Последният поклон  на великата звезда  

 

На 29 август се навършват 40 години от смъртта на една от най – популярните и обичани актриси  в световното кино – Ингрид Бергман.

Моето поколение я помни като разностранен талант, с бляскава кариера в родната Швеция, а след това в Холивуд и Италия,за да дойде

триумфалното й завръщане в Америка след развода й с Роберто Роселини , с когото живее между 1950 и  1957 г., късно завръщане в родината, за да гастролира при

великия Ингмар Бергман в „Есенна соната“ през 1978 г.и  стигне до финалната й и наистина блестяща изява – завещание като Голда Меир в

минисериала   на Алън Гибсън „Жена на име Голда“, излъчен на 26 април 1982 г. и оказал се нейната знаменита лебедова песен.

Имал съм шанса и късмета да гледам някои от най – добрите й филмови изяви – „Интермецо“, шведската и американската версия на Густав

Моландер и Грегъри Ратоф от 1936 и 1939 г., „Казабланка“ (1942)на Майкъл Къртис, „За кого бие камбаната?“ (1943) на Сем Ууд, „Газова светлина“

(1944) на Джордж Кюкър,“Омагьосаният“ (1945), „Небезизвестните“ (1946 )и „Под знака на Козирога“ (1949) на Алфред Хичкок, „Жана д`Арк“(1948) на

Виктор Флеминг,“Страх“ (1954) на Роберто Роселини,„Елена и мъжете“ (1956) на Жан Рьоноар, „Анастасия“ (1956)  и „Обичате ли Брамс?“ (1961)на Анатол Литвак,

„Домът на Шестото щастие“ (1958) на Марк Робсън, „Жълтият ролс – ройс“ (1964) на Антъни Аскуит, „Кактус“(1969) на Джийн Сакс и „Убийство в „Ориент експрес“(1974)

 на Сидни Лъмит.

Учила в кралското училище за драматичен театър в Стокхолм и подтиквана от баща си , Бергман прави шеметна кариера най – вече в киното, печелейки три „Оскар – „а – за

„Газова светлина“, Анастасия“ и „Убийство в“Ориент експрес“, за да се завърне по правило на сцената в популярни постановки като „Чай и съчувствие“ (1956),

„Промяната в капитан Брасбаунд“ (1971),„Постоянната съпруга“ (1973) и „Водите на луната“(1977).

От 10 до 25 май 1973 се провежда 26 кинофестивал в Кан, на който Бергман е председател на журито.

Тя също има заслуга новаторският филм на Джери Шачбърг „Плашилото“ с Джин Хекман и Ал Пачино да спечели „Златната палма“.

В началото на 80 – те години на миналия век се възобновява заболяването й от рак на гърдата, което е лекувано успешно през 1974 г.

Разбирайки, че е на финала на своя жизнен и творчески път Бергман написва мемоарите си „Моят живот“, издадени на български през 1989 г. и решава да изиграе

 последната роля в живота си, която всъщност се оказва и най – зрялата и с впечатляваща емоционална сила – тази на Голда Меир  в сериала на

Алън Гибсън („Чърчил и генералите“, 1979) по сценарий на Харолд Гаст („Оттук до вечността“, 1979) и Стив Гетърс („Живътът е хубав“, 1974) ,

операторска работа на Адам Грийнбърг ( „Терминатор“, 1984) и музика на Мишел Льогран („Тримата мускетари“, 1973,“Атлантик сити“, 1981) –

 „Жена на име Голда“.

Телевизионният  филм е реализиран с   вкус към детайлите, пресъздавайки автентично 70 години от миналия век, както и с  много любов и уважение към главната си героиня,

 проследявайки основните и най – важните моменти от живота й – от трудните детски години в Русия – в еврейското гето в Киев, където като дете на

 Моше и Блуме Мабович става свидетел на прословутите погроми срещу етноса й,през емиграцията в САЩ през 1906 г.в Милуоки, Уисконсин,

  заминаването шест години по – късно при сестра й Шейна в Денвър,сватбата с литовския емигрант Морис Майерсън на 24 декември 1917 г.,

отплаването за Палестина като ционистка активистка на 23 май 1921 г. и животът в кибуца „Мерхавия“,развитието й като профсъюзен

активист – секретар на Женския трудов съвет за еврейските  работници в Палестина „Хистадрут“ от 1928 г., след като е родила вече сина си Менахем и

дъщеря си Сара през 1924 и 1926 г. и стига до ролята й на родоначалник на държавата Израел , създадена на 14 май 1948 г.

Не случайно на нея е издаден първият израелски паспорт, за да може да контактува с йорданския крал Абдула, след което да събере помощи в САЩ в размер на 50

милиона долара, необходими за закупуване на оръжие за родината й.

Първата серия на „Жена на име Голда“ завършва със създаването на държавата Израел и настъпилата тревога в ръководителите й за запазване на нейния

суверенитет и независимост особено при атака на Арабския легион на йорданския крал Абдула, с който Голда Меир води тежки, но безрезултатни преговори,

докато втората абхваша колкото е възможно обективно и пълно следващите 30 години от живота на Голда  -

когато тя изкачва върховете на държавната пирамида – министър на труда – 10 март 1949 – 19 юни  1956, външен министър – 19 юни 1956 –  12 януари 1966 ,

лидер на „Партията на труда“  28 януари 1969 –3 юни  1974 и премиер от 17 март 1969 до 3 юни 1974 г.

Гибсън подхожда към тв сагата с нужния респект и внимание.

Някои важни факти от биографията на Меир не са засегнати – мисията й като посланик в Москва между  2 септември 1948 и 10 март 1949 г., мюнхенското клане от 5 – 6 септември 1972 г.,

други са само щрихирани със задкадров текст – началото на втората война в Близкия изток на 29 октомври 1956 г., посещението при Никсън в Белия дом на 25 септември 1969 г.

