Васил Коларов

                                  ВАСИЛ КОЛАРОВ

 

Малцина от съвременниците ми знаят нещо за тази прочута в миналото личност, родена в Шумен на 16 юли 1877 г.

А е жалко не толкова за самите подрастващи, колкото за късата ни памет, която забравя заслужено или не подобни фигури, управлявали партия и държава и нанесли толкова вреди на родната демокрация.

Васил Коларов е типичен пример на интелектуалец, прегърнал левите идеи, изградил стремителна кариера в родната комунистическа и в руската болшевишка партия, станал полковник от НКВД, ръководил Коминтерна и Крестинтерна и завърнал се след продължителна емиграция в България, за да даде последните си сили за превръщането й в болшевишка и раболепна на Големия брат държава.

Той завършва гимназия във Варна през 1895 г., а като учител в Никопол 2 години по – късно основава местна организация на БРСДП.

Следва право в Екс ан Прованс и завършва в Женева през 1900 г.

Адвокат е първоначално в Шумен , а от 1904 г. и в Пловдив.

След русенското разцепление на партията на 6 юли 1903 г. той остава при тесните социалисти на Димитър Благоев, като става член на ЦК на партията през 1905 г., бидейки такъв до края на живота си.

За разлика от съратника си Георги Димитров взема участие в Балканските войни като запасен офицер.

През 1913 – 1923 г. е неизменно избиран за депутат в XVI – XX ОНС ( 19 декември 1913 – 11 юни 1923 г.), ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна ( 2 – 6 март 1919 г. и 19 юли – 7 август 1920 г., когато на път за Петроград през Варна и Одеса е арестуван, заедно с Димитров в Кюстенджа на 3 юли 1920 г. и освободен след две седмици по настояване на съветския външен министър Чичерин ) като на 5 декември  1922 г. става  генерален секретар на формацията   до 8 юли 1924 г.

Именно в качеството си на генсек на Комунистическия интернационал той критикува с писмо от 2 юли 1923 г.политиката на неутралитет на БКП след 9 юни 1923 г., следвана от Димитър  Благоев и  Тодор Луканов и се завръща в страната, за да ръководи прочутото събрание на 5 – 7 август 1923 г., взело решение за избухване на Септемврийския метеж на 22 срещу 23 септември.

По предварително осигурен канал през Пирот и  Ниш двамата с Димитров напускат България след потушаването на бунта.

Във Виена заедно с Георги Димитров създава на 15 октомври  временно задгранично представителство на БКП, след като двамата са написали вече прословутото си отворено писмо до работниците и селяните в България от 2 октомври, а в края на 1923 г. е отново в Москва.

След смъртта на Благоев на 7 май 1924 г. Коларов е вече начело на Задграничното бюро на ЦК на БКП и остава на поста си до 1934 г., когато е изместен от придобилия световна слава от Лайпцигския процес Георги Димитров, чиято международна кампания за защита направлява самият Коларов.

През 1930 – 1931 г. Васил Коларов е генерален секретар на Селския интернационал, става професор по икономика и взема дейно участие в сталинистките чистки в Коминтерна.

Като съветски емисар Коларов се завръща в България на 9 септември 1945 г. След изборите на 18 ноември 1945 г. е избран за председател на XXVI ОНС (до 6 ноември 1946 г.) , а след вота на 26 октомври 1946 г. става и председател на 6 ВНС ( до 21 октомври 1949 г.).

В правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров е външен министър (11 юли 1947  - 6 август 1949 г.) и като такъв ръководи българската делегация при подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който спасяваме Южна Добруджа и Родопите.

След референдума от 8 септември 1946 г., премахнал монархията, е временен председател на републиката от 15 септември 1946 до 7 ноември 1947 г., непосредствено след което е приета новата Димитровска конституция на 4 декември 1947 г.

Васил Коларов ръководи екипа, разработил и одобрил Първия двугодишен народостопански план на 1 април 1947 г.

След смъртта на „вожда и учителя на българския народ” на 2 юли 1949 г. и след продължилия 2 седмици национален траур, на 20 юли 1949 г. оглавява и българското правителство.

