Васил Михайлов

 По пътя на зрялото майсторство

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той е сред актьорите с най-завидна съдба у нас. Завършва ВИТИЗ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев, директор е на Хасковския театър (1965-1966), където работи три сезона и играе в “Ричард Трети", попада в една от водещите български театрални трупи (на Военния театър, през 1967 г.) и сравнително млад, само на 24 години, е на снимачната площадка на първия си филм - като Неприятния в “Хроника на чувствата" (1962) на Любомир Шарланджиев.

Шестдесет години са изминали от  от неговия дебют, а и досега Васил Михайлов продължава да се снима - в централни и епизодични роли, в наши и чуждестранни продукции.

Докато неусетно на 6 април стана на 85 години.

Логично е на тази възраст човек да прави равносметка, да обръща поглед назад към изминатия от него път, да си спомня за училищната самодейност и за двете години, прекарани като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод “Светлина" (1958-1960 г.), да открива свои грешки и пропуски и да търси възможности за тяхното преодоляване.

Защото при Васил Михайлов също е имало компромиси, посредствени резултати, конюнктурни халтури, но не те определят облика му на любим роден актьор, спечелил и защитаващ доверието на публиката вече повече от четири десетилетия.

А тя му отвръща с взаимност (паметни са посрещанията му из страната слез излъчването на “Капитан Петко войвода"), прощава му политическите увлечения (депутатството му, родило и новата ни демократична конституция от 12 юли 1991 г.) или неочакваните му забежки в рекламата (за ловешката ракия, от 2002 г., събрала заедно мъжете на България - Джоко Росич, Иван Кръстев и самия Михайлов).

Защото той е роден талант. Създава силни, земни и одухотворени образи. Стилът му се характеризира с автентичност, правдивост, виталност и овладян драматизъм, а чрез всеки от неговите персонажи говори ясно и категорично черноземна Тракия.

Незабравим е във върховите си изяви в театъра, сред които отделям “От земята до небето" (1976), “Сизве Банзи е мъртъв" (1977), “Делото “Дантон" (1979), “На гости у министъра" (1981), “Величието и падението на Стефан Стамболов" (1994), “Емилия Галоти" (1996), “Бая си на бълхите" (2001), “Финале гранде" (2002), „Четвъртата сестра“ (2003).

На него, естествено, повече му се отдава класическият репертоар ("Дните на семейство Турбини", 1977), но това съвсем не означава, че пренебрегва провокациите на съвременна ("Око за другите", 1995) и историческа тема ("Величието и падението на Стефан Стамболов, 1994) или предизвикателствата да е сценарист на танцово шоу - “Ритъм и любов" (2002).

Васил Михайлов е универсално надарен актьор и всяка негова сценична изява е белег на висок професионализъм, творческо предизвикателство и силни зрителски преживявания.

Актьорът е сред ветераните на нашия тв театър, филм и сериал. Днешните млади зрители мотат да разчитат най-вече на късмет по БНТ 3 и БНТ 4  да видят някоя от най-значимите му интерпретации на малкия екран - в ярки и дълго помнещи се тв спектакли - “Човекът от Ла Манча" (1968), “Лодка в гората" (1974), “Мотопедът" (1975), "Съдии на самите себе си" (1977), “Женитба“ (1977), “Хъшове“ (1982), "Процесът “Стамболийски" (1984), “Часът на моето убийство" (1993), в качествени филми - “Отрова в извора" (1978), "Рождество" (1992), „Вълкадин говори с Бога“(1996) и сериали, където и успехът му е най-голям и траен - като партизанския командир Атанас Щерев в “На живот и смърт" (1974), Харалампи Стоянов в “По дирята на безследно изчезналите" (1977), Гешев в “Петимата от РМС" (1977), ген. Никифоров в “Сами сред вълци" (1979), капитан Петко войвода (1981), следователят в „Дунав мост“ (1999)...

В киното при него нещата не се развиват така щастливо. Първоначално има спорадични изяви - поп Сава Катрафилов в “Свобода или смърт" (1968), Старшията в “Герловска история" (1971), Клим в “Като песен" (1973), капитан Стрезов в “Зарево над Драва" (1974).

