Спомен за Монти

 

В памет на  един от холивудските идоли Едуард Монгомъри Клифт – красавец и рядък талант сред колегите от своето поколение.

Той се ражда в Омаха, щата Небраска на 17 октомври 1920 г., на същото място, където след по – малко от  четири  години , на 3 април 1924 г. , ще се появи на белия свят големият Марлон Брандо.

Монти е с лице на ангел и фигура на гръцки бог – изключително привлекателен и талантлив.

През 1933 година започва работа на професионална сцена.На следващата година е вече на Бродуей!

От младостта си артистът е чувствителен и раним.Престава да усеща своята душевна  хармоничност, като си внушава, че цял живот ще бъде аутсайдер.

Сексът с жени за него си остава  табу, нещо отвратително и забранено.

Клифт от малък търси мъжките ласки и  никога не е привличан от момичета и девойки.

Сега това е нормално  за родината му, но преди години е било срамна и коварна тайна.

Мъжете преследват Клифт от неговата младост, звънят му, правят му любовни обяснения, карат го да се черви и да се чувства неудобно.

Талантът през 1945 г. е вече по думите на знаменития драматург и гей Тенеси Уйлямс „многообещаващият млад актьор на Бродуей”.

Той играе в постановката на неговата пиеса „Ти се докосна до мен”(1945), а също в "Майката" (1939), "Там не трябваше да има нощ" (1940),"От тигана" (1941), „Кожата по нашите зъби” (1942) , „Нашият град”(1944), "Чайка" (1954).

Успехът е зашеметяващ, умопомрачителен, повторен през 1947 г. само от Марлон Брандо, с когото двамата не се понасят, въпреки че по справедливата оценка на Уйлямс „своята кариера Брандо до голяма степен дължи на ужасното, проточило се с години , саморазрушение на Монти.”

През 1948 г. Клифт с ослепителната си усмивка и възхитителна упоритост покорява и Холивуд.

Знаменитият педагог и постановчик Елиа Казан дава безценна помощ на търсача на слава – научава го да разкрива характерите на образите, които играе, да ги изследва основно, за  да бъде с тях едно цяло.

1948 г. е ознаменувана с големия успех на първите два филма, в които участва  – „Издирването” на Фред Зинеман ( в ролята на Ралф Стивънсън) и „Червената река” на Хауард Хокс (в образа на  Матю Гарт).

На следващата година печели овациите в прочутата екранизация по Хенри Джеймс на Уйлям Уайлър „Наследницата” (Морис Таунсенд), а през 1950 г. е водеща звезда в „Големият асансьор”(като Дани Макълоу) на Джордж Сийтън.

През 1951, 1957 и 1959 г. Клифт си партнира с Лиз Тейлър в прочутите филми „Място под слънцето” на Джордж Стивънс , „Окръг Рейнтри“ на Едуард Дмитрик  и „Внезапно, през  миналото лято” на Джоузеф Манкенич.

Много любопитни са и трите роли – на агресивния аутсайдер Джордж Истман, стремящ се към уредения живот на богатата средна класа с цената на убийство, на аболациониста Джон Шонъси, борещ се докрай за спасяване на любимата му  Сузана Дрейк - Тейлър  и на младия поет Себастиян, използван от майка  (Катрин Хепбърн) и братовчедка  (Елизабет Тейлър)  за примамка на младежи и юноши.

Себастиян – Клифт дава израз на своите страсти, наслаждавайки им  се докрай, като за този си извратен хедонизъм след това заплаща с живота си.

За Клифт „Внезапно, през миналото лято” е рискован експеримент, сравним с  „Последното танго в Париж” (1972) на Бернардо Бертолучи за Брандо.

През цялото си най – активно творческо десетилетие той старателно крие своята тайна, което жестоко го измъчва и тормози.

Марлон Брандо знае за гей - комплексите му и издевателства над него в иначе великолепния им дует в „Младите лъвове”(1958) на Едуард Дмитрик.

