Спомен за Лорънс Оливие

 Спомен за Лорънс Оливие

 

 

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Името му е легенда.

През 1999 г. Американският филмов институт го поставя под № 14 сред най-великите актьори на класическото холивудско кино. Но той е създаден и сътвори паметни дела, съчетавайки вродения си талант със самоотвержен и усилен труд.

Роден е в Доркинг, графство Съри, в семейство на свещеник. Получава рицарско звание – „сър“ през 1947 г., става член на Камерата на лордовете през 1970 г., но запазва обичта и уважението на публиката и критиката по света. И защото е двигателят за изграждането на Националния театър – 1963 г., и защото като театрален актьор, започнал в Бирмингам през 1927 г., създава серия от знаменити сценични образи – в „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, “Както ви се харесва“,“Отело“, „Макбет“, „Кориолан“, „Ричард III“, „Трамвай „Желание“, „Вуйчо Ваньо“…

Критиците се захласват от начина, по който звучи словото в неговите уста - „Сричките трептят като острие на меч“, пише Айвър Браун, от него се възхищава и Кенет Тайнън в прочутото си едночасово тв интервю от 1966 г., а публиката щурмува касата на театъра, за да се наслади на таланта на голямата звезда.

В киното  - след дебюта му в комедията „Сламената вдовица“ (1930) на Густав Учицки - творческият му път е белязан от сянката на Шекспир – от първата успешна звукова версия на „Както ви се харесва“ (1936) на Пол Цинър, в която се подвизава като Орландо до конгениалната му изява като крал Лир в тв адаптация на Майкъл Елиът от 1983 г.

През 1944 г. екранизира като актьор, режисьор и продуцент „Хенри V“, след което прави още два знаменити филма, донесли му „Оскар“ – за главна мъжка роля през 1949 г. и признание на публиката и специалистите , включително “Златен глобус“ от 1983 г. – „Хамлет“(1948) и „Ричард III“ (1955), признат за най – майсторският и зрелият в творчеството му.

Но Лорънс  Оливие не успява да реализира „Макбет“ през 1958 г., когато е на върха на славата си и е слаба утеха, че дава приноса си за свръхуспешната адаптация на „Отело“ през 1965 г. на Стюард Бърдж, в която представя темпераментно венецианския мавър като жертва на животинска ревност.

Негов знаменит съперник е Орсън Уелс, който снима по-стегнати и динамични  версии на английския бард – „Макбет“ (1948), „Отело “ (1952), „Камбани в полунощ“ (1965), адекватни на времето, без винаги да са добре финансово подсигурени и без да повтарят постигнатото по отъпканите пътеки от Оливие, епигонът е Кенет Брана, опитал късмета си със своите версии на „Хенри V“ (1989) и на „Хамлет“ (1996)…

Оливие развива до съвършенство своя модел на филмиран театър, в който актьорите разчитат на диалога, ярките страсти, които демонстрират и умението да се пласират в затворени пространства, но този вариант на правене на кино неизбежно се изчерпва и доказва несъстоятелността си по-късно – при адаптацията на „Три сестри“ през 1970 г., а преди това в напудрената цветна приказка „Принцът и балерината“ (1957) г., в която се измъчва с режисирането на Мерилин Монро като Елси.

Вероятно и затова се връща в телевизията, където се чувства в свои води още от дебюта си във филма „Луна и грош“ (1959) на Робърт Малиган като Чарлс Стрикланд, за да реализира последните си спектакли – „Вуйчо Ваньо“ (1967) и „Пътуване към моя баща“(1976), да снима няколко сериала, от които  най-известен  си остават „Завръщане в Брайдсхед“ (1981) на Чарлс Стъридж като лорд Маршман по романа на Ивлин Уо и „Изгубените империи“ (1986) на Алън Гринд – Хари Бърард , без да забравяме тв му реклама за „Полароид SX -  70“ от 1974 г.…

Друга важна тема в творчеството му е свързана с Русия и бившия СССР.

Колкото и да звучи невероятно в неговия филмов път има руска нишка, която започва с „Московски нощи“( 1935) на Антъни Аскуит – кап. Иван Игнатов и завършва като крал Уилям III Орански в тв епос на Марвин Чомски „Петър Велики“ (1986).

В този тематичен кръг най-важна е ролята му в „Обувките на рибаря“ (1968) на Майкъл Андерсън - на съветския премиер Пьотр Иличов Каменев, освободил от лагера архиепископ Кирил Лакота  - Антъни Куин, станал впоследствие папа.