Преди големия му пробив като д-р Панов в “Хирурзи" (1977) на Иванка Гръбчева  остава като качествен щемпел първата му впечатляваща главна  роля на Ибрям Али в “Краят на песента" (1970) на Милен Николов.

Ако и да се снима при най-добрите ни режисьори, именно Иванка Гръбчева го разкрива в нова и привлекателна светлина като мечтания хирург, в който са влюбени всички жени с усет за силния принципен мъжки характер преди 50 години.

След това се зареждат важни и второстепенни изяви, като от камарата ленти все пак трябва да отделим хан Кубрат в “Хан Аспарух" (1981), Боян Бъчваров-Бъч в “Събеседник по желание" (1984), хан Крум в "Денят на владетелите" (1986), Петко Каравелов в “Мечтатели" (1987), Сюлейман ага в разтърсващата драма “Време разделно" (1988) по Антон Дончев, шефът от ДС в „Изпепеляване“ (2004)...

Промените у нас идват  с кинохита на Николай Волев “Маргарит и Маргарита" (1989). В него В. Михайлов блясва с органичното си превъплъщение като зловещия партиен бос Нерезанов, име, останало в паметта ни като нарицателно за една отминала епоха.

За разлика от мнозина свои колеги Васил Михайлов се снима редовно и в периода на нашето малокартиние. Изненада ни с поредица от значими образи, които в повечето случаи са и основните спасителни патерици за филмите, в които участва.

Помним го като демоничния Йон - двойникът на Тодор Живков в антиутопията на Иван Андонов “Индиански игри" (1990), като Вълкадин в спорната версия по Йовков на същия Иван Андонов във “Вълкадин говори с Бога" (1996), като Аврам Къркача в много хвалената творба на Иван Ничев “След края на света" (1998)…

С него ще си сътрудничи и в „Българска рапсодия“ (2014) като кръчмаря Рангел, с Андонов ще снима още „Дунав мост“ (1999)  и „Най – важните неща“ (2001) като олигарха Меридиан Захара, а в нова и неочаквана светлина, свеж и оригинален, ще го представи Ивайло Хрлистов в „Приятелите ме наричат Чичо“ (2006), Румен Михайлов и „Стъпки в пясъка“ (2010) , бай Гроздан.

Новото хилядолетие Васил Михайлов посреща със снимките на поредната екранизация на българска класика - “Краят на 20 век", 2000 (по Вазов) на Андрей Слабаков, където се мярна като владиката на Ниш, след което изгражда два много силни характера  като поредния злодей, адвокат Папаризов, в суровата драма на Николай Волев “Огледалото на дявола" (2001).

Той има куража и да се надсмее над статуса си на капризна примадона в недооценения сериал на Камен Донев “Камера! Завеса!" (2002), за да поеме към следващите предизвикателства в “Лист обрулен" (2002) на Светослав Овчаров и “А розите цъфтят при всички режими" (2003) на Георги Стоянов.

Изпя прочутата песен „Петко льо, капитанине“ от легендарния сериал във фолклорното тв шоу „Фамилия Щръклица“ на Димитър Шарков на 31 декември 2022 г.

 Желанието му да работи в чужди продукции също се изпълни, въпреки че резултатите в “Алеф" (2000) на Джани Лепре , “Версежеторикс" (2001) на Жан Дорфман или „София“ (2012) на Исак Флорентин, не задоволяват очакванията ни.

Отделна тема е сътрудничеството му с Николай Хайтов, чийто най-дългогодишен и верен интерпретатор се явява още от времето на „Лодка в гората“ (1974) на Любен Морчев , та до последната версия на „Дърво без корен“ (2013) на Ружи Хасанова, както и приносът му към родния исторически филм, където е незаобиколим фактор от времето на „Свобода или смърт“ (1968) на Никола Корабов през „Хан Аспарух“ (1981) на Людмил Стайков до „Възвишение“ (2017) на Виктор Божинов.

Васил Михайлов навлиза в най-добрите си и плодотворни творчески години. Резонно е да изискваме от него нови успехи и достижения. Знаем, че той ще направи всичко, зависещо от него, за да не ни разочарова, но не бива да забравяме, че работи в екип, в който поредната добра негова работа е синтез от силна драматургия, стабилна режисура и умело пласиране на партньорите му.