Това е време на изострени международни отношения след създаването на НАТО, КНР и ГДР,на влошени връзки между България и Югославия, особено след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.,  на преследване на врага с партиен билет с акцията, стартирала на 25 октомври 1948 г., на обесването на Никола Петков – на 23 септември 1947 г. и  Трайчо Костов на 17 декември 1949 г., за което най – голяма заслуга има именно Коларов, развенчал го на пленума на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г..

Краткото му управление е тържество на победилия в страната болшевизъм и най – вярно следване указанията и постановките на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин.

Всъщност България губи своя суверенитет, а съветският гражданин и полковник от НКВД  Коларов я управлява като васална република в състава на СССР.

Избран от парламента за премиер на 18 януари 1950 г., на 23 януари  Васил Коларов внезапно умира, без да е навършил 73 г.

Мястото му заема зетят на Димитров Вълко Червенков, а спомените му от периода 1891-1924 г. са издадени едва през 1968 г.

40 г.тленните му останки бяха положени в лявата част на мавзолея на Георги Димитров като допълнителен орнамент към фараоновския комплекс, но през лятото на 1990 г.първо бюстът му беше изчегъркан с кирка, а след това и  останките бяха преместени и препогребани в Софийските централни гробища.

Всъщност и в посмъртното си битие Коларов следва по стъпките Георги Димитров, но поне за препогребването му обновената  БСП не направи същия цирк, както с носенето на урната с праха на Георги Димитров от покойния днес, а насълзен на 2 юли 1990 г. армейски генерал Добри Джуров...

Борислав Гърдев

 

                    За правото на избор,      приятелството и нещата от живота

 

Следя творческото му развитие от 1988 г., когато в Габрово , на фестивала на комедийния филм, се скъсах от смях на неговите „Жени на прага на нервна криза“.

Запомних името му – Педро Алмодовар, което ми стана особено скъпо след като гледах  - „Ела, завържи ме!“, 1989,„Всичко за майка ми“, 1999 и „Говори с нея“, 2002, „Завръщане“, 2006.

Този надарен и талантлив автор  си разбираше от занаята, черпеше сюжети от своя живот, но ги превръщаше във вълнуващи, смислени и разтърсващи истории с винаги много силни женски персонажи, в които по традиция се превъплъщаваха най – добрите и най – красивите актриси на испанското кино – Сесилия Рот, Пенелопе Крус, Виктория Абрил,Кармен Маура.

С Алмодовар изгря звездата и на Антонио Бандерас и преди да стане явление  в американското и световното кино, той бе трайно обвързан със знаменития постановчик точно след успеха на „Жени на прага на нервна криза“ от 1988 г.

Естествено, не всичко, създадено от Алмодовар ми е харесвало и ме е впечатлявало – „Хулиета“ от 2016 не можа да ме привлече напълно, допадна ми  много най – вече заради топлата автобиографична история "Болка и величие“ от 2019 г., но късометражното упражнение „Странен начин на живот“ от 2023 г. направо ме шокира.

По принцип съм широко скроен, но точно в уестърн да гледам мъжка любов и голия задник на Итън Хоук ми дойде в повече…

Отделно горестно се зачудих как биха приели творението на Алмодовар Джон Уейн, Гари Купър или Чарлс Бронсън…

За „Съседната стая“ ,2024, четох предимно суперлативи и адмиративни ревюта.

Гледах филма с голямо желание и внимание.

Обран, филигранен, с майсторски поднесена интрига.

