Носталгично - ироничен поглед към "Наша земя"

                          Носталгично - ироничен поглед към "Наша земя"            

 

Признавам, че за написването на тази статия съм провокиран от текста на Борис Цветанов "Четвърт век новобранци гледат забранен филм", публикуван в "Десант"  на 28 юни 2011 г.

Чел съм всичко за епоса на Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев, но не бях го гледал, той бе сред неоткриваемите български заглавия от зората на соца.

Стана така, че първо попаднах на „Утро над родината“(1951), за който написах съответното ревю и сега, след като вече съм изгледал и „Наша земя“ (1952), мога да си кажа мнението и за него.

Както и предполагах, двата филма трябва да се разглеждат като дилогия.

„Утро над родината“ е възторжена песен за полагане основите на социалистическото строителство, при което, естествено, ще се води борба и с вредителите, а „Наша земя“ разказва за героичните усилия, които българските граничари полагат, за да може селяните спокойно и уверено да се радват на своя полски труд.

Естествено в ТКЗС, под мъдрото ръководство на партията – ръководителка и лично на др.Вълко Червенков.

Действието се развива в пограничното селце Нови извор, на триъгълника, където се пресичат българската, гръцката и турската граница, като главната задача на защитниците на отечеството ни е да опазят острова срещу селото, който има много важно стратегическо значение и за който претендират гръцките империалисти.

Пикантна подробност е, че земята на този остров е много плодородна и тя принадлежи на Пелин Савов – Стефан Великов , честен и самоуверен  селянин, който не желае да влиза в кооператива, но това не го прави враг – кулак за местната власт.

Именно Пелин ще е прицелът на Васил – Драган Борисов – Йордан Спасов - бивш царски офицер, избягал от възмездието на Народния съд, който се опитва да го привлече за своята кауза да водят борба срещу новата власт от позицията на югославския ревизионизъм на Тито…

Защо?

Защото Тито премахва кооперативите и дава икономическа свобода на селячеството.

По тази причина и пред очите ни се разиграва тази странна метаморфоза бивш царски офицер да е агент на УДБА и глашатай на официоза „Борба“, чрез който да воюва с комунистите – интересчии в родния му край.

Естествено е Пелин да съобщи на властите  - партийния секретар Дамян Инджев – Борис Ганчев за опита за вербуване.

Логично е малко по – късно същият Васил – Драган, заедно с други двама диверсанти да бъде заловен при опит за подпалване машинния парк на стопанството.

Добавям, че акцията на Васил -  Драган цели да отвлече вниманието на българската власт от истинското нападение, което тръгва от гръцка страна и което ще бъде спряно с много усилия и помощта на местното население.

Толкова по сюжета, дело на Хаим Оливер и Анжел Вагенщайн и автор на песните Веселин Ханчев.

Режисьорите в тази си постановка не ползват усилията на корифея Бончо Карастоянов, заснел „Утро над родината“  и канят за оператор Емил Рашев.

Той се справя прилично със задачата си, като оценявам по достойнство усилието да изгради сносни психологически характеристики на героите, посредством портретите им, както и да създаде нужното напрежение и автентизъм, особено в баталните сцени, които , вероятно са наблюдавани от съветски емисари, както твърди Борис Цветанов, но които и днес поразяват със своята експресия и реализъм.

Музиката на популярните тогава Александър Райчев и Константин Илиев е пределно драматична и напрегната, като атмосферата, подобно и на „Утро над родина“ се разведрява от включените три песни, едната от които е подражание на руска частушка, но другите две носят в себе си патоса и оптимизма на защитниците на родината.

В случая не бих си позволил да твърдя, че целта е била създаването на граничарски мюзикъл, по – скоро песните носят със себе си нужното послание и разкриват същността на човешките характери и взаимоотношения.

А като цяло режисьорската работа може да се критикува за всичко друго, но не и за най – същественото – филмът е стегнат, концентриран, динамичен и се гледа  без особени усилия в рамките на 94 минути, за което и монтажистката Елена Попова заслужава заслужена похвала.

Що се отнася до каста – до голяма степен актьорите от „Утро над родината“ ги виждаме и тук.

Всички играят с огромен ентусиазъм и неподправен патос, но днес, от дистанцията от 65 години – премиерата е била на 27 декември 1952 г. в кинотеатър „Република“, дразни най – вече  декламативността, която трудно се прикрива и при интимните откровения примерно на Петко Шилото – Георги Калоянчев, който си признава свенливо пред лейтенант Маринов  - Любомир Кабакчиев, че обича учителката Ана Маркова – Милка Туйкова…

Сега искам да се върна към тезата на Борис Цветанов – че това е първият ни роден филм, забранен заради неподправения му национализъм.

