"Диви и щастливи"

„Диви и щастливи“се очертава да е зрителският фаворит за български филм на 2019г.

Това не е случайно, тъй като и предишният филм на Мартин Макариев „Привличане“ от миналата година напълни салоните.

Следя отдавна развитието на българското кино, зная какво означава в името на патриотизма да си самотен в залата на поредната шумно оповестена премиера и ценя постигнатото от Макариев.

Той знае как да снима кино, какво иска да види на екран зрителя у нас и умело му го поднася.

Не е привърженик на философските прозрения и на трудно смилаемото авторско творчество, което се гледа с усилия само от роднините на авторите им.

Макариев предлага нещо друго – добре разказано жанрово зрелище – мелодрама или трагикомичен екшън, заснето стегнато, динамично, атрактивно и поднесено като лъскав и привлекателен продукт.

Ще го обвините в провокативен комерсиализъм, въпреки че с екипа си здраво е работил и се е радвал на съвместния ползотворен труд.

 Защо?

Какво кино се гледа сега – не само у нас, а и по света -  стегнато, комерческо, динамично.

Каквото открай време ни дава Холивуд.

И ние ли трябва да вървим по този път?

Не казвам, че всички режисьори у нас ще го следват , но отбелязвам, че ми е все по трудно да се измъчвам с  негледаеми родни продукции, които имат претенциите да са някакво изкуство и парадират със своите фестивални отличия…

А като знам, че се харчат държавни пари, просто ми става лошо.

„Диви и щастливи“ го проследих в пълна зала и усетих какво означава автентична и неподправена зрителска реакция.

Такова щастие не съм изпитвал от времето на „Маргарит и Маргарита“ и „Възвишение“.

Притесненията ми, че ми се поднася някакъв побългарен римейк на „Телма и Луиз“ (1991) на Ридли Скот не се оправдаха.

Влияние от незабравимия шедьовър има, но „Диви и щастливи“ съвсем не е плагиат или компилация.

Борислав Захариев е написал интересна, вълнуваща, човешка история за две обикновени жени – Боряна и Мила, които искат да променят живота си, да бъдат други, щастливи.

Вярно е, че се забъркват в поредица от бъркотии и произшествия  - присвоени  30 000 лева в името на благородна кауза,  в добавка  с отвлечен  човек,  но на финала  изстрадват амбицията си да водят нов живот.

В който Мила ще намери личното щастие в лицето на приличен английски мъж, когото първоначално малтретира,доживявайки издаването на първия си роман, а Боряна ще продължи да търси  място под слънцето, очаквайки своя шанс.

Филмът се гледа с интерес.

В него обратите следват непрекъснато един след друг, има зашеметяващи каскади – първото измъкване от полицейската проверка, изскубването от Донев в царевичната нива  и особено преследването по алеите на варненския крайбрежен център с мотопед.

Похитителките са гонени с коли и вертолет и са спипани на варненското летище минути преди да се измъкнат от българското правосъдие на път за Мексико, но по важното е, че през всичките два часа екранно време екшънът не поглъща, а е подчинен на човешката история, на перипетиите и метаморфозите, които преживяват основните персонажи.

Спектакълът е заснет със замах от Андрей Андреев – в София, Търново – ще познаем Градската галерия, превърната в луксозен хотел, в който младоженския апартамент струва 320 лева за нощувка, площада пред Царевец, Русе и Варна – книжарница „Сиела“ във Фестивалния комплекс и булевард „Приморски“, където се вихри поредната гонка, с вкус и стил, с въображение , иновативност и достатъчно средства – бюджетът е наистина царски щедър  от 2 млн.долара, през цялото време се стеле музикален килим от популярни родни шлагери, вкл. на Емил Димитров и Васил Найденов, а това неизбежно се харесва на публиката.

В добавка са ангажирани всички актуални наши звезди , които са на завидна висота – от Луиза Григорова – Мила , Яна Маринова – Боряна и Александър Сано – инспектор Донев, до Асен Блатечки – бившият на Боряна -  Неделев, Калин Врачански – щофьорът Васил, Койна Русева – рецепционистката в хотела , Явор Бахаров – Цветан, Теодора Духовникова – съпругата на Цветан и Христо Петров – Ицо Хазарта , чиято лимузина е конфискувана от двете фурии, малко след като той произнася култовата фраза – „Абе, вие курви ли сте?“

Не е за пренебрегвне  и солидното британско присъствие – Базил Айденбенц– Мартин, без да забравяме Бен Крос, изиграл с апломб неговия баща – г – н Кейн, който в случая е представител на старата  поувяхнала гвардия западни звезди, какъвто е и Майкъл Медсън, на който се радвахме в режисьорския дебют на Блатечки отпреди две години „Бензин“.