Силна и стойностна психологическа драма,заснета великолепно от Едуард Грау  ( „Извън играта“, 2020) по романа на Ингрид Нунес,прекрасна актьорска игра – на Тилда Суинтън – Марта, Джулиан Мур – Ингрид, Джон Тортуро –Деймиън и Алесандро Нивола – разследващият полицай…

На моменти ми се струваше, че с темата – за евтаназията и за правото на човек сам да избере кога да сложи край на живота си, за сложните отношения между поколенията – образно казано това на Виетнам и днешното – лутащо се между  гафовете  на неолиберализма и каноните на консерватизма, Алмодовар е наметнал плаща на мъдрец – сърцевед и води разказа към разтърсващ финал, напомнящ най – добрите образци на Бергман от рода на „Есенна соната“ от 1978 или на Уди Алън  - „Хана и нейните сестри“, 1986, „Съпрузи и съпруги“, 1992, „Син жасмин“, 2013…

И все пак…

„Съседната стая“ е елегантно и изтънчено есе за смисъла на живота и за избора на смъртта, но самият филм не достига дълбочината , необходима при разглеждането на толкова сериозна и значима тема.

Прекалено бързо и лесно Марта решава да напусне този свят в разкошна вила извън Ню Йорк, а още по – ентусиазирано най – добрата й приятелка Ингрид се съгласява да участва в нейното ритуално самоубийство с хапче, купено нелегално от тъмната мрежа…

Двете водещи актриси са наистина зашеметяващи и все пак  Тилда Суинтън прекалено натрапчиво напомня ходещ мъртвец, Джулиан Мур е неизменната самарянка, а Джон Тортуро – досадният интелектуалец, ползван  пълноценно от двете приятелки – военен кореспондент и писателка, вълнуващ се повече от климатичните промени и бъдещето на света отколкото от засягащата го и него човешка драма…

Визуално филмът е безупречен, но дългите обстоятелствени диалози – особено разпита на Ингрид от полицая – религиозен фанатик, се оказват нефуннкционални  и дори дразнещи вкуса на изтънчените фенове на подобни драматични сюжети.

И се оказа, че „Съседната стая“ е прекрасен филм, дело на велик режисьор, който обаче за пореден път не успя да ме впечатли емоционално в достатъчна степен.

Борислав Гърдев

„Съседната стая“, 2024, сц. съвместно с Ингрид Нунес и реж. Педро Алмодовар, 107 мин., производство и разпространение  „Пате“,„Уорнър брадърс“, втори негов филм на английски език

Леонардо Ди Каприо

                               Леонардо Ди Каприо

 

Размишлявайки за съдбата на този  екранен любимец се сещам за две неща.

Първо – за ролята на късмета, за откриването на таланта и възможностите му, въпреки трудното детство.

И второ – заслугата на личния, всички по – взискателен и амбициозен критерий, който се отсява внимателно на предложенията и  ненужно тласка кариерата напред и нагоре.

Ди Каприо започва да се снима още като хлапе – в сериалите „Санта Барбара” (1990) и „Растяща болка” (1992) .

С подобни сапунки се става популярен, но дали от дете – чудо ще се превърнеш в  многообещаващ млад актьор и възможно ли е след това да се утвърдиш като уважаван и обичан професионалист?

Колцина са успели със своя шанс?

Сещам се  за Джоди Фостър, а на обратния полюс е тъжната съдба на Моколи Кълкин.

Леонардо се ражда в Лос Анджелис като единствен син в семейството на уличен актьор и адвокатска секретарка на 11 ноември 1974 г.

На следващата година родителите му се развеждат и се грижат за тяхното   отглеждане поема на майката Хелена Индербиркин.

Амбициозната жена го насочва към кинобизнеса, но освен талант в него се иска още да имаш късмет и характер.

За щастие Леонардо ди Каприо ги притежава в излишък.

На 19 години се снима в първите си големи филми – „Животът на това момче” на Майкъл Кийтън – Джоунс, където е отчуждат синът Тобиас, конфликтуващ с баща си Дуайт – Робърт де Ниро и  „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”

В тази привидно непретенциозна семейна драма на Ласе Хелстрьом ди Каприо създава неподражаемо и много убедително образ на дебила Арни Грейп, след което всички в Холивуд разбират, че момчето има бляскаво бъдеще благодарение на своята всеотдайност и изключителни артистични качества.