Клифт има щастието да се снима при Хичкок във фройдистката му драма „Аз  изповядвам”(1952) като отец Уйлям Лоугън, да съедини американската мелодрама а ла Труман Капоути с италианския неореализъм на Виторио де Сика, партнирайки на великата Дженифър Джоунс в „Гара „Термини”(1953) , в който е  неузнаваем като Джовани Дориа и да разкрие огромния си талант като войника Приуит в прочутата военна драма  „Оттук до вечността”(1953) на Фред Зинеман , покорила с въздействената си сила публиката в целия свят и като Артър Фийлдс в шпионската драма на Робърт Сьодмак "Берлинският пламък" (1954).

След неочаквана тригодишна пауза Монтгомъри  Клифт  доказва класата си в  „Самотни сърца” (1958) на Винсънт Донахю ( Адам Уайт) .

Любопитна е работата на Клифт при друг велик холивудски постановчик Джон Хюстън.

Двамата снимат три филма и наистина може да се говори за пълноценно сътрудничество между тях.

Силен е както уестърнът „Дивата река”(1960) с неговата интерпретация на Чък Глоувър, така и психологическата каубойска драма „Непригодните”(1961) по сценарий на Артър Милър, добила култов статус, тъй като се оказва последната изява на легендите Мерилин Монро и Кларк Гейбъл, в която той блести като Пърси Холанд,  а като черешката на тортата добавяме дръзката биография „Фройд : тайната страст”(1962), роля – мечта за Клифт, на която той отдава десет години от своя живот.

Добре  е да се знае, че Хюстън все пак хваща Монти Клифт с негов любовник в спалнята по време на снимките на „Непригодните”.

Знаменитият постановчик не подозира за нетрадиционната сексуална ориентация на звездата.

Той е традиционалист, ненавиждащ гейовете.И ако не е била спонтанната детска реакция на прелюбодееца Клифт да се разреве като малко дете, хванато на местопрестъплението, надали тяхното сътрудничество е щяло  да продължи така успешно.

През 1961 г. Монгомъри Клифт работи под режисурата на Стенли Креймър в антифашистката драма „Присъдата в Нюрнберг”, изигравайки филигранно жертвата на нацисткия режим Рудолф Петерсен.

На 20 януари 1963 г. гостува в популярната тв игра "Коя е моята линия?", а на 23 април 1965 г.  чете откъси от творчеството на Фокнър в тв филм на Дон Хоран "Мисисипи на Уйлям Фокнър"...

След това  ще се снима за последно в трилъра „Шпионите”(1966) на Раул Леви, където се подвизава като проф.Джеймс Бауър.

Навършвайки 40 години, Клифт се превръща в развалина, тровен допълнително от алкохол, наркотици и случайни връзки.

Личният му  лекар Уйлям Силвърбъг полага големи грижи за него, наричайки го „моят принц”, но резултатите от лечението са далеч от очакваните.

Монти бавно угасва. Може ли са да го спасят неговите сексуални партньори и киномагнатите, давайки му нови и интересни роли на чувствителни и уязвими мъже, но и едните,  и другите го игнорират.

За тях той вече не съществува.

Единствената опора за Клифт пред онези далечни години си остава Лиз Тейлър.

Тя се опитва да го върне към живота , като след преживяната  ужасна автомобилна катастрофа при снимането на „Окръг Рейнтри“ по цели дни стои до него, увещавайки го да не се отчайва и да продължава да вярва в своята съдба.

Чудото настъпва  през лятото на 1966 г., когато тя отива да снима с Франко Дзефирели   екранизацията по Шекспир „Укротяването на опърничавата”, а Клифт получава примамливо предложение – отново от Джон Хюстън – да играе гея – майор Пендъртън в драмата „Отражение в едно златно око” като неин партньор!

За снимките обаче Монтгомъри  Клифт е прекалено слаб.Ролята е поета от ненавиждания от него Марлон Брандо.

На 23 юли 1966 г. Клифт умира.Страшната вест настига Лиз Тейлър в Италия. Тя е потресена и смазана.

