу войната във Витенам, Бондарчук, подведен от сценариста Крейг изстудява и изсушава част от водещите герои в епоса.

Уелингтън във великолепната изява  на Кристофър Плъмър е пределно самовлюбен, надут и високомерено - циничен бюрократ,чийто двойник е генерал Томас Питчън на Джак Хокинс,  за които войнишкият живот няма никаква стойност, Блюхер на Серго Закариадзе е само сянка на прочутия военноначалник, а Луи XVIII на Орсън Уелс е  карикатура на мухлясъл старомоден аристократ, чийто време вече е безвъзвратно изтекло.

Затова и в съзнанието ни се натрапва образа на Томлисън, обаятелният войник на Олег Видов, крещящ срещу военното безумие и особено властната харизматична осанка на великия Род Стайгер, създал най – добрия и пълнокръвен образ на френския император в световното кино, при това разкрит проникновено и в дълбочина в минути на триумф, когато се връща на  трона в Париж, на напрегнато очакване преди решаващата битка, получил стомашно разтройство и на финала, осъзнала краха си, но и своето място, което заслужено ще заеме в световната история...

Въпреки че „Ватерло” не постигна очаквания комерсиален успех, ( а си остана и само с номинациите за сценография, костюми и операторска работа от BAFTA и за най – добър филм от „Давид на Донатело” за 1971 г.) се хареса от зрители и критици и ми е много чудно защо Бондарчук не продължава сътрудничеството си с американските филмови творци,  а напротив  - влиза в съревнование с Уорън Бийти, който все пак го изпреварва с прочутия си епос „Червените” през 1981 г., а едва в края на живота си прибягва до услугите на вечния Салиери – Ф.Мъри Ейбрахам, който в неговата екранизация по „Тихият Дон”, създава  поредната си конгениална  роля...

5.В света на Чехов и Пушкин

Бондарчук цени и обича литературната класика.

Той така и не създава съвременен филм като постановчик, но успява да екранизира две от най – трудните за филмиране творби на руската литература – „Степ”(1978) по повестта на  Чехов и „Борис Годунов”(1986) по трагедията на Пушкин.

Сниманвето на „Степ” си е чиста авантюра и от днешна гледна точка , а и ако се върнем 30 години назад.

Това не е най – известната Чехова повест, в нея почти няма действие – малкият Егорушка трябва да пропътува през лятото на 1900 г. прочутата южноруска степ, преди да положи изпит за постъпване в неназованата околийска гимназия на 7 август, но Бондарчук поема риска и създава най – поетичния си филм, подпомогнат от композитора Вячеслав Овчинников и оператора Леонид Калашников, обяснявайки се в любов както към родината си и прекрасната и неповторима руска природа, така и към невинната детска душа, олицетворение на всичко красиво и възвишено в Чеховия свят, около която се въртят като в чуден пъстроцветен паноптикум плеяда одухотворени чудаци, сред които открояваме изпълненията на Николай Трофимов – отец Христофор, Иван Лапиков – Пантелей, Сергей Бондарчук – Емелян, Игор Кваша – Соломон, Инокентий Смоктуновски – Мойсей Мойсеевич, Станислав Любшин – Константин и Ирина Скобцева – графиня Драницка.

Много интересна за анализ и преосмисляне е Бондарчуковата адаптация на Пушкиновия „Борис Годунов”(1986).

Сергей Бондарчук се придържа стриктно към историческата правда, разкривайки началото на смутните времена и полската експанзия в Русия между 1598 и 1604 г., като целта му е чрез камерата на Вадим Юсов и  стряскащата музика на Вячеслав Овчиников в разгара на Горбачовата перестройка да лансира дебат за най – важните въпроси, стоящи тогава пред страната му  - за легитимната власт, реформите, народните страдания и безучастност  спрямо усилията на ръководните фактори...

Обвинен, че е прекалено стилизиран и студен – а такъв примерно е и „Ватерло”, „Борис Годунов” изпреварва времето  си или по – скоро излиза в момента на сваляне от кинотрона на самия Бондарчук – как болезнено е реагирал личи от потресаващо убедително експонираната от него сцена на смъртта на цар Борис Годунов.

Днес спектакълът може да се гледа спокойно и извън злобата на деня, за да се оценят по достойнство както великолепно заснетите батални сцени, така и отличната работа на актьорите Олгерт Лукашевич – Николай Черниховски, Георгий Бурков – Варлаам, Анатолий Василиев – Пьотр Басманов, без да забравяме Фьодор Бондарчук като царевича Бьодор и самият Сергей Бондарчук, изградил с шекспиров сдържан драматизъм своята последна голяма трагедийна роля.

