сряда, 21 август 2019 г.

За Вела Благоева, "Царица Теодора" и нравите български


 За Вела Благоева, „Царица Теодора“ и нравите български


Признавам си, че и аз бях изненадан от находката си.
Съвсем случайно попаднах на една малка книжка – „Царица Теодора(Скица из българския живот от XIVвек)“ 1894, изд.на печатница Иван И.Даскалов и сие“.
Авторка на тази малка повест се оказа и позната, и непозната – Вела Живкова – Благоева.
Нейното творчество не се изучава дори в университетите – за нея помня бегло споменаване от Иван Богданов в неговата „Кратка история на българската литература“, част 2, 1970.
А се оказа,че тя е писала и издавала прозаични книги в продължение на десетилетие 1894 – 1904 г. и че е първата ни жена – писателка след Освобождението, която толкова трайно и упорито се е занимава с проза  - преди появата на Евгения Марс, Ана Карима, Анна Каменова, Фани Попова – Мутафова, Мария Грубешлиева…
Замислих се за съдбата й – защо се е случило така с нея?
Все пак имаше един 45 годишен период, в който името на мъжа й беше знаме, той бе провъзгласен за патриарх на социализма на Балканите, на него му се кланяха , но за съпругата му почти нищо не се знаеше – дори тогава, в годините на социализма Вела – Виктория оставаше в сянката на именития си съпруг.
Когото впрочем дълго е издържала с учителската си заплата, когато той е оставал без работа…
Скицата или малката повест на Благоева изчетох на един дъх.
И осъзнах, че Съдбата има пръст в тази ни среща – след като се навършват 160 г. от рождението й и 125 г. от излизането на творбата на литературния ни пазар.
През 1894 г. историческата ни проза прави своите първи успешни стъпки у нас.
В традициите на Раковски – „Българските хайдути“ (1867), Каравелов с неговата трилогия – „Отмъщение“, После отмъщението“ и „Тука му е краят“ (1873 – 1874)  и Друмев – основно с „Нещастна фамилия“ (1860) и недовършената повест „Цар Иван Александър“ (1892).
Но и авторите, а и произведенията им се броят на пръстите на едната ръка – Добри Ганчев с „Борба за самостоятелност“ (1888), Захарий Стоянов с „Христо Ботйов“ (1888), чийто опит за биография считам са първия ни биографичен роман и „Под игото“ (1889 – 1890) на Вазов, който за мнозина тогава все още е звучал и като актуален съвременен епос.
Тепърва започват разкопки, археологически проучвания, създават се значими исторически изследвания и да се превеждат корифеи от Запад и Изток.
Точно в това интересно и преломно време Вела Благоева решава да дебютира като писател със своята скромна скица из живота на българския народ в навечерието на падането му под турско робство.
Сюжетът, който избира авторката , е завладяващ и благодатен -  не случайно нейната „Царица Теодора“ влиза в интересна и предизвикващи размисъл пресечна точка както с повестта на Вазов „Иван Александър“ (1907), така и с поемата на Магда Петканова „Царица Теодора“ от стихосбирката „Изгубен камък“(1933).
Миниповестта на Благоева е изцяло в руслото и традициите на възрожденския ни опит.
Тя е написана с вдъхновение,компетентност, патос  и страст, чете се без  усилия, стегната е и увлекателна като дискурс.
Авторката съсредоточава вниманието си най – вече върху основните персонажи – цар Иван Александър , двете му съпруги , великият логотет Самсон и децата му Мария и Инас, както и царският тъмничар дядо Петър.
Останалите персонажи присъстват в повествованието за цвят, изградени са с едри щрихи, но често и като сенки, с анонимно присъствие.
Благоева умее да създава атмосфера, да формулира ясно проблемите, които я вълнуват, свързани със съдбата на България и народа й във върхов за нея момент, да води диалог.
Тя не държи да плете хитра и усложнена интрига, да разтяга разказа.
Напротив – стреми се по най – краткия начин да пласира героите си  и конфликтите, в които се оплитат, да даде прилична характеристика на персонажите и да разкаже безхитростно, но занимателно за една семейна драма, която, признавам си, и днес звучи грабващо и завладяващо.
Освен това умее с четката на вещ майстор да рисува природни картини и да пресъздава с учудващо ярки детайли живота в българската столица Търново в неговото многообразие и динамика.
Тя  използва като канава познатата история за развода на цар Иван Александър с царица Теодора и повторната му скандална и съдбоносна женитба с еврейката Сара, но я дообогатява и претворява в друг ракурс и светлина.
Царската  изневяра и повторна женитба на Иван Александър са налице, но събитията преминават през взора на великия логотет  - министър – председател Самсон, влиятелен, вещ в държавните дела и със състрадателно сърце евреин, който обаче е недолюбван от болярите в двора колкото заради етническия си произход, толкова и поради качествата си, с които е заслужил високия си пост.
Неговата дъщеря Мария първоначално е увлечена по смелия и благороден рицар Инас, дошъл от Испания и Маджарско, който впоследствие ще се окаже неин брат.
Мария е красавица и с ангелска душа, но точно нея пожелава царят за своя съпруга и именно тя става онази покръстена Теодора, останала в народното съзнание повече от шест века.
В Инас пък се влюбва Ирина, дъщерята на тъмничаря дядо Петър и се получава класически любовен триъгълник.
Конфузната ситуация получава своето разрешение след енергичната намеса на патриарх Теодосий, който с поредица от премерени действия разгонва не само богомилите – а Ирина е такава и дори е „съвършена“!, но и юдеите, които вече имат значително икономическо присъствие в столицата и вследствие царската женитба дори почват да се мислят за избрани и призвани.
Вследствие на тези гонения Самсон си подава оставката и заедно с влюбените Инас и Ирина напуска страната.
Мария – Теодора остава в Търново, тъй като вече е станала майка – родила е Иван (Шишман)и трябва стръвно да се бори за правата му като престолонаследник в едно откровено враждебно и подозрително обкръжение…
Позволих си по – подробно да разнищя сюжета, за да може всеки да добие представа за скицата на Вела Благоева.
Повестта , освен актуални паралели със съвременността й  - най – вече по отношение народната съдба и вечната жажда за власт пи привилегии, които тресат сънародниците ни през цялото съществуване на България, е интересна и с деликатно, но пряко поставеният въпрос за междуетническите взаимоотношения в средновековна България, когато най – вероятна заради една царска прищявка се посяват  семената на антисемитизма у нас…
След прочита на „Царица Теодора“неизбежно прониква в съзнанието ми важен и тревожещ въпрос – защо тази иначе грамотно написана и необходима за литературата ни повест – прощъпалник в историческата ни проза, не получава полагащото й се внимание и не е приета адекватно от тогавашната ни критика.
Тръгвам от най – баналното – вероятно тъй като Вела – Виктория е жена – а тогава на жените е позволено основно да пишат поезия – примерът е Екатерина Ненчева.
На второ място – Вела има особен семеен и родов статус – тя е съпруга на водача на българските социалисти Димитър Благоев, но същевременно е сестра на Георги Живков – бивш регент и просветен министър при Стефан Стамболов, един от стълбовете на Народно – либералната партия.
При излизането на повестта Стамболов пада от власт – 19 май 1894 г., започва изкоренявана на „стамболовщината“ у нас, създава се Народната партия на 1 юни 1894 г., предстоят  свирепи битки за властта – еманацията на които са проведените на 11 септември 1894 г.парламентарни избори, спечелени от народняците с терор и демагогия.
Меко казано обстановката не позволява почтено и задълбочено осмисляне повестта на Вела Благоева.
Слава Богу, тя не се отказва от писането – издава и други книги – „Процес“ (1898), „След бурята“(1904), „Две повести из народния живот на българите“(1904), мисли за биография на брат си Георги…
Но е повече от ясно, че е приела с горчивина мълчанието и недомлъвките, които са битували около „Царица Теодора“, повест със свои безспорни качества, която трябва да се преосмисли задълбочено и заеме своето достойно място в българската проза.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев


събота, 27 юли 2019 г.