В деня на погребението на Монтгомъри Клифт, при снимането на една от сцените си, Тейлър заплаква.

При това – не според изискването на сценария.

Така най – близкият човек на тази изстрадала и  талантлива звезда се разделя с нея, осъзнавайки значимостта й  на големия екран.

Постигнатото е  непреходно, останало като скъп завет за следващите поколения ценители на седмото изкуство.

Борислав Гърдев

Александър Малинов

 

 

             Безпристрастно за „Ботев“               на Максим Генчев

 

За моето поколение филмите за Ботев са повод за размисъл, спомени и неизбежна база за сравнение.

Естествено, след  като гледах творбата на Максим Генчев ,се сетих за охуления на времето, а след това величан епос на Никола Корабов „Свобода или смърт“ (1968).

И какво се оказва?

Корабов и сценаристът му ,маститият писател Васил Попов,са подходили прекалено предпазливо и дори страхливо към темата.

В техния филм липсва разколът в революционното ни движение, както и сложните и нелицеприятни отношения на Ботев и Каравелов.

А за куриозният начин по финансирането на четата с така наречената лоената афера , приключила на 13 януари 1876 г. и за измамата на Стоян Заимов към четниците ,дори не е намекнато.

Всичко тръгва от превземането на „Радецки“ и приключва като легенда със смъртта на Ботев  привечер на 20 май 1876 г. от неизвестен куршум, пратен от незнаен враг.

Проблемът с филма на Корабов бе в неговия контекст.

Сниман и завършен през крамолната 1968 г. той неизбежно и  ненатрапчиво засяга свръхважната тема за отношението на интелигента  към народа – поетът – революционер Ботев тръгнал да освобождава народа си, който не го разбира и го изоставя.

Ето заради този акцент филмът бе навремето остракиран, а не поради играта на Милен Пенев, който се справи прилично и в добавка имаше поразителна прилика със своя герой.

Как стоят нещата сега, през 2022 г.?

За „Свобода или смърт“ навремето имаше щедро финансиране, политбюро на управляващата партия лично гледа заснемането на сцената със слизането на четата на козлодуйския бряг, а лентата събра близо 1200 000 зрители, което си беше рекорд за най – сушавата откъм зрители за нашето кино година.

„Ботев“ на Максим Генчев си е напълно семейно – приятелско начинание.

Генчев и „Дема филм“ осигуряват сами финансирането ,подкрепя ги и кметът на Калофер  Румен Стоянов,постановчикът, който е и сценарист и продуцент разчита на вярната си съратница Десислава Ковачева, с която направи „Дякон Левский“ (2015) и която тук е и съсцеинарист, а в режисурата помага Матей Генчев.

За довършването на творбата съдейства и БНТ, което е важен знак, че ръководството на обществената ни телевизия е преценило, че проектът си струва и е редно да бъде подкрепен.

Гледах „Ботев“ с голямо внимание, помнейки канонадите около „Дякон Левский“.

Сега Генчев е обран, стегнат, мотивиран, сценарият му фиксира най – важните събития от последната година от живота на Ботев, без да заобикаля нито един от известните ни щекотливи проблеми, режисурата като цяло е стабилна, като най – очевиден е напредъкът при монтажа – за 140 минути екранно време не установих с едно -  единствено изключение – сцената с гайдаря на хълм, нищо излишно, ненужно или немотивирано поднесено.

Има, разбира се, и волности  - Ботев разговаря на кораба „Радецки“ с капитан Енглендер – Иван Николов на български, като се знае, че диалогът е бил на френски, както е във филма на Корабов, но те са простими.В диалога  са вкарани откъси от стихове, статии и писма на Христо Ботев, привидно волно , но винаги обслужващи ефективно  съответния епизод…

Като цяло Генчев и Ковачева са се придържали стриктно към достоверността на поднесената история, като според мен съвсем съзнателно са заложили на черкезката следа в убийството на войводата, тъй като не са искали да влизат в тресавището на полемиките и догадките дали смъртта на гения не е дело на човек от щаба на четата, тоест от най – близкото му обкръжение.

