Местен герой обуздава нашата корупция и престъпност

 

Роден отмъстител вилнее из България.

Раздава правосъдие, ликвидира олигарси, помага на бедни и страдащи…

Не го познавате?

Е как е възможно?!

Александър Тодоров  -  с позивна  – никнейм Бедуинът.

Участник в стотици – колко точно 200, 305, 410/?/ – мисии в най – горещите точки на света.

И все пак провалил се в последната в Афганистан и завърнал се в родината.

Бедуинът е смел, упорит, хладнокръвен, безстрашен.

Него куршум не го достига, той е непредвидим и неуловим.

Сам раздава правосъдие и за него не представляват интерес органите на реда и правосъдието.

Нашенски Рамбо с манталитета на  необуздан властник.

Той е за справедливост, но като се връща в страната служи на олигарх със съмнителен бизнес – Димитров.

И то как му служи!

Изтърва за миг от полезрението си неговата прекрасна дъщеря Виктория , отвлечена за назидание и след това сам устройва акция по освобождаването й, превръщайки я в свой стил в кървава вендета.

Тодоров е супермен, но нищо човешко не му е чуждо.

Влюбва се в прелестната Таня, с която се засичат в тренировъчната зала, след което става ням и безсилен – как е възможно/?/  – свидетел на смъртта й, след зловещ атентат , устроен всъщност за него.

Как тогава да не мрази престъпниците и богаташите, оплетени в дяволско кълбо.

Ако и да допуска грешки – кой е застрахован от тях?  - спасява Виктория със служебната кола/?/ на фирмата, поради което е засечен от охранителните камери, което води до откриване на кооперацията, в която живее и смъртта на Таня.

 Тодоров се изплъзва винаги от преследвачите си и е готов постоянно да гони лошите, като на финала  - в имението на Грозданов в Родопите, той прави показно на целия престъпен елит на Европа, довеждайки до страховита и жестока смърт същия прословут Грозданов.

Предава ли се властите, чака ли облаги?

Нищо подобно, скрива се в селото в къщата на Пришълеца, докато дойдат неговите хора – Хари от ДАНС, Владимиров от ГДБОП и братовчед му Радослав.

Без да забравяме руснака Виктор, който също долита от Петербург и след едно друго, не по – малко кърваво приключение, за което любознателния читател ще научи, ако прочете предната книга на Стефан Кръстев „Проклятието на златото от 2016 г.,предлага примамлива оферта, която , естествено, нашият  супермен не може да откаже.

Но той ще отпътува с високо вдигната глава за столицата, държейки в ръка като скъп подарък меча на Ахмед ага Тамръшлията, получен от бай Реджеб за сторената добрина по спасяването на дъщеря му Севда.

Ама този ага не беше ли палачът на Батак?!

Нищо подобно – Тамръшлията е закрилник на българското население в Родопите и е възпят от Захарий Стоянов.

Освен това бай Реджеб не е случаен човек – ако и да е бил дясната ръка на Грозданов , в младостта си сее борил срещу комунистите като техен отявлен противник, разчитайки, разбира се, на турска помощ…

Освен разгрома на бандата на Мазнев – Грозданов хората на Александър успяват да предотвратят атентат срещу премиера…

Да, и този път любимият ни вожд Б.Б. спасява кожата, но дали като слезе от власт аверите на измисления Зоран и килъри на Сретен Йосич ще му простят?

Няма да задълбавам в подробностите на епоса „Бедуин“.

Не е и нужно.

Тъй като следя съвременната ни литература съм чел всякакви романи.

Автори са били масони – Димитър Недков, журналисти – Петър Волгин, Венета Райкова, футболисти – Христо Янев.

Дойде ред и на охранителя или за да бъдем конкретни – мениджъра по фирмена и корпоративна сигурност -  Стефан Кръстев.

Той издава за кратък срок от шест години три книги в престижното издателство „БАРД“.

Няма лошо, издателите са открили потенциал в него, той пише увлекателно и ефектно за страшни и непознати факти, намира бързи и прости отговори на всички измъчващи го въпроси и най – важното – „следващите страници (на романа  -б.м.)ще бъдат достатъчно завладяващи и грабващи вниманието“ на читателя.