Цялата тази аура на  „Диви и щастливи“, както и обстоятелството, че половината диалог тече на английски ,недвусмислено показва в какво се цели Макариев – солиден успех у нас и възможност за показ в чужбина.

И защо не?

Не е ли дошъл моментът след „Под прикритие“ (2016) да имаме и кинофилм, получил нормално разпространение и публика зад граница?

Нали всеки от тях се прави преди всичко за зрителя?

Ценителите на „високото изкуство“ вероятно няма да харесат и ще критикуват „Диви и щастливи“, подигравайки се на усилията на екипа да създаде един конвертируем продукт.

Това си е тяхно мнение и няма да споря с предразсъдъците им.

Само ще ги помоля да гледат – като мен – в салон добър филм като „Далеч от брега“ (2018) на Константин Бонев, който се прожектира пред един човек – като частна прожекция  , за да си зададат  простичкия въпрос – „Това ли е посоката на развитие?“ или „Кога зрителят ще ни подкрепи?“

Подсказвам – когато сме честни с него – като Мартин Макариев и Александър Сано , който тук е не само актьор и продуцент, но и композитор, предлагаме  му висококачествен зрелищен и стойностен кинопродукт, приказка с автентични емоции и забавление, от която той явно се нуждае.

Толкова е просто, нали?

Борислав Гърдев

„Диви и щастливи“, 2019, реж.Мартин Макариев, производство „Силвърстоун продъкшънс“ и „Спирит Хаус продъкшънс“, продуценти Мартин Макариев, Яна Маринова, Александър Сано

             През пустини и морета                      до далечния Китай

„Тайната на драконовия печат“ е формално продължение на“Вий“ (2014).

Вместо мистичен трилър създателите му -  режисьорът Олег Степченко и продуцентът Алексей Петрухин предлагат семейно приключенско фентъзи.

В него почти отсъства духа но Гогол, а с първия филм от сагата го свързва само присъствието на английския пътешественик и картограф Джонатан Грин, изигран с вдъхновение отново от Джейсън Флеминг.

Ако и да са ентусиасти  - Степченко и Петрухин отделят 10 години за „Вий“, а по „Тайната“ работят пет , усвоявайки 49 милиона долара, те все пак са преценили какъв тип повествование и зрелище да предложат.

Истина е, че в „Тайната на драконовия печат“ почти липсва руската атмосфера – ако изключим една малка сцена с цар Лъже Петър в Москва плюс присъствието на казаците на кораба, че на преден план са китайската митология, фолклор, песни и фактура, но целта е била пределно ясна – хвърляме всичко, за да направим световен хит.

Някога великият Сергей Бондарчук мечтаеше силите на кинематографистите от Русия, САЩ и Италия да се обединят за снимане на суперпродукции за световна употреба, визирайки „Ад“ на Данте Алигиери.

Сега Петрухин вместо италианци търси съдействието на китайци и опората на такива проверени образци като „Карибски пирати“ (2003 – 2017)  на Гор Вербински , Роб Маршал и Йоахим Рьонинг, „Игра на тронове“(2011 – 2019) на Дейвид Бениоф  и Д.Б.Уас и „Властелинът на пръстените“ (2001 – 2003) на Питър Джаксън, без да забравяме „Около света за 80 дни“ на Жул Верн (1873), за да предложи на публиката впечатляващо зрелище, което честно казано е върхът, до който може да достигне като мащаб, желание и способности в компютърната графика и специалните ефекти  руското кино.

Ясно е, че сюжетът не блести с оригиналност, но е необходимата основа за създаването на този впечатляващ продукт, който по мнението на доста зрители или ще се провали, или ще постигне знаменателен успех.
Засега финансовите резултати са повече от печални - 13 млн. долара приходи от Русия и Китай...

С две думи познатият ни пътешественик Грин пристига в Москва, където властва Лъже Петър, докато истинският император  - Юрий Колоколников,с надяната желязна маска – ах, този Дюма!, заедно с Мастера – Джаки Чан са заключени в лондонския  затвор Тауър, а началникът на затвора е несъкрушимият Джеймс Хук – кой друг, ако не Арнолд Шварценегер.

Грин подразбира за дворцовата подмяна, но, тъй като е безсилен, е изпратен на пътешествие към Китай, чертаейки картата на границите на руското царство – по – далеко от Русия, Европа и политическите интриги.

