Памет за Франк Капра

 

Той е след майсторите на американското кино.Напуска родното сицилианско село Бизакуино на шест години заедно с родителите си,пристига в САЩ, работи като вестникопродавач и армейски инструктор, учи в Калифорнийския технологичен институт.

След армията се насочва към  киното през 1915 г.Утвърждава се като добър гегмен и с упорит труд се налага в капризния свят на Холивуд.

Създава образцови социални комедии.Легендарни са неговите добродетелни проповеди от екрана, често повтаряният от него призив за честност, справедливост и свобода в Америка, за сътрудничество между бизнесмените и трудещите се, заради които е наричан „митологизатор на Рузвелтовата епоха“( въпреки че е консервативен републиканец и противник на Франклин Делано Рузвелт по време на мандата му като губернатор  на Ню Йорк) и „О`Хенри на екрана“.

Тръгва с разработването на триковете за комедиите на Хари Лангдън, дебелият инфантил, превърнат от него в първостепенна звезда.

С Лангдън снима прочутите си творби „Скитай, скитай, скитай“(1926), „Най – силният човек“ (1927) и „Дългите гащи“ (1927).

Звездата се взема на сериозно и скъсва скандално със своя създател.

Капра си тръгва без да хленчи, уверено и с достойнство.

Знае, че е оскърбеният, тъй като сам  създава сюжетите .

Той дори лансира екранния му образ на малкия елф, приличащ удивително на добрия войник Швейк!

Времето доказва неговата правота – Лангдън бързо залязва, а Капра продължава да снима още четири десетилетия.В мемоарите си след години ще отбележи меланхолично : „Лангдън стигна самия връх : надминавайки славата на Чаплин.Така и не разбра защо.Лангдън стигна до самото дъно : евтин актьор, наеман от време на време.Така и не разбра защо.Нека допуснем, че светът му е виновен.“(стр.398).

Франк Капра снима добри неми филми – „Силата на пресата“ (1928) с Дъглас Феърбанкс – син и Джобайна Ралстън и „Звездата  на утринните матинета“ (1928) с Беси Лав.

Звездният му час настъпва с идването на звука.Работи вдъхновено и упорито и настоятелно преследва популярността.Не се колебае да представи дори конюнктурен филм като „Полетът“ (1929), в който Джак Холт като Панама Уйлямс преследва бунтовниците  на Аугусто Сесар Сандино в Никарагуа във впечатляващи с  драматизма си сцени с въздушни атаки и картечни обстрели!

 Успехът се задава на хоризонта през 1931 г., когато започва сътрудничеството му със сценариста Робърт Ръскин.

Атакува върха с „Жената модел“ (1930) – смело изследване на женския характер,  на Кей Арнолд ,не като предмет, а като личност, при това пресъздадено напористо в модерния дух на феминизма от Барбара Стануик и „Дъжд от светлина“ (1930) с Джо Кук, неговият отговор на Чаплиновия „Цирк“ от 1928 г., след което реализира „Дирижабъл“(1931) с Джак Холт и Фей Рей, отзвук на трагедията на Умберто Мобиле от 25 май 1928 г., романса „Платинено русата“ (1931) с Джийн Харлоу и мелодрамата  „Жената чудо“(1931) с Барбара Стaнуик.Последните два филма ознаменуват началото на сътрудничеството с Ръскин.

В разгара на депресията поставя „Американска лудост“ (1932) с Уолтър Хюстън и Пат О` Брайън, вдъхвайки увереност – поне в банковата система – за изтерзаните обикновени хора, докато в „Недопустимо“(1932) с Барбара Стaнуик и Адолф Менжу показва,че богатите също плачат, принудени да се съобразяват с обществените рамки – по тази причина проспериращият политик Боб Гроувър така и не успява да се ожени за своята любов – журналистката Лулу Смит.

Надниква в сложния китайски граждански конфликт с „Горчивият чай на генерал Йен“ (1933) с Барбара Стaнуик и Нийл Астър, за да приеме овациите от шумния успех след излизането на „Лейди за един ден“ (1933) с Уорън Уйлям и Мей Робсън.

Появява се и така очакваният голям хит – „Това се случи една нощ“ (1934) с Кларк Гейбъл и Клодет Колберт, с който печели 5 награди „Оскар“.

Кой не помни авантюрата на репортера Питър Уорън с милионерската дъщеря Ели!

В рамките на своето най – плодотворно десетилетие Капра получава  „Оскар“ за режисура през 1934, 1936, 1938 и 1942 г. и Златен глобус  през 1946 г., превръщайки се в най – титулуваният американски постановчик и в златната кокошка на „Кълъмбия“.

Заплатата му прогресивно расте и достига 25 000 долара на година!

В това студио работи до „Запознайте се с Джон Доу“,когато се прехвърля в „Уорнър брадърс“, има дълго и плодотворно сътрудничество с високомерния и взискателен продуцент Хари Кон, успява да си извоюва уникален статут на режисьор – звезда, като името му се изписва на екран първо, преди това на водещите знаменитости, ангажирани в продукцията.

Такава привилегия няма за Франк Лойд,  Хауърд Хокс, Раул Уолш,нито дори за Уйлям Уайлър и Джон Форд.

Голямото изключение е Чаплин, но той си е пълновластен господар на творбите.

Защо да се чудим тогава, че мемоарите му от 1971 г. са озаглавени „Име пред титрите“?

С „Това се случи една нощ“ започва важен и плодоносен етап в кариерата му, продължил до 1951 г.

Представя нови филми ежегодно.По правило те са касови, ефектни, ярки, занимателни.

Някои от тях са чиста забава  - „Бродуей Бил“(1935), „Цели се нависоко“ (1950), „Женихът се завръща“(1951).

Останалите обаче засягат животрептящи проблеми на САЩ – безработицата, апатията и безперспективността, тежкият живот на малките хора, манипулациите върху тях от властимащите…

Стига дотам през 1937 г. да представи слънчевата утопия „Изгубеният хоризонт“, в която Ронлад Колман като британският дипломат Робърт Конуей търси земния рай след преживяна самолетна катастрофа в съблазнителната митична долина Шангри – ла, оказала се подозрително по – привлекателна от реформиращата се Америка  на Франклин Рузвелт.

Гари Купър като Лонгфелоу Дийдс в „Мистър Дийдс отива в града“ (1936) съзнателно се разделя с богатството си от 18 милиона долара в името на общественото благо, Едуард Арнолд – Антъни Кърби в „Това няма да го вземеш със себе си“ (1938) великодушно се отказва да купи „къщата в района на дванадесети блок“, в която живеят като в комуна наемателите на Алис Мартин Вандерхоф – Лайънел Баримор, чудаците, на които не им пука за парите , представляващи добрата същност на Америка, Джеймс Стюарт – Джеферсън Смит от „Мистър Смит отива във Вашингтон“ (1939) като сенатор  - идеалист повежда битка срещу машинациите на колегата си Пейн – Клод Рейнс, обвинил го несправедливо в корупция.В 23 часова реч от парламентарната трибуна умело се защитава и накрая припада като национален герой, а Гари Купър като Джон Улоуби в „Запознайте се с Джон Доу“(1941) хитро се прави на безработния Джон Доу , готов показно да сложи край на живота си , но когато едноименното движение набира скорост, ловко направлявано от Д.Б.Нортън – Едуард Арнолд , Доу – Улоуби разбира, че се превръща в опасна маша за манипулиране на общественото мнение, явяваща се лъже алтернатива на републиканци и демократи, зад която прозира амбицията на Нортън да тласне страната към диктатура и еднолично управление.