Точно и затова Никола Обретенов  - Матей Генчев мъкне на гърба си към върха на планинското било тежко ранения Апостолов – Боян Фъцов....

Хареса ми и подходът на Максим  Генчев при реализацията и експозицията на сраженията на Милин камък и Околчица – с много динамика, пушечна стрелба и екшън, както и трябва да бъде в подобен филм, като заслугата е и на оператора Христо Генков („Дякон Левсий“),а не битката да се представя протяжно и натруфено, както бе при Корабов.

Любопитен е и начинът, по който  Максим Генчев при разкриване образа и драмата на Ботев.

Още в увода е посочено, че Ботев е първо поет, след това учител и вестникар и накрая революционер.

В интерпретацията на Деян Жеков Ботев е преди всич
ко искрен, напорист, смел и любящ съпруг, който не ламти за слава, мечтае да бъде  учител и по принуда става войвода на чета, въпреки че веднага след пристигането в Козлодуй възлага ръководството й на Никола Войновски – Александър Иванов.

Целта е прозрачно ясна – във военната единица той отстъпва на професионалиста, тъй като иска да е равен, а не  изведен напред спрямо своите другари.

Умело е показана на екрана и къде е силата му в походите и сраженията – в неговата храброст и в умението да  нахъсва четниците за борба и саможертва.

Не коментирам дали това е най – удачния избор за образа на Христо Ботев, след като Максим Генчев го е избрал, значи му е повярвал, независимо от скромния му екранен опит от „Американска нощ“ (2021) на Алесио Дела Вале.

На мен ми допадна приземеността и хуманизма в артистичната интерпретация, желанието на Жеков да покаже преди всичко човешката драма на Ботев, а не да го прави свръх герой на пиедестал.

И като засягам темата за актьорския подбор отбелязвам с удовлетворение, че като цяло той е на ниво.

Остава  в съзнанието ни одухотворения портрет на митрополит Панарет Рашев на Георги Кадурин, Владимир Солаков, когото помним от „Пътят на честта 2“ (2021) на Виктор Божинов е убедителен като меркантилния и уязвим Любен Каравелов, колоритен е Петьо Цеков ( „Пътят на честта“ ,2019) като префекта, добра изява има Максим Генчев като спекуланта Симов, стабилни са и Матей Генчев („На педя от земята“, 2016) като Никола Обретенов и Николай Априлов като  Младен Скачоков.

Някогашният Левски Веселин Плачков открадва шоуто с петминутната си експанзивна изява на Бенковски, а най - приятната изненада е одухотвореното и ефирно излъчване на Неда Спасова (“Останалото е пепел“, 2020, „Откраднат живот“,2021) като Венета Ботева.

Специални комплименти заслужава Николай Илиев , създал силен и убедителен персонаж в лицето на черкезкия  водач Джамбол, убиецът на Ботев.

Зная, че Илиев има много недоброжелатели, които не го харесват  като режисьор, а още по- малко като актьор.

Бих им препоръчал да го гледат в тази му неблагодарна и тежка да реализация роля и да видя дали ще си променят мнението за неговите качества и възможности.

Докато течаха финалните надписи обърнах внимание и на удачно използваната музика на Добромир Кисьов, която, без да е нещо бомбастично или ненужно патриотарски фрапиращо, създава необходимия фон за адекватното протичане на  кинодрамата.

В заключение посочвам, че с всичките си знайни и незнайни кусури „Ботев“ е най – стойностният филм в биографията на Максим Генчев.

Явно, ако и да е чепат характер, той си е взел поука от баталиите около „Дякон Левский“ и този път с повече амбиция,увереност и съобразителност е създал продукт, който ще допадне на зрителите.