Не случайно дори през 1986 г. филмът претендира за „Златна палма” в Кан и за наградата „Ника”за най – добри костюми на Лидия Нови...

6.По стъпките на Айзенщайн

Кинопътищата на Бондарчук и Айзенщайн се пресичат – при това трикратно.

Сергей Бондарчук  се съгласява да чете с  едва прикрито вълнение дикторския текст във възстановения от Григорий Александров  Айзенщайнов шедьовър „Да живее Мексико!”, появил се на екран през 1979 г.и предизвикал жестока полемика.

Бондарчук отчита опита на именития си предшественик при усвояването и осмислянето на мексиканската природа, бит и нрави, но за директна съпоставка между двамата е трудно да се говори, тъй като финалната новела „Солдадера” от Айзенщайновия замисъл остава незаснета, а Александров в стремежа си да й даде някакъв оформен вид прибягва до ползването на стари вестници, в които стълкновенията са пресъздадени като комикси с продължение...

Работейки върху „Борис Годунов”, Бондарчук буквално поема щафетата от именития си колега, който така и не довършва своята епопея „Иван Грозний”(1944 -1946).

Търсенията му в областта на философското осмисляне на руската история, на мистичната  народна душа, на парадоксите в националната съдба, пълна със самозванци, юродиви и диктатори, на пасивността на народа, тълкувана от управниците му  като тълпа, както и на трагичната орис на самотния и неразбран руски самодържец – САМ и ЕДИН,  е изцяло в традицията на съименника му Айзенщайн, доразвил щедрия си талант в своя последен шедьовър, в който буквално изгаря, след като не се съгласява отново да угажда на главния си меценат Йосиф Сталин.

Не по – малко интересни и любопитни са паралелите между „Октомври”(1927) на Айзенщайн и „Червените камбани”( в частност „Аз видях раждането на новия свят”, 1983) на Сергей  Бондарчук.

Заснетият за 10 -  годишнината от ВОСР „Октомври” на Айзенщайн е поръчков и пропаганден пролетарски комикс, нагло преиначаващ историческата правда в угода на новите болшевишки господари.

Скрит зад търсенията на т.н.си интелектуален монтаж, с които уж разсъждава върху извечните проблеми за властта, религията, обществените реформи и усвояване механизмите на властовите ресурси, Айзенщайн грубо се подиграва с премиера Керенски, сравнявайки го с империатрица Александра Фьодоровна Романова, пее панегерици за Ленин, представен отблъскващо - фалшиво и плакатно от Василий Никандров, записва името си в социалистическата митология с прословутия „залп на Аврора”и превъзнася болшевишките превратаджии, използвали хитро дебатите по време на Втория конгрес на съветите за завземането на цялата държавна власт в Петербург.

Сергей Бондарчук е по – внимателен и по – обстоятелствен, като се опира на документалните свидетелства на Джон Рид в „Мексико в огън” и „Десет дни, които разтърсиха света”.

Той първо снима епопеята „Мексико в огън”през 1982 г., пресъздавайки толкова експлоатираната в киното тема на мексиканския смут през погледа на прочутия журналист Джон Рид – Франко Неро и спътницата му Мейбъл Додж – Урсула Андерс, видели през 1910 г. в доста романтична светлина усилията на легендарния Франсиско Виля – Хорхе Рейносо да поведе народа си на борба за свобода и хляб и против глада – как си приличат всички диктатори по света!

От Бондарчук не може да очакваме друго, освен възвеличаване на мексиканската революция.А точно това се хареса на фестивала в Карлови вари , удостоил през 1982 г.филма му с голямата си награда Кристален глобус.

В тази насока режисьорът влага цялата си неизчерпаема енергия и страст, стигайки до неочаквани визуални открития като „възкръсването” на загиналите хиляди борци във финалните минути на епопеята си.

За критично преосмисляне на горчивия опит от поредния илюзорен революционен експеримент в духа на „Вива, Сапата!”(1952) на Елия Казан или дори на „Панчо Виля”(1968) на Бъз Кулик той няма нито желание, нито възможност да опита.

Но е по – интересно постигнатото от него в „Аз видях раждането на новия свят”(1983).