В новелата „Парти с пистолетни изстрели” (1994) на Анет Хейууд - Картър той не се изненадва като Пъпката, а през 1995 г. е вече пълновластен господар на екрана последователно в „Баскетболни дневници” на Скот Калвърт като Джим Карол, в „Пълно затъмнение” ” на Агнешка Холанд с изумителната си изява на Артур Рембо, докато в уестърна „Бърз или мъртъв” на Сам Райми като Хлапето е привлечен от самата Шарън Стоун.

Пътят му към славата продължава като Кангал в психологическата драма на Джери Закс „Стаята на Марвин” (1996) , където отново си партнира с Робърт де Ниро и най – вече в причудливата, зрелищна и новаторска версия на безсмъртната Шекспирова трагедия „Ромео + Жулиета” (1996) на Баз Лурман, в който е неподражаемият Ромео.

Закономерно идва и пробива в касовото кино, ролята на авантюриста Джак Доусън в епопеята на Джеймс Камерън „Титаник” (1997) , с който окончателно се утвърждава като суперзвезда , позната в целия свят.

Вероятно след шумотевицата от този величествен пробив настъпва преломът в неговото творческо развитие.

За разлика от  Брус Уилис той не яхва вълната на конвейрното жанрово кино, което би му осигурило редовно прилични доходи и преклонението на любимците на екшъна.

Не снима всяка цена и след всяко режисьорско предложение.

Внимателно подбира ангажиментите си.

Постепенно, след необходимия преходен период, обхващащ „Мъжът с желязната маска” (1998) на Рандъл Уолъс, където бляскаво се справя с двойната роля на Филип и крал Луи XIV , черно – белия „Знаменитост” (1998) на Уди Алън, в който се забавлява като разглезения циник Брандън Дару, търсачът на силни усещания Ричард в прекрасния „Плажът” (2000) на Дани Бойл и съвсем неочакваната интерпретация на Дерек в „Ресторантът на Дон” (2001) на РД Роб.

Много важна за кариерата на ди Каприо е срещата му с Мартин Скорсезе.

Той става неговата муза , поемайки щафетата от Робърт де Ниро.

Което е толкова знаменателно, толкова и закономерно.

Двамата снимат последователно „Бандите на Ню Йорк” (2002) , в който епос Ди Каприо не се завладява като Амстердам Валон, „Авиаторът” (2004) , с прочутата   версия на образа на Хауърд Хюс, „От другата страна” (2006) , където ни се представя като Били, „Злокобният остров” (2009) , пресъздал драматично правдиво объркване шериф Теди Даниелс , „Вълкът от Уолстрийт” (2013) , в който се открива като спекуланта Джордан Белфърт , „Прослушването“ ( 2015 ) , играещ себе си и борещ се за главната роля с Робърт де Ниро за последваща продукция на маестрото, „Убийците на цветната луна“ ( 2023 ) – Том Уайт.

След Скорсезе съдбата го среща със Спилбърг – как ще го забравим като мошеника Франк Абигейл в „Хвани ме, ако можеш” (2002) , Едуард Зуик – като Дани Арчър в шеметния трилър „Кървавият диамант” (2006) , Сам Мендес – неузнаваем и изключително органичен като Франк Уийлър в „Пътят на промените” (2008) , Ридли Скот – много силно признание като агент от ЦРУ Роджър Ферис в „Мрежа от лъжи” (2008) , Кристофър Нолан като Коб в неговата стряскаща визия за бъдещото ни развитие в „Началото” (2010) , Клинт Истууд и великолепната му биографична драма „Дж.Едгар” (2011) , в която е несменяемият шеф на ФБР Едгар Хувър, Куентин Тарантино – за ролята на собствения злодей Калвин Кенди в „Джанго без окови“ ( 2012 ) заслужаващ  задължителен „Оскар” за поддържаща мъжка роля и „Имало едно време …в Холивуд“ ( 2019 ) – неузнаваем и симпатичен като актьора Рик Далтън , ученият доктор Рандал Минди   в черната комедия на Адам Макей „Не гледай нагоре“ ( 2021 ) и ,  разбира се , Баз Лурман с оспорваната   и критикувана модернистична версия на „Великият Гетсби” (2013) , в която водещата роля на Джей Гетсби е поета и феноменално добре изиграна от ди Каприо.