Вероятно Цветанов е по – наясно с желанието на част от идеологическите цербери на режима като Венелин Коцев и Рубен Аврамов да се предпазят от проспана бдителност и да критикуват филма за националистичен уклон.

Но аз не съм срещал документ – вкл. и партийно решение -  за неговото спиране.

Напротив авторът сам признава, че новобранците го гледат още четвърт век, че негови фенове са генералите Иван Бъчваров и Добри Джуров.

Напълно логично, тъй като кариерното им развитие върви устремно нагоре именно в годините на сталинизма, а и защото много добре разбират, че това по същество поръчково заглавие върши добра възпитателна и пропагандна работа в казармата.

А и нали Ленин твърдеше, че „от всички изкуства за нас най – важно е киното“, именно отчтитайки силата на неговото ПРОПАГАНДНО въздействие.

Не съм далеко от желанието си да твърдя, че с някои свои сцени „Наша земя“ действително провокира патриотичната ни гордост.

Над Нови извор лети американски самолет с гръцки отличителни знаци.

Той стреля напосоки с картечница и ранява симпатичното хлапе Тошко – Йосиф Сърчаджиев.

Смелите граничари Пекто Шилото – Калоянчев и Димо – Георги Георгиев – Гец са на своя пост.

Шилото поставя тежката картечница на рамото на Димо и сваля самолета, заедно със загиналия вече пилот…

На финала капитан Велков – Апостол Карамитев, командир на заставата и бивш партизанин, самоуверено отива при Комисията за регулиране на граничните спорове към ООН и прочита пред смаяните й членове, че правителството ни  не признава резултатите й за законни и  че българите са провокирали граничния конфликт, тъй като тя не е безпристрастна и  е американска…

Дръзко и скандално, но нали зад др.Червенков е др.Сталин, а „Сталин значи мир“, поне така пише на фасадата на най – представителната сграда на село Нови извор в разгара на корейската война.

Не вярвам идеологическите наблюдатели да са се подразнили и от иначе много фриволно и плакатно поднесената сцена в гръцкия граничен пункт, където войници и офицери танцуват суинги, гонят курви и се наливат с кока кола…

Причината за нерадостната участ на „Наша земя“ е съвсем друга.

Той е жертва на своята ултраортодоксалност, както и на превратностите на конюнктурата, които много бързо го изхвърлят от полезрението и на критици, и на ментори и партийни работници.

Затова след панегириците около премиерата, дело на титани като Павел Матев – „За нашата родна земя, за нашата татковина!“, „Народна младеж“, 6 януари 1953 и Филип Филипов „Високо патриотичен български филм“, „Отечествен фронт“, 16 януари 1953, ще трябва да мине четвърт век, преди в „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956)", в сп.“Киноизкуство“, 1977, кн.1, стр.63 ,Александър Грозев да отбележи мимоходом – „дори и такива значително по – елементарни в художествено отношение творби като „Наша земя“ (1953) и „Граница“ (1954), са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си“.

Филмът „Наша земя“ е толкова правоверен на догмата, че чак се умиляваш.

Има такива творби,рожба и на корифеи, които умират със своето раждане, поради моментни, конюнктурни съображения.

Спомням си „Сбогом, Америка“, цветната издънка на Довженко, над която той се мъчи от 1949 до 1951 и която не може да завърши поради очевидната й непълноценност и измисленост.

При „Наша земя“  нещата не са по – розови.

Докато се довършва, в Москва между 5 и 14 октомври 1952 г. се провежда историческия 19 конгрес на ВКП / б /, преименувала се вече на КПСС .

Другарят Сталин е начело на партията, СССР и цялото прогресивно човечество, но само два месеца след официалната втора  премиера на филма – на 5 март  - умира.

Три години по – късно е развенчан от др.Хрушчов на 20 конгрес на КПСС, на закрито заседание на 25 февруари 1956 г., а веднага след това на 6 април у нас пада от власт и др.Вълко Червенков.

Как да се прожектира граничарския екшън официално, когато е верноподанически настроен към най – крупните политически  фигури у нас и СССР, които вече са на бунището на историята?

В добавка и България постепенно нормализира отношенията със своите съседи  - първо с Югославия през 1954 г., благодарение и на СССР и Хрушчов, след това с Гърция и накрая с Турция.