Болшевишкият преврат е видян през очудения и възторжен поглед на същия Джон Рид и новата му спътница Луиз Брайънт -  Сидни Ром, Александра Колонтай – Елена Финогеева -  е разкрита като смела и волева активистка, чрез камерата на Вадим Юсов и музиката на Георгий Свиридов е екстраполиран мащабно напористия възход на народната стихия по пътя към властта при щурма на Зимния дворец, като вместо залп от „Аврора” постановчикът предпочита по – приемливия директен изстрел от оръдие, разположено срещу вратите на двореца, за да се стигне до френетичната реч на Ленин – Анатолий Устижанинов, оповестил вземането на властта и раждането на новия свят, в чиято интерпретация обаче Бондарчук упорито търси не родения диктатор, а интелигентът, изстрелян по волята на обстоятелствата до върха на държавната пирамида.

Лобопитно е, че на финала на творбата, преди камерата да фиксира възторжените тълпи, залели централните улици на Петроград, камерата на Юсов внимателно минава по вдъхновените физиономии на болшевишките ръководители, сред които освен Ленин и Сталин, с изненада откриваме и познатата физиономия на Троцки...

Гледалият версията на Уорън Бийти вероятно ще отдаде предпочитанието си на американеца, но аз все пак признавам заслугата на Бондарчук при персъздаването на мексиканската революция, която в „Червените” е само маркирана и обективното разкриване на историческите събития между 3 април – слизането на Ленин на финландската гара и 25 октомври 1917 г., когато той става ръководител на нова Русия.

В интерес на истината Бондарчук не се задълбава  в интимнта история на Джон Рид и Луиз Брайънт – в тази област в стихията си е Уорън Бийти, като  дори не показва смъртта на американския журналист, проникновено претворена на екран от Уорън Бийти.

За него е по – важно приобщаването на Рийд към идеите на революцията – сцената със задушевния му разговор с Ленин на финала, както и обективното и неизкривено презсъздаване на драматичните събития от април до октомври 1917 г., разтърсили не само света , но и неговата родина, и посрещнати в началото с толкова възторг и надежди от обикновените хора.

В добавка само маркирам – дори и в този толкова подозрителен от идеологическа гледна точка проект, Бондарчук бяга от ограниченията на класово – партийния подход и се стреми в рамките на допустимото на остане верен на художествената и историческата правда...

7.Най –добрият Шолохов интерпретатор

Сергей Бондарчук създава три филма по Михаил Шолохов.

Друг с такъв принос в рускоезичното кино няма.

По красноречив пример от този за най – добрия киноинтерпретатор на Шолоховия свят аз не мога да посоча.

Това ,че двамата са земляци донякъде помага.

Но има и нещо друго – доверието в таланта на другия.Вярата, че кинематографистът ще се справи със сложните  задачи, които поема.

Тъй като и той, и авторът на литературния текст, са не само приятели, но и съмишленици.

Първият успех идва със „Съдбата на човека” през 1959 г.

А моментът е подходящо избран от самия Бондарчук.

Разгарът на  Хрушчовата перестройка.Вечната тема за Отечествената война – а Сергей Бондарчук е кинопевец на цели две велики отечествени войни от 1812 и 1941 – 45 г.

В добавка – обновлението в съветското кино именно при претворяване на военната тема – с разкриване драмата на обикновения човек, без лакировка и иделогическа мунщровка, без партийни секретари и комисари, без цитати от Сталин и портрети на Жуков.

В ползотворната ниша на „Летят жерави”(1957) на Михаил Калатозов и „Балада за войника”(1959) на Григорий Чухрай и с незабравимите интерпретации на Зинаида Кириенко като Ирина и на самия Сергей Бондарчук като Андрей Соколов.

През 1975 г. Бондарчук представя втората си епична екранизация по недовършения  Шолохов роман „Те се сражаваха за родината”.

Той е показан на фестивала в Кан като кандидат за „Златната палма”,  харесва се, но не получава наградата, тъй като организаторите чакат гения Андрей Тарковски.

Това дава повод на перестроечните критици  да  напомнят на С.Бондарчук, че заради екранизацията по Шолохов за Кан не заминава „Огледалото” , който непременно е щял да бъде премиран(?!), вследствие на което Бондарчук е обвинен както за емиграцията на Тарковски, така и за ненавременната му смърт...

А никой не си спомня, че операторът Вадим Юсов, дал приноса си за новаторското пресъздаване на войната именно в „Иваново детство”(1962) на Андрей Тарковски, отказва по принципни етически съображения да работи с него върху „Огледалото”, предпочитайки поканата на Бондарчук...

