Атентатът в катедралата „Света Неделя“ през погледа на Стоян Михайловски и Петър Пешев

На 16 април се навършват 95 години от най – кървавия атентат в нашата история – атаката на митрополитската катедрала „Света Неделя“ в София.

Тя е връхна точка на ултралевия тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидация на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.

Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна, който след пропадането на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции.

За целта в България е изпратен Петър Абаджиев с цел избиването на  изтъкнати държавници, политици и културни дейци.

На 15 март се решава да се извърши голям атентат без оцелели,а на 13 април самият цар Борис е нападнат в Арабаконашкия проход, като са убити двама от неговите придружители.

Три дни по – късно е адският взрив в съборния храм, като за целта се използва опелото на ген.Константин Георгиев, учредител на Военната лига и убит от комуниста Атанас Тодоричин, когато се очаква присъствието на правителството, а и на самият цар.

Независимо от дадените 150 жертви не загива никой от министрите, царят по щастлива случайност отсъства, тъй като е на погребението на единия от приближените си, загинал при Арабаконак.

Не закъснява крутата реакция на самото  сговористко правителство.

При зверски мъчения са екзекутирани голям брой противници на режима, между които Йосиф Хербст и Гео Милев.

След проведено разследване Върховния съд осъжда на смърт чрез обесване клисаря Петър Загорски,подполковник  Георги Коев, Марко Фридман – 27 май, Иван Перчемлиев – 11 юни, подполковник Милтенов – 31 юли.

Главният организатор Абаджиев обаче се измъква благополучно в СССР, а крайната жестокост на управниците настройва срещу тях общественото мнение в страната и чужбина.

16 април 1925 г. е връхната точка на крайното противопоставяне на власт и левичарски ориентираните групи в страната.Освен големите жертви то инициира в обществото трайния синдром на нетърпимост и кървавото отмъщение сред крайните елементи на левичарското движение, чийто продукт са кървавите изстъпления веднага след 9 септември 1944 г.

Любопитно е, че тъкмо на 16 април 1925 г. двама от изтъкнатите ни културни и политически дейци Стоян Михайловски и Петър Пешев са заети с писането на важни литературни творби.

Петър Пешев довършва мемоарите си „Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес“, посочвайки че“ На 16 април, хубав пролетен ден, преди  пладне, аз завърших тоя си труд от първото му издание, след като отбелязах арабаконашкото нападение върху царя.“

Пешев оцелява по чудо в атентата и ни оставя покъртителни страници за своите преживелици в катедралата.

На 16 април сутринта Стоян Михайловски написва предговора си за своя съкровен религиозно – философски трактат „Бог“ (1924 – 1925).

Той го създава със съзнанието да посочи правилния път за лекуването на болната българска душа – „Тая книга говори за дълг, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвование, за върховния добродетел на християнина – добротата.“

За него любовта към Бога е средство за личностно и обществено прераждане и усъвършенстване, за преодоляването на користните житейски страсти и непомерни амбиции, като за целта „трябва желаещи и плачещи да прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия“, защото у Бог има „безконечни мъдрости и доброта.Той е сътворил всемира и  човечеството с любов и от любов може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко , което съществува  и светува е потребна и неотделима част от космическата наредба“, а човек , след като „напусне земното живелище се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни“.

Атентатът нанася горчиви корекции в моралистично – хуманистичната концепция на нашия класик.Той не се отказва чрез словото си да предизвика нравствено самоусъвършенстване на индивида, но е принуден да констатира – „Катастрофата в „Света Неделя“ показа за стотен път, че богоотстъпничеството води към родоотстъпничество и обратно, че родоотстъпничеството поражда богоотстъпничество.

Който вижда във вселената груба игра на груба материя или произвол на сляп случай, или изделие на пиян демон – не може да обича отечеството си, което е част от вселената“ , при което „Проповедник на вероотстъпничеството върши много по – грозно злодеяние : той усмъртява в нас доброто, надеждата за възтържествуването на доброто.“

Независимо от преживения трус големият мислител остава непреклонен привърженик на нравственото възвисяване на душата и вярва че“човешката душа върви от любов към вяра, а не от вяра към любов.“

Защото „Любовта е баня, която прочиства сърцето ни  и го прави достойно да бъде обитавано от Бога.