Срещите с майсторството на В. Михайлов ще продължат. При това на същите високи обороти.

Това означава, че любимата ни звезда, освен от късмет и всеотдайност, се нуждае и от добро здраве, за да издържи напрежението по поетия път.

Пожелаваме му го от сърце!

 

 

 

Колко е важно да бъдеш смирен

 

                                                                               Колко е важно

               да бъдеш смирен

„Смирен“ е скромен, но добре направен филм.

След прожекцията споделих с мои приятели – „Това не е точно моето кино, което търся, но е качествено реализирано.“

„Смирен“ е честен и същевременно топъл поглед към нещата от живота ни.

Опитът на Светослав Драганов от документалистиката – „Животът е прекрасен, нали?“ (2001) и „Животът почти прекрасен“ (2013) си личи и тук – дълги, протяжни кадри, вглеждане в детайла, в човешките очи , убити цветове,

съзнателно експониране на занемарен бит – независимо дали става дума за стар и овехтял софийски апартамент или за подтискаща с оскъдицата си болнична атмосфера.

Проникновено изследване на ежедневието, без музикален фон, без напрегната динамика, без фанфари…

Присмехулно разголване на битието на един режисьор  - Васил – Христо Петков,който прави филма на живота си, разчитайки основно на автобиографични находки,има

подкрепата на чуждестранен продуцент, а същевременно не може да плаща ипотеката на жилището си, а за да осигури кръв за майката на своя приятел, бивш монах и настоящ пациент на лудницата – Атанас Бачорски, разчита на заем от любовницата си…

Филмът изследва ненатрапчиво всекидневните ни грижи, мечти и копнежи и сякаш е ориентир  както за нашите амбиции, така и за поведението ни, напомняйки че не е зле да се вглеждаме в себе си, в своите слабости, да търсим прошката

 в близките си , когато грешим и щом се налага да бъдем смирени.

Разбрах от думите на постановчика, че това е автобиографична история и че Васил е неговото алтер его, а дъщерята на Васил във филма е всъщност собствената му щерка Яна Драганова.

Няма лошо, още повече че тя е много органична и непосредствена.

Но защо отново трябваше да се пришие ромска връзка с иначе професионалното чалга изпълнение на Сашо Роман и по каква причина като орнамент и белег на политико – художествена коректност бившия монах трябваше да се влюби в Гошо – Калин Гърдев, който всъщност заминава на работа в Германия с грижа за своята бременна приятелка?

Като цяло и държейки сметка за тези допуснати волности, отбелязвам, че „Смирен“ запазва своя емоционален градус, въздейства ненатрапчиво и ефективно, вкл. с визията на Веселин Христов и е стойностен филм, достоен дебют в игралното кино  за Светослав Драганов, представил ни се като пълноценен автор – съсценарист, заедно с Богомил Димитров и Невена Борисова, постановчик и продуцент, съвместно с Катя Тричкова.

А че умее да работи с актьорите е факт – не само поради силната изява на Христо Петков като Васил, но и заради кратките, но много съдържателни интерпретации на плеяда таланти от по - старата гвардия като Ангелина Славова, Сашка Братанова,Борис Луканов и Мария Статулова…

Този филм заслужено получи Специална награда на журито на  София филм фест през 2022 г., а сега се надявам да намери и своята публика, която да го оцени по достойнство.

Борислав Гърдев

„Смирен“, 2022, 97 мин.,съсц., реж. и съпрод.Светослав Драганов,продукция на Парада филм и Синеаст Медит Продъкшънс

Сантиментален спомен за "Младите лъвове" на Ъруин Шоу

 

Сантиментален спомен

 за „ Младите лъвове“

 на Ъруин  Шоу                                                                                                                                                                                 

 

                                                                  

 

Неа 1 октомври 1948 г.известната издателска къща „Рандъм хаус“ пуска от печат първия роман на 35 годишния Ъруин Шоу – „Младите лъвове“.

Макар  и млад на години , но роденият на 27 февруари 1913 г. в Бронкс Ъруин Гилберт Камфорофф от руско – еврейски произход, вече има издадени три сборника с разкази, между които и „Добре дошли в града“( 1942) и осем поставени пиеси, сред които се откроява“Любезните хора“ (1939).

