Максим Генчев

 

                                                

                      

       Максим Генчев

 

Сигурен съм, че никой друг в България няма да отрази юбилея му.

Какво пък   - нека има още един ненормален като него, който да се опита да каже явлението Максим Генчев.

Той се ражда във Видин на 28 септември 1954 г., но никога не кани в своите филми земляка си звездата Деян Донков. Защо ли?

Завърша ВИТИЗ през 1980 г. в класа на проф.Крикор Азарян.

Работи усърдно в театъра , създаде над 60 образа, печели три национални награди през 1984, 1987 и 1989 г., има и номинация за „Аскеер“ през 1998 г.

В киното се утвърждава като майстор на запомнящата се поддържаща роля.

Дебютът му е на 24 години в шедьовъра на Киран Коларов „Служебно положение ординарец“ през 1978 г.

Има 35 изяви, вкл. във френски – „Завръщането на Арсен Люпен“ 1995, епизод  №6 от втори сезон от две части, заснет в България – „Херлок Шолмс се намесва“ на Ален Наум, „Изток – Запад“, 1999, на Режие Верние„Версенжеторикс“, 2000, на Жак Дорфман италиански – сериалът „Адвокатът на жените“, 1997, на Андрея и Антонио Фраци  и „Сорая“, 2003 на Людовико Гаспарини и множество американски екшъни, реализирани у нас – стартирайки от легендарната „Хищна птица“, 1994 на Боян Мишлушев и Темистоскълъс Лопес, „Аз съм Дейвид“, 2002 на Пол Фейг, „От ада“, 2003 на Ринго Лам, „Спартак“, 2004 на Робърт Дорнхелм и стигам до  „Наемен убиец“, 2007 на Ксавие Жан…

Да те снимат големи   постановчици като Верние – майорът от Киев  , Пол Фейг – полицаят, Дорнхелм – треньорът в гладиаторската школа и изявени занаятчии като Ринго Лам – гост на генерала, означава, че имаш необходимите качества като артист, дори и за поддържащи герои , което не изисква да гониш световната слава.

Генчевира добри постижения и в родни продукции – „Клиника на третия етаж“, 1999 на Николай Акимов, „Хълмът на боровинките“, 2001 на Александър Морфов, „Патриархат“, 2005 на Дочо Боджаков, „Мъж за милиони“, 2006 на Любомир Халачев, „Людмил и Руслана“, 2008 на Мариана Евстатиева – Биолчева , за да  стигна до категоричния си успех първо като Стоименов в „Морска сол“, 2005, а след това и като Кирил Коцев в  „Седем часа разлика“, 2011 – 2013 на Магърдич Халваджиян…

Аз и досега не съм срещал хули и обиди към неговата актьорска игра, като ентусиастите, които дежурно хейтват срещу него , приемат за нещо нормално той да е добър актьор – дори в своята продукция – Мохарем бей в „Дякон Левский“, 2015 и Симов в „Ботев“, 2022, но по правило да е слаб и некадърен режисьор.Нещо като нашенският Ед Ууд…

Ще се опитвам да бъде максимално избран и обективен, оценявайки работата на Генчев като постановчик, тъй като съм имал шанс да гледам 6 негови филма.

Отчитам, че той разполага с капацитет и ентусиазъм в тези отвратителни времена да снима, при това, без да разчита на държавна субсидия, а преди всичко да се обляга на спонсорство от значими и скромни донори, с помощта на общини и бизнесмени, благодарение на което успява да си свърши работата, да пусне филмите на екрана и да се захване със следващия си проект.

Трудно съобщавам е цялата мъка по събирането на парите, окомплектоването на екип, работа на терен, ръководенето на артисти, натурщици и масовка, снимано в условията на хиперинфлация и перманентна гражданска криза, като в повечето случаи се залавяш с привлекателни, но крамолни проекти, които при гаф, биха могли да те завлекат не само до фалит, но и до обида.

Генчев разчита на проверени продуценти като доктор Златина Филипова и Десислава Ковачева, с помощта на общините  Елин Пелин и Калофер, при това много преди да стане кратко депутат в 45 НС, на съмишленици и ентусиасти и снима след филм филм.

Има здрави нерви, устойчив характер, упоритост и непоколебимост в процеса на работата.

За него не е трудно да се снима документално кино – „В ложата на тротоара“, 2010 , но и да кръстосана шпага с класиката на Елин Пелин „Гераците“, която има своята вярна публика и от добре познатата екранизация на Антон Маринович от 1958 г. .