Режисьорът се стреми да бъде обективен, да не идеализира своите герои – и Голда Меир – Джуди Дейвис и Ингрид Бергман, и Бен Гурион – Дейвид де Кейзър, и крал Абдула – Найджъл Хоторн,

и Ануар Садат – Робърт Лоджиа, и ген.Моше Даян – Йоси Грабер са пълнокръвни и правдиво пресъздадени образи, със своите надежди и мечти, желания и копнежи.

Маркиран и претворен с нужното внимание, без да се изпада в куриозно затъване в жълта пикантерия е сложният личен живот на Голда Меир и Морис Майерсън –

Леонард Нимрой, обичащи се и уважаващи се, но живеещи разделено без да стигат до развод до смъртта му на 25 май 1951 г.

Като че ли най – голямо внимание постановчикът обръща именно на годините на премиерстване на Меир, за да демонстрира уверено  как властта не

изкушава тази иначе необикновена,  твърда и борбена жена, която не мечтае да бъде нито диктатор , нито обожаван водач, а държи на своята скромност и честност – да не забравяме,

че ходи на работа и се прибира в къщи с автобус,  мъкнейки сама продуктите за готвене към дома си на улица „Барон Хирш“, на просперитета на родината си, която трябва да се съобразява с последствията

на Шестдневната война -5– 10 юни 1967 г. и най – вече с драматичната война  от Йом Кипур от 6 до 25 октомври 1973 г., когато изненаданата държава с мъка удържа победа  над Египет и Сирия,

но с цената на  големи жертви и щети, свързани и с обществено недоволство както към правителството, така и към МОСАД, че не са били подготвени ефективно за арабската атака.

Голда Меир – Ингрид Бергман, неизменен депутат от 1949 до 1974 г. , осъзнавайки своята отговорност  подава оставка на 3 юни 1974 г., заменена от

Ицхак Рабин.

Гибсън разкрива със забележителна вещина драмата на Меир, която е притисната до стената и ако и да вади държавата си от най – голямата заплаха, която я е

грозяла, именно като жена осъзнава, че платената цена е прекалено висока, а здравето  й е вече разклатено и ракът напомня за себе си.

Сцените с правителствената криза и подаването на оставката са сред най- силните и драматично въздействащи, а играта на Бергман е на впечатляваща

висота.

Ако и да  завършва със смъртта на Голда Меир на 8 декември 1978 г. на осемдесет годишна възраст в Йерусалим, сериалът има оптимистично звучене.

Това е в духа на стилистиката му, в който е изграден – едновременно спомен за най – важните моменти от живота на Меир, разказани

непосредствено и увлекателно пред ученици в училището на „4 улица“ в Милуоки през 1977 г.,където и тя е учила, докато е живяла  в Америка и непринудена и поучителна

 история за подрастващи,за това как обикновения човек се превръща в Личност и Герой.

Втората серия приключва с посещението на Ануар Садат в Израел на 17 ноември 1977 г., когато е приет от премиера Менахем Бегин и говори пред Кнесета, разкривайки

желанието си да сключи мир с еврейската държава и последвалата официална вечеря , на която египетския президент показва колко много уважава, цени и е

респектиран от личността на Голда Меир, поканена от куртоазия на тази важна среща, наричана на нея Старата госпожа и Майката на Израел.

Тя все пак успява на финала  да зададе на Садат сакраменталния въпрос, измъчвал я дълго време – „Кое ви забави толкова?“

Ако и да е дълъг 198 минути „Жена на име Голда“ се гледа на един дъх и с непресекващ интерес.

Основната заслуга е безспорно на Ингрид Бергман, създала неподражаемо и толкова достоверно и правдиво образа на първата жена министър –

председател на държавата Израел.

Последната й работа в тв е оценена по достойнство.

Самият сериал получава три награди „Еми“ за 1982 г. – за монтаж, драма и главна женска роля на Ингрид Бергман.

Знаменитата актриса печели и „Златен глобус“ за главна женска изява в лимитиран тв сериал.

Тези отличия , за съжаление, са присъдени посмъртно и ги получава най – голямата й дъщеря Пия Линдстрьом от брака й с мозъчния хирург

Арон Петер Линдстрьом -  1937 – 1950 г.

За нас остават в наследство незабравимите роли на  Ингрид Бергман, чийто достоен завършек и венец на артистичното й творчество е образът на Голда Меир

от мини сериала на Алън Гибсън.

Борислав Гърдев

Сериалът може да се гледа  на www.vbox7.com.

 

 

 

 

 

   Мащабните проекти на Михаил       Зигар

 

Познавах Михаил Зигар (1981) като автор на „Газпром .Новото руско оръжие“ (2008) и “Владимир Путин.Неизбежните войни“ (2015) и ми бе много любопитно да прочета „Империята трябва да умре“, издадена в родината му през 2017 г.

Зигар е е подготвен и опитен разследващ журналист и изследовател, работил за руското издание на „Нюзуик“, за „Комерсантъ“ и за единствената независима руска телевизия „Дъжд“.

Той пише стегнато, аргументирано критично и завладяващо.Вероятно и затова е популярен, чете се , без да е репресиран.

Всъщност Зигар е хроникьор – на отминали времена , стълкновения и страсти, оказали се обаче съдбовни както за родината му, така и за света.

„Газпром…“ е нагледен пример за това как скъпоценното синьо гориво се оказва коз и аргумент за прокарване на определени политики от страна на Русия с цел запазване на доминиращото й положение на енергийния пазар.

Зигар осъзнава, че газът е оръжие, което може и да убива, и да защитава, важното е в чии ръце е…

В „Неизбежните войни“ проследява възхода на Путин от шеф на ФСБ до президент и премиер, както и трансформациите, които преживява – от доброжелателно настроен либерален властник, до обиден, неразбран от Запада и уязвен лидер, непримирил се, че колегите му не признават Русия за равностоен партньор и постепенно превърнал се в невярващ на обещания, затворен в себе си мнителен самодържец, решил да заложи на своята партия „Единна Русия“, църквата и патриотичните лозунги и да стигне до анексията на Крим и подпомагането на украинските сепаратисти в Донецк и Луганск.