Едно удивително предчувствие за появата на феномена папа Йоан Павел II…

Ако и да се твърди, че от 60-те години насетне кариерата на Оливие „рядко е озарявана от изблик на светлина“ (Мария Рачева) ще отбележа, че точно тогава той прави някои от незабравимите си роли – Арчи Райс в „Комедиантът“ (1960) на Тони Ричардсън, Крас в „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик, Греъм Уиър в „Изпитание“ (1962) на Питър Гленвил, суданският вожд Махди в „Хартум“ (1966) на Базил Диърдън, г-н Крийкли в „Дейвид Копърфилд“ (1970) на Делбърт Ман, граф Уайт в „Николай и Александра“ (1971) на Франклин Шафнър, херцог Уелингтън в „Лейди Каролина Лем“ (1972) на Робърт Болт, Андрю Уайт в прекрасната драма на Джоузеф Манкиевич „Хрътката“( 1972), за която отново е номиниран за „Оскар“ за главна мъжка роля, адвокатът сър Артър Гленвил – Джоунс в „Любов сред руините“ (1975) на Джорд Кюкър, злодеят Шел в трилъра „Маратонецът“ (1976) на Джон Шлезинджър, Антонио в „Събота, неделя, понеделник“ (1978), тв, на Алън Бриджес, №`1 в „Бетси“ (1978) на Даниел Петри, Езра Либерман в „Момчетата от Бразилия“ (1978) на Франклин Шафнър, Юлий в „ Един малък романс“ (1979) на Джордж Рой Хил, Зевс в приказната сага  „Битката на титаните“ (1981) на Дезмънд Дейвис, Пфайфър във „Вагнер“ (1983) на Тони Палмър, адмирал Худ в „Баунти“ (1984) на Роджър Доналдсън, писателят Хенри Брасли в „Абаносовата кула“ (1984) на Робърт Кнайтс, Рудолф Хес в сензационния екшън на Андрю Маклаглен „Дивите гъски“ 2 (1985) и старият войник във „Военен реквием“ (1989) на Дерек Джармън.

Оливие рядко се снима при постановчици, съперничещи по талант на неговия ранг, но не отказва сътрудничество на Алфред Хичкок в „Ребека“ (1940) – Максим де Уинтър, Робърт Леонард – „Гордост и предразсъдъци“(1940), г-н Дарси, Уйлям Уайлър в „Брулени хълмове“ (1939) – Хийтклиф и „Кари“ (1952) -  Джордж  Хърсууд, Александър Корда в „Лейди Хамилтън“(1941) - адмирал Хорейшо Нелсън, Питър Брук в „Просешка опера“ (1953) – кап. Макхет, Ото Преминджър – „Бъни Лейк  я няма“ (1965), началник Нюхаус, Ричард Атънбъро – „О, каква прекрасна война!“ (1969), фелдмаршал Джон Френч и „Един мост повече“ (1977), д-р Шпандер, Гай Хамилтън – „Ученикът на дявола“ (1959), ген.Бъргойн и „Битката за Британия“ (1969), маршал сър Хю Даудинг,Франко Дзефирели – „Ромео и Жулиета“ (1968), лорд Монтагю  и „Исус от Назарет“ (1977), Никодим, без да забравяме Терйънс Йънг и спекулативните му епични драми – „Инчон“ (1981), ген.Макартър, изигран от него с бляскав шекспиров патос и „Човекът енигма“ (1983), адмирал Джералд Скит.

Сър Лорънс Оливие доживя почетна възраст, след като бе женен за такива прекрасни съпруги и актриси като Джил Исмънд (1930 – 1940), Вивиан Ли (1940 – 1961) и Джоан Плаурайт (1961 -1989).

Почина на 82 – роден е на  22 май 1907, а завърши земния си път  на 11 юли 1989 г.

Светът се променяше – на 4 юни бяхме свидетели на протестите на площад „Тянанмън“, на 9 ноември щеше да рухне берлинската стена. Оливие не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

Да си спомним за него, за щедрия му талант, за постиженията му като актьор, режисьор и продуцент. И да препрочетем с умиление неговите мемоари „Изповедта на един актьор“ (1982) – честен и почтен поглед към актьорската професия и неговият път в света на изкуството.

Самият той споделя в едно интервю – „Мисля, че успях“.

Смятам, че равносметката, която Лари е направил на своя живот, отговаря на истината.

 

 

 

         
           Щрихи към портрета                          на Александър Сано

 

1.Такъв е животът

Роден е на 2 май 1977 г. в Асеновград.Майка му е българка,  по бащина линия баба му е от френско – италиански род, а дядото е арменец.

Той, заедно с двамата си братя,имат такъв интересен хибриден произход.

Това ще му помогне по – късно, когато безпроблемно участва във френски и италиански продукции.

До седмата си година живее в Асеновград, а след това в Русе.

Смята, че е имал прекрасно и вълшебно детство и че е южняк със северно възпитание.

