Фрагменти за Валери Милев

 

Филмите на Валери Милев, родени на 3 ноември 1974 г., завършили НБУ през 1999 г., са от по - ниския пласт на масовата култура, тип „дъното на варела“, предназначени да задоволяват непретенциозните изисквания на зрителите, харесващи подобни зрелища по кабелите тв и потребителите на dvd и блу рей платформата.

Това са предимно зомби хоръри – „Куршуми на справедливостта“, 2019, чисти хорери – „Погрешен  завой 6“, 2014, психологически драми – „Умираме млади“, 2019, помощник на Лиор Гелер и сръчно сглобени екшъни – „Избий ги всички 2“ , 2024 г.

Милев копнее да снима пълнометражен филм на български ,това сподели чистосърдечно на 2 април 2021 г. в „Шоуто на Николаос Цитиридис“, но си остава с мечтата и спомен за легендарния опус на Магърдич Халваджиян „Печалбата“ от 2001 г., който имаше потенциал да стане хит, но бъде опропастен от ежбите на потенциалните му разпространители, докато накрая тихо акостира в БНТ и на който Милев бе асистент – режисьор.

С годините постановчикът на трупа опит, филмите му  са все   така  динамични и атрактивни, пълни с престрелки, екшън – каскади, кръв и телен предизвикателство, в тях вече се подвизават звезди като Дани Трейо – „Куршуми на справедливостта“, Скот Адкинс – „Повторно убиване“. “, Жан – Клод ван Дам – „Умираме млади“, „Избий ги всички 2“, продължение на хита на Питър Малота от 2017 г. „Избий ги всички“

В своята продукция , предназначени за всеядния световен пазар той лансира и родни красавици като Яна Маринова – „Куршуми на справедливостта“ и Диляна Попова  - „Повторно убиване“.

Допадна ми и постижението му в „Код червено“, 2013, първият му, но много стойностен и ефектно направен дългометражен филм, в който лансира хипотезата си – защото наистина и логично е сценарист на проекта си – за българската връзка за победата на съветските войски при Сталинград, оказа се дело на подготвено зомби формиране и най – вече представя принето  на плеяда актьори, определящи облика на днешното кино – от Валери Йорданов и Ники Станоев до Китодар Тодоров и Леарт Докле, без да пропускаме здравият и всичко още в условията на Георги Стайков и дежурният Валентин Ганев.

 

 

 2.

Валери Милев е майсторът, асът на българския модерен видеоклип . Заедно с Мартин Макариев.

И ако филмите му обслужват вкусовете на  широката и непретенциозна зрителска аудитория, сред които няма   шедьовър, то клиповете му са реализирани на впечатляващо   ниво, бляскаво, ефектно и завладяващо и се нареждат до най – доброто , създадено в областта на музикалния видеоклип в света.

Валери Милев може да снима с най – големите звезди на шоубизнеса и съм уверен, че ще спрете доволни от работата му.

Така както са удовлетворени основните му работодатели у нас.

Той работи основно с Ицо Хазарта, Камелия и Слави Трифонов и „Ку – ку бенд“.

На пръв поглед стряскаща комбинация от несъвместими стилове и   певци, но това само го насърчава да постигнете впечатляващи резултати.

Клиповете на  Ицо Хазарта   - „Имам човек“, 2019, „Само спокойно“, 2021, са сурово – реалистични и подчертано мачистки, но в тях е важно преди всичко острото социално послание, жлъчната   критика към обществените недъзи у нас.

При Слави и „Ку – ку бенд“  - „Искам те“, 2023, „Ти си наред“, 2023, „Халилуя“, 2023, в най – тясна връзка с неговия екшън – филми, „Закъсня“, 2024, дует с Емилия,на преден план със меланхоличните балади, заснети с вкус и мяра, без изхвърляния , но с много чувство и спотаена страст.

При Камелия  - „Името ти“, 2018, „Иди си“, 2020, „Не те забравих“, 2020 ,на преден план е бляскавата приказка, огнените чувства, еротиката, греха, мъжете, които гледат строго, лъскавите и скъпите автомобили   и стилната голота, превземаща безотказно зрителските възприятия.