Съдя по себе си и реакциите в киносалона, в който бях – средна посещаемост – но не от двама души и добронамереност в коментарите при излизането от него.А в добавка се сещам и да хубавите думи на вицепрезидента  Илияна Йотова в писмото си от 2 март 2022 г. до Генчев ,  Ковачева и екипа на продукцията, в което посочва, че „успехът е достижим само с общи усилия“, за да могат „ и днес малките хора да вършат големите работи!“

Борислав Гърдев

„Ботев“, 2022, 140 мин., „Дема филм“, БНТ, сценарист, заедно с Десислава Ковачева и режисьор,съвместно с Матей Генчев, Максим Генчев

 

       За "Завръщане", част 2 и за             още нещо

               

 

Интересни мисли ме обзеха, след като гледах втората част на „Завръщане“ на Ники Илиев…

Разбира се, това е семпла романтична комедия за разтуха и приятно настроение, в която познатите ни четирима приятели – Ачо – Александър Кадиев, Алекс – Ники Илиев, Деян  - Бойко Кръстанов и Виктор – Орлин Павлов отново се събират, за да помогнат на изпадналия в беда Бранимир – Башар Рахал, опитвайки се да спасят дивия му плаж на югоизточното Черноморие от лапите на бившата му съпруга Джулия – Йоана Темелкова.

Те се залавят да правят филм за собствените им преживелици , инвестират в него, помагат от сърце…

Начинанието е доведено до успешен финал и след година „Мъглата в нас“ излиза на екран…

Естествено у нас филмът се проваля, плажът вече зависи само от благоволението на Джулия, но дъщерята на Бранко – Карина – Клоуи Рахал го дарява с близнаци, а петте другарски двойки посрещат изгрева от върха на пловдивските тепета…

По - важното е, че са съхранили безкористното приятелство помежду си, вкуса към живота и приключението, че все още имат енергия и чиста емоция, с която да продължат напред…

Ще кажете – „Голяма работа! Ники Илиев си е направил кефа с екипа от съмишленици и осигурявайки ресурс от двайсетина яки спонсори,включително общините Пловдив и Приморско ,  е заснел комедия, с която да се пъчи пред света!“

И точно тук трябва да се включа  – в парламента бих имал право на реплика, а тук просто вземам думата.

На фона на воплите от провалената сесия на Филмовия център, калпавия кинозакон, изработен от служебното правителство на Стефан Янев, протестите на мастити творци, подготвили и специален апел, злобните коментари на изказването на Вежди Рашидов, че киното ни не може да се дели на комерсиално и фестивално , Ники Илиев просто работи.

Интензивно, динамично и последователно.

От 2012 г. представя девета своя продукция, като дебело подчертавам, че през 2021 г. успоредно с работата си по „Завръщане“ част 2, реализира и голяма част от епизодите на втори и трети сезон на сериала „Братя“, най – успешната ни крими серия след „Под прикритие“ (2016).

Освен това се снима като актьор в повечето свои филми, помага и с епизодични изяви на колеги – през 2020 участва в „Ятаган“ на Андрей Андонов , „Пепел върху слънцето“ на Богомил Калинов и „Шах, мистериозният град“ на Любо Маринов, а през 2022 г.е  Джамбул в „Ботев“ на Максим Генчев.

Той преподава в НБУ, пуска лекцията „Основи на филмовото изкуство“ във фейсбук и в „Завръщане“, част 2 , 106 мин., е вече пълен автор  - сценарист,режисьор, продуцент и изпълнител на една от основните роли  -  на Алекс.

Работи с екип от приятели, но на него се доверяват най – оборотните ни актьори – от Башар Рахал и Бойко Кръстанов до Йоана Темелкова, Евелин Костова и Искра Донова…

Той как успява да ги мотивира и привлича за сътрудничество, какво прави, да не е магьосник случайно?

В редките си интервюта никога не се оплаква от условията на работа у нас,  не е нападал институции, не е чакал пари от държавата…

И все пак успява.

Защо той може, а другите не ?

Всъщност не е само той.Посочвам още три имена -  и те са знакови и важни за нас, колкото и да се подсмихват иронично скептиците.

 Започвам от Максим Генчев.