Учи две години политология в Софийския университет, а след това завършва НАТФИЗ при Боньо Лунгов.

През 2014 г. се оженва  за Нели Атанасова.

2.Театър – любов моя

Дебютира още като студент в Народния театър „Иван Вазов“ в постановката „Ромео и Жулиета“ на Лили Абаджиева като дойката, обича изявите си на сцена, но признава, че едва от 2013 г. обикаля страната с представления.

От изиграните от него роли отделя тези на доктор Едгар Волф в „Досадникът“ на Франсис Фебер,постановка на Богдан Петканин от 2013 г. и на Лемкин в „Агенти“ на Владимир Пенев от 2015 г.

Година по – късно прави една от знаковите си интерпретации – на боксьора Пиер- Луиджи –Пепе в комедията „Редки тъпанари“ на Теди Москов, в която отварянето на вратата от него от челна стойка е сред бисерните гегове на спектакъла, който трудно се забравя…

3.Шоуменът Сано

2004 година е важна и паметна в неговата кариера.

Ражда се триото „Братя Мангасариян“, заедно с Владислав Петров и Силвестър Силвестров.

То става много популярно, от издадения албум с десет песни пет стигат първо място в националните музикални класации, а хитове като „Бай Мангау“ , „Тер`о, Тер`о“ и „Ромео и Жулия“ и досега се тананикат от феновете.

Сано смята, че триото е предложило на своята вярна публика добре премислено забавление, което само повърхностно  експлоатира хватките на лековатите шлагери за сметка на скрито иронично и горестно осмисляне на тъжното ни битие.Добавям  - със средствата на рапа и като се използва творчески опита на Владислав Карамфилов – Влади Въргала при създаване на култовия образ на Среброто от Сано..

Групата се радва на голям успех, клиповете с най – популярните й песни и досега се слушат в мрежата, като дори през 2016 г. тя създава и „Бай Мангау“2…

Проектът е сполучлив, но има само четири годишен живот.Според Сано – „просто като артисти имахме много други неща да кажем извън „Братя Мангасариян“, а времето и животът не са безконечни“…

Опитът обаче остава.

Александър Сано продължава с музикалните си изяви и солово – дели сцена с „Ейджън Дъб Фаундейшън“ , „Харем“ и „Алфавил“, на 31 май 2018 г. пуска песента на Тони Рикев „Дзен“, която като видеоклип и част от иначе не много успешния филм „Революция X“, също доби подобаваща известност.

През 2014 г. е сред знаменитостите във втория  сезон на най – скъпото риалити шоу у нас „Къртицата“ на Николай Николов, представяйки най – доброто от своята същност.

В него декларира, че винаги постига целите си и си спомням как, стискайки зъби, пренасяше чашите с компот, получавайки по ръцете си токов удар и пеейки сподавено  „О, соле, мио!“---

На 29 януари 2022 г.участва в благотворителния концерт на УНИЦЕФ „Големите  малки“ , излъчен по Нова телевизия.

Работата му като шоумен включва и воденето на формата по БНТ „Най – хубавите години от нашия живот“ на Рая Белева през 2014 г., участието му в „Като две капки вода“ на Магърдич Халваджиян през 2022 г., в което имитациите му на „Лас Кетчуп“, Миро , Стефка Берова , Роби Уйлямс, Азис, Деси Слава, предизвикаха заслужен фенски възторг, както и рекламата на букмейкъра EFBET от 2018 г. и на Велико Търново и Арбанаси от 2020 г.

4.Движение към върха или пазител на наследството

За пробива на Александър Сано в киното помагат Виктор Чучков и Людмил Тодоров.

Той е благодарен и на двамата, тъй като с образа на Дъвката в „ТИЛТ“ (2011) фактически започва неговата филмова кариера, а за ролята на Кръстника в „Миграцията на паламуда“  (2012) на Людмил Тодоров, който също „е бил сериозно замесен в „ТИЛТ“  и го кани директно без кастинг и не греши, получава удовлетворението да работи с великия Велко Кънев в неговата последна роля на отец Иван.

Пътят към славата е открит за Александър Сано.

Следват още четири важни негови тв ангажимента, три от които му носят заслужен успех, но единият – може би най – съкровеният ,се проваля гръмко, тъй като не стига до официална премиера.

За успеха помагат основно Димитър Митовски и Виктор Божинов, създателите на култовата криминална сага „Под прикритие“.

В нея, в първите три сезона  от 2011 -  2013 г., Сано създава със замах и подкупваща емпатия незабравимия образ на Здравко Киселов – Косъма.

Спечелил обичта на публиката Александър Сано като Рико  участва с ентусиазъм и в следващия проект на Митовски „Ускорение“, който включва 12 епизода и трябва да излезе на малкия екран през 2018 г.