За да се върне Грин в родината си, китайците да се освободят от властта на алчните си и самозвани диктатори, а Петър да си вземе  трона, се налага обединение на силите на основните действащи лица.

Естествено ще има хепи енд – Грин ще си признае чувствата към мис Дъдли  , а Хук ще гостува на Мастера с надеждата да види истински дракон, за да се окаже, че той  като символ на Честността  е навсякъде около нас – в планините, моретата и небето…

„Тайната на драконовия печат“ е симпатичен атракцион и блокбастър за семейно забавление, който се гледа с интерес и възхищение 120 минути.

Той не те оставя да скучаеш нито миг и това е голям комплимент за режисьора и неговите  прекрасни сътрудници -  оператор Иван Гудков и сценограф Артур Мирзоян.

Разбира се, взискателният зрител ще забележи и неволни прояви на лош вкус или липса на вдъхновение – чудовището, с което нашите герои се бият в Китай е някакъв азиатски Франкенщайн на глинени крака и повалянето му не е най – незабравимият епизод в епоса, докато драконът е направо откраднат от „Игра на тронове“, но него го яхва не демоничната Денерис Таргариен – Емилия Кларк, а някаква зла и безлична лъжепринцеса и вещица  -двойничка на Чен Лан…

В добавка ще посоча, че освен стегнатия темпоритъм „Тайната на драконовия печат“ ме впечатли и с удачно подбрания актьорски състав, започвайки от Алла Чурина – любимата на Грин и Юрий Колоколников  - император Петър I и стигайки до внушителното присъствие на плеяда световни знаменитости  като Джейсън Флеминг – Грин,  Чарлс Данс – лорд Дъдли, Рутгер Хауер – английският посланик лорд Чарлс Уитуорд, Мартин Клеб – капитанът на кораба,  Яо Синтун – Чен Лан, Джаки Чан  - Учителят и Арнолд Шварценегер - Хук.

Специално отбелязвам присъствието на последните двама – схватката помежду им в килията на лондонския Тауър , както и на Хук с тримата китайци, е шедьовър във всяко отношение и наистина си струва всеки похарчен  долар.

„Тайната на драконовия печат“ не оставя зрителя безучастен.

Мен ме впечатли и ми допадна – и като зрелище, и като послание.

Вярвам, че така ще бъде с повечето зрители, които го гледат.

Борислав Гърдев

Тайната на драконовия печат“, 2019, 120 мин., реж.Олег Степченко, прод.на „Бъфало 8 продъкшънс“,ЦТБ филм къмпани“, „Чайна филм груп корпорейшън“, „Чайна интернешънъл пикчърс“

Познавате ли Роджър Ейлс?

Това е наистина интересен и актуален въпрос.

За себе си признавам, че знаех престъпно малко за този медиен титан, та се наложи да си опреснявам знанията след като изгледах  „Решаващият глас“, излъчен по „Шоутайм“ между 30 юни и 11 август  2019г.

Какво не знаем за Роджър Ейлс?

Роден е на 15 май 1940 г. във фабричния град Уорън в щата Охайо в работническо семейство с баща насилник.

Родителите му се развеждат през 1960 г., а той завършва университета в Атина в същия щат през 1962 г. със специалност радио и телевизия.

Работи в местни тв канали в Кливлънд и Филаделфия, но  - внимание – още през 1967 и 1968 г. печели наградата „Еми“ за продуцирането на „Шоуто на Майк Дъглас“.

Именно в това шоу през 1967 г. гостува Ричард Никсън, с когото Ейлс провежда оживена дискусия за ролята на политиката в телевизията, налагайки мнението си, че телевизията е трик за печелене на зрителските симпатии.

Това допада на Никсън и стартът на политическата кариера на Ейлс като експерт и съветник по предизборни президентски кампании е даден.

Никсън става президент с прословутата Южна стратегия, формулирана от Ейлс, с която републиканците печелят гласовете на белите граждани от Юга, „притеснявани“ от расовите изблици на афро – американците, Ейлс се обвързва трайно с Републиканската партия и работи по кампаниите  на Рейгън, Джордж Буш – старши и Доналд Тръмп.

Съветва и Джордж Буш – младши за най – суровите възможни мерки относно защитата на националната сигурност , които американската общественост ще изтърпи след атентатите от 11 септември 2001 година.

След успешните избори на Рейгън и Джордж Буш старши, Роджър Ейлс се връща на работа в телевизията.