Естествено, издаването на роман е много по – сериозна работа.

Шоу работи върху него с вдъхновение, любов и непресекваща амбиция повече от две години.

Помага му натрупаният опит в писането, както и преживяното по пътищата на Втората световна война.Не забравяме, че той е част от екипа на Джордж Стивънс, ангажиран да снима амбициозния цветен документален филм „От деня „Д“ до Берлин“, обхващащ периода от 6 юни 1944 до 3 май 1945 г.

Това е важно уточнение, защото лично преживяното е ценен капитал за писателя, поради което в интервю за „Парижки преглед“, зима, 1953,  под заглавие „Изкуството на въображението“ ще подчертае, че е искал“ да представи света в определен момент от неговата история, добрата и лошата му страна, през призмата на толкова хора, колкото можеха да се поберат в книгата, борейки се срещу този свят , опитвайки се да намерят някаква причина да останат да живеят в него.“

Затова и акцентира върху преживелиците и приключенията на трима коренно различни персонажи- австриецът Кристиан Дистл, симпатичен нацист, борещ се отчаяно за бъдещето си и превръщайки собственото си оцеляване -  да си спомним само измъкването му заедно с Харденберг с мотоциклета през прашните пясъчни дюни на Северна Африка, докато британската мина не прекърши вихрения му устрем – в изкуство за живота.При това, най – често жертвайки другите – евреите или  противниците във войната…

Ноа Акерман е симпатичен американски евреин ,изправил се срещу антисемитизма в собствената си армия и постепенно израсъл като истински боец с цел и призвание в живота – не забравяме, че ще става баща .

Майкъл Уиитъкар е типичен щатски интелектуалец, отчаяно търсещ смисъл в своя все още празен и неподреден живот.

Гротесковото копие на Дистл е капитан Харденберг, фанатичен и ограничен военен, останал обезобразен и безлик, истинско олицетворение на кадровия военен, пожертван от нацистката машина и изхвърлен като непотребна вещ.

Шоу е смятал да вкара в повествованието и още един елемент – куршум, който да е своеобразна връзка между тримата централни героя.

Хрумката първоначално се сторила на писателя забавна и интересна, но след това той се отказва от нея като „ненужна и грандиозна“.

При излизането си романът „Младите лъвове“ постепенно набира своята широка аудитория, като критиката като цяло се изказва ласкаво за постигнатото от Шоу в неговия прощъпалник в романовото изкуство .

 Орвил Прескот в „Книги на времето“ в „Ню Йорк таймс“ от 1 октомври 1948 г.  посочва , че това е „най – добрият военен роман, написан досега от американец…Господин Шоу е естествен писател.Той е с остър наблюдател на мъжете във войната.Ухото му за диалог е отлично, основните му герои са взети от непосредствената реалност, която е напълно убедителна.“

Прескот недоволства от обема на романа и наличието на прекалено много второстепенни персонажи – „много по – дълъг, отколкото трябва да бъде, с твърде много второстепенни герои, които забавят историята му“, а що се отнася до женските персонажи – Хоуп, Гретхен, Симон, Франсоаз , той ги смята „като цяло  неубедителни.“

В по – ново време на 6 март 2009 г. във „Вашингтон пост“ в статията „Борбата с живота им, а не само на бойното поле“ Джонатан Ярдли определя  „Младите лъвове“ като един от четирите най – важни американски епични военни романа, възникнали непосредствено в следвоенната ера .

Останалите три са „Голите и мъртвите“ (1948) на Норман Мейлър, „Бунтът на  Кейн“ (1951) на Херман Уок и „Оттук до вечността“ (1951) на Джеймс Джоунс.

Критикът пише – „Днес от дистанцията на изминалия повече от половин век, е трудно да се осмисли невероятното вълнение, създадено от тези книги, не само, че ужасната война е вдъхновила история с трайно значение , но и вярата, че великият американски роман най – сетне е създаден.“

Ядли посочва, че някои от разказите на Шоу са истинска класика, при което и „Младите лъвове“ се доближават до тяхното ниво“, въпреки че като цяло „той е твърде разлят и отпуснат, за да изпълни високите амбиции, които очевидно  имаше.“

Ядли смята, че подобно на останалите три романа и „Младите лъвове“ „има по – голяма стойност като документ за войната, отколкото като литературно постижение.“

И все пак романът в края на годината две седмици оглавява списъка на най – четените и продавани книги на „Ню Йорк таймс“ за 7 ноември и 5 декември 1948 г., впечатляващо постижение за дебютен роман.