Ама защо Генчев? Та той е самоук занаятчия , не може да режисира и все тика на преден план като емблема актьора Евгени Будинов?

Да, но тъкмо Генчев засне в най – тежката ни икономическа криза епоса от три часа „Дякон Левский“.

Тогава, когато пълнехме площадите и ревяхме от високите цени на тока, той усилено работеше, смени изпълнителя на главната роля Калин Врачански, заложи на Веселин Плачков и на  16 февруари 2015 г. филмът излезе.

Знаем как бе възприет, но колко от тези, които го охулиха, си зададоха въпроса – „Как се прави такъв филм по време на икономическа криза?“

Колцина бяха готови да отделят по 20 лева от джоба си и да подкрепят и подобрят начинанието?

 

Защо за футбола става – справка ПФК „Левски“, а за киното ни да не може?

Генчев скромно отбелязва – „Рисувам картини и се издържам, а след това разчитам на спонсори за следващата си постановка“, която бе суровата антивоенна сатира „На педя от земята“ (2016).

Колко негови колеги биха го последвали,  могат не само да рисуват, но и да си продават творенията?

Защото не бива постоянно и само да се разчита на държавата, тоест на данъкоплатците…

След като в САЩ, Меката на киното, великани като Франк Капра и Франсис Копола  разчитат не само на хонорарите си от киното, но и на странична дейност – производство на маслини и вино, какво остава за нас?

Припомням, че в тъжната за Русия Eлцинова 1995 година великият Евгений Матвеев пусна томбола сред зрителите, за да финансира трилогията си „Да обичаш по руски“, оказала се неговият най – хубав филм и достоен творчески епилог.

А у нас примерът на Генчев и Илиев е следван от още двама ентусиасти, които снимат също така уверено и успешно.

Виктор Божинов, подобно на Илиев, работи едновременно по сериали и филми за голям екран.

Поглеждам към филмографията му – само за последната творческа година 2021 – 2022 името му стои под шест(! )постановки – втората част на „Пътят на честта“, сериалът „Отдел „Издирване“, руският многосериен „Безсоновъ“, музикално – документалният „Песента на ветровете“, „Голата истина за група „Жигули“, „Бягството“ и подготовката по реализацията на епоса „Чамкория“ по бестселъра на Милен Русков…

Той също работи с екип от познати и близки хора, а сред актьорите от постоянното присъствие около него посочвам само Филип Аврамов и Параскева Джукелова.

Как ви се струва, а?

Та дори знаменитият Ридли Скот през това време пусна като режисьор  три  заглавия – „Последният дуел“ , „Домът на Гучи“ и „Пътища на свободата“, бе продуцент на втората част на „Отгледани от вълци“ и „Мозайката“и работи по филм за Наполеон …

Мартин Макариев влиза от филм във филм от 2013 г. – „Вила „Роза“ (2013), “Дървото на живота“ (2013), „Под прикритие“(2014 – 2016),„Привличане“(2018), „Ускорение“(2018), „Диви и щастливи“(2019), „В сърцето на машината“(2021), „Почитателят“(2021),, „Игра на доверие“(2022), а очакваме с интерес и „Секция 6 : Черните досиета“ (2022), без да забравяме знаменитите му клипове за Слави Трифонов като „Затова“ (2018) и „Краят на света“ (2019)…

Макариев работи  постоянно със сценариста Борислав Захариев, а след актьорите винаги изпъкват Луиза Григорова, Александър Сано, Яна Маринова…

Спирам с примерите, смятам, че съм бил  пределно ясен и точен.

Нека и у нас кинаджиите се огледат , да видят какво умеят да правят и предложат и дали са  адекватни за условията за работа – мой приятел продуцент преди половин година ми написа чистосърдечно :“Отказах се, преминах на друга работа.Давам път на по – младите и по – повратливите“, прочут в миналото режисьор с горчива усмивка сподели – „Важното е да знаеш кога да спреш!“,да си сверят часовниците със ставащото и по света, пък тогава да протестират и се борят за правата си.