През 1993 г. става президент на CNBC, създавайки канала „Разговорите на Америка“, но възходът му е пресечен през 1995 г., когато NBC наема адвокатска кантора, която провежда вътрешно разследване по повод издънката на Ейлс спрямо президента на NBC Дейвид Заслав, наричайки го в частен разговор „малък шибан евреин“.

Тази волност му коства поста.Ейлс е изритан доста грубо и безцеремонно – с това всъщност започва сериалът „Решаващият глас“.

Всяко зло за добро – Роджър е нает от Рупърт Мърдок на 7 октомври 1995 г., за да оглави новата му кабелна телевизия „Фокс Нюз“.

С течение на годините той превръща кабеларката с ограничен обхват в национален информационен лидер, спазвайки правилото, че „зрителите харесват новините не такива, каквито са, а каквито искат да ги видят“ и залагайки твърдо на защитата на традиционните американски ценности, които, оказва се, са все така популярни и не са загубили своята привлекателност.

Пикът на неговата и на „Фокс Нюз“ популярност е отразяването в детайли на трагедията от 11 септември 2001 г., а голямото му поражение и болка е, че въпреки всички положени от него усилия през 2008 г. Барак Обама става президент на САЩ.

Малка негова утеха е, че в разгара на сексскандала срещу него през лятото на 2016 г., помага на Доналд Тръмп първо да получи номинация за президент от Националната конференция на републиканците на 21 юли 2016 г., а след това и да стане президент на държавата на 20 януари 2017 г.

Освободен от „Фоск Нюз“ и получил 40 милиона долара обезщетение, пратен в луксозна оставка и уединение, Ейлс умира на 18 май 2017 г., поради отдавна измъчващата го хемофилия.

Сериалът е заснет по книгата на Гейбриъл Шърман „Решаващият глас в стаята“.

Той заедно с Том Маккарти написва сценария, с режисурата се заемат Кари Скогланд, Джеръми Подесва, Скот Бърнс и Стивън Фриърс, продуценти са Джейсън Блум, Том Маккарти и Ръсел Кроу, а за излъчването на шоуто се грижи канала „Шоутайм“.

Когато гледах седемте епизода се чудех как е възможно да се направи такава интересна и значима поредица за събития, текли буквално пред очите ни и за които сме знаели толкова малко…

Роджър Ейлс е издигал нивото на „Фокс Нюз“ в момента, в който на 1 юни 2000 г.у нас Втори канал става bTV и  Мърдок е приет  за спасител на телевизионния бизнес в България, а 12 години по – късно нашенският Ейлс – Николай Бареков с парите на Цветан Василев превърна – за кратко – невзрачната tv7 в могъща медия, съперничеща на bTV и Nova , създаде партия и дори бе един мандат евродепутат!

Какво може да се каже за самия сериал от професионална гледна точка?

Поредицата е направена безупречно.Както се изразява един потребител в мрежата – „Независимо дали интерпретирате шоуто като сатира, измама, сурова истина за „Фокс“ или всичко  изброено по – горе , то работи“

Заслуга на постановчиците е , че търсят максималната автентичност при отразяване на  щекотливите събития, поради което сериалът е издържан в подчертано документална стилистика, той е прецизен и обран в изказа си и много внимава при представянето и осмислянето на житейските факти .

Не е шега да правиш тв продукт, когато срещу себе си имаш Рупърт Мърдок!

Скогланд, Фриърс и компания не пресъздават целия живот на Ейлс, те нямат намерение да снимат биографична драма.

Режисьорите съсредоточават вниманието си само върху най – възловите моменти от кариерата му във „Фокс Нюз“, започвайки от старта на канала през 1996 г., минавайки през триумфа му като зрителски лидер през 2001, стигайки до провалените усилия да се дискредитира Обама през 2008 и финиширайки със сексскандала през 2016 г., съвпаднал с президентската кампания на Тръмп.

Интересно е, че този подход сработва, тъй като и от драматургична, но и от артистична гледна точка историята е пресъздадена на завидна висота.

Тя се гледа с интерес, буквално на един дъх, а кастингът е направо зашеметяващ.

Начело е , разбира се, Ръсел Кроу, подлагал се на всекидневни мъчения по нанасяне на грима от 2,17 до 6 часа.

Усилието си е струвало.

Ръсел Кроу Е Роджър Ейлс – от плът и кръв, цялостен, монолитен, завладяващ и отблъскващ, надарен с всичките си професионални добродетели и трикове и с цялата си морална нечистоплътност.

Не знам колко часа е прекарал актьорът пред мониторите, какви документи е чел, но изпълнението му е конгениално и достойно за „Еми“.