Имал е основание Хемингуей да завижда на Шоу, тъй като самият той така и не написва СВОЙ епос за Втората световна война.

Не бива да се забравя и че на 23 януари 2009 г. британският вестник „Гардиън“ включва „Младите лъвове“  в списъка на „1000 романа, които всеки трябва да прочете.“

Както всеки бестселър и „Младите лъвове“ доживява своята екранизация.

Тя излиза на екран на 2 април 1958 г., постановчик е Едуард Дмитрик, по сценарий на Едуард Анхалт и е дълга 167 минути.

Филмът е дело на опитен екип, постига касов успех, но в сценария по внушение на водещата звезда Марлон Брандо – Кристиан Дистл, за което той с гордост ще пише в своите мемоари“ Песните на мама“  от 1994 г., („Реших  да изиграя Кристиан Дистл като илюстрация на един елемент на човешкия характер, а именно – как, за да запазят митовете си живи, хората са готови на какво ли не, за да затворят очи пред отрицателните аспекти на вярванията си.“, стр.257 от българското издание на „Колибри“ от 2006 г. в превод на Савина Манолова и Десислава Спасова) са направени фрапиращи промени – Кристиан е представен като симпатичен и свестен човек, който по – скоро е измамен от нацистките господари на страната си, отколкото да е покварен от тях, при което на финала на епоса Кристиан не убива Ноа, който щастлив се завръща в Ню Йорк,а зашеметен от ужасите в концлагера, на които е станал свидетел,се спъва в клон  и е застрелян на урвата от Майкъл Уитакър, падайки в локвата, в която и умира като последен нещастник.

В своя анализ на филма от 3 април 1958 г.“Младите лъвове“ на Ъруин Шоу“ водещият критик на „Ню Йорк таймс“ и един от най – уважаваните в страната Босли Кроутър приема екранната версия за по – хубава от романа, като в нея“няма забележима морална разлика между един германец и двама американци“.

Закономерно е Шоу да не приеме промените в книгата си, като недоумявам защо не се е борил сам да бъде автор на сценария, още повече, че вече има натрупан опит като един от сценаристите на „Одисей“ (1954) на Марио Камерини.

Той няма как да преглътне симпатичния и атрактивен Дистл на Брандо, нито пък дезавуирането на антисемитизма, с който Ноа Акерман се сблъсква постоянно в романа.

Иначе като цяло филмът на Дмитрик е солидно  направена епопея за „Парамаунт“, с добра драматургия, великолепна операторска работа на Джоузеф Макдоналд, истински майстор на графичното изображение, стабилна музика на Хуго Фридхофер и силни актьорски изяви на плеядата звезди, ангажирани в снимките – Марлон Брандо – Дистл, Монтгомъри Клифт – Ноа, Дийн Мартин – Уиитакър, Максимилиан Шел – капитан Харденберг, Лий Ван Клийф – сержант Рикет,Хоуп Ланге – Хоуп Плуман и Артър Франц – лейтенант Грийн.

Всичко това обаче, не може да прикрие горчилката на писателя, че от неговия роман е можело да стане още по – добър филм, ако сценаристът, постановчикът и водещата звезда, са се придържали към авторовия замисъл.

Но не би!

Всъщност с екранизацията на „Младите лъвове“ започва една безкрайна драматична одисея на писателя в света на киното, където почти всяка екранизация на негов роман се различава драстично от първоизточника – справка „Две седмици“ в друг град“ (1962) на Винсънт Минели по неговия едноименен роман от 1960 г. и като че ли само в първи сезон на „Богат, беден“  от 12 епизода, излъчен  между 1 февруари и 15 март 1976 г. Шоу намери своя режисьор в лицето на Дейвид Грийн.

Вероятно, защото това е другият му най – популярен епос за САЩ (1969 – 1970), изследващ и осмислящ времето между 1945 и 1968 г.  и режисьорът бе верен на духа и сюжета , а и защото кастингът беше наистина блестящ – Ник Нолти – Том Джордах, Питър Строс – Руди Джордах, Сюзън Блейкли – Джули Прескот – и тримата получават награда „Еми“, Ким Дърби – Вирджиния Колдърууд и Рей Милън – Дънкан Колдърууд…

Но това, както се казва, е вече друга и съвсем различна история…

Борислав Гърдев

 

 

 

 

                 „Дяволът не може да                          прости“                                                      и 

               пътят на Николай

                Господинов

                от разказа и                                       повестта към романа

 

Николай Господинов написа роман.И то какъв!

Чета отдавна съвременни прозаици, пиша обстойно за тези, които заслужават.

Някои зложелатели дори твърдят, че съм прекалено хрисим и снизходителен с част от тях, които не заслужават високата оценка, която им давам.

Възможно е! Човек съм, нищо човешко не ми е чуждо, дори и да греша.

Отдавна общувам със  съвременна българска проза, но, Господи, такъв текст досега не ми беше попадал!

Уникален,неповторим, стряскащ и вдъхновяващ.

Роман, който с пълно основание бих нарекъл „Чудната дяволияда на родния ъндърграунд“.Огнена феерия от мистика и реалност, пластична и кинематографична до край.Нашенски впечатляващ магически реализъм.

Разбира се, че съм пристрастен и твърдя това, тъй като познавам творчеството на Господинов.

Зная за постиженията му в разказа - "Бързо преминаващи влакове", "Хотнишка история", "Талант", "Хулиганска сага" и  повестта  - "Денят на чакала" и "Архангеловден".

Всъщност "Дяволът не може да прости" е преработка на краткия му роман, а всъщност повест ,"Архангеловден".

Господинов е роден талант в прозата.Той пише уверено, цветисто, увлекателно и старателно.Обича да шлайфа разказа като стар ювелир, да му придаде блясък, лекота,динамика , целеустременост и необходимите философски внушения.

Челият и познаващият натюрела му ще открие веднага кои са неговите  учители - от философите Бердяев, а от прозаиците Хашек, Храбъл,Джоузеф Хелър,Маркес, Гогол, Булгаков, Георги Райчев, без да забравяме и киномайсторите - Куентин Тарантино, Робърт Родригес и Емир Кустурица.

Дори ми се струва, че след "Черна котка, бял котарак"(1998) Кустурица би заснел прекрасен филм по "Дяволът не може да прости".

Господинов познава в детайли, обича и проникновено пресъздава света  и хората , живеещи в централна северна България - плодородната търновска долина и градовете в нея - от Сухиндол и Дебелец до Павликени, Полски Тръмбеш, Горна Оряховица, който силно не долюбва , и Велико Търново.

В центъра на неговия свят е, разбира се, Хотница, неговото Макондо, чиято история и легенди той познава в детайли.

"Дяволът не може да прости" е и страшна приказка с хепи енд, и съкровен поглед към един отмиращ вече свят, и пътуване с влакче на ужасите в прегръдката на самодиви , върколаци, вампири, говорещи кучета и верни  котараци, и весела панаирджийска, шумна, гласовита и пъстроцветна сага за една колкото мачкана, толкова и витална България, която въпреки всички гадости, които й е поднесъл животът, продължава да устоява и съществува, надмогвайки страдания, илюзии и стаени надежди.

Романът те кара да плачеш, и след това да се усмихваш, да проклинаш Съдбата и да знаеш, че зад ъгъла те чака Изненадата, другото име на Доброто.

Да четеш в захлас, срещайки поредните изненади и да тръпнеш  как ще завърши тази толкова сладкодумно разказана, но и толкова преплетена история, в която съдбата на всеки персонаж е важна - при това не само на основно определящите - Екатерина Хотнишка, закрилницата на своите родственици -  преводача Марин Марков и Евгени Генчев Сладкия, които с много усилия вкарват в сухиндолската шахта побеснелия вампир и паднал ангел Дългокосия, два пъти умиращият и възкръсващ музикант Атанас Дахалиев, превъплътеният архангел Михаил -  Ниското Мити, но и полицаят Христо Дочев,станал впоследствие свещеник, опитният  и хитър кръчмар Киро Боата  или отец Алекси Алексиев...Който все пак си намира попадия и пише трактат "За вярата", спирайки с пиянството, хубавата Грета умира, но Евгени Генчев се събира с Петрослава Алтънова, докато аптекарят - коцкар Иван Делян става баща на три момичета, които му ражда книжарката Антоанета, а Петър Смокито удря за втори път шестица от "Тото 2", за да докаже на всички, че животът въпреки всичко  продължава... 