Само Бог би могъл да всее в слабия  и ограничен човешки ум мисъл за своята всевечна сила и всевечна мъдрост.“

Не по – малко интересни са свидетелствата на Петър Пешев – вярващ християнин, продукт на старата партийна школа, бивш министър и депутат - либерал и принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм, чувстващ се призван да посочи причините за  трагедията и  да потърси лек за преодоляването й.

Страниците , посветени на атентата от второто издание на спомените му от 1929 г. , са едни от най – потресаващите в българската мемоарно – художествена литература.

В тях личи тревогата на политика от една отминала епоха спрямо жестокото насилие, употребено за користни цели от „зидарите на новия свят.“

Пешев се чувства отговорен да посочи не само броя на жертвите – 150 , сред които 12 генерала, 15 полковници, 7 подполковници, и майори, 9 капитана, 45 други лица, сред които столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, депутатите Калушев, Рачев, Христо Цанков, 25 жени и деца – „хора  от всяка среда“.

Според Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години , за него са били вербувани хора предимно от „школата на разрушението“, като“душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни да са възприемчиви към болшевишките и терористични внушения, на които са сега оръдия.“

Той вижда вина за създалото се положение и в политическата класа, тъй като „никой от нас не изпълни дълга си към младежта, за да я отърве от пагубния път на отрицанието и разрушението и залисани в партийни ежби и борби, ний изоставихме да възникне пред очите ни , да се развие и вирей безконтролно , наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.“

За Пешев сблъсъкът между официалната власт и комунистическия тероризъм завършва с победа на държавността, чрез мерки „спасителни за държавата“, но като истински политик от старата гвардия, държащ на християнската нравственост и хуманизъм, той предлага и програма за преодоляване последиците от гражданската война.

Според него „държавата трябва като победител да прояви великодушие спрямо разкаялите се и да ги прости, да тури началото на умиротворението.“

Много ценно е прозрението на Пешев за връзката на старото и новото русофилство, което винаги вреди на националните интереси.

Новите последователи на съветската хегемония изпълняват заповедите на съветското правителство, „ с неговите пари и оръжие нашите комунисти водят жестока, безчовечна и страшна  борба, от която падат много жертви и сред която самите те гинат и чезнат фанатично, безсмислено и нахалос.“, а идеята му за обществено помирение чрез отстъпки и реформи от държавната власт става факт с идването на правителството на Андрей Ляпчев на 4 януари 1926  - 29 юни 1931г.

Усилията на управляващите дават резултат през втората половина на 30 те години на миналия век, когато България е цветуща и просперираща страна.

За съжаление германско – съветския конфликт от 22 юни 1941 г. слага край на мирния възход и веднага след 9 септември 1944 г. всички демони  и страхове на отмъстително – реваншистката болшевишка напаст вземат своя жесток и кървав данък и у нас.

Остават свидетелствата на съвременниците и очевидците на националните ни драми, прозренията и оценките им, с част от които може и да не се съгласим.

За да избягваме техните увлечения и грешки и да знаем как да лекуваме изпадналото в криза общество и нефункциониращия пълноценно държавен организъм.

Борислав Гърдев

Греховете на ген.Фичев

Той завършва седемнадесетгодишен Роберт колеж в Цариград през 1877 г., военното училище в София през 1882 и Генералщабна академия в Торино през 1898 г., участва в Руско – турската война като опълченец от Осма опълченска дружина, а в Сръбско – българската е командир на Втора рота от Пети пехотен дунавски полк.

Фичев разработва четвъртия план за водене на война с Турция, но кагато на 19 юни 1912 г. се подписва споразумението между българския и сръбския щабове на армията, заемащият сръхважният ключов пост от две години генерал, се съгласява две сръбски армии да окупират Македония срещу една българска, която да действа към Скопие, Куманово и Кочани.

Осъзнавайки своята отговорност генералът подписва споразумението с бележка – „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност”, но на 15 септември 1912 г. парафира ново фатално споразумение със Сръбския генерален щаб, давайки възможност цялата сръбска армия да действа в Македония, а целокупната българска – в долината на река Марица – този път без особено мнение!