Ако ги гледате последователно, ще ви се стори, че сте свидетели на пищен, предизвикателен , несекващ музикален маратон, който може да ви увлече в обятията си и да ви води уверено и напористо към света на вашите мечти и фантазии.

Наистина великолепни образци на майсторски поднесеното и въздействащо музикално късометражно кино, чието връх за мен са „Проект Зенит“ на „Бонго Данс“, 2019 и  „Водка“, 2021, с Иво Димчев.

 

Все пак стискам палци Милев да заснеме и български филм – независимо дали е екшън, криминале или трагикомедия.

Той има потенциал и възможността да направи този преход, с който навремето се справя Мартин Макариев след „Вила „Роза“, 2013.

Защо и Милев да не опита и да не се пребори?

Защо и той да не поднесе сериали като „Под прикритие“, 2016 и „С река на сърцето“, 2022 или опуси като „Диви и щастливи“, 2019, „В сърцето на машината“, 2021 и „Игра на доверие“, 2023 ?

А докато дойде този момент сме в очакване на „Код „Басара“…

Борислав Гърдев

В света на Мария Лалева

 

                 В света на Мария Лалева

 

За първи път чух името на Мария Лалева през 2017 г.

Тя бе сценарист и продуцент на филма „Дамасцена“ на Георги Атанасов.

Продукцията беше рекламирана като една от  най – мащабните  , снимани у нас дотогава,предварително се писаха суперлативи, самата Лалева сподели, че по време на филмовото действие „зрителят ще премине през четири стихии на човешкия живот : от мечтата за малкия рай в любимото място на розите, през сблъсъка с демагогията и лъжата – особено по време на Възродителния процес – б.м., до утаяването на болката и решението да реализираш мечтата си, но не другаде, а в България.“

Вероятно защото бе финансиран от частна къща  - „Дамасцена“, с участието на Веселин Плачков, Любен Чаталов, Димитър Баненкин, Неда Спасова,филмът не получи нужното внимание и разпространение – аз го гледах сам в салона на родния си град и то защото ползвах бонуса на редовен клиент, а ревюто ми за опуса, - „Подир българската мечта“, излязло на 7 ноември 2017 г. в skif.bg, бе едно от малкото , известни ми, които го отразиха и посочиха точно неговите качества и достойнства.

Впоследствие я открих и осмислих като поетеса.

Изчетох стихосбирките й – три за периода 2013 – 2019 г. и попаднах в поредната проблемна ситуация.

Не исках да навлизам в дебрите на т.н.женско писане, но не мога да си кривя душата – Лалева пише откровено, саморазголващо, ефектно – емоционално.

Може да я обвиниш, че е напорист манипулатор,че е позьор, търсач на силни усещания,самовлюбен нарцис, но истината е, че поезията й не те оставя безразличен.

Тя или те дразни и отблъсква, или те грабва и понася в шеметен ритъм на огнени страсти, съкровени изповеди, скъпи детско – юношески спомени и спиращи дъха ярки природни картини.

На езика ми е да кажа, че тя е днешната преродена Елисавета Багряна,но знам как ще ревнат домораслите пазители на традицията – „Тази ли , бе, че тя е един арогантен манипулант и нищо повече!“

И естествено, подобна предпоставена оценка, ще е безкрайно далеко от истината.

Защото стиховете на Лалева впечатляват, въздействат и се помнят, най – вече със своята образност и искреност.

Най – дръзка и разголваща своята същност е в дебютната сбирка  - „Личен архив“, 2013.

В нея има наистина  разтърсващи признания, които те хващат за гърлото – „Не искам да ме помниш“, „Страшна изповед“, „Покер с дявола“, но и ведри и слънчеви творби, звучащи като прозрения – „Сън с лалета“, „Жива до последно“, „Отначало“…

Вероятно и затова читателят безотказно се влюби в поезията й, като само дебютната й стихосбирка претърпя три издания, последното от които в 1300 екземпляра.

Да не обидя Георги Господинов, но дори и той няма такъв тираж на стиховете си…

Прозренията и търсенията на поетесата получават своето зряло продължение в „Не съм ви ближна“, 2016.