Като от шарен бабин скрин изскачат чешити с техните невероятни и страховити  истории, които ни повличат във вихрушката на своите странствания и приключения, оставяйки ни без дъх.

Романът ухае на чернозем, на шарен живот, на страстни и впечатляващи натури, криещи старателно своите тайни и страхове, копнежи и мечти.

Той е енциклопедичен компендиум от натрупан опит, детски спомени и креативни амбиции.

В него се откриват и краеведски находки, етнография, история, мистика, митология и теология, вплетени майсторски с цел обслужване на сюжета и на търсените идейно - смислови внушения.

Ако и да е затворен в търновската равнина, той има национално значение с универсални внушения.

Прочитайки го, осъзнаваме, че общуваме с оформен и изграден писател, със зрял майстор, който, ако и да е бил и учител, и университетски преподавател, не изсушава повествованието с наукообразни и трудно смилаеми фрази, с ненужни обобщения и дразнещи метафори, а уверено и като истински демиург държи ръка на пулса на сюжета и вещо гради стегнат и впечатляващ разказ, оставил ни в напрежение до последната си страница.

Написан вдъхновено и с много любов и старание "Дяволът не може да прости" е сред най - свежите и стойностни явления в съвременната ни белетристика и ще бъда удовлетворен, ако наистина намери отговорен  издател, за да получи очакваната и нужна за него разгласа и популярност.

Искрено се надявам и това чудо да се случи.

Романът и Господинов го заслужават.

Защото е и един изпълнена мечта.

През далечната 1991 г. на стълбите пред търновския театър "Константин Кисимов" Господинов ми каза - "Да знаеш, ще напиша роман, в който ще възпея по странен начин нашия  търновски край!"

32 години по - късно заканата му е вече реализирана...

Борислав Гърдев

 

Размисли след излъчването на " С река на сърцето"

 

                  Размисли 

         след излъчването

                  

      на „ С река на сърцето“

 

В началото на годината написах един текст, който явно не се хареса и го оставих за своя блог.

Но ето идва краят на 2022 г. и думите ми се потвърдиха – без да желая да съм пророк в своята страна.

Тогава отбелязах, че и в тия ненормални условия за реализация у нас има хора , които не хленчат, не се оплакват, а работят здраво и снимат – филми и сериали.

Естествено е това да предизвиква завист, ненавист, омраза – знаем , че не всеки може да се вреди за финансиране на проект, че понякога се чака с години.

А  след това резултатът често е такъв, че става за споделяне само с роднини.

Но който може, го може.

Доказателството е пред очите ни – „С река на сърцето“, сериалът, чийто първи сезон мина по Нова.

42 епизода, снимани за три месеца и излъчени от 13 септември до 18 ноември  - при това без всякакъв качествен компромис.

А имената на създателите му, в частност режисьорите, са обичайните заподозрени – Мартин Макариев и Ники Илиев.

Ще кажете  - пак са се уредили, пак са на яслата, за да предложат поредната си халтура.

Но не е така!

Каквито и кусури да търсим в тоя филм, той е най –доброто, което родното ни тв кино може да предложи в момента.

И е крайно време да се научим да си ценим талантите и да ги подкрепяме, когато те ни радват със смислен и стойностен продукт.

„С река на сърцето“ не е лесен проект.

Той е скъп и като визия, която е на перфектно ниво най – вече при  начина на поднасяне на локациите – оператор Андрей Андреев, креативен продуцент Мартин Макариев, и като избран актьорски състав, в който личат имената на най – известните и оборотни наши актьори в момента.

Освен това разказва сладкодумно и ефектно сложно разклонена история за една фамилна драма, но не тягостно – протяжно както изгърмя Павел Веснаков с „Лъжите в нас“ (20220, нито лежерно – забавно, както постъпи Димитър Димитров със „Съни бийч“ (2020 – 2022).

