За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

 За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

Захари Карабашлиев отново изненадва.

След повестта „Жажда“  предлага на вниманието ни роман, амбициозен и свръх актуален, различен от това, което сме очаквали , но все така много добър.

„Опашката“ (2021) е писан седем години.

Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия, но , когато го четеш в условия на изолация и общественr ограничения, съвсем не се възприема като горчива сатира на бъдещето, а като съвсем ясна и нагледна плашеща ни реалност.

Карабашлиев се бори с каверзния въпрос, измъчвал дълго Бодрияр – „Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.

Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността?“

Амбицията му е да създаде философски вглъбен роман с послания,извлечени от трудовете на Платон, Хана Аренд, Карл Попър, Албер Камю, Джордж Оруел и Джорджо Агамбен.

Такова е желанието , друг въпрос е на какво ниво е самата реализация.

Личното ми мнение е, че там, където авторът търси значими обобщения и изводи за обществото и светът, който обитаваме е резоньорски сух, докато стихията му е в умелото и завладяващо пресъздаване абсурдите на делника ни, на катаклизмите и стълкновенията, които тресат родината ни и самите нас.

Доста рисковано, но и мотивирано  Карабашлиев залага на два акцента, които  движат повествованието, избягвайки вече „варненската връзка“ и превръщайки го в софийско – космополитно.

Опашката, с която се сдобива неочаквано Невена, бъдещата съпруга на писателя Павел Панев, кандидат – президент на републиката и неприличното предложение за най – високия държавен пост, който алтер егото на писателя получава от приятелката му Патриция и генералът в сянка Статев.

Невена е едновременно очарователна, красива, амбициозна – шеф е на дирекция „Сигурност и отбрана“ в Страсбург със задача да предотвратява всякакви конфликти в Европа, единственият истински обичащ Панев човек в романа, оказала се с израстък, който я прави РАЗЛИЧНА в нашето консервативно – котловинно общество и сериозно препятствие за кампанията на нейния бъдещ съпруг.

Хрумката с опашката е интересна и забавна, напомняща за русалките, които с песните си са привличали екипажите в морето, но проблемът е, че чак на финала Карабашлиев допуска   , че не само Невена, но и други ЖЕНИ са с опашки в България – жертва на вирус или мутация.

Находката не е доразвита в дълбочина, вероятно и защото се експонира в разгара на старта на президентската кампания, но наистина може да се съжалява за недостатъчно плътното разкриване на този феномен.

Колкото до президентската институция и кампания у нас веднага се сетих за романа на Леа Коен  от 2012 г. „Кандидат – президента“.

В него писателката – дипломат разгръща своя версия на съдбата на държавния ни глава в зората на демокрацията ни, позовавайки се на опита и знанията си от надпреварата от зимата на  1992 г., когато  на 22 януари д – р Желев получи пълен петгодишен мандат за управление.

Карабашлиев използва формулата „Какво би станало, ако…“, залагайки повече на фикцията и тревожещите го сериозни въпроси.

За компромиса например, при който известен аполитичен писател е впримчен в мръсна политическа игра, уж с предизвестен успешен край.

Панев на шега се съгласява да стане НОВИЯ избраник на кукловодите в сянка, да бъде и свежо лице, и партийно необвързан, и разчитащ на подкрепата на младите и протестиращите „маски“ срещу статуквото в условия на глобална икономическа, политическа и здравна криза и същевременно да се съгласи да въвежда извънредно и военно положение, чрез което на базата на назначеното от него служебно правителство плавно и сигурно да въведе диктатурата в България.

Много лесно и същевременно до болка познато би било развитието на повествованието в тази посока, при което закономерно накрая държавният глава ще осъзнае какви гафове е допуснал, които, вероятно, биха коствали поста и живота му.

Захари Карабашлиев избира друг подход, при който обаче също липсва  хепи енд.

Първоначално Невена става „косвена жертва“ при акцията по отстраняването на опашката й, а след това и самият кандидат – президент доброволно приема саможертвата да бъде прострелян показно от охранителя на Статев Ангел в мига на своя триумф, на естрадата и пред тълпата, заела плътно центъра на София до паметника на царя Освободител Александър II.

Това е неговото изкупление пред фенове, избиратели и народ.

Той, несистемният играч, допуснал да бъде манипулиран от тайните господари на страната, все пак намира сили да разруши сценария и да не се впише в проект, водещ България към еднолична власт и война.

Така и Павел, и Невена се оказват поредните жертви на прехода ни и на онази прословута операция, при която гущерът / драконът изяжда опашката си, за да се запази статуквото.

От „Опашката“ не лъха оптимизъм или ведра надежда.

Романът е в унисон с мрачното настроение, обхванало всички нас в условията на продължаваща пандемия и несвършваща криза на доверие към управниците ни.

Има страници – разговорът на Павел с директора на Националния театър за поредните министерски смени, които звучат с поразяваща суифтовска сила.

Картината на подмолните и задкулисни политически  игри е пресъздадена с впечатляваща точност и сила, нравите и страстите около протестите и съответното им медийно отразяване също са разкрити вещо и увлекателно.

Над всички обаче властват образите на Невена, Павел и Статев.

Неизбежната триада, но не и Света Троица – избраният интелектуалец – наивник, неговата спътница – неизбежна жертва и ветеранът, раздаващ картите на властта, загинал след свирепа схватка с Павел като истински злодей.

Написан вдъхновено и атрактивно, „Опашката“ е един наистина различен за автора си, но много силен роман, от какъвто нашата проза отдавна имаше нужда.

 Борислав Гърдев

"Опашката", 2021, роман, изд."Сиела", 390 стр., ред.Веселина Седларска