Така развързва ръцете на сърбите ( и гърците) да окупират Македония, а в добавка не оставя никаква охрана на държавната ни граница с Румъния.

Впоследствие Румъния ни шантажира и получава даром Добрич на 26 април 1913 г., а с нахлуването в гръб и маршът й до Враждебна по време на Междусъюзническата война на 18 юли 1913 г.забива нож на беззащитна България.

Още един непростим гаф на военния корифей Фичев!

Защото потомството може да го пита и за други грешки като спирането на настъплението за цели три дни след успешната операция при Люле Бургас – Бунар хисар, приключила на 21 октомври 1912 г., късното влизане в Солун на 27 октомври , съобразено първоначално с намесата от 15 октомври на сръбския генерал Степанович, командир на Втора съюзна армия, провалът на Чаталджанската операция на 5 ноември 1912 г. или причината армията ни да не е ресурсно осигурена и да е допуснато хиляди да умрат от тиф и холера?

Генералът обаче остава на поста си, не подава оставка ( такава театрално хвърля на 13 май 1913 г., защото бил на заден план при ръководенето на военните операции, но подобни през пролетта на 1913 г. след падането на Одрин на 13 март няма!), не е подведен под отговорност , защото – представете си – бил против Междусъюзническата война и дори е член на делегацията ни за Букурещкия мирен договор.

На гара Търново, неговият роден град, държи пламенно слово като подстрекава българския народ с кремък да смъкне кожата от гърба на падналия от власт на 4 юли премиер Стоян Данев, а същевременно в джоба му се намира телеграма от Южния фронт от 12 юли 1913 г. , с която се известява, че гръцката армия, начело с крал Константин, е обкръжена в Кресненското дефиле и това следва да се използва като коз на масата на преговорите.

Генералът обаче няма време да чете подобни известия, след което е подписан позорния договор на 28 юли 1913 г.

На 1 септември 1914 г. Фичев става военен министър , след като на 1 януари получава званието ген. – лейтенант, освобождава поста началнки щаб на армията и под негово ръководство се извършва едно наистина полезно дело – открива се Военната академия.

На 31 януари 1915 г. оцелява при атентата в градското казино, но и заради него е осъден на смърт Викентий Попатанасов.С негово знание е извършена четническата акция на ВМРО в село Владаново на 20 март 1915 г., причинила значителни щети на сръбската държава.

 На 4 август 1915 г. неговият шеф Васил Радославов го запознава с тайните преговори с Германия , които водят до подписването на спогодба на 24 август, гарантираща ни цяла Македония и по – голяма част от Поморавието.

Доблестният войн се изплашва не на шега, подава оставка на 6 август, а на 17 август 1915 г. напуска и армията по собствено желание.

Напомням, че приемникът му Никола Жеков става първо военен министър на 6 август 1915 г., а след това и главнокомандващ на армията – на 21 септември 1915 г., след като цар Фердинанд се отказва от тази си роля…

Никак не е случайно, че след войните Фичев е в колаборация със земеделците на Стамболийски, ставайки пълномощен министър в Букурещ от 1921 до 1924 г. като е началник на легационния чиновник Йордан Йовков.

Той е ранен, но оцелява след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” ня 16 април 1925 г.

Академикът ще създаде „Лични спомени за всеобщата европейска война” (1921), както и капиталния си труд „Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително”(1927), в който ще опише детайлно военни операции, ще критикува грешките на своите колеги , ще спре с обзора си за Балканската война до фаталния щурм на 5 ноември 1912 г.и никога няма да посочи собствените си грехове…

Смятал се е за непогрешим до смъртта си на 18 ноември 1931 г. и затова безуспешно се опитва да осъди на 18 фефруари и 16 април 1914 г. за клевета прочутия майор Борис Дрангов, дръзнал да го критикува със статиите си от 1913 г. ”Военни недъзи”, „Военно – нравствено тровило” и „Военни въпроси”.

Ще се появи като епизодичен млад, напорист и жизнерадостен пресонаж и в епоса „Корона и кръв”(1960) на Александър Беровски…

Борислав Гърдев

 За Томас Харис и неговите герои

Томас Харис е сред любимите ми писатели.