Кому е нужен тогава филмът „Наша земя“?

Нужен е на нашата история, на изследователите на киноизкуството ни в неговия най – закостенял и стресиращ период от началото на социалистическия реализъм, когато новият термин, измислен в Москва през 1932 г.ражда у нас първите си отровни плодове на автентичен истински соц.реализъм, неизменно и кръвно свързан със сталинизма.

Именно от такава позиция може да възприемем „Наша земя“ като шести поред, умело направен, но нескопосен в художествено отношение  факт, с който родната кинематография атакува актуална проблематика през призмата на груба пропаганда и смехотворно усвояване на постулатите на новия метод, които много бързо обезсмислят цялото начинание, доказвайки само за три години неговата креативна и житейска несъстоятелност.

Иначе си заслужава гледането.

Откъде иначе щях да разбера, че мечтата та младия Йоско Сърчаджиев  -  адептът на демокрацията , на СДС и Иван Костов е да стане тракторист и че Калоянчев, освен да пее с бастунче „Циливилизасион!...“ може и да сваля с картечница, качена на гърба на Гец, американски самолети.

Та той е българският Рамбо тридесет години по – рано и това Силвестър Сталоун трябва да му го признае !

Борислав Гърдев

Легендата се възражда

           

                                         

                                     

                              

                               ЛЕГЕНДАТА СЕ ВЪЗРАЖДА         

Голям кураж се иска след провалената четвърта част на поредицата – „В непознати води“ на Роб Маршал , да се опиташ да реанимираш една  митична сага – за капитан Джак Спароу.

Рискът поемат норвежците Йоаким Рьонинг и Еспен Сандберг, непознати за широката аудитория, но все пак добри професионалисти, доказали се с номинирания за „Оскар“  и „Златен глобус“  през 2013 г. техен филм „Кон Тики“, посветен на прочутия преход през Пасифика от 1947 г. на знаменития им сънародник Тур Хейердал.

Те разчитат на много добрия  сценарий на Джеф Нейтънсън ( работил за Спилбърг по драматургията на „Хвани ме, ако можеш“, „Терминалът“ и „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“),на виртуозната камера на Пол Камерън и на завладяваща музика на Джеф Занели, но , разбира се, стриктно се съобразяват и с концепцията на продуцента Джери Брукхаймър, без когото това налудничаво начинание , смесица от фентъзи, хорор, мелодрама, и комична приключенска приказка за 230 милиона долара, снимано в Австралия и Канада, просто нямаше да го има.

Харесва ми подходът за рестарт на поредицата, за завръщането към началата, завещани от Гор Вербински.

Затова се вмъква двойка млади хора с мисия – синът на Уил Търнър – Хенри, смятащ да вдигне проклятието от баща си  и Карина Смит – очарователна девойка , набедена за вещица, която иска да остане вярна на науката – астрономията и хорологията и да открие кой е нейният баща. Така и двамата стават съдружници по неволя на Джак , който след гротесковия обир на банката на остров Сен Мартен, от който избягва гилотината в последния момент,след изстрел на гюле от верния му екипаж,  има съвсем друга мисия – да се спаси от отмъщението на злия испански капитан Салазар, останал вечно зомби,благодарение на хитър трик на Спароу.

Логично е  всички ,замесени в играта, да търсят Тризъбеца на Посейдон…

В такава поредица освен солидния бюджет и пищната визия (Камерън ми скри топката , показвайки разцепеното море, в което се крие прочутия Тризъбец, припомняйки уроците на Сесил де Мил и оператора му Лойл Григс  от „Десетте божи заповеди“, 1956) са необходими и големи актьори, които с присъствието си да разкриват в едри щрихи характерите на героите  и  да поддържат зрителското внимание към екранния екшън.

Разбира се, на върха е Джони Деп.

Той бавно се вдъхновява от поредната авантюра , в която участва, гледа към камерата с вдървен налудничав поглед, гримасничи, клатушка се, налива се с уиски, приема философски небрежно премеждията – независимо дали ще му режат главата или ще гние в затвора и изчаква неизбежния хепи енд, забавлявайки се с тълпите около себе си.

Това е резоньорска роля, която е по силите на всеки новобранец, но тя завинаги ще се свързва с Деп, който чрез нея изкова лична легенда и сега се наслаждава на космическите хонорари, с които трябва да избегне фалита си.