Всъщност“Неизбежните войни“ е превъзходно проследяване метаморфозите на човек, случайно озовал сена върха на държавната пирамида и действащ инстинктивно за собственото си оцеляване, за да се окаже впоследствие вкопчен в управлението , за когото няма връщане назад, освен да ръководи държавата си като обсадена крепост в продължение на дълги години…

„Империята трябва да умре“ е също хроника  - на управлението на последния руски император Николай II, при когото вследствие на грешки и фатално стекли се обстоятелства, Руската империя рухва, а 304 годишната история на династията Романови безславно потъва в историята.

Въодушеви ме още заглавието, напомнящо прочутия призив „Каргтаген трябва да се разруши“ на  римския консул Катон Стари.

Разбрах, че авторът е отделил две години , за да напише своя труд от 1000 страници.

Обемът наистина стряска, но книгата се чете като детективен роман на един дъх.Аз например я усвоих за три дни, без никакъв проблем и смело мога да заявя, че за документалистиката – хрониката е  разположена между 1894 и 1917 г. това е съответникът на четиритомната епопея на Солженицин „Червеното колело“ (1971 – 1989).

Зигар не се позовава на именития руски писател и добре го разбирам защо.

Той няма намерение да се съревновава с прочутия Нобелов лауреат, не иска да създава впечатляваща сага.

Неговата цел е друга – да покаже  - взимайки под внимание англосаксонската традиция в лицето на Кисинджър – „Дипломацията“ (1994), Чърчил – „История на англоезичните народи“ (1957) и Пол Джонсън – „Съвременността“ (1991), как протича историята като процес – ден по ден, седмица по седмица, година по година в един изключително важен и съдбоносен за Русия и света период и да го разкрие по такъв атрактивен начин, все едно през 1905 или 1917 г. хората са ползвали Фейсбук и Туитър, имали са и избор за тв програми – като гигантски многоцветен и ярък пъзел, ползвайки признанията и свидетелствата на повече от 3000 участници в събитията и на цялата меродавна преса, излизала в Москва, Петроград и Киев.

Получила се е забележителна панорама на епохата, в която изведнъж проумяваме, че Русия не е жертва на заговор и коварен план, на фатална предопределеност, на еврейско – масонски комплот, че е можела да се развие не непременно като комунистическа диктатура, а да приеме демократичните ценности по пътя на постепенното еволюционно преустройство на обществото.

Всъщност през лятото на 1917 г. – юли и август – страната е на кръстопът – накъде да продължи развитието си – след като е станала най – демократичната република в света – с отменено смъртно наказание, освободени политически затворници, всеобщо избирателно право, вкл. и за жените и в очакване на своята конституция.

 Керенски допуска фатална грешка с избора на Корнилов за главнокомандващ на армията.

Той започва натиск да се върне смъртното наказание на фронта, следва прословутия пуч, Троцки и болшевиките се оказват спасители на столицата, мобилизирайки верни последователи, вкл. и сред войниците, Николай Чхеидзе напуска председателския пост  на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати, зает от Троцки и след 28 август 1917 страната стремително върви към 25 октомври – особено при допуснатите грешки и по националния въпрос – суетене около Полша, автономия за Украйна и отнемане самостоятелността на Финландия, вследствие на което  преследваният Улянов се приютява в жилището на шефа на полицията в Хелзинки.

 Към преврата и утвърждаване на болшевишката диктатура на Ленин…

За тези процеси влияе естествено и недоволният народ, който търси някакъв завършек на кризата, без да живее в условията на постоянни сътресения,тоест обикновеният човек и тогава е имал възможност да влия на обществено – политическия процес, да се включи в  него, да бъде дори негова движеща сила с идеи …

Харесва ми обективния поглед към тази отминала епоха, през който Ленин – Улянов е политически маргинал , неудачен адвокат с четири загубени дела и слаб философ, скандализиращ обществото с максималистични утопии, Сталин е второстепенен партиен функционер, опитващ се да избяга от полицията, преоблечен в женски дрехи, но все пак пратен на заточение в Сибир,в село Курейка в Туруханския край, а прословутият Евно Азеф е едновременно шеф на Бойната организация на есерите и осведомител на тайната полиция и нейния шеф полковник Герасимов…

Всъщност Зигар обхваща в своята панорама съдбата и въжделенията на всички важни слоеве в руското общество в края на XIX и началото на XX век – монархът Николай II и неговото обкръжение от братя и чичовци велики князе, майка му Мария Фьодоровна и неговата властна съпруга Александра, членове на Държавния съвет  и министри – от Вите до Столипин и от Малюков до княз Георгий Лвов, духовенството, където звездите са петербургския митрополит Антоний, прочутият Йоан Кронщадски и самият Григорий Разпутин, едрата буржоазия в лицето на Третякови, Морозови ,Мамонтови и  Рябушински,политическите партии и водачи от целия спектър – от болшевики и меншевики, през есери, кадети и октябристи до черносотниците на Дубровин от „Съюза на руския народ“.

Не може и без лутанията на интелигенцията – а тя е представена във възможно най – пълния си състав и многообразие – от антагонистите Константин Победоносцев, Константин Леонтиев и Лев Толстой, през Горки, Чехов, Борис Андреев  , Александър Блок и Короленко до Репин, Серов, Дягилев, Нижински, Ана Павлова, Станиславски , Шаляпин и Олга Книпер,без да забравяме бившата любима на царя  - балерината Матилда Кшесинска…

Зигар прави не само възкресение, но и критичен прочит на епохата – той смята, че самата руска история е болест, „която се обажда на всяка крачка.Ние сме болни от тази история.Аз не искам да умра от тази болест.“

А причината е ясна – участвалите в събитията не осъзнават, че грешат, че творят не само история , но и трагедия – без да поемат отговорност, смятайки че някой друг е виновен - „всеки е бил сигурен в правотата си.Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия.Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали…Всеки смята, че е спасявал, но, уви, не е спасил.“

Точно в същия контекст е и „Всички са равни“ от 2021 г.