Това безспорно е така.

Но защо и в „БАРД“ редакторката Мария Василева си е гледала работата си през пръсти и въпреки уверението на Кръстев, че „Анелия Андонова и нейният професионален екип“ са проявили търпение към неговата скромна персона, резултатът е меко казано смущаващ.

Романът категорично е имал нужда от още една сериозна редакторска намеса.

Така щяха да се избегнат най – вече повторенията, които дразнят взискателния читател – кълбета дим от цигари и пури отиват към тавана, келнерът в заведенията се появява като привидение, няма две мнения по въпроса – примерно че братушките – кои по точно/?/– знаят как да воюват…

Оставам настрана недоглеждането и недомислиците, допуснати от Кръстев, които Андонова и Василева задължително е трябвало да отстранят.

Дадох пример със служебната кола, с която пътува за акция Тодоров.

Ще посоча и още гафове.

Романът започва с разбойническа акция на митичния Вълкашин – не , това не е средновековният прилепски владетел и баща на крали Марко, този е негова уродлива версия, който през лятото на 185… година напада в Балкана папска мисия, завръщаща се от Цариград, за да отвлече от нея не само златото, но и изумрудените скрижали на Тот Атланта, натоварени с огромна , мистична енергия и сила.

Впоследствие обаче хайдутите – народни закрилници погват бандата на Вълкашин, избиват я, самият той се спасява по чудо.

Лекуван е от небезизвестната  Дафина, която записва разказа на обира в тефтер /?/, а това пък дава възможност наемниците на Грозданов да открият изумрудите в малко планинско езеро!

След това Грозданов ще бяга с раница с пари и изумрудените скрижали, но ще загине изяден от  подивелите свине, които държи в каменна  дупка на върха на Родопа планина.

Уж Александър го преследва, нещо повече – го гони – в снежната нощ, независимо че е ранен в рамото и крака/!/, а на финала артефактите се оказват в ръцете на Радослав.

Ясно е, че братовчедът Сашо му ги е дал, но Кръстев пренебрегва елегантно този очевиден факт.

Та тъй -  Дафина вероятно е възпитаничка на Габровското класно училище, тъй като девическите  се появяват у нас  поне десетилетие по – късно, а тефтерът й би трябвало да е подарък от Васил Априлов, докато скрижалите, които се пазят в Историческия музей в Мексико сити и с тях могат да се разпореждат само масоните престояват век и половина в България и накрая Радослав ги подарява на Хасан ибн Рашид, представител на митичен арабски религиозен орден, който ще ги пази.

Така родината ни се лишава от възможността да добива евтина енергия, различна от петрола и електричеството и да произвежда оръжия, много по ефикасни от атомните бомби…

Освен всичко друго върху нещастния „Бедуин“ тежат плътните сенки на Дейвид Моръл и Томас Харис.И това се отнася до образи, стил и въздействие.

Като истински неофит Кръстев ползва ноу хауто от проверените бестселъри за Рамбо и доктор Ханибал Лектър и омесва роден миш маш – политически трилър, екшън, мелодрама и мистика – четири в едно и за всекиго по нещо!

Има ли недоволни?

Не искам да бъда краен в оценката си и признавам, че се отнасям с респект към миналото на автора на „Бедуин“.

Явно той е добър професионалист и си разбира от занаята.

Може би и затова описанието на драматичната сага в Афганистан е най – грабващата и силна част в романа.

Но, уви, писането на една книга не е бойна мисия.

За нея трябва не хитрост и смелост,  съобразителност и дързост, а опит, вкус, интелект, усет, потенциал и капацитет.

Само с „Калашников“, тупалки и планина от трупове не става.

Необходимо е да трупаш и опит, да четеш книжки, да се образоваш, да обуздаваш фантазията си и да попаднеш на добри редактори.

Вероятно и тогава резултатът ще бъде по – добър.

Така че до следващия опит, господин  Кръстев !

Борислав Гърдев

Стефан Кръстев, „Бедуин“, роман,430 стр., 2020, ИК „БАРД“, редактор Мария Василева