Покрай личните изповедни изблици – „Откъде ме намери такава?“, „Измамна е тъгата ми.Измамна“, „След всеки кръст“, се откроява със своята безкомпромисност и непримиримост стихотворението , дало заглавие на стихосбирката:

„Облечете добре лицемерното лустро,

заметнете грижливо завистта си със риза,

закопчайте прилично, притегнете я гузно.

Ако имате две, отминете.Не съм ви ближна.“

Темата за предателството е водеща в следващата поетична книга на Лалева -. „Благословете Юда“,излязла през 2019 г.

В тази си творба Мария Лалева е по – обрана, вглъбена, интровертна.

И все така – откровена и ефективна като патос и обобщения – „Търговци в храма“, „Благословете Юда“, „ Ала аз ще вие питам за сребърника“, „Едната болка никога не стига“…

Отдадена на белетристичните си занимания Лалева загърби поезията си.

През 2020 г.тя публикува „Твоят дневник за…“, но това е по – скоро сборник за лични и съкровени  мисли за любовта, предателството, прошката, срещата, раздялата и Бог, като призивът на авторката към нейните читатели е ясен – „Твоите мисли от днес са утрешната снимка на сърцето ти.Напиши себе си с любов.“

И все пак на въпрос на читател на нейна среща на 22 април 2024 г.Лалева си призна, че музата й почива, че чака вдъхновението  й да се пробуди и дотогава предпочита да разтегля белия стих под формата на прозаично приключение.

Ще довърша тази част от текста си с необходимата историческа справка – съпоставка – както преди 9 септември 1944 г. имаме три най – популярни писателки у нас – Дора Габе, Багряна и Фани Попова – Мутафова, така и днес те са три , само една от които и поетеса  - Виктория Бешлийска,Людмила Филипова и Мария Лалева.

Харесва ли ни това или не.

Родената на 17 юли 1969 г. в Благоевград и завършилата  Езикова гимназия и„Икономика“ Мария Лалева, „Жената на годината“ за 2019 г. според сп.“Грация“, се насочва към романа след като вече е име в поезията и кинодраматургията.

Дебютният й роман „Живот в скалите“ излиза през 2018 г.

По нейните признания това е една красива приказка, история, разказана през погледа на петима герои от тяхната гледна точка и не е точно книга само за море, Созопол и любов.А „За всички най – обичайни неща, които се случват по пътя на всеки от нас и които оцветяват красиво или тревожат и почернят дните ни.“ И още – „Моята единствена цел беше да съм максимално честна , когато пиша.“

И може би затова читателят й повярва , харесвайки нейните необичайни герои – Демир, Михаил, Марина, Луиза, Анастасия.

Вероятно и затуй хареса нейната мини сага за възрастни извън времето и пространството.

Без мащабна тв подкрепа, без пищна рекламна кампания, без помощта на PR специалисти и държавни институции постъпателно и уверено романът завладя българския пазар.

Безапелационно и убедително.

Той преживя безброй допечатки, издава се и сега, чете се с упоение, в транс и с желание, като качествен продукт на нашенския магически реализъм, оставайки си и до днес най – популярния съвременен български роман, комуто може да съперничи само „18% сиво“, 2008 на Захари Карабашлиев.

По думите на авторката е стигнал фантастичния тираж от 200  000 екземпляра, като с надежда и упование се очаква и неговата екранизация…

През 2021 г. прочетох втория роман на Мария Лалева – „Пасиансът на архангелите“ и той ме остави без дъх.

Защото установих, че в този си роман Лалева е и великолепен писател, и истински изповедник.Нежен и безкомпромисен в желанието да се вгледаш в себе си, да счупиш кривите измамни огледала и да се видиш такъв, какъвто си.

„Пасиансът“ ни среща с драматичните съдби на две жени – необикновени, силни, жилави, устойчиви,претърпели сурови житейски крушения, познаващи тайните на света и толкова различни една от друга – владетелката на мъдростта и мистичната сила на картите Юстина и пазителката на вярата майка Христина.

Техният разказ, претворил съдбите им, е неразделно свързан с този на техните две дъщери,  хранителки на паметта от миналото, проявено днес.

Лалева отново става  изповедник,подаващ ръка на читателя, който сам върви към познанието за себе си,Бога и смисъла на своето съществуване.

Търси позитивното начало, вярва в потенциала на героите си, във възможността за тяхното преобразяване.