Това и до днес не е станало факт, а мълвата е, че продуцентът и Нова тв са се скарали за необосновано изхарчени пари, което стопира излъчването на този толкова очакван и одумван тв проект за нелегални автомобилни състезания…

Своеобразен реванш за Сано се оказа работата му в тв драма на Павел Веснаков „Денят на бащата“ , чието излъчване по БНТ тръгва на 18 февруари 2019 г.

Семпла и трогателно – искрена семейна история, спечелила сърцата на зрителите, за чийто успех допринесе и Сано в ролята на Кико, приятелят на Димо – Захари Бахаров.

Александър Сано доказа, че може да бъде и убедителен екранен герой от плът и кръв като Георги в поредицата на Нова тв „Ягодова луна“ (2020) на Зоран Петровски, Асен Блатечки  и Димитър Гочев.

Гочев му дължи реванш, тъй като Сано се включва  с името и харизмата си като Мишо, за да спасява кинодебюта му от 2018 г.“Революция Х“, оказал се постна  тийн комедия, бледо и безжизнено копие на иначе успешния сериал на Димитър Митовски „Революция Z“ от 2012 – 2014 г., на който всъщност именно Гочев и Петровски са постановчиците…

„Ягодова луна“ излиза на екран в напрегнатите дни от началото на ковид пандемията, което също допринесе за успеха  й, като феновете вече втора година чакат с нетърпение продължението  на тази пожарникарска драма.

Прегледът на участията на Сано в родни кинопродукции включва и работата му в новелата „Опетнена любов“ (2018) на Марта Карочи Вовч , разказваща искрено за несъстоялата се любов на двама млади – Ерик – Сано и Карол  - Анелия Мангърова.

Фиаското около „Ускорение“ има и едно изключително преимущество за Сано.

От работата му по злополучния сериал започна и плодотворното му сътрудничество с Мартин Макариев, за когото смело мога да твърдя, че има основна заслуга за възраждането на кино кариерата му.

Четирите им последвали колаборации се оказват сред най – успешните в родното ни кино.

Явно между тях се е получила онази рядка симбиоза на пълно доверие , която е в основата на последвалия успех.

Само така си обяснявам убедителните изяви на актьора в училищната драма „Привличане“(2018)  - преподавателят по физически възпитание Калин Соколов, спечелил сърцето на колежката си историчка Лора Ангелова – Яна Маринова, в кримката „Диви и щастливи“ (2019)  - инспектор Донев, преследващ стръвно симпатичните неудачнички Мила – Луиза Григорова и Боряна – Яна Маринова , затворникът Бохеми в разтърсващата сага „В сърцето на машината“ (2021), заслужено спечелила „Златната роза“ на фестивала на българския игрален филм във Варна на 29 септември 2021 г., както и сериалът " С река на сърцето" (2022), в който се подвизава като Петър Куманов.

5.Българската следа на Сано

Близо десет са артистичните участия на Александър Сано в чуждестранни продукции.

В това отношения привидно той е галеник на съдбата, тъй като само Захари Бахаров от неговото поколение може да се похвали с подобни задачи.

Мисля си , че подобно сравнение само ще натъжи Сано.

И знам защо. Дори когато си предават щафетата в „Отдел „Фалшива самоличност“ и „Южен вятър“ късметлията се оказва Бахаров.

Защото получава по – качествените ангажименти.

Александър Сано направи две  запомнящи се роли в своите чужди гастроли – първата е тази на мафиота Младен в епизода „Ад“ от третия сезон на иначе именитата гангстерска поредица „Гомора“ (2017) под режисурата на Клаудио Купелини, сниман в столичния квартал „Люлин“, придобил на екрана зловещия облик на мегаполис от западаща държава в Третия свят.

Едва  в този филм от иначе световно известния сериал Сано блести пълноценно  с неподправения си талант – като мачистко излъчване напомня Сираков от военната драма на Кшищоф Лукашевич „Кербала“ (2015), а като страховито – демонично присъствие  -  Косъма от „Под прикритие“.

Иначе си спомням с носталгия началото в „Последният владетел на Балканите“ (2005) на Стратос Цорцоглу, в който има първата си значима роля пред камера като обаятелния и млад гръцкия войник Омер, загинал в началото на гръцко – италианската война , започнала на 28 октомври 1940 г..

В „Кербала“ той е в сянката на Христо Шопов – капитан Гетов, но като Сираков все пак се проявява и остава в съзнанието ни не само със своята смелост, но и с прословутата си псувня, с която сме известни по цял свят.

С присъщия си ентусиазъм приема предложението на Ерик Рошан да се снима в четвърти сезон на може би най – добрия френски тв шпионски сериал „Отдел „Фалшива самоличност“(2018).