Сценарият на Георги Тенев е добре изпипан, в него има не само напрегната интрига и неочаквани обрати, но и правдиви и ярки образи на герои със своите слабости и увлечения, страсти и грехове, каквито често се срещат в живота, особено у нас през последните три десетилетия.

Макариев и Илиев ръководят вещо и вдъхновено екипа си, знаейки добре целта, която преследват – да предложат  качествено зрелище, което да подтиква към размисъл и осмисляне на сюжета.

Подозирам, че са гонели висока цел, съизмерване с най – доброто в актуалната тв продукция, което днес се гледа – при това не само по трите ни ефирни телевизии, но и на компютър, смартфон, в ю туб.

И тъй като в момента върви пети сезон на „Йелоустоун“ на Тейлър Шеридан се сетих, че е възможно Тенев, Илиев и Макариев да са искали да направят  - при наши родни условия – такъв модерен и изискан, завладяващ и харесван ийстърн, като в България Видин като граничен град, изпълнява същите функции като ранчото на Джон Дътън  „Йелоустоун“, който, ако и да е в Монтана,опира в  Канада.

Разбира се, като се отчита разликата както в мащаба, така и във възможностите на българските творци, които, признавам, въпреки всичко, са се представили на ниво.

„ С река на сърцето“ е семейна история, в която се преплитат  обществени противоречия, които са ни до болка познати и която въпреки всичко завършва с кървав хепи енд, ако и да  предполага развой в една изцяло безнадеждна трагична насока.

Последните пет епизода са наистина излети от ръката на зрял майстор, предизвикват неподправени емоции, развързват сюжетните  възли и довеждат нещата до закономерен финал на сезона, в който Доброто трудно и мъчително бавно, но все пак побеждава.

Естествено, с цената на жертви и жестоки компромиси.

Появата на сина на Сома – Чочо - Мак Маринов в 42 епизод предполага продължение, което ще очаквам с интерес.

Отдавна не бях гледал български филм или сериал с толкова силни и добри интерпретации на централните женски роли и тук заслугата на постановчиците е безспорна.

Приятните изненади са пет –Мартина Апостолова – борец за справедливост и вечния губещ шеф на полицията във Видин Невена Тополска,Анастасия Лютова, изваяла с демоничен блясък образа на коварната адвокатка Даниела Лозанова, Яна Маринова, страдалката с ангелско сърце, която като Микаела Васович предлага най – добрата си изява в своята кариера, Йоана –Изабела Върбанова, представила деликатно и убедително своята по същество безмълвна героиня Боряна, открила и загубила  любовта на своя живот и Луиза Григорова – Макариев – фина, обрана, нежна, но и с желязна воля, направила всичко възможно да върне своя съпруг от плен, да спаси семейството си и да помогне на брат си Борис Бонев  в неговата трудна мисия по спасяването на винарна „Бонония“.

Мъжките персонажи са също убедително изиграни, като най  много  впечатляват модификациите на Александър Димов – Боян Бонев, Пламен Манасиев – Асен Горанов – Сома, Никола Додов  - Христо Драганов,Леарт Докле – Нектарий, Христо Петков – архимандрит Лазар, Игор Ангелов – Зоран Васович, без да пропускаме Александър Сано , създал с вещина образа на Петър Куманов, героят – антигерой, който накрая просто трябва да изчезне от града и Леонид Йовчев , създал с мефистофелски устрем образа на поредния злодей в кариерата си – наглият  и самоуверен прокурор Рогожев, готов да се възползва от всяка ситуация за користни цели.

При една  безпристрастна рекапитулация ще трябва да посочим ясно и категорично – Мартин Макариев за пореден път ни поднася филм на топ ниво – миналата година „В сърцето на машината“ заслужено спечели „Златната роза“ във Варна, а сега „С река на сърцето“ затвърждава класата си на един от най – добрите, опитни и умели постановчици у нас, който знае много добре какво изисква публиката от него и как по най – добрият начин  да й го  поднесе.

„С река на сърцето“, 2022,първи сезон, 42 епизода по 45 минути, 13 септември -18 ноември 2022 г., продукция на „Нова тв“ и „Ню Дженерейшън филмс“, продуцент Светлин Нейнски.

Борислав Гърдев