Едновременно хроника, но и историческа драма, криминале и сатира, изповед на основните участници в събитията от 1996 г. и оценка на случилото се около и след 16 юни 1996 г., когато Елцин е преизбран за президент на Русия.

Книгата се чете с непресекващ интерес, държи постоянно в напрежение, кара те да размишляваш, да се смееш и ядосваш, разбирайки че е някакъв микс между „Ну, погоди!“ на Вячеслав  Котьоночкин, „Тримата мускетари“ на Ричард Лестър и „Бригада“ на Алексей Сидоров.

Олигарси, политически и интелектуален елит, артисти и журналисти дават всичко от себе си, за да спасят Русия от комунистите на Зюганов и да осигурят нов , втори мандат на Борис Елцин.

Същият, заповядал обстрела на непокорните депутати в Белия дом на 7 октомври 1993 г.

Вярно, с халосни снаряди, които обаче все пак предизвикват пожар.

За да разбере тази разнолика команда веднага, че той е много болен, че управлението му ще се превърне в една безкрайна три и половина годишна агония, докато на 31 декември 1999 г. се случва неизбежното  - на върха по предложение на Елцин застава тогавашния премиер Владимир Путин …

Михаил Зигар в този аспект осмисля по нов начин тезата на Достоевски, че „всеки за всичко пред всички е отговорен“, но деликатно не повдига другият важен въпрос, измъчващ руснаците в кризисно време – „Какво да се прави?“.

Вероятно, защото е скептик и вижда, че Путин и неговото управление няма капацитетна алтернатива, че средната класа е под натиск и пред нея постоянно стои въпросът да остане ли в страната или да емигрира, а и защото не иска да признае, че в родината му , за да се задържиш на власт и да си успешен  - за себе си – управленец – трябва да си повратлив и мобилен.

Ясно е, че Зигар не изповядва подобна философия, но и не вижда светлинка в тунела.

Как да не се сетиш за крилатата фраза на бившия премиер Виктор Черномирдин, който всъщност цитира Чехов – „Искахме  най – доброто, а  се получи както обикновено."

Затова като Волтеровия Кандид предпочита сам да си копае градината и да се занимава с все по – предизвикателни проекти като  „1917.Свободна история“ (2017) и сериалът за смартфони  „1968digital“(2019).

Първият обхваща  периода от 10 ноември 1916 до 10 януари 1918 г. и под формата на кратки  - като за пост във фейсбук цитати на участници в събитията – 1500 души на брой представя историята като процес и непрекъснат екшън.Още помня и видеото от 25 октомври 1917 г., в което водещите на тв емисия съобщават за извършения преврат и съставените две правителства – болшевишкото на Ленин и социалистическото на Абрам Гоц.

„1968 digital“ обхваща 40 десетминутни филма и се стреми да даде пълна картина за легендарната година ,„ от която започва всичко.“ – от убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, през атаката на ген.Во Диен Зяп на американското посолство в Сайгон, през пика на популярността на „Доорс“ и „Бийтълс“ и написването на „Раковото отделение“ от Солженицин, до мечтата на Лиз Тейлър да снима „Синята птица“ в Москва, за което долетява със самолет по новооткрития маршрут Ню Йорк – Москва, за да е принудена да дава автографи на Червения площад като Джина Лолобриджида до триумфа на Мао и краят на културната революция и последните месеци във властта  на де Гол и Линдън Джонсън…

Какво пък – нека работи с все същата решимост.

Пожелавам му успех в следващите  начинания, вече като емигрант в Берлин.

Борислав Гърдев

 

"Елвис" на Баз Лурман

 

                  

       „Елвис“ на Баз Лурман

 

1.„Елвис“ може и да не е най – добрият филм на Баз Лурман – за такъв аз все още смятам , че е „Мулен Руж!“ (2001), но е сред най – амбициозните му, какъвто бе „Австралия“ от 2008 г.

Правен е с ентусиазъм, неограничен разход на енергия и с много любов.

Каквато Елвис Пресли безспорно заслужава.

2.Четох редица ревюта за творбата и ставах все по – озадачен.Аз ли съм гледал друг филм или моите колеги?

Че се набляга основно на визията – прекрасна операторска работа на Манди Уокър, с която Лурман снима „Австралия“ и на музиката на Елиът Уилър е напълно естествено.

Но да се твърди, че бил хаотичен, без контрол над основните си аспекти, че монтажът му куцал или  липсвал изобщо не отговаря на истината.

Напротив – от първата сцена си личи, че Баз Лурман има съвсем ясна концепция, която неотстъпно ще следва – юношеството на Елвис, корените на музиката му, които идват от негърските гета и госпъл изпълненията на църковните проповеди, топлите отношения в семейството и желанието на тийнейджъра да стане музикант, първите записи и зашеметяващата кариера, продължила от 1954 до 1977 г.

В едри щрихи, но с обхват на най – важните етапи от дейността на звездата – вкл. службата в Германия – 1958 - 1960, гостуването в „Шоуто на Ед Съливан“ на 28 октомври 1956, дългите години работа в Холивуд – 1956 - 1969 , където щедрият талант е заложник на глуповати комедии и мелодрами, с две изключения „Кралят креол“ (1958) на Майкъл Къртис  и „Пламтяща звезда“(1960) на Дон Сийгъл, до знаменитите му концерти в Лас Вегас, предавани по тв и излъчвани в целия свят, но не и у нас…

Аз например гледах 71 минутния концерт „Eлвис : Алоха от Хавай“ на Тод Морган не през 1973 г., когато излиза, а четири десетилетия по – късно…

3.Ако и да е дълъг 159 минути в „Елвис“ (2022) на Баз Лурман има и съществени пропуски.