Прочел съм всичките му шест книги,гледал съм и екранизациите по тях.

Не крия, че изпитвам респект към писателското му майсторство и неговия талант.

С риск да бъда упрекнат, че съм апологет на масовата литература.

Но когато тя се създава от имена като Ъруин Шоу, Стивън Кинг, Марио Пузо или Томас Харис, съм готов да бъда дамгосан като неин фен.

Харис навършва 80 години и все повече придобива култов статус на автор, оставил незалечима следа в прозата .

Той се ражда в дълбокия юг – Джаксън, Мисисипи, на 11 април 1940 г, завършва  университета „Бейлор“ в Тексас , пътува в Европа и отразява за Асошийтед прес престъпността в САЩ и Мексико.

Трупа безценен опит, опознава тъмната страна на живота в детайли, разбира, че в действителността, която ни заобикаля, има много несправедливост, омраза, насилие, жестокост.

Осъзнава, че не винаги Доброто побеждава като с магическа пръчка, че дори и да тържествува, то е с цената на скъпи жертви и много усилия.

Разбира и каква тайна е човешката същност.

Че той – Индивидът, не е само с положителни черти и не може да бъде възприеман априори като  злодей .

Харис  прави своя избор и показва, че е възможно опитен и вещ професионалист, ползван от ФБР, изискан джентълмен и с галантни обноски, да е същевременно безкомпромисен и кръвожаден каниблал.

Доктор Лектър е голямото постижение на писателя.

Сравним ли го с героите от първия му роман – трилъра „Черна неделя“ от 1975, едно предчувствие за 11 септември 2001 г. и не лош роман -  ще установим колко симпатично плоски и едноизмерни са те – д – р Бауман, Кабаков, Мошевски,Далия, Майкъл Ландър, Мохамед Фазил…

И все пак книгата се харесва, печели популярност, но авторът си прави своите изводи.

Никаква публичност повече, никакви интервюта и медийни изяви от 1976 г., смело по стъпките на Селинджър до днес.

За читателя ще говори не какво той е споделил пред тв камерите, а какво е написал.

И какви новаторски образи е сътворил.

Харис се отнася отговорно към професията си.

Можел е да напише много повече романи, но не се е поблазнил да бъде фабрика за бестселъри.

Предпочита бавно, внимателно, с много любов и всеотдайност, прецизно и вдъхновено да създаде своята тетралогия за Ханибал Лектър.

Мнозина са умували и писали за ефекта и феномена  доктор  Лектър.

За себе си ще посоча, че не го възприемам само и единствено като злодей.

Че той е по своему привлекателен и въздействащ – и с професионализма си, и със своето хладнокръвие, и с умението си да работи като с равен с представителите на властта – Кларис Стърлинг, и със стремежа си да бъде свободен и концентриран при  вземането на решенията си.

Знаем, че при него Злото идва със страданията и ужасите на Втората световна война в родната му Литва – „Ханибал:Зараждането на злото“ (2005), че, когато иска, може да помогне на разследващите органи –  „Червеният дракон“ (1981),,„Мълчанието на агнетата“ (1988), да се бори  с опасния маниак Мийсън Вергер, елиминирайки елегантно високопоставения чиновник Пол Крендлер, оказал се вкусно блюдо при полета му към САЩ – „Ханибал“ (1999).

Друг на мястото на Харис би създал 15 романа за д – р Лектър, любимият ми писател се задоволява само с 4.

Но каква класа демонстрира  и как разтяга времето за излизане на всеки от тях – 11 години от „Мълчанието на агнетата“ до „Ханибал“!

За къде да бърза? Какво да доказва? От втория роман за доктор Ханибал Лектър е продал 12 милиона екземпляра, защо да не използва времето за по  - цялостни и обхватни проучвания в Италия, за доизграждането на основните персонажи, за улавянето и умелото пласиране на иначе неповторимата италианска атмосфера…

След „Ханибал: Зараждането на злото“ помислих, че Харис е казал завинаги сбогом на писателската професия.

Да, ама не!

След 14 годишно чакане той ни изненада с нова книга – „Кари Мора“ (2019).