Генчев приема да бъде Йордан Геракът, кани за ролята на кмета Робърт Янакиев и снима иконоборческа и друзка екранизация, образец на творчески минимализъм като декор, костюми и локация и предизвикателен най – вече като финал – Геракът умира, смятайки че големият му син Божан го е окрал, а се помага, че невинното дете Захаринчо е повлякло жълтиците и с тях замерва началото на вече патриарха на фамилията от чардака на къщата…

При известна съпротива на посоката на сакралността на текста съм склонен да приема авангардната идея на Генчев, но се очаква тя да бъде защитена убедително на художествено ниво, вкл. чрез монтажа, докато в случая готовата творба дразни именно със своята грапавост   и нешлифованост и то  на ниво наратив…

За „Дякон Левский“ навремето писах ревю за „Десант“ , като и тогава оценката ми е от групата на малцинството на зрителите, не отричащи априори филма.

Отбелязвам все пак смелостта и амбицията на постановчика да обхване целия живот на Апостола без лустро, да не върви като ходеща икона – в това отношение изборът на Веселин Плачков е наистина удачен, като не затваря симните очи, пред очевидните гафове на Генчев, свързани – вече със самоцелната, но ефектна хореография, както и с невъзможността да се прикрие бутафорията в епоса – превземането на крепостта Белград през 1862 г., но както се казва „С толкова пари – толкова работа…“

„На педя от земята“, 2016 е преди всичко гротеска и сурова сатира на живота   в скромна българска гранична застава през 1954 г. Събитията са претворени през погледа на малкия Михаил – Симеон Филипов и благодарение на този иновативен ход филмът минава между капките и не се отнася дежурните цветисти ругатни, с които се кичат другите продукти на Генчев.

„Смартфонът беглец“,                2019 е незащитен от справедливата критика, най - вече заради абсурдния си сюжет.

Трудно приемам – дори и аз – че благодарение на американския смартфон на Филип, който заедно с Марко и Ангелина използва средства за лечение на брата на Ангелина, децата ще попаднат в света на страшни хайдути от времето на прословутия Вълчан войвода, но порталът на бъдещето, който праща героите на сагата на Генчев на поредното приключение, с откриването на скритото съкровище, ми идва в повече…

Иначе Симеон Филипов – Филип и Матей Генчев – Марко са симпатяги, но наистина са нелепи в тази трудно контролирана фантасмагория…

През 2022 г. ,на 3 март, гледах „Ботев“ на голям екран и написите балансирано ревю за него за „Десант“.

Посочил съм, че Генчев е стегнат, мотивиран и избран, че той , заедно със съсценаристката си Десислава Ковачева са се придържали строго към достоверността на поднесената история, одобрил съм начина, по който Генчев пресъздава сраженията при Милин камък и Околчица – с много динамика и екшън, отчел съм заслугата на актьорите в този обемен и труден за реализация спектакъл – Деян Жеков – Ботев, Веселин Плачков – Бенковски, Матей Генчев – Никола Обретенов,Неда Спасова – Венета Ботева, Георги Кадурин – митрополит Панарет Рашев, Николай Априлов – Младен Скачоков, Ники Илиев   - убиецът Джамбол…

Поради това и останалите като гръмнат при разразилата се вакханалия по отрицанието на филма, след излъчването му на 2 януари 2023 г. по БНТ.

Къде бяха неговите противници цяла година, докато той наистина триумфира по екраните, събирайки приход от близо 180 000 лева и защо след излъчването   му но националната телевизия се разрази поредния грандиозен скандал, подобен на дирижирана вендета?

За да стигнете дотам единия от консултантите на филма проф. Пламен Павлов да следите грозните полемики езумен и да търсите съдействие от мен, за да успокоявам постановчика в телефонен разговор на 10 януари 2023 година…

Трудно ми е да преценя защо се стигна до този стряскащ обрат, при условие че „Ботев“е най – добър и изпипан филм на Генчев, но започвам да си мисля, че вече инерцията на отрицанието ще стане онзи плашещ фактор, който ще препятства и направо спира следващите му проекти.

Още през 2023 г. БНТ спря финансирането и работата по „Лето 1349 –то“, при одобрен сценарий, а „Свободата иска Караджата“ е   пред нас, очакващи здрав патриотичен екшън…

Съдбата на Максим Генчев е симптоматична, за времето, в което живеем.

Утвърден актьор и много добър художник – какво би било правилно и как би се издържал, ако не продаваше безпроблемно картините си? – той търпи пропуски критики и остракизъм в работата си като  режисьор – постановчик.

Друг на негово място би се отказал, но не и Максим.

Защото смятам, че има мисия   на този свят, която следва и творби, които наистина трябва да заснеме.

Сещаме се за прословутия призив от зората на демокрацията – „Кой, ако не ти и кога, ако не сега?“ .

Той напълно допълва кармата на Генчев, поради което на мен не ми остава друго, освен да му стискам палци и да му пожелая устойчивост, упоритост и здраве по поезия от него път.

Борислав Гърдев