Той е в истинския смисъл Господар на шоуто, напомняйки за най – добрите дни от кариерата си, когато блестеше и мачкаше конкуренцията си с гениални роли във „Вътрешен човек“, „Гладиатор“, „Красив ум“ и „Късметлията“.

Той е и ентусиаст, и диктатор, новатор и ловък манипулатор чрез  евтини клишета, борец за най – висок рейтинг и мегаломан, смятащ себе си за диаманта в медийната империя на Мърдок, без когото тя просто не може да съществува.

Естествено – колкото и да е добър като актьор, той има нужда от колеги, с които да си партнира.

Хубаво е, че сценаристите и постановчиците са съсредоточили усилията си върху най – главното от битието на Ейлс между 1995 и 2017 г.,

 маркирайки с нужното внимание взаимоотношенията му с Рупърт Мърдок, синът му Джеймс, с шефа на PR отдела на новините Брайън Луис, съпругата му Елизабет и , разбира се, с унизената любимка Гретхен Карлсън.

Така се изгражда необходимият грунд, върху който стъпва повествованието, но и се дава възможност на актьорите да създадат ярки, правдиви и пълнокръвни образи.

Саймън Макбърни е истински Мърдок, с лека, тигърска походка, усмивка на хиена, тих говор и категорични ,но нетърпящи възражение, решения.

Джош Хелман – Джеймс Мърдок е негова сянка и следване линията на изграждането на персонажа в най – главното.

Много органичен и ефективен е  Сет Макфарлън като Брайън Луис, а приятната изненада за мен е Сиена Милър, превъплътила с такт и вещина неблагодарния облик на вярната и унизена съпруга Елизабет, която на финала избира вместо отравяне или развод да остане до края до своя повален идол.

Много внимателно трябва да се следи изявата на Наоми Уотс.

Тя играе Гретхен Карлсън, някогашна интимна любимка на Ейлс, която се решава да вдигне завесата на тъмната му морална същност и да го разобличи като сексуален хищник и неблагодарен работодател на 6 юли 2016 г.

Първоначално  е движена от импулса на използваната, употребена и изхвърлена жена.

Страхува се от могъщия си противник, знаейки с какво се захваща, но постепенно узрява и израства до осъзнат привърженик на равноправието на половете на работното място и до простата истина, че жената,и в такъв водещ тв гигант, е преди всичко професионалист,чието достойнство трябва да се уважава и подкрепя, но не и като прави фелацио на шефа си.

Подобно унижение и то в епохата # me too се наказва жестоко – особено в САЩ.

Дори и да се казваш Роджър Ейлс.

Всъщност именно с драмата на Карлсън създателите на „Решаващият глас“ се домогват до най – важните и същностни внушения, превръщащи поредицата в образец на тв изкуство.

Изводите се открояват естествено и непринудено и до тях достига всеки зрител на сериала.

Не може такъв важен и отговорен тв медиатор като Ейлс да бъде едновременно консерватор по убеждения и защитник на либерални ценности.

Не трябва традиционните добродетели на Америка да се поднасят манипулативно и изкривено.

Не бива публично подобен фактор да се изтъква, че е пример в личен план като влюбен съпруг и баща, а същевременно в кабинета си да подлага на унижение всяка красива своя служителка, държащ задължително да я опипа по задника и да получи толкова важната за него свирка.

И най – важното – много е опасно да се изживяваш като единствен и незаменим в една корпорация, да се считаш едва ли не за Бог в бизнеса си, спечелил пожизнен имунитет и признание.

Дори в такъв конгломерат като „21 век Фокс“ ти си само един много скъпо платен наемник, но не и СОБСТВЕНИК, който при първата по – сериозна издънка задължително си заминава.

Ако и да е Роджър Ейлс.

В заключение ще посоча, че „Решаващият глас“е наистина незабравимо преживяване, шоу едновременно забавляващо , но и подтиквайки ни към горчиви размисли.

Спектакъл, направен с вкус, отговорност и професионализъм, готов на борба за награди.
На 5 януари 2020 г.Ръсел Кроу спечели "Златен глобус" за главна мъжка роля в категорията драматичен сериал...

Борислав Гърдев

                   Двамата Коен         

За Саша Барън Коен имах особено мнение, преди да гледам „Шпионинът“ на Гидеон Раф.

Не отричам, че е талант, че умее да привлича публиката и да бъде господар на шоуто.

Но , поне на мен, неговият хумор не ми въздействаше.

Смятах го за първичен, груб и просташки.