Ситуиран в Маями, град, който, подобно Ню Йорк, много добре познава, „Кари Мора“ е роман за преследването на съкровището на Пабло Ескобар във вид на злато и на стойност 25 милиона долара в не много уютен дом, наеман за евтини филмови продукции, един смъртоносен лов, в който са намесени колумбийски наркобарони , бандити и наследникът на доктор Лектър -  Ханс – Петер Щайнер, отвратителен изверг, но и отличен специалист, моделиращ в буквалния смисъл на думата плътските фантазии на своите богати и извратени клиенти.

Кари Мора е млада колумбийка, чистеща къщата на съкровището.

В стил „Истински романс“ (1993) на Куентин Тарантино и Тони Скот след  поредица от обрати, надлъгвания и убийства, именно тя оцелява, получава своя дял от богатството, остава в Америка  и дори се оказва скрит собственик на  жилище край Атлантическия бряг.

Как да не повярваш, че САЩ са страната на неограничените възможности!

„Кари Мора“ не е на нивото на „Мълчанието на агнетата“, но и в нея осезателно се чувстват „ноктите на лъва“.

Излишно е да отбелязвам, че се чете на един дъх и основателно поражда съмнение за евентуално  продължение.

Дали ще има такова, ще покаже бъдещето.

А и желанието на юбиляра Томас Харис да осребри поредното си литературно откритие Кари Мора.

Борислав Гърдев

За честта на фамилията Полански

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най – голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.

Делото „Драйфус“.

Капитан Алфред Драйфус , офицер от генералния щаб на френската армия,ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци.

Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите  и чупенето на неговата сабя на коляното му.

Капитанът ще съумее да извика само – „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения – „Смърт на евреите!“

Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес, приключил на 22 декември 1894 г. и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.

През януари 1895 г.Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран  на Дяволския остров във Френска Гвиана.Същият, от който практически няма спасение и който ще е  обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“ (1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…

Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият  от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по – важна от личните му чувства.

Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник, но не и да признаят своя нравствен крах.

Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“  (2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на  актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и  „Пианистът“ (2002).

Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа,по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – вкл. меродавния „Орор“ („Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен, че се е продал за еврейски пари.

Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.

Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж  - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата.

По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.

Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата  и при двамата основни персонажи– на Драйфус и Пикар – не завършва с капитулация  и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г.Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.

Хепи ендът отпреди 114 години звучи непривично като приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по – особена  - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола ,го защитава и подтиква към дръзки и важни за страната му действия.

Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.

Точно заради прословутата коректност в орбитата  на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.

Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е отделна от неговото творчество“.

Сякаш се връщаме  с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн        , защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!

А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява с парите си дали да гласува доверие на Полански или не.

Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.

Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната  и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма  - на Робърт Харис.

В действителност творбата  е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията

В него няма неразбираеми  метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.

 Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ ,  е пример на непарадиращ  висок професионализъм и всеотдайност, в който  се открояват  изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден  - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние ,Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и Венсан Перез – Леблоа.

Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.

Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро, като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.

Заради което живее и твори , като е признат за един от най – добрите постановчици на нашето време.

Борислав Гърдев

„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански ,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“

        Спомен за Марио Пузо

Той беше маг на словото.Ако и да пишеше бестселъри.

Обичаше си професията и публиката и не я подведе четири десетилетия.

Роден е на 15 октомври 1920 г. в семейство на сицилиански емигранти, живее в прословутия манхатънски квартал „Адската кухня“, завършва все пак Градския колеж, служи в армията в Азия и Европа и дава приноса си за победата над германския фашизъм и японския милитаризъм, без да е убивал чужд войник.

Желанието му е да пише книги, но, Господи, колко бавно идва щастието при Марио Пузо!

На 35 години издава първата си книга – романът „Тъмната арена“ – и това не е приказка за мафията , а сурова и реалистична картина на следвоенна Германия.

Надява се на популярност, но тя не идва така лесно.

След цели девет години публикува „Щастливият странник“, много топла и изповедна творба за живота на итало - американците в началото на 20 век, като в образа на мама Лучия извайва безсмъртния лик на своята майка.

В похода към успеха открояваме „Шест гроба преди Мюнхен“ (1967), грамотно написан трилър, четящ се на един дъх, за да дойде и той  - две години по – късно.