Попадението на постановчиците го виждам в привличането на „млада кръв“ в лицето на Брентън Туейтс – Хенри и Кая Скоделарио – Карина, които играят вдъхновено и непосредствено, в помощта на Джефри Ръш като капитан Барбоса – вечният противник на Спароу,  излъчващ достолепие и финес,особено, когато се разкрива пред дъщеря си Карина и се жертва за нейното бъдеще,  в привличането на Хавиер Бардем за ролята на злодея Салазар, играещ с демоничен блясък и ожесточен плам, дотолкова, че приемаме героя му за структурно определящ център на филма и в хитрото хрумване на финала да се появят Кийра Найтли – Елизабет Суон  и Орландо Блум – Уил, които след страстната прегръдка помежду си, легитимират очакваната поколенческа смяна.

Не забравяме и мимолетната изява на сър Пол Маккартни като комарджията Джак.

Като цяло постановчиците са се справили със задачата си – създали са весело и забавно приключенско зрелище, изчистили са праха от поовехтелия  франчайз, вдъхнали са му нов живот и са го  пуснали уверено в дълбоките води на касоразбивачите.

„Отмъщението на Салазар“ не е шедьовър.От него не могат да се очакват философски обобщения и новаторски търсения.

Той е просто изпипан масов продукт, реализиран с любов и замах и много силно емоционално въздействие.

Не съм пророк, но съм сигурен, че ще спечели очаквания милиард.

Неизбежно е, притежава нужния потенциал.

А след като продуцентът Брукхаймър направи рекапитулацията и се обади на Джони Деп, трябва да сме сигурни , че ще има още продължения на „Карибски пирати“.

Публиката отново ще напълни салоните , за да  аплодира любимите си герои.

Защото така отново се връща в  своето детство и съпреживява желаните  , но никога неслучили се приключения „ на другия край на света“.

Защо пропускът да не се компенсира с „Чернатна перла“ на капитан Джак Спароу?

Борислав Гърдев

„Карибски пирати : Отмъщението на Салазар“, 2017, 129 мин., реж.Йоаким Рьонинг и Еспен Сандберг, производство „Уолт Дисни пикчърс“ и „Джери Брухаймър филмс“

Какво оставяш след теб?

Отдавна не бях гледал толкова амбициозен и майсторски направен филм.

Изстрадан, носен дълго, шлифован, обработен.

„След мен“ (2016) е дело на Анна Матисон и Сергей Безруков.

По стечение на обстоятелствата двамата са вече житейски партньори, но във филма тя е постановчик и съсценарист, съвместно с Тимур Зугбая, а той водеща звезда и изпълнителен продуцент.

Четох няколко интервюта с Безруков и знам с какъв ентусиазъм и любов разработи този проект.

Нека сме откровени – това е арт кино от най – висока проба, авторски спектакъл пар екселанс.

Елитарно, но фино поднесено произведение, което е понятно за грамотния зрител и предизвиква неподправени емоции, с които посрещаме доброто  руско кино.

Това, разбира се, не е „Бригада“, нито „Участък“.

Не е „Бой със сянката“, „Китайски сервиз“ или „Уланска балада“, но въпреки това „“След теб“ го поставям между най – важните и представителни достижения в богатата филмография на Сергей Безруков.

Личи си, че е работил с рядка всеотдайност и с впечатляващо себеотдаване.

А и да рискуваш като продуцент с подобно заглавие си е героизъм в мирно време, който само може да предизвика симпатии и адмирации.

„След теб“ разказва за последните месеци от живота на гениален руски балетист и хореограф – Алексей Темников.

Ясно е, че прототипът не е Михаил Баришников – поне на думи чрез своя герой Безруков отрича сравнението и съпоставката, тъй като Темников не се нуждае от чужд пример – самият той е неподправен и автентичен гений.

Историята е поднесена увлекателно и атрактивно с модерни изразни средства  –  визията – оператор Серж  Отрепьов , танцът, интервютата, документалните кадри,  заемат в нея първостепенно място.

Както и очакваните сложни взаимоотношения на Маестрото с колеги, спътници в живота, с родители, дъщеря и млади  танцьори - кандидати за славата.

Темников е труден, тежък, непоносим характер.

Свикнал е да изтисква максимума от себе си и настървено желае всеки, който работи с него да следва принципите му.

Той е ужасно взискателен, отказва собствената си дъщеря от балетна кариера, отнася се хладно и високомерно с жените, живее като отшелник след прекарана травма, която не само го сваля от голямата сцена, но дори и заплашва живота му.