За един велик актьор и неговата последна голяма роля




            За един велик актьор и неговата последна голяма роля
Името му е Джон Гилгуд.

Той е от поколението на легендарните английски актьори, утвърдили се с Шекспировия репертоар през 30 – те години на миналия век и направили след това шеметна световна кариера, вкл.в киното и тв.
Бяха известни на всеки почитател на изкуството им  - Гилгуд, Лорънс Оливие, Майкъл Редгрейв, Ралф Ричардсън,Едит Евънс, Робърт Морли…
Гилгуд има дълга и плодотворна кариера, продължила повече от 75 години!
Сред най – известните му изяви в театъра отделям  „Ромео и Жулиета“ (1935), „Чайка“ (1936)„Три сестри „ (1938), „Престъпление и наказание“ (1946), „Вишнева градина“ (1954) и „Едип цар“ (1968) , а в киното това са  „Тайният агент“ (1936), „Министър – председателят“ (1941),„Ричард III“ (1955), „Бекет“( 1964),“Камбани в полунощ“ (1965) „Убийство в Ориент експрес“ (1974) и „Артър“ (1981), за който заслужено печели „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.
Той приема ролята на  проф.Аарон Ястроу от Джон Хаусмен, изиграл я в екранизацията на първия роман на Херман Уок „Вихрите на войната“ от 1983 г.
Във „Война и памет“ (1988), продължението на сагата за Втората световна война и екранизация на едноименния роман Гилгуд е вече на 84 години и самото му наемане крие известен риск, който обаче впоследствие е напълно оправдан.
Двата романа на Уок са много популярни в САЩ и е било въпрос на време да бъдат екранизирани ,добивайки своя плът и облик в типично холивудските стандарти на онези години.
За щастие може би  заради темата, а и поради амбицията на сценариста, постановчика и изпълнителния продуцент Дан Къртис, авторът на „Мъртва нощ“ (1977), шефовете на „Парамаунт“  и  ABC подхождат към проекта с необходимия респект, давайки възможност на Къртис да реализира може би най – мащабната, обхватна и пространна 19 серийна  епопея за Втората световна война, появявала се на малък екран.
Ще посоча, че сериалът по двата романа , известен и у нас, е разделен на части – 7 плюс 12, а не на епизоди, като повечето са с продължителност между 120 и 150 минути – общо 41 часа и 43 минути!, въпреки че се гледа с непресекващ интерес, ако  е налице нужната нагласа и сетива за това, че за реализацията му не е щадено финансиране от 110 милиона долара  и  е  сниман с цел търсена автентичност на различни локации по света – от Полша и Хърватска, през Италия , Германия и Англия, до Канада и Хавайските острови…
Амбицията  на създателите на епоса е да пресъздадат Втората световна война колкото се може по – цялостно и обстоятелствено, с нужната сериозност и точност, но преимуществено от американска гледна точка и държейки сметка за трагедията, преживяна от еврейския народ, която ни е известна като Холокост.
В епопеята на Дан Къртис основно място се отделя на съдбата и перипетиите, които преживява проф.Ястроу.
Ще отбележа, че преди да започне снимките на „Война и памет“ Къртис прави няколко важни и чувствителни замени в актьорския си екип  отпреди пет години като титулярът Джон Хаусмен  е заменен от Джон Гилгуд.
Сега ми е напълно ясно защо е наложена тази рокада.
В интерпретацията на Хаусмен от „Вихрите на войната“ проф.Ястроу е преди всичко бохем, хедонист и ерген- космополит.
Типичен представител на интелигенцията от 30 – те години на миналия век, която предпочита лукса и аполитизма, за да води безметежно съществуване.
Във „Война и памет“ обаче страстите около съдбата на проф.Ястроу се сгъстяват до огнено червено и на постановчика му е бил нужен съвсем друг тип актьор.
Едновременно да е знаменитост, любимец, но и с капацитет в сферата на високата трагедия.
Такъв като Джон Гилгуд.
Неговият Ястроу е не само ерудит и суперсециалист по еврейска история и по арките на император Константин, но и интелект, с привидно мек харакктер, готов на сътрудничество и компромиси.
До определен предел, отвъд който идва предателството и самоунижението.
Одисеята на Ястроу на Гилгуд е всъщност трагична версия на приключенията на скитника – евреин.
Роден във Варшава, направил академична кариера в САЩ, заселил се в Сиена, Италия в най – неподходящото време, задълбочен в проучванията си, когото вихърът на войната ще подложи на най – сурови изпитания.
Той , племенницата му Натали – Джейн Сеймур  и синът й Луис – Хънтър Шлезинджър , ще минат през деветте кръга на ада в опит да се измъкнат от лапите на Гестапо и СС,както и на демоиничните им преследвачи-  Вернер Бек – Бил Уолис и Милтън Джонс – Адолф Айхман, започвайки  митарствата си  от Сиена, Неапол и Марсилия и стигайки до райското гето Терезиенщад в Чехословакия и крематориума на Аушвиц.
Натали ще има късмет да се разболее от тиф и да оцелее в Париж, Луис ще бъде затрупан от телата на разстреляните концлагеристи в покрайнините на Чехословакия.
Накрая и според изискванията на хепи енда и двамата ще бъдат открити  - във Франция и Англия  - от амбициозния и неотстъпчив съпруг и баща Байрън Хенри – Хард Бохнър.
Ястроу ще премине през всички етапи на страданието, ще бъде старейшина в Терезиенщад, ще сътрудничи с нацистките си мъчители, ще се стреми да запази човешкото си достойнство и накрая просто ще пренебрегне колаборацията.
Ще се грижи за обучението и възпитанието на своите ученици,  ще се върне към традициите и вярата, ще прегърне Талмуда, ще запее древните еврейски песни  и с високо вдигнато чело, уповавайки се в Бога, ще приеме като страдалец ,мъдрец и светец, мъченическата си смърт чрез задушаване  в Аушвиц, малко преди края на войната.
Следих внимателно играта на Гилгуд във всичките 11 части с негово участие.
Страхотна, обрана, премислена, вдъхновена, ефективна и изключително въздействена работа.
Роля, създадена на един дъх и с много любов от един от корифеите на световния театър и кино в залеза на неговия живот.
Гилгуд не блести с отразена светлина в сериала, а е равноправен със знаменитите си колеги като Робърт Мичъм – Виктор Хенри,Топол – Берел Ястроу,  Шарън Стоун – Джени Хенри,Стивън Беркоф – Хитлер, Джейн Сеймур – Натали Хенри, Харди Крюгер – маршал Ромел и Ралф Белами – Франклин Рузвелт.
Поредицата приключва излъчването си преди 30 години – на 14 май 1989 г.
Успехът е заслужен и категоричен.
Сериалът получава три награди „Златен глобус“ през 1989 г. – за най – добра мини – серия и за поддържаща мъжка роля – на Бари Бостуик  - Астър и Джон Гилгуд - Ястроу.
Когато печели дълго мечтаната награда Гилгуд е на 86 години.
Той ще се снима до самата си смърт през 2000 година, но завинаги ще остане в съзнанието на публиката със своята последна голяма и значима роля на проф. Аарон Ястроу във „Война и памет“.
Нека да си спомним с умиление и любов за този корифей на изкуството, от чието рождение на 14 април се навършиха 115 години…
Борислав Гърдев

вторник, 9 юли 2019 г.