Участва в три епизода и в интервю пред мен от 30 май 2018 г.споделя , че това е „най – добрият в момента френски сериал“.

С това съм съгласен, но изявата му е скромна и епизодична – най – вече във втори епизод от сезона, в който като Игор уверено борави с  баскетболната топка и след мача си прави селфи с останалите колеги от института“Булгаков“, участвали в срещата…

Далеч по – стойностна като драматургия е ролята му на Бойко в сериала на Милош Аврамович „Южен вятър“ от 2020 г., но в него има малшанса да бъде в обкръжението на такива колоси като Милош Бикович – Петър Мараш, Христо Шопов – Димитър и Предраг Мики Манойлович – Царят, а и персонажът му подозрително напомня Косъма от“Под прикритие“.…

Нещо подобно наблюдаваме и в третия сезон на „Забравена“ (2020) на Матю Цирулник.

В тази силна криминална драма звездата е Стана Катич – Емили Бърн, а Сано се мярва в два от епизодите като бияча Грегор…

Вероятно и затова той толкова си харесва македонския филм „Лазар“ (2015) на Светозар Ристовски.В него играе Цона, тарторът на канала за нелегален трафик на африканци и араби за Западна Европа,покровител на красивия младеж и жертва Лазар – Ведран Живолич, неуспелият кандидат за българско гражданство, умрял, намушкан с нож от вража ръка в прегръдките на любимата си Катерина – Наташа Петрович, досущ като македонски Ромео,а  мнението му за продукцията е повече от ласкава – „Много добър европейски филм.Разказан от режисьор и оператор изключително емоционално.Страхотни актьори, екип и т.н.

Повечето хора наистина не осъзнават, че Европа в най – добро качество съществува и на Балканите“.Със сигурност това е  втората му най – значима изява в коопродукция.

6.А сега накъде?

Хубаво би било да завърша портрета на актьора с призива на знаменитата кинокритичка Полин Кейл – „Напред и нагоре!“

Но знам, че живеем в България, в Европа, в тревожно време.

Сано със сигурност ще продължи да ни радва със своите изяви, но аз бих му пожелал среща с качествена драматургия и добри постановчици, роли с обем, дълбочина и мащаб.

Знам, че ще се справи, както и разбирам, че професията му е един изтощителен маратон, а в нашите условия прилича на бяг с камила в подвижни пясъци.

Затова му желая преди всичко здраве и дълголетие, ентусиазъм и дръзновение.

Както и късмет, разбира се.

За къде сме без него днес?

Борислав Гърдев

 

 

                 Спомен за Монти

 

В памет на  един от холивудските идоли Едуард Монгомъри Клифт – красавец и рядък талант сред колегите от своето поколение.

Той се ражда в Омаха, щата Небраска на 17 октомври 1920 г., на същото място, където след по – малко от  четири  години , на 3 април 1924 г. , ще се появи на белия свят големият Марлон Брандо.

Монти е с лице на ангел и фигура на гръцки бог – изключително привлекателен и талантлив.

През 1933 година започва работа на професионална сцена.На следващата година е вече на Бродуей!

От младостта си артистът е чувствителен и раним.Престава да усеща своята душевна  хармоничност, като си внушава, че цял живот ще бъде аутсайдер.

Сексът с жени за него си остава  табу, нещо отвратително и забранено.

Клифт от малък търси мъжките ласки и  никога не е привличан от момичета и девойки.

Сега това е нормално  за родината му, но преди години е било срамна и коварна тайна.

Мъжете преследват Клифт от неговата младост, звънят му, правят му любовни обяснения, карат го да се черви и да се чувства неудобно.

Талантът през 1945 г. е вече по думите на знаменития драматург и гей Тенеси Уйлямс „многообещаващият млад актьор на Бродуей”.

Той играе в постановката на неговата пиеса „Ти се докосна до мен”(1945), а също в "Майката" (1939), "Там не трябваше да има нощ" (1940),"От тигана" (1941), „Кожата по нашите зъби” (1942) , „Нашият град”(1944), "Чайка" (1954).

Успехът е зашеметяващ, умопомрачителен, повторен през 1947 г. само от Марлон Брандо, с когото двамата не се понасят, въпреки че по справедливата оценка на Уйлямс „своята кариера Брандо до голяма степен дължи на ужасното, проточило се с години , саморазрушение на Монти.”

През 1948 г. Клифт с ослепителната си усмивка и възхитителна упоритост покорява и Холивуд.

Знаменитият педагог и постановчик Елиа Казан дава безценна помощ на търсача на слава – научава го да разкрива характерите на образите, които играе, да ги изследва основно, за  да бъде с тях едно цяло.