И за тях трябва да се говори открито и мотивирано, като критиката, естествено, първо отнасят сценаристите – Сам Бромел, Крейг Пиърс,Джереми Донър и самият Лурман.

Много бегло и страхливо е подходено при разкриване на взаимоотношенията между Елвис  Пресли и неговият баща Върнън – Ричард Роксбърг, оказал се мекушав и по своему меркантилен, маша в ръцете на Том Паркър и човек не съумял да запълни голямата празнина от загубата на съпругата Гладис – Хелън Томсън, починала на 14 август 1958 г.,която Елвис е боготворял.

В рамките на клишето минава и разривът на идола със съпругата му Присила – Оливия ДеДжондж, която го напуска в най – неподходящия момент, смятайки че той няма нужда от нейната любов, а и защото не иска да го дели с многобройните му почитателки, които умират от желание да се целуват с него на сцената и да му отмъкват саката и шаловете…

Има и още нещо, което убягва от погледа на писалите ревюта за филма, а то е много важно.

Елвис Пресли сякаш твори в златна клетка, предпазен от добре функционираща защитна стена от реалния живот в САЩ, който се оказва не само сложен, но и взривоопасен.

Аз не съжалявам, че не експонирано  желанието му да бъде доброволен сътрудник на ФБР и да получи специална значка от Едгар Хувър, все пак за това бе направен отделен филм от 2016 „Елвис и Никсън“ на Лайза Джонсън.

Но ми става неудобно да наблюдавам стъписаната физиономия на Краля в изпълнението на Остин Бътлър, когато научава за смъртта на Мартин Лутър Кинг и сенатор Едуард Кенеди…

Звездата е сякаш ням свидетел на нещо, което не може и не желае да проумее, а да не забравяме, че преди това е убийството на президента Джон Кенеди, последвано  от потъпкването на Пражката пролет, войната във Виетнам и нейният крах, превратът в Чили , Уотъргейт,трите войни в Близкия изток и стигнем до трагедията в Кампучия през 1975…

4. В едно нещо творбата на Лурман е все пак скрупольозно точна и обстоятелствена - показването на връзката на звездата с неговия мениджър – полковник Том Паркър.

Тук именно Баз Лурман демонстрира висш пилотаж, разкривайки сложните им и  противоречиви обрати  през призмата на ясно изразен  фаустовско – мефистофелски синдром.

Остин Бътлър като Пресли  е отличен професионалист , признателен на своя мениджър.

Но и той решава да се бунтува, да бъде самостоятелен, да уволни нахалния си мениджър.

За да получи от баща си сметката, която не може да плати на Паркър за своята свобода – 8 549 761, 09 долара, сума фантастична и днес!

Разбира, че самостоятелността означава не само банкрут, но и раздяла с любимия „Кадилак“ и частен самолет и живот в оскъдица и несигурност…

Какво му остава, освен да продължи с концертите в хотел „Интернационал“ в Лас Вегас, с турнетата в САЩ, той така и не доживява международно такова, тъй като Паркър с основание или не се страхува за неговата сигурност и безопасност, докато се стигне до фаталния ден на 16 август 1977 година, когато светът на рокендрола осиротява…

Наблрюдавах внимателно дуела на Бътрър с Том Ханкс.

Остин безспорно има харизма и щедър талант, иначе Тарантино не би го наел за ролята на Текс Уотсън в „Имало едно време …в Холивуд „(2019),добре пее и убедително се вживява в образа на Краля.

И въпреки това в обкръжението на Ханкс наистина прилича на зализано и красиво младо момче, което послушно изпълнява указанията на своя ментор.

Защо?

Защото Том Паркър в поредната конгениална изява на Ханкс е едновременно алчен, хитър , обигран и пресметлив бизнесмен и същевременно е отговорен човек, готов да се раздаде докрай за своето протеже, дори, ако се налага да напусне болничната стая, след преживян инфаркт, за да поеме отново юздите на успешния бизнес в свои ръце.

Защото под неговата диригентска палка всяко шоу на Елвис си е чисто злато, което пък му дава възможност не само да изисква тлъсти хонорари за клиента си, но и да получи необходимите бонуси за своя самоотвержен труд.

Точно затова той остава продуцент на Пресли до края на живота му, надживявайки го с цели 20 години…

По тази причина се превръща и в разказвач на историята и в симпатичният, но необходим злодей, който дори изкуствения гърбав нос и холандският акцент не могат да превърнат в карикатура, тъй като в дрехите и походката  му е не кой да е , а Том Ханкс.

5.На финала на епоса си Лурман си позволява да пусне документални кадри от изпълнения на истинския Елвис Пресли.

Стана ми умилително и тъжно…

Бътлър така се стара да влезе под кожата на Краля, дори успя в магичното си начинание до финала на филма, когато съпоставката между оригинала и неговия интерпретатор категорично наклони везните в полза на автентичния Елвис Арон Пресли.

Какво да се прави, понякога и изкуството е безсилно пред закономерностите на реалността!

Борислав Гърдев

„Елвис“, 2022, 159 минути,производство „Уорнър брос“, съсценарист, режисьор  и продуцент Баз Лурман

 

 

Леа Коен на 80 години

 Леа Коен на 80 години

 

Неусетно и Леа Коен , бивш депутат, дипломат и писател с успешна кариера ,навършва 80 години.

Тя е родена в разгара на Втората световна война  - на 29 юни 1942 г. в София и само бързият развой на събитията й спестяват премеждията на жълтите звезди и концлагерите.

Детството и младостта й преминават в годините на социализма.

Тя обича да се връща в книгите си към неговия късен етап – 70 – те и 80 – те години на миналия век, въпреки че мен повече ме интересуват детско – юношеските й спомени от 50 – те години, от времето на Червенков и ранния Живков, за които засега избягва да пише.