Измъчих се с комедийния му пърформанс „Кой е Америка?“ (2018) и благославях Господ, че е само от седем епизода.

Не се радвах на изцепките му в „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс и още не мога да му простя гаврата с Памела Андерсън в „Борат“ (2006) на същия Лари Чарлс.

А същевременно не забравям каква изкусна и проникновена изява представи като гаровия инспектор в „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе и колко беше завладяващ и ефектен като сеньор Адолфо Пирели в „Суини Тод“ (2007) на Тим Бъртън и особено в „Клетниците“ 2012 та Том Хупър, блестящ като Танардие.

Очакванията ми към мини сериала „Шпионинът“ (2019)  не бяха големи.

Вече бях гледал подобна история, поднесена ми от прочутия Парк Чун – уук през ноември  2018 г. по романа на Джон льо Каре „Малката барабанчица“(1992) и не смятах, че ще видя нещо кой знае какво по – различно и оригинално.

Не всеки ще следи с ентусиазъм  „шпионски игри“, в които агентите на „Мосад“ са винаги добрите и знаят как да обезвредят арабските терористи.

В „Малката барабанчица“ бе използвана актриса – аматьорка Чарли – Флоранс Пю, която направи и невъзможното, вкл. да спи с опасния терорист Халил – Шариф Гатас, преди да стане ням свидетел на неговото жестоко елиминиране.

От анотациите научих, че в „Шпионинът“ с подобна и още по – опасна задача е натоварен бивш счетоводител, имал лошия късмет да кандидатства за работа в тайните служби и да не бъде първоначално одобрен.

Правя този пространен увод, за да подчертая, че гледах сериала с предразсъдъци и без да очаквам нищо значимо.

Изненадата ми беше пълна след приключването на шестия последен  епизод.

„Шпионинът“  е сред най – добрите тв продукции на 2019 г.

Лично аз го поставям редом до образците – „Йелоустоун 2“ на Тейлър Шеридан, „Решаващият глас“ на Том Маккарти и Алекс Меткалф  и „Град на хълма“ на Мат Деймън и Бен Афлек.

Причината я откривам в прецизното и точно пресъздаване на епохата  - 1960 – 1965 г. от сценаристите Гидеон Раф и Макс Пери, в умелата режисура на Раф, а той е носител на „Еми“ за сериала  „Родина“ (2012) , и в наистина себеотрицателната работа на Саша Барън Коен като изпълнителен продуцент и водеща звезда в ролята на Ели Коен.

Не знаех нищо за този легендарен израелски шпионин и ми беше любопитно да проследя неговата екранна одисея.

В нея обаче няма нищо суперменско и грандоманско.

Ели Коен в интерпретацията на Саша Барън Коен не е и не иска да бъде еврейския Джеймс Бонд, нито пък е ответник на мразовития и скръбен „Шпионин, който дойде от студа“ Алек Лемас, с който през 1965 г. ни изненада Ричард Бъртън под режисурата на Мартин Рит.

Ели е обикновен чиновник, превърнал се по волята на съдбата в „боец на тихия фронт“.

Той е земен и обран, обича до полуда своята съпруга Надя – Хадар Ратсон Ротем, но същевременно е автентичен патриот, не парадиращ със своите чувства към родината си.

За своето отечество е готов да извърши чудеса.

На него му се отдава с лекота и финес да се интегрира като арабски бизнесмен  във враждебната сирийска среда в Буенос Айрес и Дамаск, тъй като , забавлявайки се, играе на въжето и демонстрира учудващи шпионски хватки, с които доставя безценна информация на своето началство.

За Бога, та той предава свръхсекретна информация за Голанските възвишения по миниатюрна радиостанция буквално под носа на сирийските управници, от апартамент, намиращ се фронтално срещу щаба на армията им!

Нещо повече, позволява си лукса по време на емисия да коментира с колегата си в „Мосад" течащият в момента футболен двубой и дори да
 предостави жилището си за пищно и отвратително парти в нощта, в която се извършва поредния държавен преврат.

Ели Коен заиграва с баасистите, разбира, че те ще са новите господари на Сирия и ще използват за свое оръжие партизаните на Арафат, който беше наш приятел и чест гост на Тодор Живков и дори поема поста на зам.министър на отбраната.

Той , в буквалния смисъл на думата, прави Сирия на посмешище, има заслуга за победоносната шестдневна война от 5 до 11 юни 1967 г., когато израелската армия превзема Голанските възвишения, и е пределно ясно, че при залавянето му няма да има прошка.