Това обаче вместо да го укроти, смири и вкара в операционната зала, го стимулира да участва в прочутото толк шоу „Нека говорят“ (оригиналът, а не бледото копие на Росен Петров по btv, което надали някой помни), където твърдо е решил не само да рекламира, но и да  промотира новият си спектакъл „Симфония в три движения“, като колкото неочаквано, толкова и логично, едновременно с края на танца  в студиото приключва и земният му път…

Само добавям, че тази „Симфония“, лансирана в институция като „Мариински театър“  в Петербург, е новаторски замислен и мотивирано сглобен ярък мултимедиен спектакъл, в който визия, музика и танц са споени в бесен ритъм, за да поднесат по най – яркия и зрелищен начин спектакъл, търсещ отговор на смисъла на човешкия живот.

„След теб“ е впечатляващ и завладяващ филм.

Той разказва честно и отговорно за примамливия свят на балета, за мисията на човека на изкуството, за отговорността му към публиката и амбицията да й остави в наследство незабравими празници, свидетелство на ярък и неповторим талант.

Като истински съмишленици Анна Матисон и Сергей Безруков поднасят чуден и запомнящ се бенефис.

Помагат им Анастасия Безрукова в ролята на дъщерята Киара, Валерий Гергиев , играещ себе си – прочутият диригент Гергиев, Владимир Меншов с две малки възлови сцени като бащата Герман Темняков , Тамара Акулова като майката на Алексей  Любов и Карина Андоленко, изградила с подкупваща непосредственост образа на Марина Кузнецова.

В заключение ще отбележа, че „След теб“ е сред най  - представителните заглавия в съвременното руско кино, което като мащаб на замисъла и зрелост на реализацията успешно се съизмерва с такива образци като „Осем и половина“(1963) на Фелини,  „Ах, този джаз!“ (1979) на Боб Фос и „Мефисто“( 1981) на Ищван Сабо.

А това не е никак малко, нали?

Борислав Гърдев

„След теб“, 2016, 119 мин., реж.Анна Матисон, производство Кинокомпания на Сергей Безруков при финансовата подкрепа на Министерството на културата на Руската федерация

С уверени стъпки в романовото поприще

С уверени стъпки в романовото поприще 

След приятната изненада с романа – триптих „Минало незабравимо“, в който мащабно и 

необичайно зряло за дебютант Йордан Нихризов направи смел опит да осмисли годините на социализма и първоначалното натрупване на капитала в безкрайния ни преход  с основни знакови герои Володя Черкезов и Атанас Симеонов, същият автор ни поднася  две нови  книги, появили се почти залпово през 2016 и 2017 г. в изд.“Изток  - Запад“ – „Изповедта на един карък“ и „56 – година“.

За разлика от  трилогия те са по – кондензирани, стегнати и  действието и проблематиката в тях се събира в рамките на 180 – 190 стр.

Още като четох „Минало незабравимо“ ми направи впечатление, че бившият депутат и лидер на БСДП, ако и да е икономист и инженер, има пиетет към словото, умее да разказва увлекателно, да гради сюжет, интрига, да извайва образи, да пласира смислен диалог .

В дебюта си бе осезаемо разточителен, но това е неизбежно за дебютант, който тепърва изгражда своя стил и дискурс.

„Изповедта на един карък“ продължава достигнатото от „Минало незабравимо“.

В този си роман обаче Нихризов избягва епиката, не търси панорамата на епохата, а на базата на лично преживяното сътворява съкровена , драматична и актуална  история, автобиографична в основната си част, в която чрез съдбата на главния си герой – негово алтер его – се опитва да разкрие същностните особености на живота в късния соц и първото десетилетие на родната ни демокрация.

Сюжетът е динамичен, атрактивен и ни държи в напрежение до финала.

Авторът бяга от клишетата и познатите хватки при описване на миналото.Спасителен пояс за него са спомените, собствените преживелици.

Именно заради това са толкова правдиви и непосредствени героите, които всъщност образуват приятелски кръг от ранни младежки години, не устоял на ударите на съдбата, прояден от колизии, конфликти и малки предателства.

Образите на Росица, Дарина, Вальо и Камен са достоверни и убедително пресъздадени.

Чрез тях Нихризов всъщност изгражда груповия портрет на своето поколение, на което предстои не само да опознае Системата отвътре и отвън, но и да се научи на приспособяване и компромиси, на интеграция чрез доноси и предателство или живот не в лъжа , но в периферията.