Предстои му колаборация с Пол Томас Андерсън в „Битката при Бактан Крос“…

Той все пак спечели „Оскар“ за главна мъжка роля – за образа на Хю Глас в „Завръщането“ (2015) на Алесандро Гонсалес Иняриту …

Във филмографията на Леонардо ди Каприо представяме и документален филм   „Единадесетият час” (2007)  на Лейла Конърс, изследващ изследването на околната среда, без да забравяме „Преди потопа” ( 2016 ) на Фишер Стивънс, посветен на тази проблематика.

И това не е случайно – той е убеден природозащитник, кара хибриден автомобил, къщата му е снабдена със соларни панели, а притежава и собствен остров в Белийз, където строи екокурорт.

Дарява през 2010 г. един милион долара за облекчаване на последиците от земетресението и още  милион за Обществото за опазване на дивата природа.

За личния му живот и премеждията му с бразилския модел Жизел Бюндхен любимците на сензациите могат да черпят информация от жълтите издания.

Знам, че е бил три пъти номиниран за „Оскар” – за „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”, „Авиаторът”   и „Кървавият диамант” и че печели „Златен глобус” за „Авиаторът” и „Вълкът от Уолстрийт” – с конгениалната си изява, сравняваме с тази на Орсън Уелс от „Гражданинът Кейн” (1941) и „Оскар” за „Завръщането”

Ди Каприо е работил  като продуцент на филми като „Авиаторът” и „Единадесетият час”, а на последния се изявява и като сценарист.

Сигурен съм, че кариерата му занапред ще върви стремително към нагоре.

Че ще се утвърди не само като най – големият актьор на поколението си, но и като приемник на  Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Харисън Форд и Ричард Гиър.

А очаквам с нетърпение и режисьорските му усилия.

Те са неизбежни и съм сигурен, че освен като отличен актьор ще се утвърди безпроблемно и като ярък и стабилен постановчик.

След като Мел Гибсън, Клинт Истууд и Робърт Редфорд са успели, защо да не се утвърдите и той?

Борислав Гърдев

 

 

 

 

          Почит за Майк Никълс

 

На 19 ноември се навършват 10 години от смъртта му.

А тяхното място  в целулоидния свят остава празно.

Защото Майк Никълс бе сред големите майстори на фино изпипаното и увлекателно поднесено кино и театрално представяне, което винаги предизвикваше силни емоции.

Затова и творбите му се харесват толкова много и се гледат с такъв интерес.

Михаил Игорович Пешковски се ражда в Берлин на 6 ноември 1931 г.

Майката му Бригите Ландау е германка, а баща му Игор Пешковски е руснак.

Немско – руското семейство с еврейски корени напуска страната през 1939 г. и пристига в Ню Йорк на 28 април с. г.

През 1944 г. Михаил вече е натурализиран гражданин на САЩ и става Майкъл.

Учи в Чикагския университет, напуска го през 1954 г., посещава курсовете на „Актърс студио“ при Лий  Страсбърг  и се увлича от театъра.

Изявява се заедно с Илейн Мей и пианиста Марти Рубинщайн.

Съвместната им работа се включва през 1961 г., въпреки че по – късно Мей пише за Никълс сценариите за прочутите му филми „Клетка за птици“ и „Първични цветове“.

Пожънва успех на Бродуей през 1963 г., режисирайки пиесата на Нийл Саймън „Боси в парка“.

Постановката се превръща в хит с `1530 представяне.

Никълс ще остане верен на театъра през целия си съзнателен творчески път – ще режисира и в бъдещи великолепни спектакли като „Истинската  ябълка“ ( 1967 ) , „Апартамент в „Плаза“ ( 1968 ) , „Затворникът от Второ авеню“ ( 1972 ) ,“ Вуйчо Ваньо“ ( 1974 ) , „Комедианти“ ( 1977 ) , „Стримери“ ( 1977 ) , „Играта на джин“ ( 1978 ) ,„Истинското нещо“ ( 1984 ) , „Неочакваната вест от Монти Пайтън“ ( 2005 ). , „Смъртта на търговския пътник“ ( 2012 ) …

Пътят към киното  за Никълс е открит.