Непреходното значение на "Някога" на Дора Габе


Непреходното значение на „Някога“ на Дора Габе


Предполагам, че не само аз оценявам големия принос на Дора Габе в развитието на детската ни литература  - особено през 20 – те - 40 –те години на миналия век.
Габе се насочва към творчество за деца като утвърдена поетеса, с издадения сборник „Теменуги“ от 1908 г., на който са бабували Яворов и Боян Пенев.
Тя дебютира в „Златна книга за нашите деца“ на Александър Божинов през 1921 г.
Окрилена от успеха на сборника  започва да пише импресии, стихове, повести и романи за малките, които са настолни книги за поколения български деца.
Без съмнение създаденото от нея влиза в златния фонд на детската ни литература.
Тези й творби възпитават в нравствена чистота, като в тях няма дидактика и морализаторски уклон.
Чувства се най – вече доверието и уважението към малчугана, откриващ тайните на живота на базата на  своите емоции,въображение и интуиция.
Особено място в творчеството на Дора Габе заема сборникът „Някога“, от чието излизане се навършват 95 години.
Това е всъщност цикъл от мемоарни импресии,“ психологически етюди в поетична форма“,според сполучливото определение на Владимир Василев,верига от спомени и наблюдения.
В тях ценното, важното е разкриването на инициацията на малкия човек като процес, като адаптация към природата, заобикалящия го свят и обществото на големите.
В „Някога“ впечатлява свежестта на възприятието, поезията на детската впечатлителност и лично творчество.
В книгата  се съдържат и послания към възрастните – да уважават детския интелект, познанията, постигнати на базата на личен опит и усилие, да се съобразяват с чувствата на най – малките , както и с особеното място, което заема природата в тяхното мировъзрение.
„Някога“ (1924) е  триумф на Дора Габе в областта на циклизираната  субективна лирична проза и веднага превръща авторката във водещо име в детската ни литература.
Не случайно през 1925 г. Министерството на народната просвета и възлага – съвместно със Симеон Андреев – да редактира поредицата „Библиотека за най – малките“.
Самата тя затвърдява успеха си с поредица от качествени книги с детска поезия и проза – „Калинка – малинка“ (1924), „Звънчета“ (1925), „Малкият добруджанец“ (1927), „Мълчаливи герои“ в две части (1931 – 1940), „Когато бях малка“ (1939) „И ние малките“ (1946)…
Това е класическият фундамент, непреходният принос на Дора Габе в родната детска литература.
С този масив се възпитават децата на България да бъдат любознателни, упорити, съобразителни,грижовни, да обичат  родителите, родната си земя, своето отечество и ако се наложи дори да се жертват в името на неговото добруване.
В началото е „Някога“ – безценният шедьовър, с който нашата литература за деца и юноши получава своята художествена пълнота и завършеност.
А след това?
Ще дойде приобщаването към новата ОФ власт, неизбежните компромиси, писането на откровено поръчкови книги като „Вела“ (1946) и „Майка Парашкева“ (1971), докато авторката  преоткрие себе си и постигне  равновесие  в „Слушането най -боли“ (1962) и „За всички дечица“ (1969).
Но както се казва – то е вече друга история…
Защото остават незабравимите и актуални и днес разкази, повести и стихове, с които малкият българин се научава да бъде човек и гражданин – неусетно, ненатрапчиво, но ефективно и въздействено.
От жена, която по волята на съдбата и заради голямата си любов към Боян Пенев, се е самоотрекла от великата си мисия на майка.
Но която за сметка на това притежаваше уникален  и щедър талант, раздаден без остатък на най – малките, които  я обичаха искрено и сърдечно.
Те и днес продължават да четат с упоение и възторг нейните книги – скъпоценен влог в съкровищницата на българската детска литература.
Борислав Гърдев

вторник, 30 април 2019 г.

Човекът - оркестър Ники Илиев


Човекът – оркестър Ники Илиев


1.Кой е той?


Николай /Ники / Илиев е роден на 10 октомври 1981 г. в София.
Майка му е известната дерматоложка  във ВМА д – р Мирослава Кадурина, сестра на актьора Георги Кадурин, а баща му е познатият театрален режисьор , сценарист и продуцент Бойко Илиев.
Младият Николай потегля по бащините стъпки и след  френската гимназия „Ламартин“завършва кино и тв режисура в Нов български университет.
Фен е на ЦСКА, обича от певците Стинг и Барбра Стрейзанд, не харесва фолка, не се смята за звезда, не вярва, че в момента може да спечели „Оскар“, раздразнителен е, леко темерутест,не би станал шофьор на боклукчийска кола, не би се снимал в порно филм, не обича да е център на внимание и все гледа някъде да се скрие, не харесва да дава интервюта, тъй като го питат едни и същи неща…
От 2000 г. е в бизнеса.
Едновременно е успешен манекен за агенция „Ексграунд“  - до 2004 г. и е водещ на две популярни телевизионни предавания – „Мело Тв  Мания“   - 2000 – 2005 и „Елегантно“ - 2007.
Въпрос на време е да се насочи към амбициозни професионални изяви.
Избира не театъра, а киното и телевизията.