1948 г. е ознаменувана с големия успех на първите два филма, в които участва  – „Издирването” на Фред Зинеман ( в ролята на Ралф Стивънсън) и „Червената река” на Хауард Хокс (в образа на  Матю Гарт).

На следващата година печели овациите в прочутата екранизация по Хенри Джеймс на Уйлям Уайлър „Наследницата” (Морис Таунсенд), а през 1950 г. е водеща звезда в „Големият асансьор”(като Дани Макълоу) на Джордж Сийтън.

През 1951, 1957 и 1959 г. Клифт си партнира с Лиз Тейлър в прочутите филми „Място под слънцето” на Джордж Стивънс , „Окръг Рейнтри“ на Едуард Дмитрик  и „Внезапно, през  миналото лято” на Джоузеф Манкенич.

Много любопитни са и трите роли – на агресивния аутсайдер Джордж Истман, стремящ се към уредения живот на богатата средна класа с цената на убийство, на аболациониста Джон Шонъси, борещ се докрай за спасяване на любимата му  Сузана Дрейк - Тейлър  и на младия поет Себастиян, използван от майка  (Катрин Хепбърн) и братовчедка  (Елизабет Тейлър)  за примамка на младежи и юноши.

Себастиян – Клифт дава израз на своите страсти, наслаждавайки им  се докрай, като за този си извратен хедонизъм след това заплаща с живота си.

За Клифт „Внезапно, през миналото лято” е рискован експеримент, сравним с  „Последното танго в Париж” (1972) на Бернардо Бертолучи за Брандо.

През цялото си най – активно творческо десетилетие той старателно крие своята тайна, което жестоко го измъчва и тормози.

Марлон Брандо знае за гей - комплексите му и издевателства над него в иначе великолепния им дует в „Младите лъвове”(1958) на Едуард Дмитрик.

Клифт има щастието да се снима при Хичкок във фройдистката му драма „Аз  изповядвам”(1952) като отец Уйлям Лоугън, да съедини американската мелодрама а ла Труман Капоути с италианския неореализъм на Виторио де Сика, партнирайки на великата Дженифър Джоунс в „Гара „Термини”(1953) , в който е  неузнаваем като Джовани Дориа и да разкрие огромния си талант като войника Приуит в прочутата военна драма  „Оттук до вечността”(1953) на Фред Зинеман , покорила с въздействената си сила публиката в целия свят и като Артър Фийлдс в шпионската драма на Робърт Сьодмак "Берлинският пламък" (1954).

След неочаквана тригодишна пауза Монтгомъри  Клифт  доказва класата си в  „Самотни сърца” (1958) на Винсънт Донахю ( Адам Уайт) .

Любопитна е работата на Клифт при друг велик холивудски постановчик Джон Хюстън.

Двамата снимат три филма и наистина може да се говори за пълноценно сътрудничество между тях.

Силен е както уестърнът „Дивата река”(1960) с неговата интерпретация на Чък Глоувър, така и психологическата каубойска драма „Непригодните”(1961) по сценарий на Артър Милър, добила култов статус, тъй като се оказва последната изява на легендите Мерилин Монро и Кларк Гейбъл, в която той блести като Пърси Холанд,  а като черешката на тортата добавяме дръзката биография „Фройд : тайната страст”(1962), роля – мечта за Клифт, на която той отдава десет години от своя живот.

Добре  е да се знае, че Хюстън все пак хваща Монти Клифт с негов любовник в спалнята по време на снимките на „Непригодните”.

Знаменитият постановчик не подозира за нетрадиционната сексуална ориентация на звездата.

Той е традиционалист, ненавиждащ гейовете.И ако не е била спонтанната детска реакция на прелюбодееца Клифт да се разреве като малко дете, хванато на местопрестъплението, надали тяхното сътрудничество е щяло  да продължи така успешно.

През 1961 г. Монгомъри Клифт работи под режисурата на Стенли Креймър в антифашистката драма „Присъдата в Нюрнберг”, изигравайки филигранно жертвата на нацисткия режим Рудолф Петерсен.

На 20 януари 1963 г. гостува в популярната тв игра "Коя е моята линия?", а на 23 април 1965 г.  чете откъси от творчеството на Фокнър в тв филм на Дон Хоран "Мисисипи на Уйлям Фокнър"...

След това  ще се снима за последно в трилъра „Шпионите”(1966) на Раул Леви, където се подвизава като проф.Джеймс Бауър.

Навършвайки 40 години, Клифт се превръща в развалина, тровен допълнително от алкохол, наркотици и случайни връзки.

Личният му  лекар Уйлям Силвърбъг полага големи грижи за него, наричайки го „моят принц”, но резултатите от лечението са далеч от очакваните.