Което и го подтиква към решителни действия в защита на истината и справедливостта.

Капра посочва открито хранителната среда на тоталитарните мегамитове – фашизъм и комунизъм -  липсата на свобода, сигурност, справедливост, перспективна насока, апатията и мързела на обикновените граждани и неуморно ги разобличава и клейми поне до 1948 г.

Пауза от актуалните проблеми  е бравурната комедия на ужасите по пиесата на Джоузеф Кесерлинг „Арсеник и стари дантели“ (1944), в която Кари Грант като Мортимър Брустър прави незабравима и уникална трагикомична роля.

Следва легендарната приказка „Животът е прекрасен (1946) с Джеймс Стюарт, Дона Рийд и Лайънел Баримор, с която в САЩ посрещат Коледа всяка година от малкия екран, една от най – тъжните – за съдбата на обаятелния Джордж Байли и неговите напъни да намери 8000 долара, с които да спаси имота и честта си  , но и най – оптимистичните, които съм гледал , тъй като Байли се спасява с помощта на съгражданите си.

Велик и незабравим филм, доказващ ефективно, че американската мечта не умира, дори и при най – безнадеждните обстоятелства.

„Състоянието на съюза“(1948) е последната му ангажирана социална комедия, която реализира като собствен производител, заедно с „Животът е прекрасен“ , чрез компанията си „Либърти филмс“.

Тя е логичният финал на сагата, започната с „Мистър Смит отива във Вашингтон“, тъй като тук кандидатът на републиканците за президент Грант Матюс – Спенсър Трейси, имащ шансове да се бори с Труман, се отказва на финалната права, осъзнавайки че предизборната борба променя същността му, че трябва да обещава невъзможни за изпълнение неща, да лъже и манипулира собствената си съпруга Мери Матюс – Катрин Хепбърн и общественото мнение на любимата си страна.

А това е тежко бреме за иначе прямия индустриалец – производител на самолети, което не желае да носи на плещите си.

Затова в не по – малко знаменита реч пред тв камери и 20 милиона зрители спира борбата за президентския пост.Но не и амбицията си да вразуми републиканци, демократи и избиратели, че от техните съвместни усилия и интегритет, зависи просперитета на САЩ.

Излишно е да казвам, че чрез устата на Спенсър Трейси говори самият Капра…

Пренастройвайки се в движение Капра се завръща от обществено – значимите теми към чистото развлечение.

Създава два филма с Бинг Кросби  - “Цели се нависоко“ (1950) и „Женихът се завръща“(1951).

Те са забавни и остроумни, с тях той дори прави концесия на сложния и комплексен свят на мюзикъла, но „Цели се нависоко“ не е нищо повече от римейк на познатия ни „Бродуей Бил“ и се помни с неочакваната поява на Оливър Харди като Сукър, докато по – стегнат и концентриран, хомогенен и целенасочен като  послание си остава „Женихът се завръща“, в който и Бинг Кросби като Питър Гарви е много по – органичен и ефективен.

Франк Капра изпада в безтегловност.Знаменитият автор на знакови комедии в средата на 50 – те години на миналия век е в творческа криза.

Досущ като неговия руски събрат Григорий Александров!

Намира изход – първо пуска 31 минутен цветен документален филм „Историята на Фолбрук“ (1952) за битката по правата на ползване  на река Света Маргарита между гражданите на района Фолбрук, Калифорния и федералното правителство, дело , скъпо за него като собственик на ранчо и едър производител на маслини и точило се до 2017 година!, в новела, направена с апломб и страст в защита на традиционните американски ценности, представена от Сесил Б.Де Мил и оказала се всъщност автентична осъвременена реплика на класиката му „Мистър Смит отива във Вашингтон“ (1939) и в предложението на телефонната компания „Бел“ да реализира четири тв научно – популярни филма за най – важните процеси, на които се дължи живота на нашата планета – кръвта и кръвоносната система, слънцето , космическите  лъчи, топлото течение Гълфстрийм.

Това е предизвикателство и стимул за нови креативни търсения.

Капра снима в цвят, вкарва в кадър специалисти, които разказват непринудено и увлекателно, използва като пълноценно изразно средство анимацията…

В резултат през 1956 – 1958 се появяват класическите  „Нашият мистър Слънчо“, „Хемо великолепният“, „Странният случай  с космическите лъчи“ и „Освободената богиня“, които и днес се гледат с удоволствие, вдъхновявайки нашите алтруистични пориви.

Добил отново увереност в себе си,Франк Капра се заема да докаже на всички , че е в играта и може да снима качествени комедии, които да привлекат широката зрителска маса в киносалоните.

Двете му нови комедии са бляскаво заснети в цвят и за широк екран.

В тях играят големи звезди – Франк Синатра, Елеонор Паркър, Каролин Джоунс и Едуард Дж.Робинсън в „Дупка в главата“(1959) и Глен Форд, Бет Дейвис, Томас Мичъл, Ан Маргрет и Питър Фолк в „Джоб, пълен с чудеса“ (1961), който всъщност е римейк на „Лейди за един ден“(1933).

Вдига се шум, маестрото дава пространни интервюта, пускат се натрапчиви реклами, филмите излизат…

Но не са посрещнати ентусиазирано от публиката, а и критиците се мръщят, че режисьорът се е изчерпал, че творбите му не вдъхновяват неговите почитатели, тъй като са опростени и прекалено идеалистични.

Какво му остава на Капра освен да свие бойното знаме?

Преди това обаче снима ведрия и  футуристичен „Среща в космоса“ (1964) с Мерсия Макбрум и Джим Бакус, в разгара на осъществяване на програмата „Меркурий“ и като оптимистично предчувствие за предстоящия подвиг на Луната на Армстронг на 20 юли 1969 г. и се захваща с екранизацията на романа „Изоставен“(1965) на Мартин Кейдин, останала неосъществена поради ограничен бюджетен лимит.

Написва  проникновено, честно, обективно, ведро и с очаквано самочувствие своите мемоари „Име пред титрите“ (1971), неговата гледна точка за света на киното, за възгледите и постиженията му, защитното му слово за всички решения, които е вземал.