През 1975 г. обаче всички се прехласват по епопеята на Бондарчук, оказала се майсторски направена, с  жестоки сблъсъци с немските танкове, с незабравими човешки образи, пресъздадени неповторимо от такива големи актьори като Василий Шукшин – Пьотр Лопахин (последната му значима роля), Вячеслав Тихонов – Николай Стрелцов, Сергей Бондарчук – Иван Звягинцев, Георгий Бурков – Александър Копитовский, Юрий Никулин – Некрасов, Иван Лапиков – старшината Попришченко, Николай Губенко – лейтенантът, Лидия Федосеева – Щукшина – Глаша, Нона Мордюкова – Наталия Степановна , Инокентий Смоктуновски – лекарят и Ирина Скобцева – медицинската сестра.

Функционалната музика на Вячеслав Овчинников и безпогрешната камера на Вадим Юсов също подпомагат ефективно постановъчните услия за създаването на един значим филм с прекрасна пиротехника и незабравими характери,оформили груповия портрет на народния подвиг, което дава основание на критиците още преди повече от 30 години да нарекат творбата  поредната „балада за войника” – при това с пълно основание.

С екранизация на Шолоховия шедьовър „Тихият Дон” приключва ненадейно и доста драматично режисьорската биография на Сергей Бондарчук.

Големият постановчик замисля да прави сериал от 1978 г., за последно говори по въпроса с Шохолов през 1985 г., изтъквайки сериозния аргумент, че не харесва версията на своя учител Сергей Герасимов от 1957 г., като разчетите му са след завърщването на „Борис Годунов” веднага да започне работа по „Тихият Дон”.

Така и става, само че през май 1986 г. той вече не е Големият киношеф, вкл.и в крепостта му в „Мосфильм” – Първо творческо обединение, развенчан е  и  като просяк е принуден да обикаля чиновническите кабинети , за да събере голямата за времето си сума от 20 млн.долара за своя проект.

През 1990 г., когато е най – разочарован от Италия се обажда продуцента Енцо Рисполи с предложение да заснеме 10 – серийна  тв продукция и 3 часова киноверсия на английски за световно разпространение, но при налагането за главните роли на популярни западни актьори като Рупърт Еверет за ролята на Григорий Мелехов, Ф.Мъри Ейбрахам за Пантелей Прокопиевич Мелехов, Бен Газара – ген.Секретов и Делфин Форест за образа на Аксиния.

Големи компромиси прави Бондарчук, но все пак подписва договора и подготвя началото на снимките в Подмосковието и Дон.

Първият снимачен ден е на 19 август 1991 г., денят на пуча на Генадий  Янаев срещу Михаил Горбачов.

Въпреки неблагоприятната конюнктура Сергей Бондарчук снима настървено и в транс по 13 часа в денонощието, завършвайки за 11 месеца през август 1992 г. снимачния процес.

Работейки усърдно,осъществява в началото на 1993 г. грубия монтаж на целия сериал, оказал се от  7 части, както и финия на някои възлови сцени.

За окончателния монтаж, озвучаването и ваденето на сигналните копия остава да мечтае.

Рисполи фалира, целият заснет материал от 160 000 метра изчезва от студиото, оказвайки се в банката, финансирала проекта „Национале дел лаворо”.

Бондарчук е съкрушен, на 20 октомври 1994 г. умира, погребан в Новодевичето гробище, а битката за връщането на „Тихият Дон” продължава още 12 години.

Шеф на филмовите дейци става Никита Михалков, работил  като актьор с Бондарчук във „Война и мир” и единствен, защитил го от нападките на 5 конгрес  на ССК през 1986 г.

За президент на Русия е избран  Владимир Путин, който спечелва за каузата италианския премиер Силвио Берлускони.

Рисполи се съгласява на сделка – продава за 4 млн.долара филмовия материал на шефа на Първи канал Константин Ернст, но само за територията на Русия и ОНД – за останалия свят тепърва  ще умува как да разпространява филма.

С довършването на творбата се заема синът на Сергей Бондарчук, режисьорът на хита „Девета рота”(2005) Фьодор Бондарчук.

Сериалът е сведен до 6 часа, а съпричастност към работата проявява и продуцентът Инокентий Малинкин, като се решава за по – адекватното възприемане на филма Никита Михалков да чете авторския текст, а Максим Суханов, Марина Зидина и Сергей Гармаш да озвучат на руски изявите на западните си колеги Рупърт Еверет, Делфин Форест и Ф.Мъри Ейбрахам.

На 7 ноември 2006 г. „Тихият Дон” доживява своята руска премиера.

За филма съм писал подробно преди  години, но все пак ще посоча, че той е впечатляваща кинотрагедия, реализирана със страст и неподражаемо – драматичен патос.