Главният герой – инженерът – икономист и Камен са типичните антиподи в романа.

Първият не прави компромиси и не се пречупва пред съблазните на властта, но остава докрай – и преди, и след демокрацията маргинализиран идеалист, защитаващ своята чест и достойнство.

Камен предпочита интеграцията и просперитета.

Но той не е познатият  герой на новото време – нито е мутра, нито се изживява като олигарх.

Когато иска и може помага на приятелите си,изпаднали в беда ,като Вальо и до последно държи да има в своя екип като помощник Икономиста.

Харесва ми тази нюансираност при изграждането на персонажа.

Така Йордан Нихризов бяга от клишето и гради  точен образ на технократ от последните години.

Допада ми и отвореният финал.

Главният герой е на кръстопът – да продължи ли да си живее по старому, търпейки и натякванията на съпругата си Женя, че е неудачник или да приеме изкусителното предложение на Камен, гарантиращо му стабилни доходи и растеж в йерархията?

„56 – а година“ е определен  като роман – антиутопия.

Съзнателно бягам от аналогията с „1984“ на Оруел, не коментирам знаковата същност за моето поколение на 1956 година  и смятам,че Нихризов е сътворил интересно и любопитно четиво, разкриващо в дълбочина парадоксите и противоречията, които измъчват българското общество в последните години, които наистина вече ни се струват досадно дълги и безнадеждни.

В „56 – година“ България е корпоративна република, управлява се чрез референдуми, съгласно народната воля и със силен президент Златев, който всъщност си е домашен диктатор.

В това добре уредено общество, забравило миналото, живеещо по нови порядки и  летоброене, в което парите заменят идеалите, страната е просто холограма на това, което трябва да бъде, предлагайки виртуални измислици  за екзотични почивки на привилегированите си граждани, се появява феноменът Ангел Найденов Тошев, възкръснал от мъртвите и желан еднакво стръвно както от управляващите, така и от опозицията, за да бъде пласиран срещу умопомрачителна сума като научно чудо.

С парите и управляващите, и техните опоненти смятат да финансират своите програми, като Шишков се явява важна брънка  и основно средство по пътя към основната им цел.

Текстът  всъщност разкрива преживелиците на Шишков в луксозна клиника  -  затвор, запознанството му с Еми, която става негова любовница и с  медицинската сестра Ана, бягството му от златната клетка, организирано от екипа на д – р Александров и включването му в опозиционното движение, ръководено дискретно от Куманов.

Плувайки в свои води, Нихризов гради стройно и динамично повествование, в което набляга както на преживяванията и чувствата на своите герои, така и на тънкостите и особеностите, на функциониращата у нас  нова обществено – политическа и икономическа система, напомняща както порядките от близкото минало, така и напъните , пробвани на запад за изграждане на корпоративно общество, в което полученото благо е пропорционално на вложения от тебе труд.

Авторът е наясно, че всеки реформаторски опит в България е заплашен както от демагогския напън, така и от опасността и най – благородното начинание да бъде приватизирано, използвано за лични нужди, присвоено от олигарси в сянка и трасиращо пътя за скрита или явна диктатура.

Натрупал горчив , но полезен опит от участието си в политическия живот у нас Нихризов създава тъжна, но реалистична картина на близкото ни бъдеще, което всъщност е общество , преследващо парите и лукса, забравило корените и идеалите си и оставено да бъде манипулирано от въжеиграчи и мошеници като Златев, Найденов и Куманов.

В такъв социум 130 годишният Тошев е наистина необичаен феномен.

Той е неприспособенец, нонконформист, запазил връзките с миналото, със старото  аналитично мислене, човек с позиция и собствена гледна точка, който трудно би бил подведен и направляван.

В по – голямата си част „56 – а“ се чете като чист трилър, с нарастващ интерес и напрежение, като финалът не само изненадва, но и ни кара в движение да променяме представата си за Шишков  и неговата ценностна система.

Нихризов прибягва до прастар прийом – познат от „12 – те“ на Блок и оприличава главния си герой на Христос.