Монти бавно угасва. Може ли са да го спасят неговите сексуални партньори и киномагнатите, давайки му нови и интересни роли на чувствителни и уязвими мъже, но и едните,  и другите го игнорират.

За тях той вече не съществува.

Единствената опора за Клифт пред онези далечни години си остава Лиз Тейлър.

Тя се опитва да го върне към живота , като след преживяната  ужасна автомобилна катастрофа при снимането на „Окръг Рейнтри“ по цели дни стои до него, увещавайки го да не се отчайва и да продължава да вярва в своята съдба.

Чудото настъпва  през лятото на 1966 г., когато тя отива да снима с Франко Дзефирели   екранизацията по Шекспир „Укротяването на опърничавата”, а Клифт получава примамливо предложение – отново от Джон Хюстън – да играе гея – майор Пендъртън в драмата „Отражение в едно златно око” като неин партньор!

За снимките обаче Монтгомъри  Клифт е прекалено слаб.Ролята е поета от ненавиждания от него Марлон Брандо.

На 23 юли 1966 г. Клифт умира.Страшната вест настига Лиз Тейлър в Италия. Тя е потресена и смазана.

В деня на погребението на Монтгомъри Клифт, при снимането на една от сцените си, Тейлър заплаква.

При това – не според изискването на сценария.

Така най – близкият човек на тази изстрадала и  талантлива звезда се разделя с нея, осъзнавайки значимостта й  на големия екран.

Постигнатото е  непреходно, останало като скъп завет за следващите поколения ценители на седмото изкуство.

Борислав Гърдев

Александър Малинов

 

 

             Безпристрастно за „Ботев“               на Максим Генчев

 

За моето поколение филмите за Ботев са повод за размисъл, спомени и неизбежна база за сравнение.

Естествено, след  като гледах творбата на Максим Генчев ,се сетих за охуления на времето, а след това величан епос на Никола Корабов „Свобода или смърт“ (1968).

И какво се оказва?

Корабов и сценаристът му ,маститият писател Васил Попов,са подходили прекалено предпазливо и дори страхливо към темата.

В техния филм липсва разколът в революционното ни движение, както и сложните и нелицеприятни отношения на Ботев и Каравелов.

А за куриозният начин по финансирането на четата с така наречената лоената афера , приключила на 13 януари 1876 г. и за измамата на Стоян Заимов към четниците ,дори не е намекнато.

Всичко тръгва от превземането на „Радецки“ и приключва като легенда със смъртта на Ботев  привечер на 20 май 1876 г. от неизвестен куршум, пратен от незнаен враг.

Проблемът с филма на Корабов бе в неговия контекст.

Сниман и завършен през крамолната 1968 г. той неизбежно и  ненатрапчиво засяга свръхважната тема за отношението на интелигента  към народа – поетът – революционер Ботев тръгнал да освобождава народа си, който не го разбира и го изоставя.

Ето заради този акцент филмът бе навремето остракиран, а не поради играта на Милен Пенев, който се справи прилично и в добавка имаше поразителна прилика със своя герой.

Как стоят нещата сега, през 2022 г.?

За „Свобода или смърт“ навремето имаше щедро финансиране, политбюро на управляващата партия лично гледа заснемането на сцената със слизането на четата на козлодуйския бряг, а лентата събра близо 1200 000 зрители, което си беше рекорд за най – сушавата откъм зрители за нашето кино година.

„Ботев“ на Максим Генчев си е напълно семейно – приятелско начинание.

Генчев и „Дема филм“ осигуряват сами финансирането ,подкрепя ги и кметът на Калофер  Румен Стоянов,постановчикът, който е и сценарист и продуцент разчита на вярната си съратница Десислава Ковачева, с която направи „Дякон Левский“ (2015) и която тук е и съсцеинарист, а в режисурата помага Матей Генчев.

За довършването на творбата съдейства и БНТ, което е важен знак, че ръководството на обществената ни телевизия е преценило, че проектът си струва и е редно да бъде подкрепен.

Гледах „Ботев“ с голямо внимание, помнейки канонадите около „Дякон Левский“.

Сега Генчев е обран, стегнат, мотивиран, сценарият му фиксира най – важните събития от последната година от живота на Ботев, без да заобикаля нито един от известните ни щекотливи проблеми, режисурата като цяло е стабилна, като най – очевиден е напредъкът при монтажа – за 140 минути екранно време не установих с едно -  единствено изключение – сцената с гайдаря на хълм, нищо излишно, ненужно или немотивирано поднесено.