Той е апотеоз на  доброкачественото старомодно кино, разкриващо цялата сурова истина за жестокия прелом, преживян на Дон през второто десетилетие на 20 век, за разрушаването на стария казачески мир, за неуспялото антиболшевишко въстание, за зверствата, с които се налага съветската власт, за рухването на мечти и надежди за щастлив, сговорен и ползотворен живот, живот не в лъжа и по Божиите закони.

А Бондарчук тачи Божиите правила и се разкрива като вярващ православен както във „Война и мир”, така и в ”Те се сражаваха за родината”,”Степ”, „Борис Годунов” и „Тихият Дон”.

Бита и нравите на казаците са експонирани пищно и стилизирано от сценографа Данило Донати и оператора Даниеле Нануци, а прочувствената музика на Луис Бакалов има съществен принос за цялостното убедително въздействие на сериала.

Вторият актьорски план е стабилен в лицето на Иван Лапиков – Иван, Сергей Бондарчук – ген.Краснов, Борис Шчербаков – Степан, Ирина Скобцева – Василиса Илинична, Владимир Гостюхин – Пьотр Мелехов и Наталия Андрейченко – Дария.

В главните роли нещата са малко по – комплицирани – Делфин Форест като Аксиния е определен провал за постановчика и продуцента, Рупърт Еверет е хазартен избор за ролята на Григорий Мелехов и по скромното ми мнение британският актьор се справя прилично , докато Ф.Мъри Ейбрахам постига изключителен успех като незабравимия и своеобразен Пантелей Прокопиевич Мелехов.

Някогашната си рецензия за филма съм я завършил с евристичната забележка, че неизбежно „Тихият Дон” на баща и син Бондарчук ще заеме полагащото му се място в днешното руско кино, във фалангата на спорните, но и много обсъждани и популярни екранизации като „Децата на Арбат”, „Майсторът и Маргарита” и новата версия на „Доктор Живаго”...

8.Неосъществени замисли

Както всеки голям творец и Бондарчук остава с нереализирани съкровени замисли в своята творческа биография.

В портрета му, посветен на неговата 60 – годишнина и печатан в кн.18 / 1980 , на стр.258 в сп.”Кино и време” авторката Димитрина Иванова загадъчно отбелязва : ”А в бъдещите творчески планове проблясва името на Тарас Булба...”

Така е.Бондарчук планира да осъществи мащабна фреска за казаческите борби срещу полските шляхтичи, придържайки се плътно към безсмъртната Гоголева повест.

Остава само съжалението, че перипетиите по заснемането на „Тихият Дон” попречват на амбицията му да създаде може би своя последен занаменит епос.

А че е имал потенциала за още един шедьовър не се съмнявам.

Трудно ми е да преценя как е щял да осъществи своята постановка, но засега ми остава само споменът от иначе амбициозния опит на Джей Ли Томпсън от 1962 г. да заснеме в Аржентина една приемлива зралищна приказка по Гогол, ангажирайки за ролите на Тарас Булба и неговия син Андрей звездите Юл Бринър и Тони Къртис.

Другата  стойностна версия по тази Гоголева творба излезе през 2009 г.в Русия под режисурата на Владимир Бортко и с учасието на Богдан Ступка като Тарас и Игор Ретренко като Андрей Булба.
В последното си тв интервю от лятото на 1994 г. изненадва с признанието за подготовката на друг мащабен епос - за Александър Македонски, за който, по думите му, осигурил финансиране и който е трябвало да се снима в Узбекистан...

9.Баща ми в мен

Днес Фьодор Бондарчук наистина може да каже като нашия Пенчо Славейков, че носи своя баща  в себе си.

От него е учил занаята на киноактьор – още в „Борис Годунов”, където го виждаме да създава зрелия за годините си образ на царевич Фьодор, а и уменията, необходими за постановъчната си работа.

Затова логично посвещава на бащината си памет своята знаменита „Девета рота”(2005), заявявайки от екрана, че  е  усвоил режисьорското си майсторство от „Те се сражаваха за родината”, затуй без колебание довършва започнатото от Сергей Бондарчук в „Тихият Дон”, по тази причина и имитира баща си, надявайки одеждите на холеричен постановчик, режисиращ неосъществилия се бал на адмирал Колчак – Константин Хабенски с неговата любима Ана Василиевна Тимирьова – Елисавета Боярска в епопеята „Адмиралъ”(2008) на Андрей Кравчук.

И точно затова през 2009 година той се залавя със следващия си свръхскъп и амбициозен проект по братя Стругацки – „Обитаемият остров", последван от драматичния епос "Сталинград",2013...

Тежка е бащината корона, но блазе му който я носи.Особено пък, ако фамилията  е Бондарчук...

Борислав Гърдев