То става факт на 24 януари 1965 г., а екзекуцията – публично обесване на площад „Мардаха“ в Дамаск -  на 18 май  с.г.

Следях много внимателно реакцията на Саша Барън Коен в тези последни мигове на неговия герой .

Когато играта на котка и мишка е приключила, последната научена информация е предадена и предстои най – тежкото  изпитание – срещата със смъртта.

Бях потресен от  смирението и хладнокръвието, от печалното спокойствие, с което приема неизбежната си гибел.

Наистина в тези  толкова важни минути актьорът доказа нагледно мощта на своя талант, умението да обсебва вниманието и да печели симпатии  дори с един жест и с тъжен поглед.

Изключителна интерпретация, достойна за адмирации и престижни награди.

Триумф на необикновен артист , впрегнат за благородна кауза, защитена  на впечатляваща висота.
И се сетих за думите на Джон Фицжералд Кенеди - "Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си."

Борислав Гърдев

„Шпионинът“, 2019,Франция, 6 епизода, реж.Гидеон Раф, „Netflix“

 За Вела Благоева, „Царица Теодора“ и нравите български

Признавам си, че и аз бях изненадан от находката си.

Съвсем случайно попаднах на една малка книжка – „Царица Теодора(Скица из българския живот от XIVвек)“ 1894, изд.на печатница Иван И.Даскалов и сие“.

Авторка на тази малка повест се оказа и позната, и непозната – Вела Живкова – Благоева.

Нейното творчество не се изучава дори в университетите – за нея помня бегло споменаване от Иван Богданов в неговата „Кратка история на българската литература“, част 2, 1970.

А се оказа,че тя е писала и издавала прозаични книги в продължение на десетилетие 1894 – 1904 г. и че е първата ни жена – писателка след Освобождението, която толкова трайно и упорито се е занимава с проза  - преди появата на Евгения Марс, Ана Карима, Анна Каменова, Фани Попова – Мутафова, Мария Грубешлиева…

Замислих се за съдбата й – защо се е случило така с нея?

Все пак имаше един 45 годишен период, в който името на мъжа й беше знаме, той бе провъзгласен за патриарх на социализма на Балканите, на него му се кланяха , но за съпругата му почти нищо не се знаеше – дори тогава, в годините на социализма Вела – Виктория оставаше в сянката на именития си съпруг.

Когото впрочем дълго е издържала с учителската си заплата, когато той е оставал без работа…

Скицата или малката повест на Благоева изчетох на един дъх.

И осъзнах, че Съдбата има пръст в тази ни среща – след като се навършват 160 г. от рождението й и 125 г. от излизането на творбата на литературния ни пазар.

През 1894 г. историческата ни проза прави своите първи успешни стъпки у нас.

В традициите на Раковски – „Българските хайдути“ (1867), Каравелов с неговата трилогия – „Отмъщение“, После отмъщението“ и „Тука му е краят“ (1873 – 1874)  и Друмев – основно с „Нещастна фамилия“ (1860) и недовършената повест „Цар Иван Александър“ (1892).

Но и авторите, а и произведенията им се броят на пръстите на едната ръка – Добри Ганчев с „Борба за самостоятелност“ (1888), Захарий Стоянов с „Христо Ботйов“ (1888), чийто опит за биография считам са първия ни биографичен роман и „Под игото“ (1889 – 1890) на Вазов, който за мнозина тогава все още е звучал и като актуален съвременен епос.

Тепърва започват разкопки, археологически проучвания, създават се значими исторически изследвания и да се превеждат корифеи от Запад и Изток.

Точно в това интересно и преломно време Вела Благоева решава да дебютира като писател със своята скромна скица из живота на българския народ в навечерието на падането му под турско робство.

Сюжетът, който избира авторката , е завладяващ и благодатен -  не случайно нейната „Царица Теодора“ влиза в интересна и предизвикващи размисъл пресечна точка както с повестта на Вазов „Иван Александър“ (1907), така и с поемата на Магда Петканова „Царица Теодора“ от стихосбирката „Изгубен камък“(1933).

Миниповестта на Благоева е изцяло в руслото и традициите на възрожденския ни опит.

Тя е написана с вдъхновение,компетентност, патос  и страст, чете се без  усилия, стегната е и увлекателна като дискурс.

Авторката съсредоточава вниманието си най – вече върху основните персонажи – цар Иван Александър , двете му съпруги , великият логотет Самсон и децата му Мария и Инас, както и царският тъмничар дядо Петър.

Останалите персонажи присъстват в повествованието за цвят, изградени са с едри щрихи, но често и като сенки, с анонимно присъствие.