Дебютира за голям екран с екранизацията на пиесата на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?“ през 1966 г.

Ако и да има известна театрална скованост в работата му филмът се превръща в гръмотевичен хит, най – вече заради прекрасната работа на семейната двойка Ричард Бъртън –Джордж -  Елизабет Тейлър - Марта, създали незабравим дует, в съдбата на чиито герои зрителите откриват и много от преживелиците на прочутия тандем.

Закономерно филмът грабва цели 5 награди „Оскар“, вкл. за главна женска роля на Лиз Тейлър.

Следващата легендарна екранизация на „Абитурентът“ ( 1967 ) по Чарлс Уеб със знаменитите изяви на Дъстин Хофман – Бен, Ан Банкрофт – мисис Робинсън и Катрин   Рос – Илейн Робинсън, улови безпогрешно настроението и вълненията на младото поколение в САЩ в едно скорошно време, с незабравимата музика на Артър Гарфънкъл и Пол Саймън ,с култовата реплика на Бен – Хофман – „Госпожо Робинсън, вие ме прелъстявате!“ и ефектното бягство на Бен и Илейн от нейната натрапена брачна церемония, творба, донесла съвсем заслужено на Никълс „Оскар“, „Златен глобус“ и наградата на БАФТА за режисура, плюс хонорар от 1 милион долара!

Една също световна и световна слава, затвърдена с необходимата му изключителна екранизация на шедьовъра на Джоузеф Хелър „Параграф 22“ ( 1970 ) .

Благодарение на сценариста Бък Хенри Никълс извлича максимума като потенциал от романа и създава действащ, стойностен и завладяващ филм, чийто антивоенен патос, хармонира с чувствата на множеството зрители, настроен твърдо срещу войната във Виетнам.

Освен всичко друго „Параграф22“ е и парадът на върховете на актьорски постижения, сред които не може да не се откроим Алън Аркин – Йосарян, Мартин Болсам – Каткарт,Антони Пъркинс – Телмън, Мартин Шийн – Добс,Джон Войт – Мейло Майндърбандър и Орсън Уелс – генерал Дридъл.

Повече Майк Никълс не достига такава височина в своята постановъчна дейност.

Това съвсем не означава , че следващите му филми са низ от провали.

Нищо подобно!

„Познание за плътта“ ( 1971 ) с Джак Никълсън, Кандис Берген и Артър Гарфънкъл е фино и деликатно изследване на сексуалното развитие при двама приятели от колежа, „Денят на делфина“ ( 1973 ) с Джордж Скот и Пол Сорвино е проникновена елегия за морските биолог Джейк Теръл – Скот, посветил живота си на желанието делфините да научат английски език, „Богатството“ ( 1975 ) с Джак Никълсън, Уорън Бийти и Стокард Чанинг е бравурна комедия за желанието на двама измамници да спечелят богатството на неподходящата за тях наследница, „Джилда на живо“ ( 1980 ) с Джилда Раднер е майсторски заснета версия на популярното бродуейско шоу, „Силкууд“ ( 1983 ) с Мерил Стрийп и Кърт Ръсел е безкомпромисно изследване на опасността от отравяне с полоний в завод с пренебрегнати изисквания за безопасност на труда, „Изпепелени сърца“ ( 1986 ) е стилна мелодрама с Джак Никълсън, Джеф Даниелс, Мерил Стрийп и Милош Форман, „Работещо момиче“ ( 1988 ) е великолепна комедия за отмъщението на една секретарка за открадната от нея идея с Мелани Грифит, Харисън Форд и Сигърни Уивър, спечелил „Оскар“ за най – добрата оригинална песен на Карли Саймън, а „Картички от Холивуд“ ( 1990 ) е първо заснета екранизация на мемоарите на Кари Фишер – принцеса Лея Органа  от „Звездни войни“ (1977 – 2019) , а след това и проникновено поднесена психологическа драма с Мерил Стрийп, Джийн Хекман, Денис Куейд и Шърли Маклейн.