„КРЪСТНИКЪТ“!

Знаел ли е задлъжнелият с 20 000 долара и с пет деца писател какво го очаква?

В своя мемоарен текст „Създаването на „Кръстника“  , част от „Кръстникът“ – отчети и други признания“ от 1972 подробно описва перипетиите на своя триумф като писател и сценарист.

Сънувал ли е, че си е струвало усилието да се крие три часа в шкаф към банята на голям апартамент, за да подслушва как говорят двайсетина мафиоти в Лас Вегас?

Готов ли е бил да стрелят по апартамента му в Ню Йорк  - за предупреждение – килърите на Джоузеф Коломбо старши?

За една нощ ще стане национална литературна знаменитост, романът му ще оглави класацията на „Ню Йорк таймс“ за бестселъри, книгата ще се продава като топъл хляб в целия свят, ще бъде мерило за качество и обективен поглед към подземния свят, ще предизвика и своята документална добавка „Кръстникът" - отчети и други признания“ (1972), ще се превърне в метафора на нетърпимостта и нечестния начин за добиване на власт и финансова мощ в Америка, докато накрая трилогията на Копола (1972 -74 – 90) я превърне в незабравима филмова класика!

И да не забравяме – Пузо се преборва Марлон Брандо да получи ролята на дон Вито Крлеоне.

Парите вече текат като буен поток, Марио Пузо не се притеснява за насъщния и може да си позволи лукса да пуска роман на пет – до осем години.

Ще преживее неизбежните и изпълнени с разочарования и екстаз приключения в Холивуд – след „Кръстникът“ ще работи по сценария „Земетресение“ (1974) на Марк Робсън, ще подпомогне първите две части на „Супермен“ от 1978 и 1980 г. на Ричард Донър , ще завърши гангстерския си круиз отново при Франсис Копола с „Котън клуб“ (1984), а след това ще отдаде на откривателя на Америка дължимото със сценария „Христофор Колумб : Откритието“ (1992) на Джон Глен. .

През 1975 ще ни изненада с може би най – зрялата си сага „Умират глупаците“, проникновен и бляскав поглед към света на хазарта в Лас Вегас, който ще бъде допълнен и осмислен с поредното документално и богато илюстрирано изследване „Лас Вегас отвътре“ (1977), за да продължи с поредния си гангстерски епос „Сицилианецът“ (1984), следващото завръщане към любимата Сицилия, земята на огнени страсти и кръвожадни отмъстители.

Пузо не е чужд и на отразяването на политическите интриги по високите етажи на властта – „Четвъртият К.“ (1990), но винаги се чувства най – стабилен в познатия си гангстерски свят.

Затова и бърза да издаде последователно „Последният дон“ (1996) и „Омерта“ (1999).

Работейки с вдъхновение и любов по следващата си историческа сага „Фамилията“, за делата на прочутото семейство Борджии, смятано от него за първата мафиотска фамилия,Пузо умира от сърдечна недостатъчност в дома си в Лонг Айлънд на 2 юли 1999 г., та се налага съпругата му Каръл Джино по негови бележки и напътствия да довърши творбата две години по - късно и да я  публикува.

Марио Пузо не доживява поредния си триумф, което е  горчива ирония на съдбата.

Сега, 21 години след смъртта му и 100 години след рождението му е повече от ясно – той е след най – значимите таланти, след най – сладкодумните и обичани прозаици в САЩ и света.

Лично аз притежавам в библиотеката си всички негови книги, преведени на български и две на английски.

В мигове на униние, тъга или несигурност посягам към „Кръстникът“, „Умират глупаците“ или „Четвъртият К.“, зачитам се, равновесието  се завръща и след затварянето на всяка препрочетена от мен негова книга в душата ми остава споменът за един голям творец и сърцевед, който винаги може да  бъде пример – за творческа устойчивост, борбен дух и несъкрушим стремеж към успеха и личното благополучие.

Към малко други американски автори изпитвам подобно чувство – вероятно списъкът ще попълня с Ъруин Шоу и Норман Мейлър, но съм удовлетворен, че вече близо 40 години Пузо ми е упование и пример за подражание.

Поклон пред паметта му.

Борислав Гърдев