В това време колегите им Ники Илиев, Максим Генчев, Мартин Макариев и Виктор Божинов ,минали през школата   и на чуждите продукции – италиански, френски, американски, руски, в които са участвали,просто ще правят поредните си филми.

Да не би да е случайно, че само за  два месеца  - февруари и март на екраните ни  излизат последователно „Завръщане“, част 2, „Ботев“ и „В сърцето на машината“ , а след това се задава и „Бягство“?...

Борислав Гърдев

 

 

  Изкуплението или краят на сагата

                 

                              

 

С „Изкуплението“, трета книга от едноименната трилогия , приключва и сагата на Благомира Халачева  "Мария Магдалена"(2020 – 2022).

Подобно на „Деца на греха“ и „Капани за любов и власт“ тя може да се чете като самостоятелен роман, но е вече необходимо любителят на изящната словесност да познава първите две книги, защото в третата фактически се развързват всички възли, основните сюжетни линии получават своя естествен завършек, а героите, преживели куп перипетии и метаморфози, навлизат в нов и важен етап на своето развитие.

За да се осмисли и възприеме адекватно „Изкуплението“ читателят трябва да е запознат с творческото развитие на Халачева,да е свикнал с натюрела й, с нейните специфични изразни средства и изказ.

Това съвсем не означава, че авторката пише неразбираемо и помпозно .

Но при нея има няколко основни маркера, нейна запазена марка, с които всеки трябва да се съобразява.

На първо място е упованието в Бога – всеобщият Баща и центърът на вселените, необходима опора и ценностен ориентир за писателката.

Вторият маркер е свързан най – вече с начина й на писане.

Тя може без проблем да създаде интересен и продаваем бестселър – не по лошо скроен и сръчно написан от опусите на Венета Райкова например.

Но на Благомира такъв тип писане не й е интересен.За нея той е ниска топка, прочетен комикс.

Тя предпочита един по – сложен,типично неин микс от пет съществени пласта, които характеризират всяка нейна книга – теологично – философски, който е най – ценният и съществен, историко – документалният, към който също се отнася с нужната сериозност,икономическият – в „Изкуплението“ читателят ще открие критичен и вещ анализ на плана „Ран – Ът“, култът към България и българския народ, натоварен с особен код и мисия да е надежда за света и атрактивният,към който винаги посяга, щом усети, че трябва да поддържа читателското внимание, през призмата на любовта като емпатия  и опрощение.

Образно казано тя иска в изказа  си да е едновременно на нивото на философите – провиденциалисти  –  от египетските мъдреци и Христос до апостол Павел и Нострадамус, Анселм Александрийски и „Тайната книга на богомилите“, без да забравяме постигнатото от писатели като Антон Дончев и Димитър Недков,на майсторите на хрониките като Симеон Радев или Ерик Ларсън , на финансовите експерти от ранга на Григор Лилов, на непредубедените патриоти като Петър Константинов и на създателите на най – интересните саги у нас  - от Христо Калчев до Александър Томов и Богдан Русев.

Халачева търси и индиректна връзка в своите послания с предишните си книги.

Челият „Осем секунди“ веднага ще открие драмата на другата кризисна и съдбоносна за нас година, каквато беше 1997 – а…

Благомира Халачева притежава не само писателска култура , но и усет за важните теми, герои и проблеми, които разработва с рядка упоритост, всеотдайност и трудолюбие.

В трилогията  умело разкрива описаната епоха – първите три най – важни години от прехода ни – 1990 – 1992 г., както 1997 г. в „Осем секунди“ (2021), които в пълния смисъл на думата определиха развитието на България по този уродлив модел, по който съществува  и досега, а и в бъдеще, като процес, разгръщащ се пред очите ни като на филмова лента – седмица по седмица, месец след месец, в рамките на една година.

Това е примамлив и труден модел за следване, който е подвластен само на големите майстори – Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ (1911 – 1935) или  Ерик Ларсън, който във „Величие и низост“ от 2020 г. проследи сблъсъка между Германия и Великобритания ден по ден и месец след месец в рамките на една календарна година – може би най – трудната в историята на Британия – май 1940 – май 1941 г.