Дори по – скромни и не такива убедителни постановки като „Относно Хенри“ ( 1991 ) с Харисън Форд и Анет Бенинг или „Вълк“ ( 1994 ) с Джак Никълсън, Джеймс Спейдър и Мишел Пфайфър също се радват на зрителските симпатии, докато с драматичните комедии „Клетка за птици“ ( 1996 ) с Робин Уйлямс, Нейтън Лейн и Джийн Хекман, „Първични цветове“ ( 1998 ) с Джон Траволта, Ема Томпсън и Кати Бейтс – своеобразно експониране на аферата „Моника Люински“ и „От коя планета си?“ ( 2000 ) с Анет Бенинг и Джон Гудман , Никълс отново печели безапелационно сърцата на публиката и сериозните авторитети в областта на кинокритиката.

През новото хилядолетие режисьорът продължава да работи с желание и амбиция.

Отбелязвам със симпатия   психологическата драма „Отблизо“ ( 2004 ) , спрямо преплетената, объркана и сложна съдба на две двойки с Джулия Робъртс, Натали Портман, Джуд Лу и Клайв Оуен, но все пак най-големите емоции и оживени коментари имаше около други две негови позиции .

Минисериалът „Ангели в Америка“ ( 2003 ) се оказа честна, задълбочена и безкомпромисна дисекция на Америка в плен на СПИН – инвазията в следната на 80 – десетата година на миналия с прекрасните изяви на Ал Пачино, Мерил Стрийп   и Ема Томпсън, спечелил цялата 11 статуйки „Еми“ и „Войната на Чарли Уилсън“ ( 2007 ) с Том Ханкс, Джулия Робъртс и Филип Сеймур Хофман, прецизно възстановена драма за усилията на тексаския конгресмен Чарли Уилсън – Ханкс с тайни сделки да заграби талибаните в Афганистан с оръжие  и да сломи съветското семейство там, което обаче се оказва с непредвидени последици след това за самите Съединени щати.

Никълс спира да режисира, но оставя още два филма като продуцент – романтичната драма „Приятели с деца“ ( 2011 ) на Дженифър Уестфелд, с Дженифър Уестфелд и Адам Скот и този документ на Джейми Бърнстейн и Елизабет Клинг „Кресчендо! Силата на музиката“ ( 2014 ) .

С три деца и четири съпруги, видният член на Демократическата партия Майк Никълс почина на 19 ноември 2014 г. на 83 годишна възраст от сърдечен удар.

Неговото творчество се изучава и изследва, кинотворбите  и спектаклите му продължават да вълнуват, а ние с трепет си спомняме реплики и сцени от почти всеки негов филм, оставили трайна следа в нашата памет .

Борислав Гърдев

 

        Фрагменти за Валери Милев

 

Филмите на Валери Милев, родени на 3 ноември 1974 г., завършили НБУ през 1999 г., са от по - ниския пласт на масовата култура, тип „дъното на варела“, предназначени да задоволяват непретенциозните изисквания на зрителите, харесващи подобни зрелища по кабелите тв и потребителите на dvd и блу рей платформата.

Това са предимно зомби хоръри – „Куршуми на справедливостта“, 2019, чисти хорери – „Погрешен  завой 6“, 2014, психологически драми – „Умираме млади“, 2019, помощник на Лиор Гелер и сръчно сглобени екшъни – „Избий ги всички 2“ , 2024 г.

Милев копнее да снима пълнометражен филм на български ,това сподели чистосърдечно на 2 април 2021 г. в „Шоуто на Николаос Цитиридис“, но си остава с мечтата и спомен за легендарния опус на Магърдич Халваджиян „Печалбата“ от 2001 г., който имаше потенциал да стане хит, но бъде опропастен от ежбите на потенциалните му разпространители, докато накрая тихо акостира в БНТ и на който Милев бе асистент – режисьор.