След завършване на средното си образование учи пиано и музикознание в Българската държавна консерватория.

Защитава докторантура по история на музиката в холандския град Утрехт.

До падането на комунизма прави впечатляваща кариера, особено след 1976 г. – редактор в сп.”Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт, директор на Софийската филхармония, главен драматург и изпълнителен директор на фестивала „Софийски музикални седмици”.

Като музиколог издава пет книги за музикалния авангард и осъществява преводи от френски на творби на Клод Дебюси, Морис Метерлинк, Сати и Жан Кокто, както и на съвременни френски и холандски автори.

Тя е удовлетворена от постигнатото, въпреки намесата на цензурата и ширещата се посредственост и доносничество в музикалните среди.

Изследвач от класа Коен пише монографии за фигури от ранга на Паул Хиндемит и Любомир Пипков, който е сред най – крупните ни композитори, за осмисляне на чийто творчество са необходими и сетива и особен вдъхновен подход.

Естествено и неусетно Леа Коен прегръща каузата на СДС и на изборите на 10 юни 1990 г. е избрана за депутат със синята бюлетина от листата на „Екогласност”.

Въпреки че не парадира, знам със сигурност, че заедно със Соломон Паси е сред мечтаещите  за приемането ни в НАТО, инициатива, която на 23 юни 1990 г. изглеждаше не само екзотично, но и звучеше като фантастична приказка.

Леа Коен е във вихъра на събитията в онова свръхполитизирано и динамично време , което свързваме с Кръглата маса, първия брой на вестник „Демокрация”, съпротивата срещу фалшифицирането на изборите за VI ВНС, подпалването на Партийния дом, двете окупационни стачки, свалили от власт Андрей Луканов, „кабинетът на надеждата” на Димитър Попов, освобождаването на цените, първите приватизационни сделки, тричленките в общините, гладната стачка на 39 – те, разцепленията в СДС, приемането на първата демократична конституция...

Изведнъж, внезапно и неочаквано, Леа Коен е изпратена дипломат в Белгия, ЕС и Люксембург за париода 1991 – 1993 г., като част от новите назначения на президента Желев ( сещам се още за Снежана Ботушарова и Елена Кирчева).

Не й е било лесно в новото й амплоа, най – вече защото е трябвало да преодолява съпротивата и обструкциите на старите номенклатурни кадри, за което така непосредствено и убедително разказва в романа си „Сбогом, Брюксел”.

След Люксембург Коен продължава дипломатическата си кариера в НАТО и ЕС в периода 1993 – 1996 г. и в Швейцария и Лихтенщайн през 1997 – 2001 г.

Явно се справя добре с поставените й от българските правителства задачи, сработва се с често сменящите се външни министри, но краят на дипломатическата й кариера съвпада с появата на  Георги Първанов, през чийто първи мандат с посланическите си постове се разделят и други знакови фигури на демократичния ни преход като Едвин Сугарев, Стефан Тафров и Александър Йорданов.

Успоредно с писането на книги, Коен успешно ръководи и агенция „Арденте” от 2002 г.

Тя започва да издава художествено тволчество през 1996 г.

Първият нейн роман, който прочетох, е „Кратката вечност на Алма М.”(1997).

Като че ли това е най – съкровената история, която Коен е написала, в нея лично преживяното от младежките й години е много плътно и силно експонирано, а специално сцените на морето и първите любовни трепети на главната героиня така дълбоко са се врязали в съзнанието ми, че ги помня отчетливо до днес.

Краткият роман „Флориада” излиза през 1998 г. и има странна съдба – добри критически отзиви и слаба популярност.

Романът е силен като внушение, но издателството, наело се с издаването му бързо фалира, та се налага преиздаването му през 2010 г.

Леа Коен опитва сили  в  драматургията с пиесата „Горчиви череши”(1999), поставена на „Аполония” на следващата година.

Тя не отбягва и киното, съгласявайки се да екранизира за Петър Одаджиев своя популярен роман „Преследвачът на звуци” , чиято екранизация „Отвъд границата“ се появява през 2019 г.

Истинската популярност Коен постига с романа си „Консорциум „Алтернус”(2005).

Този роман за търсенето на голямо богатство постига изключителен успех, преведен е в чужбина и дава начало на успешна и охотно приета от читателите трилогия.

С „Консорциум „Алтернус” авторката успешно реализира своя модел на качествен и популарен роман, съчетаващ динамичната фабула, съвременното звучене и умелото балансиране между фикция и реалност.

От днешна гледна точка продълженията „Кандидат – президентът”(2006) и „Близка връзка”(2007) сякаш остават в сянката на „Консорциума”, но заедно с него оформаят специфичния Коенов  модел на българския преход, който лично на мен ми изглежда прекалено оптимистичен, нещо, което съм споделял и със самата авторка.

По мое мнение „Преследвачът на звуци”(2008) е най – добре структурираният и хомогенен неин роман.

В него с особена тъга и спотаена нега се разказва за неповторимата атмосфера от края на 60 – те години на миналия век.

По тази причина 1968 г. основно я свързвам пресъздадена в българската литература с „Преследвачът на звуци” и „Германия, мръсна приказка”(1993), а лятото на 1989 г. с първата част на „Сбогом, Брюксел”.

С „Пианото на блок № 31”(2009) Коен се представя като много добра новелистка, въпреки че след коректно изпълнената поръчка тя като че ли избягва кратките белетристични форми, които също й се удават безпроблемно.

Авторката определено изенандва с романа си „Сбогом, Брюксел”(2011).

В него съчетава носталгията по времето на рухването на социализма и началото на така жадуваните промени с криминално – политическа интрига, свързана с търговията с жива плът и най – вече с непознаване особеностите и тъмните страни на Изтока и Запада.

Сякаш двете части на Европа трудно се опознават и мъчително преодоляват стереотипно – клишираните представи за себе си...