Аз също съм писал важен очерк за 1992 г. – „Между надеждата и безвремието – 1992 г.“ и знам много добре какво е значението на тази година за страната ни.

Тогава тя имаше някакъв  шанс да се измъкне безболезнено от своето минало и да тръгне уверено по пътя на европейското си развитие, а вместо това потъна в блатото на олигархическо -. мутренския и уродлив капитализъм, който бавно и неотклонно я превърна в кретаща и тресяща се от перманентни кризи държава.

Затова имам сантиментално пристрастие към онова време , пресъздадено ярко, обхватно и завладяващо от Халачева.

Заедно с политическите стълкновения, игрите на борсата и в банковата система, трупането на капитали и експериментите с  държавата, разслоението и обедняването на основната част от населението, тогава хората все още се надяваха на по – добър живот,бяха, както и сега, в плен на страсти, илюзии и мечти, търсеха пътя към истината и справедливостта.

Точно този аспект присъства и в романа „Изкуплението“, най – вече в съдбата на главните героини – Маги и Наталия – двете страни на медала, светлата и тъмната страна на живота, съперничките, които все пак намират сили да се помирят и заработят заедно,  образуващи и интимния четириъгълник с Петър Радованов и доктор Тони Георгиев.

Любопитно и логично двете изминават сходен етап на развитие, достигайки до вярата и Бога.

При Мария Магдалена това е все пак прозрение, докато при Наталия е по – скоро изкупление.

И двете надмогват капаните и съблазните на консумативното общество,търсейки брод към личното си спасение и промяна към по – добро и към живот не в лъжа и преследване на материалните интереси.

Интересно развитие получават и детските образи в сагата – Гергана е все още в младенческа възраст като  плод на любовта на Маги и Тони, докато Мишо и Ксения все повече се обвързват, ако и да са 12 годишни, разбирайки че са свързани взаимно.

Съвсем в традициите на подобни саги, чието действие се развива между Париж, Кайро, София и Смолян, развръзката настъпва накрая, въпреки че и в този пункт Халачева ни поднася изненада – Радованов е убит от конкуренти – нали е алтер егото на Илия Павлов, но дали е така, след като малко по – късно Наталия го среща в Египет в обкръжението на уж мъртвия й баща, с когото са членове на могъща тайна  благотворителна организация , направляваща   света…

Какво е това – видение, мечта, сън или поредното пътуване в царството на сенките?

Халачева оставя всеки от нас да си даде отговор и сам да затвори сагата й, защото за нея е било по – важно да акцентира на възкресението на Наталия.

То естествено настъпва след обръщането й към Бога, в манастира „Покров на Пресвета Богородица“, в който Иисус чува молитвите на монахините и спасява живота и душата на страдалката…

По тази причина и ако бях питан за заглавието на романа, с който завършва трилогията, без никакво съмнение посочвам „Изкуплението“.

Удовлетворен съм, че авторката се съгласи с мен.

Вероятно е искала завършващата част като обединително звено да носи наименованието и на трилогията?

Със сагата „Мария Магдалена“ приключва важен етап в развитието на Благомира Халачева.

Писана преди повече от 30 години, дълго носена, поправяна, допълвана, изменяна, тя най – сетне достига до своя читател.

Създадена по горещите следи на събитията  днес се възприема вече като хроника и равносметка на едно не толкова далечно, но много важно да развитието на страната ни време, написана вдъхновено, амбициозно и с много любов.

Какво предстои в бъдеще?

Среща със следващата й дилогия „Адвокат на съдбата“?

Ново предизвикателство и нова изненада?

Ще изчакаме и ще видим, ще прочетем и ще разберем, а дотогава нека потънем в света на трилогията „Мария Магдалена“…

Уверявам ви, че си заслужава.

Борислав Гърдев

Благомира Халачева, "Изкуплението", 2022, 315 стр., изд."Ням свят", Плевен