Капра си тръгва от филмовия бизнес, защото не приема цинизма на новото време.Което го и заявява директно в автобиографията си : „Ветровете на промяната взривиха мечтата, произвеждана от фабриката за сънища като разкъсана кринолинова дрипа.Хедонистите, хомосексуалистите, болните от хемофилия кървящи сърца, мразещите Бога, търсещите бърза печалба художници, които заместиха таланта за шоково въздействие , всички викаха :“Бог е мъртъв ! Да живее голото удоволствие! Да се разведем! Да освободим света от фалшивата му скромност и да еманципираме нашите филми от морално бръщолевене! Убивайте за тръпката – шок!Шок! Да върви по дяволите добродетелта на човека – изрови лошото в него – шок! Шок!“(стр.486)

А след това  се преселва в по – добрия свят на 3 септември 1991 г.

Оставям за края на  своя преглед  делото на живота му – документалната епопея „Защо воюваме?“ (1942 – 1945).

В „Дейли варайъти“ 311/11/1983 излезе информация, че Капра ще преработи сагата си като тв сериал – „Проклятието на човечеството – войната!“, след като откупи филмите, ще се включи като водещ в съвременна обстановка на близо едночасовите програми и  обновеното му дело ще бъде предназначено за студенти.

Чаках достатъчно дълго , но за този проект не открих повече никаква следа.

Затова ще се задоволя с анализа на материала, който успях лично да видя през годините.

Припомням, че по БНТ през 1995 г. показаха непълна версия на серията на Капра, която той замисля, след като на 12 декември 1941 г. предлага услугите си на военния департамент, получава звание майор и по прякото указание на Рузвелт поема ръководството на Кинослужбата към военното ведомство.Управлението за военна информация се създава на 16 юни 1942 г.

Дълго уточнявах броя на произведените от него през войната филми .Националната тв ме подведе,показвайки поредицата като незавършена, Жорж Садул в своята „История на киноизкуството“, 1959, стр.331,  твърди същото ,тъй като „частта, която е трябвало да бъде посветена на Япония, била ръководена от Йорис Ивънс,но холандският помощник отказал да продължи филма си, когато военните, които контролират филма,му забранили да обвинява Микадо“ (тоест император Хирохито – б.м.) .

Това ме озадачи – колко са всъщност заглавията – шест, седем, осем? -  и аз в една своя електронна публикация в „Литернет“ – „Защо воюваме?“ – между пропагандната конюнктура и документалната класика“, 21 юни 2006 г . , констатирах с изненада, че“ това е повече от куриозно за класическа творба,въпросите около която би трябвало да са изяснени отдавна.“

Впоследствие открих и изгледах липсващите части на епоса и разбрах, че въпреки сгъстените срокове и ограничителните изисквания на военновременните условия, Капра си е свършил работата на прилично ниво.

Вече съм наясно колко са филмите от серията – 14, реализирани между 1942 и 1945 г.,знам че „Прелюдия към войната“ получава „Оскар“ за най – добър документален филм,че не на всички творби Капра е режисьор, а на някои е само художествен ръководител, давайки възможност и на таланти като Джон Хюстън , прочул се вече с цветния си репортаж “Отчет от Алеутските острови“ (1942) , да докаже колко добър документалист  е с „Победа в Тунис“ (1944) и „Битката за Сан Пиетро“ (1945).

Разбрах, че поредицата е заснета професионално зряло, че времетраенето  й варира между 13 – „Твоята работа в Германия“ и 63 минути –„Запознай се с врага си – Япония“, достатъчни за решаването на художествени и чисто прагматични – пропагандни  -  задачи и че въпреки някои пропуски се опитва да обхване войната в нейната цялост и пълнота.

Акцентът е естествено Европа – „Нацистите нападат“, „Битката за Британия“, „Битката за Русия“, но е застъпена и Азия с „Битката за Китай“, включването на САЩ във войната – „Войната идва в Америка“ – у нас представен като „Страна на свободата“ , във версията на БНТ от 1995 г. е показан последен, камерите на екипите на Капра проникват  на островите в Тихия океан – „Битката за Нова Британия“ и пясъците на Северна Африка – „Победа в Тунис“, регистрират настъпателния  ход на съюзническите войски в Италия – „Битката за Сан Пиетро“ и накрая темпераментно и назидателно  напомнят какви са задачите на американските войници и администратори в Германия – „Твоята работа в Германия“ и Япония – „Запознай се с врага си – Япония“, като режисьорът поставя и филм, с който предвкусва победата над силния противник – „Двамата да повалени, да се готви третият“(тоест Япония – б.м.).

„Защо воюваме?“ съчетава пропагандата и художественото осмисляне на материала, фиксиращ хода на най – кървавата драма, сполетяла човечеството.

Франк Капра се опитва да балансира между утилитаризма, ограниченията на военната цензура и импулсите на собствената си иновативност.

Там, където остава верен на житейската правда,  създава ярки и класически като структура и въздействаща сила творби – „Прелюдия към войната“, „Битката за Британия“, „Войната идва в Америка“.

Плъзне ли се по плоскостта на актуалната целесъобразност , допуска осъдителни грешки – днес бихме ги нарекли манипулации – речта на Сталин към съветските хора  в „Битката за Русия“  кой знае защо се оказва произнесена на 22 юни 1941 г., след като се знае, че обръщението е прозвучало по радиото на 3 юли, когато съветският лидер преодолява първоначалния шок от изненадалата го хитлеристка агресия, стигащи със своята предвзетост до фалшифициране на историята – в „Нацистите нападат“ е изопачено представен германския план за световно господство с въображаемо доминиране над Япония, когато е било ясно, че на 18 януари 1942 г. Райхът и Япония точно са си разпределили сферите на влияние в Азия и армиите им е трябвало да се срещнат в Индия, докато в „Тук е Германия“ прави превратна характеристика на германския народ,поради намесата на  Ернст Любич, акцентирайки на неговия пиетет към дисциплината и уважението спрямо държавните структури, които неизбежно прерастват в конформизъм относно установяващия се фашизъм, стигайки до крайност при приравняването на ролята на Бисмарк и Хитлер  в германската история (И двамата са завоеватели!)

Независимо от допуснатите гафове и фактът, че част от творбите така и не получават широк показ, Капра изпълнява с чест поставената му от правителството задача, доказва, че може да работи успешно и плодотворно в документалистиката, получава - заслужено – военното звание полковник и медал от генерал Джордж Маршал, след което бърза да заснеме своята безсмъртна коледна приказка „Животът е прекрасен“, представена в Ню Йорк на 21 декември 1946 г.

С него американците посрещат всяка година най – светлия християнски празник, а ние, редовите европейски зрители, си го гледаме редовно на компютъра, издайнически подсмърчайки  над вечната класика, почитайки непринудено таланта и достиженията на един от най – големите кинорежисьори на нашето време – Франк Капра .

Борислав Гърдев

 

 

Петър Стоянов

                           

                                     Петър Стоянов

На 25 май 2022 г. Петър Стоянов става на 70 години. Той се ражда в Асеновград, където живеят родителите му, след освобождаването на баща му Стефан Стоянов, деец на Българските национални легиони, от лагерите Куциян и Николаево. Семейството се завръща в Пловдив след Априлския пленум 2 – 6 април 1956 г. В този град Стоянов завършва начално училище, а през 1970 и гимназията „Патриарх Евтимий”.