С годините постановчикът на трупа опит, филмите му  са все   така  динамични и атрактивни, пълни с престрелки, екшън – каскади, кръв и телен предизвикателство, в тях вече се подвизават звезди като Дани Трейо – „Куршуми на справедливостта“, Скот Адкинс – „Повторно убиване“. “, Жан – Клод ван Дам – „Умираме млади“, „Избий ги всички 2“, продължение на хита на Питър Малота от 2017 г. „Избий ги всички“

В своята продукция , предназначени за всеядния световен пазар той лансира и родни красавици като Яна Маринова – „Куршуми на справедливостта“ и Диляна Попова  - „Повторно убиване“.

Допадна ми и постижението му в „Код червено“, 2013, първият му, но много стойностен и ефектно направен дългометражен филм, в който лансира хипотезата си – защото наистина и логично е сценарист на проекта си – за българската връзка за победата на съветските войски при Сталинград, оказа се дело на подготвено зомби формиране и най – вече представя принето  на плеяда актьори, определящи облика на днешното кино – от Валери Йорданов и Ники Станоев до Китодар Тодоров и Леарт Докле, без да пропускаме здравият и всичко още в условията на Георги Стайков и дежурният Валентин Ганев.

 

 

 2.

Валери Милев е майсторът, асът на българския модерен видеоклип . Заедно с Мартин Макариев.

И ако филмите му обслужват вкусовете на  широката и непретенциозна зрителска аудитория, сред които няма   шедьовър, то клиповете му са реализирани на впечатляващо   ниво, бляскаво, ефектно и завладяващо и се нареждат до най – доброто , създадено в областта на музикалния видеоклип в света.

Валери Милев може да снима с най – големите звезди на шоубизнеса и съм уверен, че ще спрете доволни от работата му.

Така както са удовлетворени основните му работодатели у нас.

Той работи основно с Ицо Хазарта, Камелия и Слави Трифонов и „Ку – ку бенд“.

На пръв поглед стряскаща комбинация от несъвместими стилове и   певци, но това само го насърчава да постигнете впечатляващи резултати.

Клиповете на  Ицо Хазарта   - „Имам човек“, 2019, „Само спокойно“, 2021, са сурово – реалистични и подчертано мачистки, но в тях е важно преди всичко острото социално послание, жлъчната   критика към обществените недъзи у нас.

При Слави и „Ку – ку бенд“  - „Искам те“, 2023, „Ти си наред“, 2023, „Халилуя“, 2023, в най – тясна връзка с неговия екшън – филми, „Закъсня“, 2024, дует с Емилия,на преден план със меланхоличните балади, заснети с вкус и мяра, без изхвърляния , но с много чувство и спотаена страст.

При Камелия  - „Името ти“, 2018, „Иди си“, 2020, „Не те забравих“, 2020 ,на преден план е бляскавата приказка, огнените чувства, еротиката, греха, мъжете, които гледат строго, лъскавите и скъпите автомобили   и стилната голота, превземаща безотказно зрителските възприятия.

Ако ги гледате последователно, ще ви се стори, че сте свидетели на пищен, предизвикателен , несекващ музикален маратон, който може да ви увлече в обятията си и да ви води уверено и напористо към света на вашите мечти и фантазии.

Наистина великолепни образци на майсторски поднесеното и въздействащо музикално късометражно кино, чието връх за мен са „Проект Зенит“ на „Бонго Данс“, 2019 и  „Водка“, 2021, с Иво Димчев.

 

Все пак стискам палци Милев да заснеме и български филм – независимо дали е екшън, криминале или трагикомедия.

Той има потенциал и възможността да направи този преход, с който навремето се справя Мартин Макариев след „Вила „Роза“, 2013.

Защо и Милев да не опита и да не се пребори?

Защо и той да не поднесе сериали като „Под прикритие“, 2016 и „С река на сърцето“, 2022 или опуси като „Диви и щастливи“, 2019, „В сърцето на машината“, 2021 и „Игра на доверие“, 2023 ?

А докато дойде този момент сме в очакване на „Код „Басара“…

Борислав Гърдев