Държи на позитивното развитие в сказа и отново като на магия направи тираж от 100 000 екземпляра!

Възприемам „Пътища от огън“, 2024, като сюита.

Сирийска сюита.

Написана вдъхновено, с много любов и предизвикваща спонтанна емпатия.

Сочна и увлекателна, кинематографична проза, която се чете като откровение и изповед.

Това е най – добре обмисления, структуриран и лансиран роман на Лалева.

Свидетелство за нейната творческа зрялост и пълнота, за това , че сред нашите писателки тя се утвърждава като най – талантливата и най – успешната.

„Пътища от огън“ е привидно книга за съдбата на един сирийски емигрант Карим и неговата сестра Амал  в България като междинен етап по пътя  му към Германия.

В интерес на истината Карим не избира нито Западна Европа, нито България, а предпочита да се върне в родината си и там да продължи своята борба, защитавайки личната си кауза.

Романът е и творба за това как ние българите, европейците, християните възприемаме и се отнасяме към Чуждия, Другия, Различния, Опасния, Мюсюлманина и как този сблъсък влияе на нашето мислене и светоусещане.

Как капка по капка превъзмогваме – ако можем – има и такива в романа като Камен, които не успяват – Отмъстителя, Война, Пазителя на традиционните ценности в себе си и обществото, как мъчително трудно и бавно изгаряме своите комплекси и страхове и в собствения си огън се разделяме със своето  обременяващо ни минало.

Романът е стройно композиран и се чете на един дъх, посланията му са ясни и категорично поднесени, в думите на Карим, отправени колкото към неговата любима Надежда, толкова и към нас , ще открием много горчиви, спотаени и трудно приемливи истини за нашето битие и настояще, което ме кара да мисля, че Лалева непременно е държала и да ни разтърси, но и възвиси.

Образите са силни, ярки, запомнящи се и равностойни – Салман, Амал и Карим са толкова значими и силни като присъствие колкото братя Тоневи, Надежда, комисар Огнянов , Христо Командоса, Иван Отшелника или Калина.

Истинско откритие за мен е образът на клошаря Диоген – учителят Тонев, озарил с клоунското си присъствие в стил Чаплин страниците на романа, преди да се завърне към нормалното си битие и предишен статус.

„Пътища от огън“ е писана с похвална  амбиция от истински маг на словото.

Тази книга държи повече на актуалното и злободневното, за разлика от универсалната проблематика на предните два романа на Мария Лалева, поради което само мога да гадая каква ще бъде нейната пазарна съдба.

Разбира се и тук суровият реализъм – подпалването на училището с бежанците от бандата на Камен, което взривява градчето съжителства с мистични и магически сказания  и картини, в които знакови са Лунната скала и дивите котки.

„Пътища от огън“ е незабравимо преживяване, изключително приключение на духа, което логично и ясно стига до заключението, че животът трябва да се живее в любов и заедност с другия.

Задължителна  книга!

Борислав Гърдев

 

 

Максим Генчев

 

                                                

                      

       Максим Генчев

 

Сигурен съм, че никой друг в България няма да отрази юбилея му.

Какво пък   - нека има още един ненормален като него, който да се опита да каже явлението Максим Генчев.

Той се ражда във Видин на 28 септември 1954 г., но никога не кани в своите филми земляка си звездата Деян Донков. Защо ли?

Завърша ВИТИЗ през 1980 г. в класа на проф.Крикор Азарян.

Работи усърдно в театъра , създадени над 60 образа, спечелили три национални награди през 1984, 1987 и 1989 г., има и номинация за „Аскеер“ през 1998 г.

В киното се утвърждава като майстор на запомнящата се поддържаща роля.

Дебютът му е на 24 години в шедьовъра на Киран Коларов „Служебно положение ординарец“ през 1978 г.