2.Актьорски изяви


Ники Илиев започва самостоятелната си артистична кариера с…видеоигра.
Казва се „Бомбардировката“, снимана е в Русия  през 2003 г. и е на английски език.
Той е в света на аудиовизуалните изкуства достатъчно дълго време, но е важно да уточним, че извън своите продукции като постановчик, останалите му изяви са или скромни и безмълвни участия в евтини американски екшъни или поява за престиж в добри италиански продукции, в които обаче няма сериозни задачи.
Първата му изява в американски филм, сниман у нас е „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър.
Има в актива си още осем заглавия, но нито едно от тях не мога да го отлича като важно и значимо.
А съм ги гледал всичките – в „Човекът – акула“(2005) на Майкъл Обловиц или в „Комарът“ (2005) на Тибор Такач – иначе излезли като копие под индиго, той дори  e трудно откриваем.
Има скромно присъствие в „Представление под команда „ (2009) на Долф Лундрен – Ейд, докато в „Магма“ (2006), се подвизава като турист №1, който дори произнася две реплики, съмнявайки се в опасността от вулканичната активност на планетата…
Може би най – любопитно е участието му в „Каменно  чудовище“(2008) на Деклан О`Брайън.
Сюжетът е вторичен, рециклиран, някаква странна смес от каменен „Кинг Конг“, „Хищникът“ и „Властелинът на пръстените“.
Разказва се легенда за свирепо чудовище, в което се е превъплътил древен магьосник, което може да бъде унищожено само от наследника на Лазар – Джейсън – Чад Майкъл Колинс и то с рицарски меч с вграден елмазен камък….
Срещу чудовището се мобилизират най – смелите хора на българското село Иваново, начело с кмета  - Хари Аничкин и полковника – Джон Полито, които , разбира се, говорят много добър английски.
В групата на ентусиастите е и Ники Илиев - Йохан, слънчев, красив, привлекателен левент.
Той зарежда РПГ – то при схватката с чудовището на Тони – Алисия Лагано, как след това двамата няма да се  влюбят?!
Илиев има известни затруднения в изказа си, но все пак започва свалката с култовата реплика – „Значи ти обичаш големи пушкала / оръжия /?“, за да стигне на финала до прочувствената молба, паднал на колене с пръстен в ръка  – „Ще станеш ли моя жена?“
Коя американка ще устои на подобен зов?
Естествено и Тони скланя бързо, като дори остава – както се разбира от последната й реплика – временно в селото – заради своя любим , но и за да се подготви за семестъра си, тъй като е студентка.
А чудовището?
То, естествено е унищожено – само че Джейсън трябва да измъкне меча  от злодея – маниак Димитър – Дейвид Филиоли и да го забие в каменната настилка пред  могъщия исполин…
Наистина това е странна шарада, селска приказка, евтино заснета легенда, с привкус на кич и лека усмивка, но се гледа с любопитство и може би затова „Юнивърсъл“ са поели ангажимента, да я разпространят по света като тв филм.
В италианските продукции нещата не са по – розови – в „Кланът“ (2005) на Кристиан де Сика, иначе прилична комедия за приключенията на двама чешити в САЩ, правещи се на Франк Синатра и Дийн Мартин, Илиев се мярка в полицейски арест, където заедно с останалите арестувани тактува известен шлагер с крака, хилейки се умилително, в „Сорая“ (2003) на Лудовико Гаспарини персонажът му  няма име, а в много сериозната и амбициозна  сага на Карло Карлей „Генерал дела Ровере“ (2011) все пак получава  интересна второстепенна изява като затворника Гуидо.
Като че ли най – интересните актьорски задачи той  има под ръководството на руски постановчици-след стажа при Джанек Файзиев в „Турски гамбит“ (2005), приличен екшън  за освободителната руско – турска война, той доживява главната роля  - на сина на гръцки милиардер в мелодрамата на Александър Замятин  „Пепеляшка“ (2008).
Тук вече  може да разгърне своя талант, да докаже, че освен перфектна визия е в състояние да създаде  жизнено правдив и убедителен образ, да влезе в спецификата на мелодрамата, да  играе – при това успешно – сервитьор, борещ се за чувствата на своята любима – Наташа  - Евгения Лоза, която на финала завежда на сватбено тържество…
Такива роли – и то под ръководството на други постановчици – идват много рядко при Ники Илиев.Сещам се за още една – на плейбоя Мартин Константинов от сериала на Станислав Дончев „Забранена любов“ (2008).
В него играе с лекота и чар – сякаш себе си ,като  се сблъсква на снимачната площадка с бъдещата си партньорка и съпруга Саня Борисова, подвизаваща се като сестра му Елица, къпейки се в народната любов.
Не бе шега работа – шведските собственици на „Нова телевизия“ не искаха да инвестират в проекта след първия сезон, но след народни протести сериалът се върна в ефир, доживявайки три сезона и 299 епизода!
И още нещо  – в него, покрай  гостуващи знаменитости като Тити Папазов, Лора Крумова, Любо Киров, Милен Цветков и Цветанка Ризова, отбеляза своя тв дебют министър – председателят  Бойко Борисов, който в прегръдката на Анастасия Константинова – Диана Любенова обещава, че първо на нея ще й каже дали ще се кандидатира за премиер...
Няма да коментирам темата за партньорките и любимите на Ники Илиев -  не съм слуга в жълтата преса – само отбелязвам, че в обятията му са били красавици и звезди като Ивет Лалова, Саня Борисова и Даяна Ханджиева.
Ще посоча друго – че той максимално ефективно използва визията и външните си данни, за да се пласира успешно в ефектни роли в късометражки - "Поради непредвидени обстоятелства" (2019) на Петър Чивийски - крадецът, на малкия екран – независимо дали е в реклама на „Avon“  - „Attraction Rush „ (2015), дали е член на жури във формата „България търси талант“ (2013) , дали е гост – при това – пълноценен и равнопоставен – на Слави Трифонов в „Шоуто на Слави“на 11 февруари 2014 или в „Мармалад“ на 2 декември 2017 г., заедно с Иво Аръков  и „Черешката на тортата“ на 20 декември 2018 г. с Ралица Паскалева, Катерина  Евро и Георги Мамалев…

3.Маркирам годината на неговия триумф като популярен актьор – 2008.