Оглавяваният от него бунт избухва на Коледа, Ангел Шишков дири брод към свободата, като вероятно ще търси съдействието на могъщия Куманов…

А за да не остане никакво съмнение, че в неговия образ са разкрити  черти от характера  и битието на самия автор, същият създава любопитен  епилог, в който посочва : “Така аз – човекът, изгубен в миналото, се превърнах във водач на движението за ново възраждане.Колко ли от тези, които поеха по моя път щяха да ме предадат в името на личното си спасение…Дали щях да дочакам 89 – а година, по новото летоброене, за да видя на тридесет и третата година от новия си живот резултата на своя кръст? Навярно само бъдещето щеше да покаже…“

В заключение ще посоча, че четенето на двата нови романа на Йордан Нихризов е интересно приключение на духа.

Пред очите ни политик и инженер – икономист придобива облика на  писател.

Личи, че вече се откъсва от комплексите  си на новак в бранша, че придобива самочувствие и опит.

И все пак  - бих го посъветвал в бъдеще да разчита на по – сериозен и отдаден на мисията си редактор.

Като човек на точните науки , Нихризов умее да фабулира и изгражда характери, но все още не може да се освободи от слабостта си да казва повече от необходимото, да завоалира ненужно, да не вкарва ремарки в диалога си, а и да озаглавява  обстоятелствено всяка глава от романите си, което, съгласете се, ще се приеме за архаизъм  от всеки уважаващ себе си литератор.

При по – прецизна редакторска и коректорска намеса романите биха станали още по – стегнати и четивни, още по – увлекателни и привличащи младата аудитория, която има какво да научи от тях.

Ясно е, че това са грешки на растежа.

Те се преодоляват с времето.

Което означава, че Нихризов явно ще продължи да пише – може би мемоари, които надявам се, ще бъдат на нивото на постигнатото от него.

Искрено му го пожелавам и вярвам, че  и занапред ще се представя достойно като творец.

Борислав Гърдев

Йордан Нихризов, „Изповедта на един карък“, роман, 2016, изд.“Изток – Запад“,ред.Светла Девкова

Йордан Нихризов , „56 – а година“, роман, 2017, изд.“Изток – Запад“, ред.Светла Девкова

Размисли за трети март

Отново е трети март и както всяка година празничните фанфари, венците и патетичните слова ще напомнят за нашето освобождение.

Ще уважим подвига на руските и румънски войни и българските опълченци, ще сведем глава в почит на техния героизъм.

И отново за кой ли път ще ни връхлетят неудобни въпроси и тъжни размисли, свързани с нашата история, съдба и участ.

Не съм против честването, но все още имам желание да размишлявам за него, ровейки се в детайлите.Защото знам, че там е скрита истината.

Всъщност какво празнуваме ние?

Денят на нашето освобождение, дошло в резултат на излишно проточила се – близо година – 12 април 1877 – 19 февруари 1878 г. кървава война , в която на два пъти – 11 август и 22 ноември 1877 г. всичко виси на косъм и е било твърде възможно освободителите безславно да се оттеглят отвъд Дунава, а ние, българите, да се простим с мечтата си за светло бъдеще.

Две империи се вкопчват в кръвопролитен двубой – Османската брани своето наследство, отломките от славното си минало, Руската, получила мандат от останалите велики сили да накаже „болния човек на Босфора“ за кървавото потушаване на Априлското въстание – 20 април – 15 май 1876 г., тръгва на реванш ,заради Кримската война,приключила с унизителния Парижки мирен договор от 30 март 1856 г. , но след предварителни договорености с Великобритания и Австро – Унгария при успешна война да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров, а тя да се простре между Дунав и Стара планина.

Това не е известно на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, тъй като шефът му  - княз Александър Горчаков не го посвещава в тайните на задкулисната дипломация.

И става така, че триумфът на Игнатиев – подписването на предварителния Санстефански мирен договор, в деня, в който император Александър II Романов е рожденик – 19 февруари / 3 март 1878 г., с който виртуално се създава голяма и обединена България, е една илюзия.

Графът преследва програмата – максимум, издействайки от Сафет паша невъзможното – до 1 юли 1878 г. мечтата е реалност.

В Берлин обаче се нанасят предварително договорените корекции.

Руската дипломация няма шанс да защити постигнатото със силата на оръжието – раждат се княжество България и Източна Румелия, като нашето езиково – териториално землище отново е разделено на две части, но в  много по – малки размери и друга конфигурация, различна от начертаната на Цариградската посланическа конференция, приключила на 20 януари 1877 г.

Фиаското на руските дипломати изхвърля Игнатиев от голямата политическа сцена, където се завръща за кратко както вътрешен министър през 1881 – 1882 г., а освободителната война ще бъде бързо забравена и все по рядко ще се споменава в руското общество като непопулярна.