Има 35 изяви, вкл. във френски – „Завръщането на Арсен Люпен“ 1995, епизод  №6 от втори сезон от две части, заснет в България – „Херлок Шолмс се намесва“ на Ален Наум, „Изток – Запад“, 1999, на Режие Верние„Версенжеторикс“, 2000, на Жак Дорфман италиански – сериалът „Адвокатът на жените“, 1997, на Андрея и Антонио Фраци  и „Сорая“, 2003 на Людовико Гаспарини и множество американски екшъни, реализирани у нас – стартирайки от легендарната „Хищна птица“, 1994 на Боян Мишлушев и Темистоскълъс Лопес, „Аз съм Дейвид“, 2002 на Пол Фейг, „ От ада“, 2003 на Ринго Лам, „Спартак“, 2004 на Робърт Дорнхелм и стигам до  „Наемен убиец“, 2007 на Ксавие Жан…

Да те снимат големи   постановчици като Верние – майорът от Киев  , Пол Фейг – полицаят, Дорнхелм – треньорът в гладиаторската школа и изявени занаятчии като Ринго Лам – гост на генерала, означава, че имаш необходимите качества като артист, дори и за поддържащи герои , което не да гониш изисква световната слава.

Генчевира добри постижения и в родни продукции – „Клиника на третия етаж“, 1999 на Николай Акимов, „Хълмът на боровинките“, 2001 на Александър Морфов, „Патриархат“, 2005 на Дочо Боджаков, „Мъж за милиони“, 2006 на Любомир Халачев , „Людмил и Руслана“, 2008 на Мариана Евстатиева – Биолчева , за да  достигне до категоричния си успех като първо Стоименов в „Морска сол“, 2005, а след това и като Кирил Коцев в  „Седем часа разлика“, 2011 – 2013 на Магърдич Халваджиян…

Аз и досега не съм срещал хули и обиди към неговата актьорска игра, като ентусиастите, които дежурно хейтват срещу него , приемат за нещо нормално той да е добър актьор – дори в своята продукция – Мохарем бей в „Дякон Левский“, 2015 и Симов в „Ботев“, 2022,или при сина си Матей - "До последен дъх" (2025), бащата, но по правило да е слаб и некадърен режисьор.Нещо като нашенският Ед Ууд…

Ще се опитвам да бъдем максимално избрани и обективен, оценявайки работата на Генчев като постановчик, тъй като имам шанс да гледам 6 негови филма.

Отчитам, че разполага с капацитет и ентусиазъм в тези отвратителни времена да снима, при това, без да разчита на държавна субсидия, а преди всичко да се обляга на спонсорство от значими и скромни донори, с помощта на общини и бизнесмени, благодарение на което успява да си свърши работата, да пуснеш филмите на екрана и да се захванеш със следващия си проект.

Трудно съобщавам е цялата мъка по събирането на парите, окомплектоването на екип, работа на терен, ръководенето на артисти, натурщици и масовка, снимано в условията на хиперинфлация и перманентна гражданска криза, като в повечето случаи се залавяш с привлекателни, но крамолни проекти, които при гаф, биха могли да те завлекат не само до фалит, но и до обида.

Генчев разчете на проверени продуценти като доктор Златина Филипова и Десислава Ковачева, с помощта на общините  Елин Пелин и Калофер, при това много преди да стане кратко депутат в 45 НС, на съмишленици и ентусиасти и снима след филм филм.

Има здрави нерви, устойчив характер, упоритост и непоколебимост в процеса на работата.

За него не е трудно да се снима документално кино – „В ложата на тротоара“, 2010 , но и да кръстосана шпага с класиката на Елин Пелин „Гераците“, която има своята вярна публика и от добре познатата екранизация на Антон Маринович от 1958 г. . .

Генчев приема да бъде Йордан Геракът, кани за ролята на кмета Робърт Янакиев и снима иконоборческа и друзка екранизация, образец на творчески минимализъм като декор, костюми и локация и предизвикателен най – вече като финал – Геракът умира, смятайки че големият му син Божан го е окрал, а се помага, че невинното дете Захаринчо е повлякло жълтиците и с тях замерва началото на вече патриарха на фамилията от чардака на къщата…

При известна съпротива на посоката на сакралността на текста съм склонен да приемем авангардната идея на Генчев, но се очаква тя да бъде защитена убедително на художествено ниво, вкл. чрез монтажа, докато в случая готовата творба дразни именно със своята грапавост   и нешлифованост и то  на ниво наратив…

За „Дякон Левский“ навремето писах ревю за „Десант“ , като и тогава оценката ми е от групата на малцинството на зрителите, не отричащи априори филма.