Благоева умее да създава атмосфера, да формулира ясно проблемите, които я вълнуват, свързани със съдбата на България и народа й във върхов за нея момент, да води диалог.

Тя не държи да плете хитра и усложнена интрига, да разтяга разказа.

Напротив – стреми се по най – краткия начин да пласира героите си  и конфликтите, в които се оплитат, да даде прилична характеристика на персонажите и да разкаже безхитростно, но занимателно за една семейна драма, която, признавам си, и днес звучи грабващо и завладяващо.

Освен това умее с четката на вещ майстор да рисува природни картини и да пресъздава с учудващо ярки детайли живота в българската столица Търново в неговото многообразие и динамика.

Тя  използва като канава познатата история за развода на цар Иван Александър с царица Теодора и повторната му скандална и съдбоносна женитба с еврейката Сара, но я дообогатява и претворява в друг ракурс и светлина.

Царската  изневяра и повторна женитба на Иван Александър са налице, но събитията преминават през взора на великия логотет  - министър – председател Самсон, влиятелен, вещ в държавните дела и със състрадателно сърце евреин, който обаче е недолюбван от болярите в двора колкото заради етническия си произход, толкова и поради качествата си, с които е заслужил високия си пост.

Неговата дъщеря Мария първоначално е увлечена по смелия и благороден рицар Инас, дошъл от Испания и Маджарско, който впоследствие ще се окаже неин брат.

Мария е красавица и с ангелска душа, но точно нея пожелава царят за своя съпруга и именно тя става онази покръстена Теодора, останала в народното съзнание повече от шест века.

В Инас пък се влюбва Ирина, дъщерята на тъмничаря дядо Петър и се получава класически любовен триъгълник.

Конфузната ситуация получава своето разрешение след енергичната намеса на патриарх Теодосий, който с поредица от премерени действия разгонва не само богомилите – а Ирина е такава и дори е „съвършена“!, но и юдеите, които вече имат значително икономическо присъствие в столицата и вследствие царската женитба дори почват да се мислят за избрани и призвани.

Вследствие на тези гонения Самсон си подава оставката и заедно с влюбените Инас и Ирина напуска страната.

Мария – Теодора остава в Търново, тъй като вече е станала майка – родила е Иван (Шишман)и трябва стръвно да се бори за правата му като престолонаследник в едно откровено враждебно и подозрително обкръжение…

Позволих си по – подробно да разнищя сюжета, за да може всеки да добие представа за скицата на Вела Благоева.

Повестта , освен актуални паралели със съвременността й  - най – вече по отношение народната съдба и вечната жажда за власт пи привилегии, които тресат сънародниците ни през цялото съществуване на България, е интересна и с деликатно, но пряко поставеният въпрос за междуетническите взаимоотношения в средновековна България, когато най – вероятна заради една царска прищявка се посяват  семената на антисемитизма у нас…

След прочита на „Царица Теодора“неизбежно прониква в съзнанието ми важен и тревожещ въпрос – защо тази иначе грамотно написана и необходима за литературата ни повест – прощъпалник в историческата ни проза, не получава полагащото й се внимание и не е приета адекватно от тогавашната ни критика.

Тръгвам от най – баналното – вероятно тъй като Вела – Виктория е жена – а тогава на жените е позволено основно да пишат поезия – примерът е Екатерина Ненчева.

На второ място – Вела има особен семеен и родов статус – тя е съпруга на водача на българските социалисти Димитър Благоев, но същевременно е сестра на Георги Живков – бивш регент и просветен министър при Стефан Стамболов, един от стълбовете на Народно – либералната партия.

При излизането на повестта Стамболов пада от власт – 19 май 1894 г., започва изкоренявана на „стамболовщината“ у нас, създава се Народната партия на 1 юни 1894 г., предстоят  свирепи битки за властта – еманацията на които са проведените на 11 септември 1894 г.парламентарни избори, спечелени от народняците с терор и демагогия.

Меко казано обстановката не позволява почтено и задълбочено осмисляне повестта на Вела Благоева.

Слава Богу, тя не се отказва от писането – издава и други книги – „Процес“ (1898), „След бурята“(1904), „Две повести из народния живот на българите“(1904), мисли за биография на брат си Георги…

Но е повече от ясно, че е приела с горчивина мълчанието и недомлъвките, които са битували около „Царица Теодора“, повест със свои безспорни качества, която трябва да се преосмисли задълбочено и заеме своето достойно място в българската проза.

Убеден съм в това.

Борислав Гърдев