И има защо – държавата се лишава от Аляска на 30 март 1867 г. срещу 7 200 000 долара, за да получи свежи пари за превъоръжаване, дава жертви, рискува реномето си и накрая се раждат две малки образувания – едното от които – княжеството , зависимо от султана, а другото – Източна Румелия – по клаузите на Берлинския договор -  остава област в рамките на империята.

Освен това предварителният Санстефански договор не уточнява колко време ще пребивават руските войски в България,но Берлинският настоява – девет месеца, а желанието на руснаците да ползват пристанища Варна и Бургас за нуждите на черноморския си флот, са безапелационно парирани.

Така временното руско управление или окупация  приключва с идването на княз Александър Батенберг на 24 юни 1879 г.

Русия е принудена да приеме  и тази клауза, тъй като е наясно, че сама и изтощена не може да се сражава срещу Англия и Австро – Унгария, вкл. и защото европейският мир трябва да се запази сцената на неизбежните компромиси – разпокъсаната България ще свикне с трагичната си орис, знаейки добре, че големите европейски лидери „няма да горят юргана заради бълхата“.

У нас ще се изработи нова конституция на 16 април 1879 г., каквато освободителката няма, ще бъде избран княз – Александър Батенберг, но страната ни – поне до 6 септември 1885 г. ще бъде много по – зависима от Русия, отколкото от Османската империя.

След Съединението на 6 септември 1886 г. и Сръбско – българската война от 2 – 15 ноември 1885 г.отношенията с освободителката ще охладнеят, с контрапреврата от 11 август 1886 г.Стамболов всъщност ще поведе страната към независимост и измъкването й от руската опека, ще се стигне до късане на отношенията между двете страни – при това трикратно – на 6 ноември 1886 г., възстановени на 2 февруари 1895 г., когато престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, след това на 7 октомври 1915 г., когато страната ни влиза в Първата световна война на страната на Централните сили, подновени с Брест – Литовския мирен договор от 3 март 1918 г. и на 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България с цел да я завладее.

От края на XIX век пред младата ни държава освен проблемът с културно – икономическия напредък стои още един – болезнено – кървящ – националният.

Никоя балканска държава, възникнала в резултата на поредната руско – турска война, не осъществява своето национално обединение.

След всеки конфликт между двете империи се късат нови и нови територии от Турция, но тя, въпреки това, остава незаобиколим балкански фактор.

България, Сърбия и Гърция са принудени да сключат под егидата на Русия Балкански съюз – 29 февруари  - 16 май 1912 г. и да започнат на 5 октомври 1912 г. поредната освободителна война.

За нас тя ще се превърне в национална катастрофа, ще бъдем нагло ограбени от съюзниците  - разбойници с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., а единствено с Цариградския мирен договор от 16 септември 1914 г. сключен само между България и Османската империя, ще си запазим териториалните придобивки в Беломорието, след водените две войни, но като се съгласяваме на покровителство и вмешателство от Цариград в религиозните дела на българските мюсюлмани…

За Източна Тракия, Одрин и линията Мидия – Енос забравяме завинаги.

Санстефанският блян умира завинаги на 27 ноември 1919 г. в Ньой.

Победена България губи Добруджа, Македония, Беломорието и Западните покрайнини.

На Балканите победителките очертават онези граници, които познаваме и днес.

Все пак ние сме щастливци, че успяваме да си върнем Южна Добруджа на 7 септември 1940 г., когато Румъния е притисната за отстъпки от Германия и СССР, а Великобритания води жестоки въздушни боеве за собственото си оцеляване.

Ние ставаме официално  независима държава на 6 април 1909 г., но именно като такава търпим национални крушения и катастрофи.

На 9 септември 1944 г. губим и формалната си независимост, тъй като сме окупирани от съветските войски на маршал Фьодор Толбухин.

Минават 45 години, Източният блок изчезва и ставаме член на Европейския съюз на 1 януари 2007г., който днес също преживява сериозни сътресения и е застрашен от разпадане в сегашния си вид.

Така се оказва, че нашата свобода и независимост са с неизменно горчив вкус, а опитите ни да се равняваме на напредналите държави в Европа и по света, като правило приключват с гротескови провали – споменавам само изградените две Българии при социализма и т.н. “демократичен модел“ днес, родил  „синдрома на вечно нестаналата България“ (Михаил Неделчев).

Как тогава да се радвам на трети март  и да го чувствам като  ден за национална гордост?

Борислав Гърдев