През 2011 г. за бр.2 и 3  и през 2012 г.за бр.5 на сп.”Биограф” Леа Коен написа три много интересни историко – документални очерка – „Апокриф за цар Борис III”, „Любов в сянката на бесилото”( за изпепеляващанта и необикновена връзка на Александър Белев с Лиляна Паница) и „Сълзите на царицата”( за съдбата на царица Йоана Савойска).

Каквито и претенции да имаме за начина на интерпетация на историческите факти, за субективност или за избора на героите й, не можем да отречем, че това са брилянтно написани текстове, четящи се на един дъх,основа на дискутирания й сборник от същата година „Ти вярваш“, с който тя увеличи още повече числото на своите верни фенове.

Писателката продължи напред творческото си развитие с още интересни романи – „Събирачът на дневници“ (2014), горестен поглед върху жертвите на миналото – кабаретната певица Естел Бергер по времето на Холокоста,балерината Нели Колева, принудена да проституира с член на Политбюро на ЦК на БКП, колежката й Силвия Балканска, доносничеща като ченге и Лидия, изпитваща прелестите на мутренската ни демокрация,„Рафаел“ (2017) , с необходимата жертва на българския антисемитизъм – обаятелният и богат Рафаел Арие, „Жените от кино „Роялъ“ (2019),с проследяване трагичната съдба на Магда Раканова, Милка Моравска и Стефка Ангелова и  „Трето пришествие“ (2022), една очаквана  автобиографична сага, описваща събития с повече от тридесетгодишна  давност,които се коментираха, харесаха, обсъждаха, печелиха симпатии.

През 2022 г. излезе друга книга – почит за спасяването на  български евреи – „Спасение, гонения и холокост в царска България (1940 – 1944)“.

Това е поредната й полемично – публицистична творба,в която надгражда постигнатото от „Ти вярваш“.за пореден път изтъква своята версия за отговорността на българското правителство и общество за депортирането и унищожаването в лагерите на смъртта в Полша на 11 343 евреи от Македония, Беломорието и Пирот, въпреки че тезата й за холокост в рамките на царска България е дискусионна и  уязвима – най – малкото защото от старите предели на царството са спасени 48 000 евреи, от които 30 000 след това се изселват в Израел…

По тази логика има изтребление в Македония, беломорска Тракия и Пирот, но то не засяга цялата държава, защото в противен случай няма как да има преселение на оцелелите.

Остава в сила призаннието й за ролята на ПЦ и най – вече на водещите й владици Стефан и Кирил за спасяванетона евреите от старите български предели…

Особен интерес предизвикаха двете ретро саги – „Рафаел“ и „Жените от кино „Роялъ“, да които и аз написах интересни ревюта…

Леа Коен доживя солидни преводи на немски език и вече може да претендира, че е успял автор.

Тя добре знае как да напише един качествен  текст или роман, без да робува на елементарните читателски очаквания, спазвайки необходимата творческа хигиена.

Коен има доброжелателно отношение към родната критика.Това съм го усетил лично от общуването си с нея.

Тя държи на чуждото мнение, когато е поднесено компетентно и обективно.

Тогава и уважава литературния изследвач, знаейки добре, че книгите й трябва не само да се четат, но и анализират и осмислят .

Не бяга от актуалната публицистика, винаги реагира емоционално, критикувайки абсурдните критерии на наградата „Вик”, сбърканите представи за актуално значимата литература по нашите географски ширини, полемизирайки дори с проф.Светлозар Игов.

Леа Коен се изявява и като майстор на късия разказ – достатъчно е да прочетем подборката „По „Графа“, публикувана на 12 януари 2020 г. в сп.“Нова социална поезия“

Не знам дали  скоро ще посегне да пише мемоари.

Тайно в себе си се надявам, че няма да избяга и от това изкушение, тъй като отсега съм в напрегнато очакване да проследя нейната гледна точка при представяне на събитията от 90 – те години на миналия век и началото на този, срещите и разговорите й с родни и чуждестранни политически и дипломатически светила, защитата на нейните обществено – политически пристрастия.

Знам, че е щастлива в семейния си живот, че се чувства едновременно българка, европейка и гражданка на света.

Винаги се радва , когато се зъвръща в любимата й София и се натъжава от неуредиците на безкрайния ни преход.

Сигурен съм обаче  , че няма да изостави писането, че и в бъдеще ще ни изненадва с нови книги и творчески предизвикателства, които ще са все по – зрели и качествени на базата на натрупания опит, постигнатия успех и преследваните все по – амбициозни творчески задачи.

Борислав Гърдев

За сериала "Техеран" и поуките от него

 

             За сериала „Техеран“

              и поуките от него

 

„Техеран“ е перфектно направена шпионска драма, чиито два сезона, от 22 юни 2020 до 27 юли и от 6 май  до 16 юни 2022 г. я превърнаха във феномен и в може би най – гледания и обсъждан израелски тв сериал.

Това не е ведър филм или героична комедия от типа на „Арго“(2012) на Бен Афлек, в който щатски шпиони, предрешени като холивудски майстори освобождават американски заложници в Иран.

„Техеран“ прилича много повече на всепризнатия образец в жанра – „Отдел „Фалшива самоличност“ (2015 – 2020) на Ерик Рошан и има нещо символично , че именно от него поема щафетата при излизането си в  мрачни и вече забравени пандемични времена.

Създаден с вещина, ентусиазъм и много любов и вдъхновение, сериалът се гледа на един дъх, създавайки постоянни емоции и напрежение, като не може да се каже със сигурност кой сезон е по – добър, тъй като и двата са на много високо ниво.

А и отвореният финал със спасилата се по чудо Тамар предлага различни решения и тълкувания.При това не само в посока оцеляването на единака – професионалист…

Не случайно епосът получи награда на израелската филмова и тв академия за най – добра драматична роля на Нив Султан – Тамар Рабинян и най – вече бленуваната статуетка  „Еми“ за най – добър драматичен сериал за 2021 г., еквивалент на „Оскар“ за тв бизнес.