Тогава той се решава на следващия си дързък ход – на гребена на известността  да смени
амплоато си и да поеме пълната отговорност за продукциите , в които работи – като постановчик, сценарист,актьор и продуцент.
И защо не?
Завършил е кино и тв режисура, остава да приложи наученото в практиката.
Само че при него режисирането на филми се оказва „семеен бизнес“.
Той отказва да търси държавна подкрепа, не се надява на помощ от НФЦ, финансиране осигурява по частен път – мълвата дълго говореше, че мама щедро го спонсорира, въпреки че аз смятам, че парите се осигуряват от други негови участия и дарения, но вече повече от десетилетие той упорито и последователно работи като постановчик.
В началото е „Кажи здравей на татко“ (2007).
Илиев е само на 26 години, когато застава зад камерата като ръководител на филмов екип.
Не му липсва дързост – ама никак!
И все пак поема разумен риск – екранизира позната пиеса, дело на Анна Петрова, разчита на баща си за сценария и като продуцент, вероятно получава нужните скъпоценни напътствия и при кастинга, тъй като изборът на актьори при него се оказва безупречен.
Самият той поема централната роля на Борис, а в актьорския екип блести с неочаквано добра артистична интерпретация Елена Кънева като Мути.
Историята е камерна, семпла и достатъчно мелодраматична, за да избие в кич.
Илиев обаче овладява страстите, режисира дръзко и хладнокръвно, поема тежестта на водещата изява, но обръща внимание и на учудващо функционалната визия на оператора Славчо Димитров, разказвайки простичко, но уверено една покъртителна човешка драма за подменени деца и закъсняла среща на потънала в бремето на потулените срамни тайни майка Ади – Симона Попова с порасналия й сменен син - Ники Илиев…
Гледах филма с внимание и симпатия и се чудех защо Илиев не си е потърсил хонорара от Евтим Милошев  -  за Бога , та историята с подменените бебета е фундамента на най – популярния ни днес тв сериал „Откраднат живот“!
В мрежата ми попадна и мини новелата „Един мъж извън града“ (2010)
Тя се оказа първообраза на следващия му вече много по – успешен и популярен филм – „Чужденецът“ .
Тази продукция я гледах в родния си град през лятото на 2012 г.
Веднага ме впечатли с демонстрираната увереност и стабилен професионализъм на сценарист – постановчик, изявяващ се и като Калин, умението му да създава интрига, свежо и празнично настроение, да ръководи екипа си с някаква невидима въздушна лекота и непосредственост, които се усещат във филма, гледащ се на един дъх и доставящ много приятни емоции и размисли, вкл. за куриозите при сблъсъка на различни култури и за приобщаването ни към европейските ценности.
В „Чужденецът“ запомних  Любомир Ковачев като Жерар в първата си главна роля, Саня Борисова – наложена за ролята на Магдалена, която иначе никак не й подхожда, Елен Колева – много органична и смешна като Стоянка, Асен Блатечки –  забавен като полицай, почитател на каратето и разбира се световната знаменитост Кристоф Ламбер, подвизаващ се неподражаемо като Винсент.
Две години по - късно Ники Илиев ни изненада приятно със следващата си свежа комедия „Живи легенди“.
Нея съм я гледал с интерес и желание два пъти и винаги съм оставал с повишено и слънчево настроение.
Този човек сякаш има мисия да пресъздава  светлата страна на живота, да вдъхва кураж и увереност, да ни кара да вярваме в мечтите си, подтиквайки ни към осъществяването им.
Защото именно за това става дума в „Живи легенди“ – за желанието на група приятели да се съберат 13 години след бала им, за да помогнат на своя другар Павел Огнянов – Орлин Павлов, но и за да се срещнат и разберат как ги е променил животът и дали още вярват в своите цели.
Ники Илиев е съсценарист на филма, поемайки и важната роля на Боян.
Разбира се, звездата е Орлин Павлов , играещ свежо и непосредствено добродушно непораснало дете, за което полагат завидни грижи всички негови приятели.
Отбелязвам със задоволство и приличните постижения на Саня Борисова – този път на място като Хриси, Димо Алексиев – Мартин, Любомир Ковачев – Дончо, Георги Кадурин – Юлиян, Яна Маринова – Моника, Анна Мария Петрова – Гюзелева – Маура и естествено Микеле Плачидо, съгласил се да играе малката, но възлова роля на Кристиано Негри.
„Нокаут“ (2017) е най – амбициозният и цялостно завършен филм на Ники Илиев.
Писал съм за него доброжелателно ревю и не се отричам от думите си и сега.
Филмът е микс от мелодрама и спортно стълкновение, опитва се да опитоми и приобщи една към друга две толкова различни и отдалечени култури като американската – в частност нюйоркската и българската.
Направен е с лекота и ентусиазъм, с желание и любов.
Финалът не ми хареса още при гледането му в киносалона – прекалено захаросан и немотивирано смачкан, но такъв го е искал и представил сценарист – режисьора Ники Илиев.
„Нокаут“ е поредната сага за прекършената и неосъществената мечта – в случая главният герой Арън иска  да стане знаменит шампион по кикбокс, но е направена с вещина и финес, държейки сметка за класически образци като „Роки“ (1976) на Джон Авилдсън и предоставяйки възможност на куп талантливи родни актьори да направят интересни и характерни превъплъщения – Башар Рахал – Майкъл, Диана Любенова – Евелин, Саня Борисова – Жана , Орлин Павлов – Боби,Александър Кадиев  - Рамбо …
Освен всичко друго като негов фен Илиев пресъздава убедително и непосредствено двубоя по кикбокс  между Арън и Боби – Орлин Павлов.
По традиция и в този си опус Илиев разчита на голяма, но вече тв звезда, която да изнесе на плещите си този нетипичен и рисков проект.
Изборът на Гари Дърден, познат от „От местопрестъплението“ е успешен, важен и необходим.
Дърден внася именно онази доза увереност, непосредственост, непукизъм  и нега, с които героят му ни печели безапелационно, без непременно да затъва в блатото на познатите мелодраматични клишета.
2018 се оказа важна  и интересна година в кариерата на режисьора Ники Илиев.
На 5 януари е премиерата на „Нокаут“, а след това той директно се насочва към реализацията на епизоди на два от най – популярните сериала на годината – „Скъпи наследници“ и „Полицаите от края на града“…
В „Скъпи наследници“ , иначе дело на Тодор Чапкънов, той снима пилотния, най – важен епизод, в който се заформя интригата с желанието на дядо Дочо Дочев да дари 1,2 милиона евро на своите наследници от село Бели Вит при условие, че няма да го  напускат  за повече от 12 часа.
Продукцията bТV се оказа най – мащабната в родната ни тв история, разпростря се в цели 170 серии, наложи се да се излъчва на два пъти, но задържа зрителския интерес, гледа се с внимание , а образите на Борис Йотов – Орлин Павлов, Ана – Лорина Камбурова, Катерина – Даяна Ханджиева, Косьо – Георги Кадурин, Милица – Койна Русева, баба Злата – Цветана Манева, Иван – Валентин Танев, Цветан Конов – Веселин Калановски, Ленин – Филип Аврамов, Чавдар Колев – Китодар Тодоров, Румен - Любомир Ковачев,Калин – Иво Аръков и Георги Пенчев – Михаил Билалов, станаха нарицателни.
В началото обаче бе пилотния епизод, заснет от Ники Илиев…
Не така успешно приключи авантюрата му с „Полицаите от края на града“.
Ако и да е правен по испански образец – „Хората на Пако“, да му е осигурено завидно финансиране и ангажиране на куп звезди – от Герасим Герасимов – Геро – Пацо и Румен Угрински – Калата до Димитър Рачков – Ангел Господинов и Васил Василев  - Зуека – Гого, без да забравяме Александра Раева – Силвия Желязкова, Станислав Пищалов – кметът и Марта Вачкова – медицинската  сестра, сериалът се оказа плоско комедийно шоу , с изстискан хумор, преиграване на ангажираните знаменитости и куп нелепи и необмислени конфликти, което наложи бързото му производствено приключване в два сезона със само 25 епизода.
За спасяването  честта на сагата не помогна и самият Ники Илиев, иначе режисирал вещо деветия епизод от първия сезон „Инстинктът“, показан на 6 април 2018 г.
4.
Натрупаният – и горчив – опит от работата в тв, води до важно прозрение, оказало се определящо за по – нататъшната режисьорска кариера на Ники Илиев.
Колкото неочаквано, толкова и логично и закономерно той прозира ограничените възможности на телевизията, обръща й гръб и във възлови за него интервюта твърди, че бъдещето на киното е в интернет.
Без да губи излишно време той реализира следващия си много успешен замисъл  - тийн мистъри проекта „Килерът“.
Това е вторият – след „Пъзел : Похитени“ наш уеб сериал, реализиран и разпространяван от „7  Тalents“ по канала vbox7.com.
Много бързо сериалът набра популярност, първият сезон триумфира, което наложи в движение снимането и излъчването на втори , а след това и на трети, като първият епизод от него, излъчен на 30 април 2019 г.,  регистрира 40 884 споделяния!
Аз самият редувах гледането на „Похитени“ в сряда  и „Килерът“, очаквайки  с нетърпение вторник и петък, когато се излъчваха новите епизоди от шоуто на Ники Илиев.
Няма съмнение, сериалът, вариращ между 10 и 21 минути, е заснет с вещина и неподозирано майсторство.
Ако и да е камерна драма, реализирана с обичайни и скромни изразни средства, без излишни напъни и зашеметяващи визуални ефекти,“Килерът“ притежава мрачна , завладяваща атмосфера, гледа се напрегнато и в транс, напомняйки такива образци в жанра като   „Крайпътна къща“ (1989) на Роди Харингтън , „Туийн пийкс“ (1990 – 2017) на Дейвид Линч,романите на Стивън Кинг...
Кастингът е свеж и силен.
Открояват се модификациите на Надежда Петрова  - Зара, Димитър Горанов – Флинг – Калоян, Ралица Добрева – Николета и най – вече на Деян Каменов – Боян.
Възлова роля на Дамян има и самият Ники Илиев.Без да забравяме красавицата Диляна Попова като Жената в бяло...
Направен с вкус , умение и внимание към детайла, „Килерът“ се следи с голям интерес и както се изразява образно  потребителката Дженифер Костадинова -  „Нямам думи.Този уеб сериал става все по интересен.“
5.Накъде ще продължи творческото развитие на Ники Илиев е въпрос с повишена трудност.
С годините той не само узрява и помъдрява, но явно растат и амбициите му.
Вече е ясно, че трябва да се приема на сериозно, а не като детето на тате или синчето на мама.
Утвърден като добър професионалист, с прилични актьорски и стабилни постановъчни прояви, предполагам, че ще се изправи пред нови предизвикателства, с каквито не всеки по нашите географски ширини би се справил.
Кой, ако не той и кога, ако не сега? Със "Завръщане" (2019) например...
И точно с него.
Той силно напомня френската класика "Славната компания" (1936) на Жулиен Дювивие, но, за разлика от нея, има хепи енд.
Естествено, след поредица от трагикомични и абсурдни стълкновения и конфликти.
Трима пришятели се върщат в Пловдив слеед четвърт век, уж,за да спасят от продаване къщата на четвъртия от дружината - Алекс - Ники Илиев.
Той е в конфликт с братовчед си Бранимир - Башар Рахал, неприет в миналото в тяхната компания, но съэщевременно е във финансови затруднения, као и да помпи бицепси и да учи децата на тайните на джудото.
Приятелите му обединяват силите си с него, за да са борбен тим и да участват в три напрегнати състезания - по гребане, колоездене и крос - маратон, като след достойното си представяне трябва да защитят благородната кауза, заради коьто са се събрали.
Проектът е провален от Алекс на финала на маратона, но щастливият финал идва след една великолепно поднесена среща на Бранимир и неговия дядо - Стефан Данаилов, който го заклева да не продава наследствения имот.
Съвестта проговаря във внука, той къса решението за придобиване на къщата чрез съдия - изпълнител и на финала ПЕТИМАТА приятели са заедно на върха на едно от пловдивските тепета.
"Завръщане" е свеж и приятен филм, разпръскващ силни и неподправени емоции.
Той е привидно лъскава и сладникава приказка по холивудски, но същевременно е въздействаща история за нашата памет, семейни ценности, цели в живота, за взаимоотношенията както в малката приятелска общонст, в която винаги има скрити тайни, така и между поколенията, а и между тези от нас, които избраха да живеят в България и другите, които са я напуснали.
Заснет стилно и изискано от Кирил Вълчанов,с любов и вдъхновение, "Завръщане" се оказва най - зрелият и стойностен филм в режисьорската кариера на Ники Илиев.
Три години по - късно успешният модел на първото "Завръщане"  е приложен за втори път.Този път зад камерата е Симеон Кермекчиев, а четиримата приятели трябва да спасяват див плаж на Бранко - Башар Рахал на югоизточното Черноморие и за тази цел всички трябва да се мключат в снимането на филм в Пловдив, отразяващ техните преживелици.
Филмът "Мъглата в нас", реализиран с много ентусиазъм и късмет, естествено, се проваля у нас, без да е ясна съдбата му в Русия, но за сметка на това петте приятелски двойки, заедно с новородените близнаци на Карина - Клоуи Рахал, посрещат още по - сплотени изгрева над Пловдив от върха на тепетата...

 Кратък обзор и на сериала „Братя“ (2020-2022).

Реализиран по стойностния сценарий на Невена Кертова и Теодора Маркова той разказва привидно позната история за безкрайния ни преход, зад чийто контури на мутри и измами се крие болката от живота преживян в лъжа, несподелените чувства, срамните тайни, непомерните копнежи, които разрушават семейства и трайно установени връзки.

За първи път в един стандартен екшън станахме свидетели на силни страсти, разтърсващи една по същество разделена фамилия, в която всичко се оказва заложник на амбициозното противопоставяне на двамата братя Донкови – Драго – Владимир Михайлов и Борис – Калин Врачански.

Няма да е пресилено, ако се каже, че успехът на сериала се дължи основно на двама постановчици, ангажирани с по – голямата част от неговото осъществяване – Боя Харизанова и Ники Илиев.

Самият Илиев режисира 36 епизода от първи сезон, състоящ се от 65 25 минутни серии – 7 – 10,16 – 20,27 – 30,36 – 50, 56 – 65  …

Постановчик е на 22 епизода от втория сезон – 1 - 6,11 – 15,21 - 25,31 – 35, както и на 47 от третия – 1, 11 – 15,21 – 25,31 – 45,51 – 65…

Пое щафетата и по сериала " С река на сърцето" от 13 септември 2022 г., помагайки на Мартин Макариев при реализацията му...

Ники Илиев е достатъчно интелигентен, опитен и с натрупан опит, за да направлява сам уверено и успешно своята съдба.

С годините помъдрява, трупа опит, трябва да се възприема сериозна, а не като детето на тате или синчето на мама.

Утвърден добър професионалист, със стабилни актьорски и постановъчни прояви, предполагам, че в бъдеще ще се изправи пред нови предизвикателства, които с желание ще трябва да преодолява.

Той и сега.

Убеден съм в това.

Борислав Гърдев

 

 

събота, 27 април 2019 г.