 През същата година Петър Стоянов е приет за студент по право.

Бъдещият главнокомандващ на българската армия отбива военната си служба през 1970 – 72 г.,след което през 1976 г. завършва висшето си образование в СУ „Св.Климент Охридски”.

От 1977 до 1991 г. практикува в Пловдив като адвокат по гражданско и търговско право.

Печели име като добър спец в областта на бракоразводните дела и дори издава книга по проблема през 1988 г.”Сериозно за развода”

Петър Стоянов произхожда от некомунистическо семейство и е първият български президент, който не е повлиян от марксизма , за разлика от д  – р Жельо Желев, свързвайки кариерата си само с една политическа сила – СДС.

Той влиза в Съюза на демократичните сили веднага след неговото създаване на 7 декември 1989 г. от Федерацията на клубовете за гласност и демокрация.

Стоянов е говорител и секретар на СДС – Пловдив от 6 март 1990 г.,на конференцията на СДС в Пловдив на 8 – 9 декември 1990 г.става национално известен, опълчвайки се на товашните партийни лидери Дренчев, Дертлиев и Савов с аргумента – „Не партиите правят СДС значимо, а обратно – СДС прави партиите важни”, а по време на управлението на първото некомунистическо правителство на Филип Димитров – 8 ноември 1991 – 30 декември 1992 г. е заместник на Светослав Лучников, започвайки реформите в правосъдната система.

Той е определен за поста от Йордан Василев, който се свързва с него по телефона.

Според Василев като зам. – министър Петър Стоянов е живял на хотел в София, харчейки половината от заплатата си за нощувки!

Помня агонията на управлението на Филип Димитров през декември 1992 г., тъй като имам преки контакти със самия Петър Стоянов, задвижил веднага едно мое важно дело,  окуражавайки ме с бодър тон винаги, когато директно се обърнех към него по телефона.

Стоянов е първата жертва на правителството на Любен Беров, уволнен моментално след като съветникът на д – р Желев става български премиер.

През 1993 – 1994 г. е зам. – председател на НКС на СДС , отговарящ за вътрешната политика и шеф на Юридическия  съвет към Съюза.

Тогава е лансиран заедно със Стефан Софиянски като новото лице на СДС.

На парламентарните избори на 18 декември 1994 г. става депутат от Видински избирателен район и е зам. – председател на парламентарната група на СДС и зам. – председател на Комисията за младежта, спорта и туризма.

На проведените на 1 юни 1996 г. първични избори за кандидат – президент в рамките на Обединените демократични сили той печели убедително срещу действащия президент Жельо Желев, получавайки 66% от подадените гласове.

Той е кандидатът на ОДС – „Българският президент”, който поставя на челно място в програмата си членството на България в НАТО и ЕС.

Затова на  5 юни 1996 г. е приет от външния министър на Великобритания Малкълм Рифкинд.

На 3 ноември 1996 г. е избран за президент на Република България с 59, 73% от дадените за ОДС гласове.Негов заместник  става колоритния представител от БЗНС Тодор Колев – Кавалджиев, определен за такъв на 8 юли 1996 г.

Победата му е симптоматична и за последвалия триумф на ОДС на извънредните парламентарни избори на 19 април 1997 г.

Встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г. като първият български президент некомунист, заклет ог наместник – председателя на БПЦ митрополит Пимен.

В програмната си реч определя като  възлов цивилизационен избор евроатлантическата ориентация на страната.

Петър Стоянов поема длъжността в условията на най – остра политическа и икономическа криза , вследствие краха на политиката на правителството на Жан Виденов и бушуващата хиперинфлация.

България е на ръба на гражданската война.

Парламентът на страната е атакуван и подпален он недоволни граждани на 10 януари 1997 г. , столицата и големите градове са блокирани от разярени студенти и работници, президентството е единствената тогава работеща институция.

Задължен от конституцията Петър Стоянов връчва на Георги Първанов, тогава лидер на БСП , проучвателен мандат за съставяне на ново правителство.

С неговото конструиране е натоварен бившият вътрешен министър Николай Добрев.

Той знае, че се наема с непосилна задача и откровено заявява на 2 февруари 1997 г.на заседание на ВС на БСП  – „има ескалация, която търси сблъсък, и то сериозен, кървав, жертвен сблъсък, това е неоспорим факт.С него не ви плаша, казвам ви само истината.”

И още нещо – „Аз мисля,че истинското намерение на Петър Стоянов е да напряви едно широкопредставително конституционно правителство от експерти.Но мисля,че не му позволяват това.Просто не му позволяват.”

Вероятно това е бил пропаганден ход на пропадналия кандидат – премиер на БСП, но е факт, че когато Добрев носи предложението си за съставянето на нов кабинет в писмо до президента от 4 февруари 1997 г., Стоянов отказва да го внесе в парламента и същият ден свиква Консултативния съвет за национална сигурност.

На него под натиска на държавния глава и ОДС Добрев и Първанов се отказват от правителство на БСП.

Така се решава политическата криза в България и се избягва гражданската война.

Страната  се управлява от служебен кабинет, до провеждането на парламентарни избори след два месеца.

Стоянов е героят на деня.От прозореца на президентството той обявява пред стеклото се многохилядно множество, че ще се състави служебно правителство – то става факт на 12 февруари, начело със Стефан Софиянски и че” фабриката за илюзии трябва да се затвори”.

Тълпата крещи френетично „Ура!”, „Победа!” и „България, България!”

Чел съм разсекретената версия от консултациите на 4 февруари

От нея става ясно, че ОДС и БСП се разбират да не си преследват отговорните функционери на реципрочна основа.

Никой от министрите на Виденов не бе осъден, вкл. и за бушуващата зърнена и финансова криза, но и никой от кабинета на Иван Костов не бе разследван по време на управлението на тройната коалиция.

Стоянов изживява своя звезден час – рейтингът на одобрението му стига небесата.

Президентът прави необходимото за овладяването на хиперинфлацията и преодоляването на продволствената криза.

На 28 февруари при първото си държавно посещение в Полша договаря с полския си колега Квашневски незабавен внос на 100 000 тона зърно.

На 12 март в хазната влизат 30 млн. долара от Световната банка, а след четири дни представителката на МВФ у нас Ан Макгърк съобщава , че фондът ще ни отпусне 659 млн.долара!

Веднага започват преговори с Международния валутен фонд и е прието предложението на висшия му функционер Майкъл Деплер за въвеждане на паричен борд, който става факт на 1 юли 1997 г. с баща Стив Ханке, след правителственото решение от 14 февруари с.г.

Разбирайки че България не може да е в ЕС преди да е станала член на НАТО Стоянов изисква от служебния кабинет решение за членство в Пакта и на срещата на най – високо равнище на НАТО в Мадрид на 9 юли 1997 г.официално представя молбата за включване  на България в отбранителния  съюз.

Два дни по – късно правителството на ОДС потвърждава, че скорошното присъединяване към НАТО е непосредствен национален интерес и стратегически приоритет на България.