Има, разбира се, и волности  - Ботев разговаря на кораба „Радецки“ с капитан Енглендер – Иван Николов на български, като се знае, че диалогът е бил на френски, както е във филма на Корабов, но те са простими.В диалога  са вкарани откъси от стихове, статии и писма на Христо Ботев, привидно волно , но винаги обслужващи ефективно  съответния епизод…

Като цяло Генчев и Ковачева са се придържали стриктно към достоверността на поднесената история, като според мен съвсем съзнателно са заложили на черкезката следа в убийството на войводата, тъй като не са искали да влизат в тресавището на полемиките и догадките дали смъртта на гения не е дело на човек от щаба на четата, тоест от най – близкото му обкръжение.

Точно и затова Никола Обретенов  - Матей Генчев мъкне на гърба си към върха на планинското било тежко ранения Апостолов – Боян Фъцов....

Хареса ми и подходът на Максим  Генчев при реализацията и експозицията на сраженията на Милин камък и Околчица – с много динамика, пушечна стрелба и екшън, както и трябва да бъде в подобен филм, като заслугата е и на оператора Христо Генков („Дякон Левсий“),а не битката да се представя протяжно и натруфено, както бе при Корабов.

Любопитен е и начинът, по който  Максим Генчев при разкриване образа и драмата на Ботев.

Още в увода е посочено, че Ботев е първо поет, след това учител и вестникар и накрая революционер.

В интерпретацията на Деян Жеков Ботев е преди всич
ко искрен, напорист, смел и любящ съпруг, който не ламти за слава, мечтае да бъде  учител и по принуда става войвода на чета, въпреки че веднага след пристигането в Козлодуй възлага ръководството й на Никола Войновски – Александър Иванов.

Целта е прозрачно ясна – във военната единица той отстъпва на професионалиста, тъй като иска да е равен, а не  изведен напред спрямо своите другари.

Умело е показана на екрана и къде е силата му в походите и сраженията – в неговата храброст и в умението да  нахъсва четниците за борба и саможертва.

Не коментирам дали това е най – удачния избор за образа на Христо Ботев, след като Максим Генчев го е избрал, значи му е повярвал, независимо от скромния му екранен опит от „Американска нощ“ (2021) на Алесио Дела Вале.

На мен ми допадна приземеността и хуманизма в артистичната интерпретация, желанието на Жеков да покаже преди всичко човешката драма на Ботев, а не да го прави свръх герой на пиедестал.

И като засягам темата за актьорския подбор отбелязвам с удовлетворение, че като цяло той е на ниво.

Остава  в съзнанието ни одухотворения портрет на митрополит Панарет Рашев на Георги Кадурин, Владимир Солаков, когото помним от „Пътят на честта 2“ (2021) на Виктор Божинов е убедителен като меркантилния и уязвим Любен Каравелов, колоритен е Петьо Цеков ( „Пътят на честта“ ,2019) като префекта, добра изява има Максим Генчев като спекуланта Симов, стабилни са и Матей Генчев („На педя от земята“, 2016) като Никола Обретенов и Николай Априлов като  Младен Скачоков.

Някогашният Левски Веселин Плачков открадва шоуто с петминутната си експанзивна изява на Бенковски, а най - приятната изненада е одухотвореното и ефирно излъчване на Неда Спасова (“Останалото е пепел“, 2020, „Откраднат живот“,2021) като Венета Ботева.

Специални комплименти заслужава Николай Илиев , създал силен и убедителен персонаж в лицето на черкезкия  водач Джамбол, убиецът на Ботев.

Зная, че Илиев има много недоброжелатели, които не го харесват  като режисьор, а още по- малко като актьор.

Бих им препоръчал да го гледат в тази му неблагодарна и тежка да реализация роля и да видя дали ще си променят мнението за неговите качества и възможности.

Докато течаха финалните надписи обърнах внимание и на удачно използваната музика на Добромир Кисьов, която, без да е нещо бомбастично или ненужно патриотарски фрапиращо, създава необходимия фон за адекватното протичане на  кинодрамата.

В заключение посочвам, че с всичките си знайни и незнайни кусури „Ботев“ е най – стойностният филм в биографията на Максим Генчев.

Явно, ако и да е чепат характер, той си е взел поука от баталиите около „Дякон Левский“ и този път с повече амбиция,увереност и съобразителност е създал продукт, който ще допадне на зрителите.

Съдя по себе си и реакциите в киносалона, в който бях – средна посещаемост – но не от двама души и добронамереност в коментарите при излизането от него.А в добавка се сещам и да хубавите думи на вицепрезидента  Илияна Йотова в писмото си от 2 март 2022 г. до Генчев ,  Ковачева и екипа на продукцията, в което посочва, че „успехът е достижим само с общи усилия“, за да могат „ и днес малките хора да вършат големите работи!“

Борислав Гърдев

„Ботев“, 2022, 140 мин., „Дема филм“, БНТ, сценарист, заедно с Десислава Ковачева и режисьор,съвместно с Матей Генчев, Максим Генчев