Спомен за Лорънс Оливие
Името му е легенда.
През 1999 г.
Американският филмов институт го поставя под № 14 сред най-великите актьори на
класическото холивудско кино. Но той е създаден и сътвори паметни дела,
съчетавайки вродения си талант със самоотвержен и усилен труд.
Роден е в Доркинг,
графство Съри, в семейство на свещеник. Получава рицарско звание – „сър“ през
1947 г., става член на Камерата на лордовете през 1970 г., но запазва обичта и
уважението на публиката и критиката по света. И защото е двигателят за
изграждането на Националния театър – 1963 г., и защото като театрален актьор,
започнал в Бирмингам през 1927 г., създава серия от знаменити сценични образи –
в „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, “Както ви се харесва“,“Отело“, „Макбет“,
„Кориолан“, „Ричард III“, „Трамвай „Желание“, „Вуйчо Ваньо“…
Критиците се захласват
от начина, по който звучи словото в неговите уста - „Сричките трептят като
острие на меч“, пише Айвър Браун, от него се възхищава и Кенет Тайнън в
прочутото си едночасово тв интервю от 1966 г., а публиката щурмува касата на
театъра, за да се наслади на таланта на голямата звезда.
В киното - след
дебюта му в комедията „Сламената вдовица“ (1930) на Густав Учицки - творческият
му път е белязан от сянката на Шекспир – от първата успешна звукова версия на
„Както ви се харесва“ (1936) на Пол Цинър, в която се подвизава като Орландо до
конгениалната му изява като крал Лир в тв адаптация на Майкъл Елиът от 1983 г.
През 1944 г. екранизира
като актьор, режисьор и продуцент „Хенри V“, след което прави още два знаменити
филма, донесли му „Оскар“ – за главна мъжка роля през 1949 г. и признание на
публиката и специалистите , включително “Златен глобус“ от 1983 г. –
„Хамлет“(1948) и „Ричард III“ (1955), признат за най – майсторският и зрелият в
творчеството му.
Но Лорънс Оливие
не успява да реализира „Макбет“ през 1958 г., когато е на върха на славата си и
е слаба утеха, че дава приноса си за свръхуспешната адаптация на „Отело“ през
1965 г. на Стюард Бърдж, в която представя темпераментно венецианския мавър
като жертва на животинска ревност.
Негов знаменит съперник
е Орсън Уелс, който снима по-стегнати и динамични версии на английския
бард – „Макбет“ (1948), „Отело “ (1952), „Камбани в полунощ“ (1965), адекватни
на времето, без винаги да са добре финансово подсигурени и без да повтарят
постигнатото по отъпканите пътеки от Оливие, епигонът е Кенет Брана, опитал
късмета си със своите версии на „Хенри V“ (1989) и на „Хамлет“ (1996)…
Оливие развива до
съвършенство своя модел на филмиран театър, в който актьорите разчитат на
диалога, ярките страсти, които демонстрират и умението да се пласират в
затворени пространства, но този вариант на правене на кино неизбежно се
изчерпва и доказва несъстоятелността си по-късно – при адаптацията на „Три
сестри“ през 1970 г., а преди това в напудрената цветна приказка „Принцът и
балерината“ (1957) г., в която се измъчва с режисирането на Мерилин Монро като
Елси.
Вероятно и затова се
връща в телевизията, където се чувства в свои води още от дебюта си във филма
„Луна и грош“ (1959) на Робърт Малиган като Чарлс Стрикланд, за да реализира
последните си спектакли – „Вуйчо Ваньо“ (1967) и „Пътуване към моя баща“(1976),
да снима няколко сериала, от които най-известен си остават
„Завръщане в Брайдсхед“ (1981) на Чарлс Стъридж като лорд Маршман по романа на
Ивлин Уо и „Изгубените империи“ (1986) на Алън Гринд – Хари Бърард , без да
забравяме тв му реклама за „Полароид SX - 70“ от 1974 г.…
Друга важна тема в
творчеството му е свързана с Русия и бившия СССР.
Колкото и да звучи
невероятно в неговия филмов път има руска нишка, която започва с „Московски
нощи“( 1935) на Антъни Аскуит – кап. Иван Игнатов и завършва като крал Уилям
III Орански в тв епос на Марвин Чомски „Петър Велики“ (1986).
В този тематичен кръг
най-важна е ролята му в „Обувките на рибаря“ (1968) на Майкъл Андерсън - на
съветския премиер Пьотр Иличов Каменев, освободил от лагера архиепископ Кирил
Лакота - Антъни Куин, станал впоследствие папа.