Заради амбициозните си и решителни действия през първата година от управлението си Стоянов получава изумителна обществена подкрепа – през юни  1997 г. одобрението към политиката на държавния ни глава достига 89% , нещо немислимо за който и да е негов пиемник след това!

Дори в края на своя мандат Петър Стоянов се радва на 55 % подкрепа за своите действия…

Две години по – късно президентът  подкрепя акцията на НАТО и ЕС срещу Югославия по повод предприетото от режима на Милошевич етническо прочистване в Косово.

Безусловната му защита на започнатите въздушни удари на 24 март 1999 г.е одобрена от голяма част от българската общественост в същото време, когато БСП на Първанов провежда митинги в защита на Слободан  Милошевич.

С динамичните и категорични действия на държавния ни глава България постепенно изгражда образ на лоялен партньор на евроатлантическата общност и това в най – голяма степен се оказва решаващо за приемането ни в Алианса на 29 март 2004 г.

От 20 до 23 септември 1998 г. нашият президент е поканен от американския си колега Бил Клинтън да говори пред академичната общност на Нюйоркския университет за новите глобални предизвикателства.

В своята реч, отразена широко по света, той отново защитава тезата си за новия цивилизационен избор на страната ни.

На следващата 1999 г . от 21 до 23 ноември у нас пристига на официално посещение за пръв път американски президент – Бил Клинтън.

На 22 ноември 1999 г. Стоянов и Клинтън говорят пред петдесетхиляден митинг на площада пред храма „Св.Александър Невски”, на който щатският президент приятно изненадва аудиторията, обръщайки се към нея с паисиевия повик – „О, неразумний и юроде? Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на своя език и не думаш?”

Това е връхната точка в ползотворната кариера на Петър Стоянов.

Следващите две години мога да ги оприлича на бавен залез.

Подетата от него инициатива „Концерт под звездите”, стартирала на 1 януари 1999 г. продължава и до днес, независимо от мърморенията за нахален популизъм.

Много нелеп и безсмислен се оказа проектът „Рожен”, за който бяха потрошени милиони, независимо че на 15 август 2000 г. в Родопите се бяха събрали повече от 300 000 души!

А що се отнася до безсмисления му призив към премиера „Иване, кажи си, те ще те разберат!”, произнесена на 15 май 2000 г. в опит да се разбули тайната за незаконно забогателите сини талибани покрай приватизацията, просто не ми се говори.

Така идва и големият гаф на 8 ноември 2001 г.

В тв дебат за предстоящите президентски избори Стоянов непремерено обвинява ген.Богомил Бонев, че е покровител на силова групировка , търгуваща с оръжие, хазарт и развлечения, ползвайки чадъра на спецслужбите, прочитайки пред слисания Иво Инджев класифицирана информация, което се оказва изключителен гаф, донесъл победата на  липсващия Георги Първанов на изборите на 18 ноември 2001 г.

Тогава Стоянов играе като независим кандидат, издигнат от Инициативен комитет, начело с Любен Дилов – син, но е истина, че е изоставен и от СДС, и от Симеон Сакскобургготски, който не иска да гласува в село Баня, където му е адресната регистрация, за да спести на държавата изразходвания бензин, но се появява в бюрото в 18,55 часа!

Тъжният финал на управлението му съвпада с инцидента в дискотека „Индиго” на 21 декември 2001 г., отнел живота на седем деца , двадесет и четири премазани и донесъл тримесечна условна присъда на тогавашния председател на ДАМС Цвятко Барчовски за неправомерно отдаване под наем  на игрище „Юнак”,  с воплите на вицето Кавалджиев, че президентът не му е съдействал да получи жилище в София, та се наложило кметът Софиянски да го спасява, пренебрегвайки го за изборите с Нели Куцкова и с произвеждане в чин ген. – майор на главния секретар на МВР Бойко Борисов…

Докато е президент Петър Стоянов е отличен с наградата  „Лидер на нова Европа” за 1997 г. за изключителни постижения при изграждане образа на нова България.

През 1998 г. получава приза на Американската асоциация на юристите и наградата „Смелост и съпричастност” на Международната лига срещу поругаването.

През 1999 г. в Москва приема наградата на Асоциацията на  руските юристи, а през 2000 г. годишното отличие  от Международния икономически форум „Кран Монтана”за приноса му в развитието на демокрацията и свободната пазарна икономика.

През същата година е избран за член на Политическия консултативен съвет на Световната организация за интелектуална собственост и на Консултативния съвет на Проекта за световни лидери.

След като напуска президентството на 22 януари 2002 г.Петър Стоянов основава фондацията „Център за политически диалог Петър Стоянов” и  изнася лекции в редица университети на САЩ – в Ню Йорк, Бостън, Вашингтон.

През 2003 г. е избран за член на Европейския изпълнителен комитет на Трилатералната комисия, чийто създател е Дейвид Рокфелер, както и на борда на директорите на Глобалната инициатива за справедливост, основана от Бил Клинтън.

От януари 2004 г. Петър Стоянов е член на Международния съвет на Американската асоциация на юристите и е съпредседател на Световния съвет за справедливост във Вашингтон.

Петър Стоянов се завръща в родната политика през 2005 г. –  с краткотрайното възстановяване на вестник ”Демокрация днес” от 24 декември 2005 г., а след това и като председател на СДС  и на парламентарната група на ОДС в 40 ОНС от 1 октомври 2005 до 22 май 2007 г.

Доживява да бъде обвинен, че е бил агент на ДС с псевдонима „Виктор” на 9 октомври 2005 г., а след неубедителното представяне на партията на изборите за Европарламент на 20 май 2007 г.   ( Петър Стоянов е водач на листата ,но не става евродепутат! ) се оттегля от активна вътрешнополитическа дейност като се отказва от мандата си на народен представител.

Частичен реванш за него е избирането му на 20 май 2011 г.за президент на Центъра за глобален диалог и сътрудничество във Виена, чиято основна цел е прилагане на най – добрите практики на Европейския съюз за сътрудничеството на бизнеса и политиката в страните от западните Балкани.

Всеизвестен  факт е, че Петър Стоянов е женен за Антонина Стоянова, от която има син и дъщеря .

Сигурен съм, че дори навлизайки в такава почетна и респектираща възраст, той ще продължи да работи за своята страна и народ вече в сферата на висшата европейска и глобална политика.

Не случайно новоизбраният на 30 октомври 2011 г година президент Росен Плевнелиев потърси среща с него на знаковата дата 10 ноември 2011 г., а на 8 май 2012 г. се закани, че за пръв път от 22 години няма да гласува за СДС, ако Синята коалиция се запази, тъй като в този си формат защитава интересите на Иван Костов.

Предупреждението му се оказа пророческо, тъй като на 15 май коалицията се разпадна.

А Петър Стоянов и днес е безпристрастен анализатор на процесите в страната и по света и морален стожер и пример за политик  - общественик..

Борислав Гърдев

 

Начало на формуляра

 

Край на формуляра

 

Спомен за Лорънс Оливие

 Спомен за Лорънс Оливие

 

 

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Името му е легенда.

През 1999 г. Американският филмов институт го поставя под № 14 сред най-великите актьори на класическото холивудско кино. Но той е създаден и сътвори паметни дела, съчетавайки вродения си талант със самоотвержен и усилен труд.

Роден е в Доркинг, графство Съри, в семейство на свещеник. Получава рицарско звание – „сър“ през 1947 г., става член на Камерата на лордовете през 1970 г., но запазва обичта и уважението на публиката и критиката по света. И защото е двигателят за изграждането на Националния театър – 1963 г., и защото като театрален актьор, започнал в Бирмингам през 1927 г., създава серия от знаменити сценични образи – в „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, “Както ви се харесва“,“Отело“, „Макбет“, „Кориолан“, „Ричард III“, „Трамвай „Желание“, „Вуйчо Ваньо“…

Критиците се захласват от начина, по който звучи словото в неговите уста - „Сричките трептят като острие на меч“, пише Айвър Браун, от него се възхищава и Кенет Тайнън в прочутото си едночасово тв интервю от 1966 г., а публиката щурмува касата на театъра, за да се наслади на таланта на голямата звезда.

В киното  - след дебюта му в комедията „Сламената вдовица“ (1930) на Густав Учицки - творческият му път е белязан от сянката на Шекспир – от първата успешна звукова версия на „Както ви се харесва“ (1936) на Пол Цинър, в която се подвизава като Орландо до конгениалната му изява като крал Лир в тв адаптация на Майкъл Елиът от 1983 г.

През 1944 г. екранизира като актьор, режисьор и продуцент „Хенри V“, след което прави още два знаменити филма, донесли му „Оскар“ – за главна мъжка роля през 1949 г. и признание на публиката и специалистите , включително “Златен глобус“ от 1983 г. – „Хамлет“(1948) и „Ричард III“ (1955), признат за най – майсторският и зрелият в творчеството му.

Но Лорънс  Оливие не успява да реализира „Макбет“ през 1958 г., когато е на върха на славата си и е слаба утеха, че дава приноса си за свръхуспешната адаптация на „Отело“ през 1965 г. на Стюард Бърдж, в която представя темпераментно венецианския мавър като жертва на животинска ревност.

Негов знаменит съперник е Орсън Уелс, който снима по-стегнати и динамични  версии на английския бард – „Макбет“ (1948), „Отело “ (1952), „Камбани в полунощ“ (1965), адекватни на времето, без винаги да са добре финансово подсигурени и без да повтарят постигнатото по отъпканите пътеки от Оливие, епигонът е Кенет Брана, опитал късмета си със своите версии на „Хенри V“ (1989) и на „Хамлет“ (1996)…

Оливие развива до съвършенство своя модел на филмиран театър, в който актьорите разчитат на диалога, ярките страсти, които демонстрират и умението да се пласират в затворени пространства, но този вариант на правене на кино неизбежно се изчерпва и доказва несъстоятелността си по-късно – при адаптацията на „Три сестри“ през 1970 г., а преди това в напудрената цветна приказка „Принцът и балерината“ (1957) г., в която се измъчва с режисирането на Мерилин Монро като Елси.

Вероятно и затова се връща в телевизията, където се чувства в свои води още от дебюта си във филма „Луна и грош“ (1959) на Робърт Малиган като Чарлс Стрикланд, за да реализира последните си спектакли – „Вуйчо Ваньо“ (1967) и „Пътуване към моя баща“(1976), да снима няколко сериала, от които  най-известен  си остават „Завръщане в Брайдсхед“ (1981) на Чарлс Стъридж като лорд Маршман по романа на Ивлин Уо и „Изгубените империи“ (1986) на Алън Гринд – Хари Бърард , без да забравяме тв му реклама за „Полароид SX -  70“ от 1974 г.…

Друга важна тема в творчеството му е свързана с Русия и бившия СССР.

Колкото и да звучи невероятно в неговия филмов път има руска нишка, която започва с „Московски нощи“( 1935) на Антъни Аскуит – кап. Иван Игнатов и завършва като крал Уилям III Орански в тв епос на Марвин Чомски „Петър Велики“ (1986).

В този тематичен кръг най-важна е ролята му в „Обувките на рибаря“ (1968) на Майкъл Андерсън - на съветския премиер Пьотр Иличов Каменев, освободил от лагера архиепископ Кирил Лакота  - Антъни Куин, станал впоследствие папа.

Едно удивително предчувствие за появата на феномена папа Йоан Павел II…

Ако и да се твърди, че от 60-те години насетне кариерата на Оливие „рядко е озарявана от изблик на светлина“ (Мария Рачева) ще отбележа, че точно тогава той прави някои от незабравимите си роли – Арчи Райс в „Комедиантът“ (1960) на Тони Ричардсън, Крас в „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик, Греъм Уиър в „Изпитание“ (1962) на Питър Гленвил, суданският вожд Махди в „Хартум“ (1966) на Базил Диърдън, г-н Крийкли в „Дейвид Копърфилд“ (1970) на Делбърт Ман, граф Уайт в „Николай и Александра“ (1971) на Франклин Шафнър, херцог Уелингтън в „Лейди Каролина Лем“ (1972) на Робърт Болт, Андрю Уайт в прекрасната драма на Джоузеф Манкиевич „Хрътката“( 1972), за която отново е номиниран за „Оскар“ за главна мъжка роля, адвокатът сър Артър Гленвил – Джоунс в „Любов сред руините“ (1975) на Джорд Кюкър, злодеят Шел в трилъра „Маратонецът“ (1976) на Джон Шлезинджър, Антонио в „Събота, неделя, понеделник“ (1978), тв, на Алън Бриджес, №`1 в „Бетси“ (1978) на Даниел Петри, Езра Либерман в „Момчетата от Бразилия“ (1978) на Франклин Шафнър, Юлий в „ Един малък романс“ (1979) на Джордж Рой Хил, Зевс в приказната сага  „Битката на титаните“ (1981) на Дезмънд Дейвис, Пфайфър във „Вагнер“ (1983) на Тони Палмър, адмирал Худ в „Баунти“ (1984) на Роджър Доналдсън, писателят Хенри Брасли в „Абаносовата кула“ (1984) на Робърт Кнайтс, Рудолф Хес в сензационния екшън на Андрю Маклаглен „Дивите гъски“ 2 (1985) и старият войник във „Военен реквием“ (1989) на Дерек Джармън.

Оливие рядко се снима при постановчици, съперничещи по талант на неговия ранг, но не отказва сътрудничество на Алфред Хичкок в „Ребека“ (1940) – Максим де Уинтър, Робърт Леонард – „Гордост и предразсъдъци“(1940), г-н Дарси, Уйлям Уайлър в „Брулени хълмове“ (1939) – Хийтклиф и „Кари“ (1952) -  Джордж  Хърсууд, Александър Корда в „Лейди Хамилтън“(1941) - адмирал Хорейшо Нелсън, Питър Брук в „Просешка опера“ (1953) – кап. Макхет, Ото Преминджър – „Бъни Лейк  я няма“ (1965), началник Нюхаус, Ричард Атънбъро – „О, каква прекрасна война!“ (1969), фелдмаршал Джон Френч и „Един мост повече“ (1977), д-р Шпандер, Гай Хамилтън – „Ученикът на дявола“ (1959), ген.Бъргойн и „Битката за Британия“ (1969), маршал сър Хю Даудинг,Франко Дзефирели – „Ромео и Жулиета“ (1968), лорд Монтагю  и „Исус от Назарет“ (1977), Никодим, без да забравяме Терйънс Йънг и спекулативните му епични драми – „Инчон“ (1981), ген.Макартър, изигран от него с бляскав шекспиров патос и „Човекът енигма“ (1983), адмирал Джералд Скит.

Сър Лорънс Оливие доживя почетна възраст, след като бе женен за такива прекрасни съпруги и актриси като Джил Исмънд (1930 – 1940), Вивиан Ли (1940 – 1961) и Джоан Плаурайт (1961 -1989).

Почина на 82 – роден е на  22 май 1907, а завърши земния си път  на 11 юли 1989 г.

Светът се променяше – на 4 юни бяхме свидетели на протестите на площад „Тянанмън“, на 9 ноември щеше да рухне берлинската стена. Оливие не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

Да си спомним за него, за щедрия му талант, за постиженията му като актьор, режисьор и продуцент. И да препрочетем с умиление неговите мемоари „Изповедта на един актьор“ (1982) – честен и почтен поглед към актьорската професия и неговият път в света на изкуството.

Самият той споделя в едно интервю – „Мисля, че успях“.

Смятам, че равносметката, която Лари е направил на своя живот, отговаря на истината.

 

 

 

         
           Щрихи към портрета                          на Александър Сано

 

1.Такъв е животът

Роден е на 2 май 1977 г. в Асеновград.Майка му е българка,  по бащина линия баба му е от френско – италиански род, а дядото е арменец.

Той, заедно с двамата си братя,имат такъв интересен хибриден произход.

Това ще му помогне по – късно, когато безпроблемно участва във френски и италиански продукции.

До седмата си година живее в Асеновград, а след това в Русе.

Смята, че е имал прекрасно и вълшебно детство и че е южняк със северно възпитание.

Учи две години политология в Софийския университет, а след това завършва НАТФИЗ при Боньо Лунгов.

През 2014 г. се оженва  за Нели Атанасова.

2.Театър – любов моя

Дебютира още като студент в Народния театър „Иван Вазов“ в постановката „Ромео и Жулиета“ на Лили Абаджиева като дойката, обича изявите си на сцена, но признава, че едва от 2013 г. обикаля страната с представления.

От изиграните от него роли отделя тези на доктор Едгар Волф в „Досадникът“ на Франсис Фебер,постановка на Богдан Петканин от 2013 г. и на Лемкин в „Агенти“ на Владимир Пенев от 2015 г.

Година по – късно прави една от знаковите си интерпретации – на боксьора Пиер- Луиджи –Пепе в комедията „Редки тъпанари“ на Теди Москов, в която отварянето на вратата от него от челна стойка е сред бисерните гегове на спектакъла, който трудно се забравя…

3.Шоуменът Сано

2004 година е важна и паметна в неговата кариера.

Ражда се триото „Братя Мангасариян“, заедно с Владислав Петров и Силвестър Силвестров.

То става много популярно, от издадения албум с десет песни пет стигат първо място в националните музикални класации, а хитове като „Бай Мангау“ , „Тер`о, Тер`о“ и „Ромео и Жулия“ и досега се тананикат от феновете.

Сано смята, че триото е предложило на своята вярна публика добре премислено забавление, което само повърхностно  експлоатира хватките на лековатите шлагери за сметка на скрито иронично и горестно осмисляне на тъжното ни битие.Добавям  - със средствата на рапа и като се използва творчески опита на Владислав Карамфилов – Влади Въргала при създаване на култовия образ на Среброто от Сано..

Групата се радва на голям успех, клиповете с най – популярните й песни и досега се слушат в мрежата, като дори през 2016 г. тя създава и „Бай Мангау“2…

Проектът е сполучлив, но има само четири годишен живот.Според Сано – „просто като артисти имахме много други неща да кажем извън „Братя Мангасариян“, а времето и животът не са безконечни“…

Опитът обаче остава.

Александър Сано продължава с музикалните си изяви и солово – дели сцена с „Ейджън Дъб Фаундейшън“ , „Харем“ и „Алфавил“, на 31 май 2018 г. пуска песента на Тони Рикев „Дзен“, която като видеоклип и част от иначе не много успешния филм „Революция X“, също доби подобаваща известност.

През 2014 г. е сред знаменитостите във втория  сезон на най – скъпото риалити шоу у нас „Къртицата“ на Николай Николов, представяйки най – доброто от своята същност.

В него декларира, че винаги постига целите си и си спомням как, стискайки зъби, пренасяше чашите с компот, получавайки по ръцете си токов удар и пеейки сподавено  „О, соле, мио!“---

На 29 януари 2022 г.участва в благотворителния концерт на УНИЦЕФ „Големите  малки“ , излъчен по Нова телевизия.

Работата му като шоумен включва и воденето на формата по БНТ „Най – хубавите години от нашия живот“ на Рая Белева през 2014 г., участието му в „Като две капки вода“ на Магърдич Халваджиян през 2022 г., в което имитациите му на „Лас Кетчуп“, Миро , Стефка Берова , Роби Уйлямс, Азис, Деси Слава, предизвикаха заслужен фенски възторг, както и рекламата на букмейкъра EFBET от 2018 г. и на Велико Търново и Арбанаси от 2020 г.

4.Движение към върха или пазител на наследството

За пробива на Александър Сано в киното помагат Виктор Чучков и Людмил Тодоров.

Той е благодарен и на двамата, тъй като с образа на Дъвката в „ТИЛТ“ (2011) фактически започва неговата филмова кариера, а за ролята на Кръстника в „Миграцията на паламуда“  (2012) на Людмил Тодоров, който също „е бил сериозно замесен в „ТИЛТ“  и го кани директно без кастинг и не греши, получава удовлетворението да работи с великия Велко Кънев в неговата последна роля на отец Иван.

Пътят към славата е открит за Александър Сано.

Следват още четири важни негови тв ангажимента, три от които му носят заслужен успех, но единият – може би най – съкровеният ,се проваля гръмко, тъй като не стига до официална премиера.

За успеха помагат основно Димитър Митовски и Виктор Божинов, създателите на култовата криминална сага „Под прикритие“.

В нея, в първите три сезона  от 2011 -  2013 г., Сано създава със замах и подкупваща емпатия незабравимия образ на Здравко Киселов – Косъма.

Спечелил обичта на публиката Александър Сано като Рико  участва с ентусиазъм и в следващия проект на Митовски „Ускорение“, който включва 12 епизода и трябва да излезе на малкия екран през 2018 г.

Това и до днес не е станало факт, а мълвата е, че продуцентът и Нова тв са се скарали за необосновано изхарчени пари, което стопира излъчването на този толкова очакван и одумван тв проект за нелегални автомобилни състезания…

Своеобразен реванш за Сано се оказа работата му в тв драма на Павел Веснаков „Денят на бащата“ , чието излъчване по БНТ тръгва на 18 февруари 2019 г.

Семпла и трогателно – искрена семейна история, спечелила сърцата на зрителите, за чийто успех допринесе и Сано в ролята на Кико, приятелят на Димо – Захари Бахаров.

Александър Сано доказа, че може да бъде и убедителен екранен герой от плът и кръв като Георги в поредицата на Нова тв „Ягодова луна“ (2020) на Зоран Петровски, Асен Блатечки  и Димитър Гочев.

Гочев му дължи реванш, тъй като Сано се включва  с името и харизмата си като Мишо, за да спасява кинодебюта му от 2018 г.“Революция Х“, оказал се постна  тийн комедия, бледо и безжизнено копие на иначе успешния сериал на Димитър Митовски „Революция Z“ от 2012 – 2014 г., на който всъщност именно Гочев и Петровски са постановчиците…

„Ягодова луна“ излиза на екран в напрегнатите дни от началото на ковид пандемията, което също допринесе за успеха  й, като феновете вече втора година чакат с нетърпение продължението  на тази пожарникарска драма.

Прегледът на участията на Сано в родни кинопродукции включва и работата му в новелата „Опетнена любов“ (2018) на Марта Карочи Вовч , разказваща искрено за несъстоялата се любов на двама млади – Ерик – Сано и Карол  - Анелия Мангърова.

Фиаското около „Ускорение“ има и едно изключително преимущество за Сано.

От работата му по злополучния сериал започна и плодотворното му сътрудничество с Мартин Макариев, за когото смело мога да твърдя, че има основна заслуга за възраждането на кино кариерата му.

Четирите им последвали колаборации се оказват сред най – успешните в родното ни кино.

Явно между тях се е получила онази рядка симбиоза на пълно доверие , която е в основата на последвалия успех.

Само така си обяснявам убедителните изяви на актьора в училищната драма „Привличане“(2018)  - преподавателят по физически възпитание Калин Соколов, спечелил сърцето на колежката си историчка Лора Ангелова – Яна Маринова, в кримката „Диви и щастливи“ (2019)  - инспектор Донев, преследващ стръвно симпатичните неудачнички Мила – Луиза Григорова и Боряна – Яна Маринова , затворникът Бохеми в разтърсващата сага „В сърцето на машината“ (2021), заслужено спечелила „Златната роза“ на фестивала на българския игрален филм във Варна на 29 септември 2021 г., както и сериалът " С река на сърцето" (2022), в който се подвизава като Петър Куманов.

5.Българската следа на Сано

Близо десет са артистичните участия на Александър Сано в чуждестранни продукции.

В това отношения привидно той е галеник на съдбата, тъй като само Захари Бахаров от неговото поколение може да се похвали с подобни задачи.

Мисля си , че подобно сравнение само ще натъжи Сано.

И знам защо. Дори когато си предават щафетата в „Отдел „Фалшива самоличност“ и „Южен вятър“ късметлията се оказва Бахаров.

Защото получава по – качествените ангажименти.

Александър Сано направи две  запомнящи се роли в своите чужди гастроли – първата е тази на мафиота Младен в епизода „Ад“ от третия сезон на иначе именитата гангстерска поредица „Гомора“ (2017) под режисурата на Клаудио Купелини, сниман в столичния квартал „Люлин“, придобил на екрана зловещия облик на мегаполис от западаща държава в Третия свят.

Едва  в този филм от иначе световно известния сериал Сано блести пълноценно  с неподправения си талант – като мачистко излъчване напомня Сираков от военната драма на Кшищоф Лукашевич „Кербала“ (2015), а като страховито – демонично присъствие  -  Косъма от „Под прикритие“.

Иначе си спомням с носталгия началото в „Последният владетел на Балканите“ (2005) на Стратос Цорцоглу, в който има първата си значима роля пред камера като обаятелния и млад гръцкия войник Омер, загинал в началото на гръцко – италианската война , започнала на 28 октомври 1940 г..

В „Кербала“ той е в сянката на Христо Шопов – капитан Гетов, но като Сираков все пак се проявява и остава в съзнанието ни не само със своята смелост, но и с прословутата си псувня, с която сме известни по цял свят.

С присъщия си ентусиазъм приема предложението на Ерик Рошан да се снима в четвърти сезон на може би най – добрия френски тв шпионски сериал „Отдел „Фалшива самоличност“(2018).

Участва в три епизода и в интервю пред мен от 30 май 2018 г.споделя , че това е „най – добрият в момента френски сериал“.

С това съм съгласен, но изявата му е скромна и епизодична – най – вече във втори епизод от сезона, в който като Игор уверено борави с  баскетболната топка и след мача си прави селфи с останалите колеги от института“Булгаков“, участвали в срещата…

Далеч по – стойностна като драматургия е ролята му на Бойко в сериала на Милош Аврамович „Южен вятър“ от 2020 г., но в него има малшанса да бъде в обкръжението на такива колоси като Милош Бикович – Петър Мараш, Христо Шопов – Димитър и Предраг Мики Манойлович – Царят, а и персонажът му подозрително напомня Косъма от“Под прикритие“.…

Нещо подобно наблюдаваме и в третия сезон на „Забравена“ (2020) на Матю Цирулник.

В тази силна криминална драма звездата е Стана Катич – Емили Бърн, а Сано се мярва в два от епизодите като бияча Грегор…

Вероятно и затова той толкова си харесва македонския филм „Лазар“ (2015) на Светозар Ристовски.В него играе Цона, тарторът на канала за нелегален трафик на африканци и араби за Западна Европа,покровител на красивия младеж и жертва Лазар – Ведран Живолич, неуспелият кандидат за българско гражданство, умрял, намушкан с нож от вража ръка в прегръдките на любимата си Катерина – Наташа Петрович, досущ като македонски Ромео,а  мнението му за продукцията е повече от ласкава – „Много добър европейски филм.Разказан от режисьор и оператор изключително емоционално.Страхотни актьори, екип и т.н.

Повечето хора наистина не осъзнават, че Европа в най – добро качество съществува и на Балканите“.Със сигурност това е  втората му най – значима изява в коопродукция.

6.А сега накъде?

Хубаво би било да завърша портрета на актьора с призива на знаменитата кинокритичка Полин Кейл – „Напред и нагоре!“

Но знам, че живеем в България, в Европа, в тревожно време.

Сано със сигурност ще продължи да ни радва със своите изяви, но аз бих му пожелал среща с качествена драматургия и добри постановчици, роли с обем, дълбочина и мащаб.

Знам, че ще се справи, както и разбирам, че професията му е един изтощителен маратон, а в нашите условия прилича на бяг с камила в подвижни пясъци.

Затова му желая преди всичко здраве и дълголетие, ентусиазъм и дръзновение.

Както и късмет, разбира се.

За къде сме без него днес?

Борислав Гърдев