Емир Кустуриица или сладкият вкус на успеха

ЕМИР КУСТУРИЦА ИЛИ СЛАДКИЯТ ВКУС НА УСПЕХА
Борислав Гърдев
web
Ако и да е сред любимите ми режисьори, не възприемам Кустурица като гений. Може и да го припознават за "балкански Фелини", но за мен гений сред сръбските кинорежисьори е само Александър Петрович, създателят на шедьоврите "Събирачи на перушина" (1967), "Скоро светът ще пропадне" (1968) и "Майстора и Маргарита" (1972).
Всеки непредубеден анализатор и интерпретатор на седмото изкуство ще открие пъпната връв между "Събирач на перушина" и "Циганско време" или между "Скоро светът ще пропадне" и "Животът е чудо". Затова смятам Емир Кустурица за талантлив следовник на Петрович и маг с уникално щастлива творческа съдба.
Кустурица се ражда на 24 ноември 1954 г. в босненската столица Сараево в мюсюлманско семейство с православни корени. Самият той ще си спомня за детството в типичния си горчиво-ироничен стил: "Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма: католически, православен, мюсюлмански и синагога. Те се извисяваха на земята, на която растяха само сливи. На земя, по която са минали всички завоеватели на новото време..."
Може би и затова се счита за югославянин, въпреки че след 1991 г. такава държава вече няма, дразнейки босненските си приятели и стигайки дотам през 2005 г. да приеме православието и от княз - каквото означава собственото му име - да стане просто Нйеман...
Подобно на Спилбърг и той снима късометражки още от ученическата скамейка, а след това от 1975 г. учи кинорежисура в прочутата пражка филмова академия FAMU. През 1978 г. за черно-бялата си дипломна работа "Гуерника" получава първа награда на студентския кинофестивал в Карлови Вари. Пътят към националната и световна слава е открит. А симпатичната новела за преживяванията на едно еврейско семейство през Втората световна война, е просто опипване на почвата, подготовката за първия му тв удар "Кафене "Титаник" (1980), както и на по-късната му знаменита суперпродукция "Ъндърграунд" (1995).
Оттогава са минали повече от 40 години, а късметът на Кустурица не го изоставя никога.
Той наистина е от творците, към които не можеш да бъдеш равнодушен. Или те привлича неговият свят на екстремни страсти, емоционални изблици, див патриотизъм, очакван душевен катарзис и дружина чаровни чешити, или те отблъсква с мегаломанската си кичозност, тъпченето в добре преровеното тематично поле на ляворадикалните и националистични утопии и хленченето за добрата стара Югославия, топилнята на балканските народи, от която вече няма и помен.
Ако и да се завръща с премия от Карлови Вари, тв кариерата на Кустурица в родното Сараево през 1979 г. започва с фалстарт. Първият му пълнометражен филм "Невестите идват", иначе проникновена и нелицеприятна картина за живота в глухата планинска провинция, не е допуснат до екран, тъй като във филма майката на Мартин (Миодраг Кръстович) - Жела (Милка Подруг-Кокотович) спи с него в едно легло и се люби с приятел от далечната си младост, докато синът й губи шанс да се ожени, след като избраницата на сърцето му пристава на местния Дон Жуан - Никола (Заим Музаферия) - пастир, гробар и престъпник едновременно...
На следващата година Кустурица екранизира разказа на Иво Андрич "Кафене "Титаник" и постига голям успех, печелейки наградата за режисура на словенския фестивал в Проторож.
В този филм вече се чувстват "ноктите на лъва" - и в убедителното пресъздаване света на Андрич, и в умелата работа с актьорите, и в удачно подбраната сценография, и в сполучливото боравене с цвета - творбата е заснета в приглушена кафяво-червеникаво - сива гама, и в дискретното и иконоборческо третиране на вечната тема за Холокоста, оказала се в случая пазарлък между дребен собственик на кафене - Менто Папо (Боро Степанович), и редови усташ - Стйепан Кович (Богдан Диклич), колко ще струва откупа за мизерния  живот на неудачника Папо.
След телевизионното чиракуване неизбежно се случва чудото - изключителен дебют в голямото кино със "Спомняш ли си, Доли Бел?" (1981) по сценарий на Абдулах Сидран, "Златен лъв на Сан Марко" във Венеция и наградите на ФИПРЕССИ и СИДАЛК на националния фестивал на игралния филм в Пула. С тази пронизително-емоционална изповедна история за ежедневието на младежа Дино от сараевското предградие в чудесната интерпретация на Славко Щимац Кустурица уцелва пропорцията на шедьовъра, станал негова емблема, с която печели зрителските овации в цял свят.
Аз лично пазя незабравими спомени от тази лента и гледането й всеки път ме изпълва с огромен емоционален заряд.
1985 г. е отново годината на Кустурица - в Кан той печели "Златната палмова клонка" за "Баща в служебна командировка" с Мики Манойлович като низвергнатия партиен функционер Мехмед Меса Золи.
Изключителният му шанс е, че шеф на журито е великият Милош Форман, току-що прибрал 8-те "Оскара" за своя незабравим "Амадеус", който оценява феноменалните способности на пражкия възпитаник, тласкайки напред неговата кариера. А благодарение на добрите им контакти през 1990 г. Кустурица започва да чете лекции по кинорежисура в Колумбийския университет в Ню Йорк. Така той, спазвайки правилата на играта, дори доживява да снима филм в САЩ през 1992 г., след като три години преди това е представил в Кан "Циганско време", за който е получил наградата за режисура и призът "Роберто Роселини".
 С "Циганско време" (1989) с Давор Дурмович - Перхан, и Елвира Сали - Данира, Емир Кустурица започва усвояването на златната ромска мина.
В началото е в руслото на Александър Петрович, както и на търсенията на такива негови талантливи колеги като Горан Паскалевич - "Ангел-хранител" (1987), а по-късно вече следва своя физиономия и тематичен център, не толкова драматичен като в "Циганско време", който по същество открехва завесата за трафика на свежа ромска плът в Италия, като в "Черна котка, бял котарак" (1998) се втурва по магистралата на бравурно-ексцентричната комедия, а в новелата "Циганин" от "Всички невидими деца" (2005) с Урош Милованович в централната роля на Урош размишлява за съдбата на подрастващите роми, заключена между бодливата ограда на изправителните домове, финансирани от правителствата на Сърбия и Европа, и перспективата цял живот да крадат за неблагодарните си родители, вместо да практикуват мечтания бръснарски занаят...
Кустурица и САЩ се срещат, разпознават се, но не се обикват.
По сценарий на студента си Дейвид Уоткинс прави прочутата днес "Аризонска мечта", работи с голям за него бюджет и със знаменитости като Джони Деп, Фей Дънауей, Джери Луис и Лили Тайлор. Снима дълго, упорито, монтира с любов и увлечение, доволен от самоотвержената игра на холивудските звезди, накрая идва премиерата в Берлин през 1993 г. и Сребърната мечка. Но и в САЩ, и в Европа творбата не постига очаквания успех, а касовите сборове са повече от скромни.
Дали оттогава Емир Кустурица е намразил толкова Америка не знам.
Но и не мога да си обясня само с бомбардировките от март 1999 г. прословутият    му антиамериканизъм, който лъха и от документалния му епос за Марадона от 2008 г. и особено открито, с хулиганска мощ и оголен публицистичен патос в "Ягода в супермаркета" (2003), на който е сценарист, продуцент и изпълнител на една от възловите роли на шеф на спецслужбите.
А всъщност "Аризонска мечта" е неговият най-поетичен и светъл филм, свързващ импулси и вдъхновение от времето на "Невестите идват" - за мечтата на човек да живее като риба и да полети, откъсвайки се от еснафското си живуркане, с американските копнежи за свободен и лишен от условности живот, в който превес трябва да имат мечтателните авантюристи. Попитайте днес Джони Деп (Алекс Блекмър) или Фей Дънауей (Елън Сталкър) дали съжалявят, че са работили с Кустурица, и ще разберете, че за тях това е бил един от най-престижните и съкровени проекти, в които са участвали в своята дълга и плодотворна кариера...
Преследвайки настървено успеха, Кустурица неизбежно стига до сценариста Душан Ковачевич, с когото през 1995 г. сътворяват поредния си шедьовър "Ъндърграунд" с Мики Манойлович като Марко и Лазар Ристовски като Черния. Епосът му печели за втори път "Златна палма", но предизвиква горещи и противоречиви отзиви по света. Режисьорът наистина се опитва да осмисли както модерната история на Югославия от 1941 г. насетне, така и причините за кървавия разпад на федерацията след 1991 г., но стига до месианската сръбска природа, до предопределения от Бога на Балканите народ, който трябва да страда, изкупувайки минали грехове и който въпреки струпалите се на главата му жестоки катаклизми оцелява, благодарение на виталността си, хранен с мечтите за една любима страна, която се разцепва под краката му, докато той продължава да се весели с вечните кафански шлагери... Заради този филм Кустурица напуска завинаги родната си Босна, тръгват слухове за финансиране от могъщия тогава Милошевич, а в добавка изживяващият се като медийна звезда режисьор кани на дуел лидера на националистите Воислав Шешел, позорно и страхливо отказал задаващия се сблъсък...
Нееднозначният прием на "Ъндърграунд" атакува самочувствието на Емир Кустурица. Той търси спасение в неангажиращата комедия, предназначена за немския тв пазар, първо с блестящата 2-минутна импресия "Вълшебният автобус" (1997) с Бюлент Кюлукчу като младия любовник, а след това и с "Черна котка, бял котарак" (1998) с Байрам Северджан (Марко Достанов), реализирана като забавно-радостна утопия, в която мирно съжителстват любов и пари, смърт и възраждане, радост и печал, богатство и разруха, импозантни барони, дребни крадци и неизбежният корумпиран български митничар, и получил "Сребърен лъв" на Венецианската мостра през същата година...
А след това идва кризата, отказът от режисурата, бягството в света на музиката в прочутия му Оркестър на непушачите, с който пълни престижните европейски салони в Париж, Ница, Рим, Берлин и то точно по време на най-голямата обществено-политическа криза в Сърбия през 1999-2000 г., довела и до свалянето на Слободан Милошевич от власт.
Кустурица болезнено изживява поредния трус в страната си, защото, ако и да се представя за космополит и да живее в Ню Йорк и Париж, говорейки преимуществено на английски, той свято пази къщата си в Белград, редовно се връща в сръбската столица и дори се преориентира политически, заставайки зад  Демократическата партия.
Прави му чест, че в "Ягода в супермаркета" издевателства и върху собственото си мислене, имплицитно обвинявайки се в конформизъм, подобно на много свои съграждани, забравили бомбардировките от 1999 г. и хукнали да си харчат парите в прословутите юго-американски супермаркети, които у нас носят импозантното име МОЛ...
Към 2001 г. разбира, че не може да скъса с киното и монтира прекрасния си документален филм "Истории на супер 8".
А той е всъщност обяснение в любов към неистовата музика, определяна като балкански пънк-рок, която свири прочутият Оркестър на непушачите, създаден през 1976 г. в Сараево, когато "всичко беше възможно".
Като режисьор и участник в спектакъла - бас-китарист с неизменната харамийска шапка и размъкнат червен анцуг, Кустурица ни запознава както с членовете на състава, до един чешити, носещи знакови имена като Бакунин, Леополд и Серджо Леоне и безумно влюбени в своето изкуство, така и с атмосферата на концертите, приемани възторжено навсякъде в Западна Европа, чиито сцени са и всъщност най-грабващите и които, смятам, са наклонили везните филмът да бъде номиниран на фестивала на документалното кино в Чикаго през 2001 г.
През 2004 г. Кустурица се завръща в голямото кино като пълноценен автор с "Животът е чудо". Разбира се, че го гледах с огромно удоволствие. За мен тогава истинското чудо беше завръщането на Кустурица в семейството на знаменитите постановчици с поредната си нестандартна гледна точка към войната в Босна и Херцеговина от 1992 г., на фона на която разцъфтява любовта на балканските Ромео и Жулиета Лука и Сабаха, претворени убедително и непосредствено от Славко Щимац и Наташа Солак... В този си опус Кустурица като че ли намира равновесната точка, тласнала го към следващия му знаменит филм за инициацията "Заветът" (2007).
За него съм писал подробно ревю и не смятам да се повтарям, но само ще изтъкна, че по-слънчева, ведра и оптимистична приказка за възмъжаването на младия Цане - Урош Милованович, намерил си булка (Ясна - Мария Петрониевич) в големия град по заръка на дядо си Живоин Маркович (Александър Барчек) още не съм гледал.
Не така стоят нещата с "По млечния път" (2016) , в който отново сме свидетели на гражданска война, героите летят в небето, скачат от импозантен водопад, крият се под водата, куршумите ги подминават, геговете и обратите са познати, Мики Манойлович като Жака Бойович се стреми да бъде завладяващ и атрактивен, Свобода Микалович като Милена пръска изкусителен сексапил, Моника Белучи като невястата се измъчва с трогателна всеотдайност да е звездата в това непонятно и, но влудяващо планинско приключение, докато самият Кустурица - Коста като шут и фокусник се забавлява с поредното си гала представление, не усещайки, че магическият му реализъм се е срутил до натруфено, преувеличено балканско шоу, от което в съзнанието ни остават само двете песни, изпълнени с плам от Слободан Микалович...
Търсейки ново вдъхновение Емир открива Латинска Америка като, следвайки стъпките на Оливър Стоун, прави три филма, в които ни се представя в нова, необичайна светлина.
Бъбрив, зрелищен, пристрастен, атрактивен - така мога да оценя документалния филм, който Кустурица снима три години за Марадона и който представя в Кан през 2008 г. В това си великолепно документално изследване режисьорът наистина открива герой - двойник от своята кръвна група. Неслучайно след първата им среща той уверено и оптимистично заявява, че ще заснеме добър филм. В Марадона Кустурица намира свой събрат по съдба, излязъл от гетото, станал знаменитост на терена, натрупал пари, провалил кариерата си заради прословутата си наркотична зависимост и търсещ възможност за реанимацията й както с гостуване в любимия Неапол, така и в нелепите ритуали на кичозната марадонианска църква и в имиджовите срещи със спорни, но харизматични лидери като Фидел Кастро, Уго Чавес и Воислав Кощуница. Кустурица открива сходство между Балканите и Южна Америка в съдбата на народите, в техния темперамент, в техните мании и копнежи, в левия им радикализъм и антиамериканизъм, който е особено нелеп в умозаключенията на Диего Марадона, каращ лъскав джип и пригласящ папагалски на тогавашния диктатор-манипулатор Уго Чавес и направо отблъскващ в анимационните скечове на Кустурица, насочени срещу Роналд Рейгън, Джордж Буш, Маргарет Тачър и Тони Блеър...
Този начин на третиране на материала си е право на постановчика, но се чудя защо Емир Кустурица не казва нищо за причините за натовските бомбардировки над Белград от 21 март 1999 г., тъй като те бяха провокирани от напрежението в Косово, или не взема отношение, заедно с любезния си домакин, за прочутата финансова криза в Аржентина, довела до срив тамошния валутен борд...
Логично и резонно е следващата стъпка на режисьора да бъде насочена на север, към Куба и сегментът "Джем сешън", който снима за кубинската столица - "Хавана, обичам те!" (2012) , сръчно направена новела и с негово участие, запомнено с пиенето на бира и хвърлянето на джиесема с ярост в океана.
През 2018 г.  закономерно идва документалният  "Пепе, върховният живот", разказващ с топлота и ентусиазъм житието, времето и наследството на уругвайския президент - "човек от народа" - Хосе "Пепе" Мухика, представен на фестивала във Венеция....
За потенциала си като актьор загатва във "Вдовицата на Свети Петър" на Патрис Льоконт през 2000 г., превъплъщавайки се убедително като Ариел Огюст, без да  забравяме "Ягода в супермаркета" (2003) на Душан Милич - генералът, "Аферата "Феъруел (2009) на Кристиан Карион - Григориев, "Пеликанът" (2011) на Оливие Орлай - Демостен и , разбира се, шофьорът на таксито в епичната драма на Андрей Волгин "Балкански рубеж" (2019)...
Емир Кустурица вече е заел водеща позиция сред най-изтъкнатите постановчици и актьори     на световното кино и само от него зависи дали кариерата му ще продължи да върви напред  или отново ще прави неочаквани лупинги.