Логично е да се запитаме на какво се дължи големия и заслужен успех на „Техеран“?

На първо място на стабилната и реалистична  драматургия, дело на Моше Зондер и Омри Шенхар.

Като сценарий „Техеран“ следва прословутата акция на МОСАД от 2018 г., когато агенти на службата измъкнаха 100 000 документа от ядрения архив на Иран, доказвайки наличието на Проекта AMAD , за разработване на ядрени оръжия от ислямската държава, като във втория сезон на прицел е шефът на революционните гвардейци генерал Мохамади,но сериалът като драматургия, ако и да е с измислена история, засяга и много по – дълбоки пластове, свързани както с народопсихологията и начина на живот в двете противоборстващи държави – Израел и Иран, така и с манталитета на обикновените и най – вече младите хора от двете страни на барикадата, колкото различен, толкова  и много сходен.

Естествено, най – главният е за изборът – да живееш ли в лъжа, несвобода, ограничения и религиозен фанатизъм, бягайки от действителността в света на дрогата и технопартитата в нелегални комуни или да се бориш с насилническия режим, рискувайки съдбата и бъдещето си.

Серийният филм засяга и много чувствителния проблем за смисъла на вложените усилия, в които се използват и нечистоплътни и манипулативни средства, при което враговете се оказва, че действат по един и същи начин и най – вече, че често високо рискови и направо съдбоносни операции са поставени в плен на съмнителни и сякаш изтлели в миналото емоционални връзки, при които загиват хора, в името на  благородни каузи, оказали се обаче плод на странни конюнктурни обстоятелства.

Не забравяме и сблъсъкът на двата цивилизационни устройствени  модела, които са в неизбежен конфликт.

Най – общо  сме свидетели на провеждането на две крупномащабни инициативи на МОСАД, свързани с опита за унищожаване на ядрения арсенал на Иран и с ликвидирането чрез дистанционен взрив на шефа на революционните гвардейци Сардар Касем Мохамади – Василис Кукалани.

Интригата е заплетена, пълна с обрати и неподправен драматизъм, като основната цел и заслуга на постановчика Даниел Сиркин („Алилуя“, 2003) е да покаже схватката като двубой на равностойни противници, без натруфен героизъм и ненужно шаржиране на врага.

Не случайно в първия сезон това е сблъсъкът на Фараз Камали – Шон Тоуб, познат ни от „Железен човек“(2008),шеф на разследването на Корпуса на революционните гвардейци и ръководителят на МОСАД Меир Горев – Менахем Гой – „Сбогом, Багдад“ (2013), като забележете, Горев губи битката и е сменен във втория сезон от Юлия Маген – Сара фон Шварц („Лятна история“, 2004)!

В стълкновенията участниците в конфликта са постоянно в стресово състояние, налага се да играят и версията „Свой сред чужди, чужд сред свои“, на изпитание се поставят морално – волеви качества и патриотични чувства, примесени с неочаквани интимни драми – Тамар – Нив Султан и Милад – Шервин Аленаби, когото помним  като Салим именно от „Отдел „Фалшива самоличност“ (2020) и Яел Кадош – певицата Лираз Чархи и Каис Хан – Мохамед Белучи.

Удивително е колко правдиво изглежда всичко на малкия екран при условие, че екипът не е стъпвал в иранската столица , а е снимал основно в Атина.

Явно операторът Гиора  Бежах си е свършил много добре работата, а в добавка музиката на Марк Елияху придава на епизодите специфично и неповторимо ориенталско – драматично звучене.

Отделна тема е огромната организационна  работа, свършена от продуцентите Дана Идън  и Шула Шпигел за качествената реализация на проекта на канал Кан  11.

Не е случаен факт, че сериалът е купен за световно разпространение от Cineflix и Apple TV+.

Тези гиганти в дистрибуцията на телевизионна продукция много добре са  оценили качествата му, за да вложат средства и амбиция за неговото адекватно популяризиране .

За мен бе истинско удоволствие да проследя двата сезона и да видя с какви добри актьори разполага израелското кино .

Нив Султан като Тамар е безспорно черешката на тортата, едновременно секси, уязвима на моменти и дяволски добра професионалистка, която я чака заслужена световна кариера – справка сериалът „Тази мръсна черна чанта“ (2022) на Доминик Купър.

Шон Тоуб е просто перфектен като Фараз Камали, Навид Негабан ( „18 силни“, 2018) е много убедителен като Масуд Табризи, еврейският агент, осъзнал, че е играчка на съдбата и сам загинал от ръцете на килър на МОСАД, Шила Оми обира овациите като Наахид, съпругата на Фараз, а я зная още от времето на незаслужено пренебрегнатия филм „Войната на Чарли Уилсън“ от 2007г., запомнящо се е излъчването на Араш Маранди като Али, дясната ръка на Фараз Камали и като една много приятна и неочаквана изненада отбелязвам присъствието на знаменитата Глен Клоуз, доста поостаряла от времето на „Фатално привличане“ (1987), но все така магнетична и неустоима като психоложката и агент на МОСАД Марджан Монтазери.

Възхитителна е  актьорската игра в сериала, ангажираните без проблем говорят на иврит, фарси , английски и френски, като родените в Иран изпълнители закономерно са емигрирали в Англия, Германия и САЩ, за да продължат необезпокоявано своята възходяща кариера.

Докато гледах „Техеран“ ме обзеха и  тъжни чувства.

Ще успеем ли и ние да създадем такъв конвертируем телевизионен продукт?

Ще кажете, ама нали имаме „Под прикритие“ (2016) на Димитър Митовски, излъчван по HBO?

Така е , но дали само този опит  е достатъчен, няма ли да се продължи в същата посока?

Вероятно с „Братя“ на продуцента Краси Ванков, който след  две години и в пет сезона печели овациите на феновете си…

Борислав Гърдев

Сериалът може да се гледа на филми суб и masters – tb.com.