Отбелязвам все пак смелостта и амбицията на постановчика да обхване целия живот на Апостола без лустро, да не върви като ходеща икона – в това отношение изборът на Веселин Плачков е наистина удачен, като не затваря симните очи, пред очевидните гафове на Генчев, свържете – вече със самоцелната, но ефектна хореография, както и с невъзможността да се прикрие бутафорията в епоса – превземането на крепостта Белград през 1862 г., но както се казва „С толкова пари – толкова работа…“

„На педя от земята“, 2016 е преди всичко гротеска и сурова сатира на живота   в скромна българска гранична застава през 1954 г. Събитията са претворени през погледа на малкия Михаил – Симеон Филипов и благодарение на този иновативен ход филмът минава между капките и не се отнася до дежурните цветисти ругатни, с които се кичат другите продукти на Генчев.

„Смартфонът беглец“, 2019 е незащитен от справедливата критика, най - вече заради абсурдния си сюжет.

Трудно приемам – дори и аз – че благодарение на американския смартфон на Филип, който заедно с Марко и Ангелина използва средства за лечение на брата на Ангелина, децата ще попаднат в света на страшни хайдути от времето на прословутия Вълчан войвода, но порталът на бъдещето, който праща героите на сагата на Генчев на поредното приключение, с откриването на скритото съкровище, ми идва в повече…

Иначе Симеон Филипов – Филип и Матей Генчев – Марко са симпатяги, но наистина са нелепи в тази трудно контролирана фантасмагория…

През 2022 г. ,на 3 март, гледате „Ботев“ на голям екран и напишете балансирано ревю за него за „Десант“.

Посочил съм, че Генчев е стегнат, мотивиран и избран, че той , заедно със съсценаристката си Десислава Ковачева са се придържали строго към достоверността на поднесената история, одобрил съм начина, по който Генчев пресъздава сраженията при Милин камък и Околчица – с много динамика и екшън, отчел съм заслугата на актьорите в този обемен и труден за реализация на спектакъл – Деян Жеков – Ботев, Веселин Плачков – Бенковски, Матей Генчев – Никола Обретенов, Неда Спасова – Венета Ботева, Георги Кадурин – митрополит Панарет Рашев, Николай Априлов – Младен Скачоков, Ники Илиев   – убиецът Джамбол…

Поради това и останалите като гръмнат при разразилата се вакханалия по отрицанието на филма, след излъчването му на 2 януари 2023 г. по БНТ.

Къде бяха неговите противници цяла година, докато той наистина триумфира по екраните, събирайки приход от близо 180 000 лева и защо следното излъчване   му но националната телевизия се разрази поредно грандиозен скандал, подобен на дирижирана вендета?

За да стигнете дотам единия от консултантите на филма проф. Пламен Павлов да следите грозните полемики езумен и да търсите съдействие от мен, за да успокоявам постановчика в телефонен разговор на 10 януари 2023 година…

Трудно ми е да преценя защо се стигна до този стряскащ обрат, при условие че „Ботев“ е най – добър и изпипан филм на Генчев, но започвам да си мисля, че вече инерцията на отрицанието ще стане онзи плашещ фактор, който ще препятства и направо спира следващите му проекти.

Още през 2023 г. БНТ спря финансирането и работата по „Лето 1349 –то“, при одобрен сценарий, а „Свободата иска Караджата“ е   пред нас, очакващи здрав патриотичен екшън…

Съдбата на Максим Генчев е симптоматична, за времето, в което живеем.

Утвърден актьор и много добър художник – какво би било правилно и как би се издържал, ако не продаваше безпроблемно картините си? – той търпи пропуски критики и остракизъм в работата си като  режисьор – постановчик.

Друг на негово място би се отказал, но не и Максим.

Защото смятам, че има мисия   на този свят, която следва и творби, които наистина трябва да заснеме.

Сещаме се за прословутия призив от зората на демокрацията – „Кой, ако не ти и кога, ако не сега?“ .

Той допълва напълно кармата на Генчев, поради което на мен не ми остава друго, освен да му стискам палци и да му пожелая устойчивост, упоритост и здраве по поезия от него път.

Борислав Гърдев