Едно удивително
предчувствие за появата на феномена папа Йоан Павел II…
Ако и да се твърди, че
от 60-те години насетне кариерата на Оливие „рядко е озарявана от изблик на
светлина“ (Мария Рачева) ще отбележа, че точно тогава той прави някои от
незабравимите си роли – Арчи Райс в „Комедиантът“ (1960) на Тони Ричардсън,
Крас в „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик, Греъм Уиър в „Изпитание“ (1962) на
Питър Гленвил, суданският вожд Махди в „Хартум“ (1966) на Базил Диърдън, г-н
Крийкли в „Дейвид Копърфилд“ (1970) на Делбърт Ман, граф Уайт в „Николай и
Александра“ (1971) на Франклин Шафнър, херцог Уелингтън в „Лейди Каролина Лем“
(1972) на Робърт Болт, Андрю Уайт в прекрасната драма на Джоузеф Манкиевич
„Хрътката“( 1972), за която отново е номиниран за „Оскар“ за главна мъжка роля,
адвокатът сър Артър Гленвил – Джоунс в „Любов сред руините“ (1975) на Джорд
Кюкър, злодеят Шел в трилъра „Маратонецът“ (1976) на Джон Шлезинджър, Антонио в
„Събота, неделя, понеделник“ (1978), тв, на Алън Бриджес, №`1 в „Бетси“ (1978)
на Даниел Петри, Езра Либерман в „Момчетата от Бразилия“ (1978) на Франклин
Шафнър, Юлий в „ Един малък романс“ (1979) на Джордж Рой Хил, Зевс в приказната
сага „Битката на титаните“ (1981) на Дезмънд Дейвис, Пфайфър във „Вагнер“
(1983) на Тони Палмър, адмирал Худ в „Баунти“ (1984) на Роджър Доналдсън,
писателят Хенри Брасли в „Абаносовата кула“ (1984) на Робърт Кнайтс, Рудолф Хес
в сензационния екшън на Андрю Маклаглен „Дивите гъски“ 2 (1985) и старият
войник във „Военен реквием“ (1989) на Дерек Джармън.
Оливие рядко се снима
при постановчици, съперничещи по талант на неговия ранг, но не отказва
сътрудничество на Алфред Хичкок в „Ребека“ (1940) – Максим де Уинтър, Робърт
Леонард – „Гордост и предразсъдъци“(1940), г-н Дарси, Уйлям Уайлър в „Брулени
хълмове“ (1939) – Хийтклиф и „Кари“ (1952) - Джордж Хърсууд,
Александър Корда в „Лейди Хамилтън“(1941) - адмирал Хорейшо Нелсън, Питър Брук
в „Просешка опера“ (1953) – кап. Макхет, Ото Преминджър – „Бъни Лейк я
няма“ (1965), началник Нюхаус, Ричард Атънбъро – „О, каква прекрасна война!“
(1969), фелдмаршал Джон Френч и „Един мост повече“ (1977), д-р Шпандер, Гай
Хамилтън – „Ученикът на дявола“ (1959), ген.Бъргойн и „Битката за Британия“
(1969), маршал сър Хю Даудинг,Франко Дзефирели – „Ромео и Жулиета“ (1968), лорд
Монтагю и „Исус от Назарет“ (1977), Никодим, без да забравяме Терйънс
Йънг и спекулативните му епични драми – „Инчон“ (1981), ген.Макартър, изигран
от него с бляскав шекспиров патос и „Човекът енигма“ (1983), адмирал Джералд
Скит.
Сър Лорънс Оливие доживя
почетна възраст, след като бе женен за такива прекрасни съпруги и актриси като
Джил Исмънд (1930 – 1940), Вивиан Ли (1940 – 1961) и Джоан Плаурайт (1961
-1989).
Почина на 82 – роден е
на 22 май 1907, а завърши земния си път на 11 юли 1989 г.
Светът се променяше – на
4 юни бяхме свидетели на протестите на площад „Тянанмън“, на 9 ноември щеше да
рухне берлинската стена. Оливие не доживя падането на комунизма, но имаше нещо
символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който
предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на
плодовете на демокрацията.
Да си спомним за него,
за щедрия му талант, за постиженията му като актьор, режисьор и продуцент. И да
препрочетем с умиление неговите мемоари „Изповедта на един актьор“ (1982) –
честен и почтен поглед към актьорската професия и неговият път в света на
изкуството.
Самият той споделя в
едно интервю – „Мисля, че успях“.
Смятам, че
равносметката, която Лари е направил на своя живот, отговаря на истината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар