Захари Бахаров по пътя на славата

 

Навърши 40 години (роден е на 12 август 1980 г.), а вече е постигнал толкова много.

 Завършщил е НАТФИЗ в класа на проф.Сейкова и  е в трупата на Националния академичен театър „Иван Вазов“ от 2002 г.

Печели две награди „Аскеер“ през 2006 и 2009 г. за поддържаща роля в „Крал Лир“ на Явор Гърдев и „Три дъждовни дни“ на Владимир Люцканов и „Икар“ през 2007 г. за „Дон Жуан“ на Сашо Морфов, отново за второстепенна изява.

Бахаров има характерна и запомняща се визия, която обаче може и да скове и ограничи диапазона на неговите превъплъщения.

Сякаш е абониран за роли на злодеи, мутри, страховити  мъже с каменни физиономии и сурови сърца, които крият зад зловещия си имидж топлота, спотаена емоционалност и деликатна уязвимост.

Всъщност значителна  част от мащаба на своя талант актьорът разкри основно в киното и тв.

В театъра той е великолепен и незаменим поддържащ партньор, независимо дали играе под режисурата на Александър Морфов в „Хъшове“(2004) и „Дон Жуан“ (2007), на Явор Гърдев в „Крал Лир“(2006) , на Владимир Пенев в „Дакота“(2014 ), на  Габриела Хаджикостова в „Спанак с картофи“(2012), в новаторския спектакъл "Поетите и музиката" (2021)…

На малкия и големия екран вече се стреми да обсеби зрителските симпатии, да е в центъра на играта, да привлича основното внимание към себе си – без значение дали  изпробва луксозните коли „Грейт уол моторс“,участва в зашеметяваща едноминутна реклама за билети „Кристали“,чете с удоволствие разказа на Радослав Парушев „Лекарството“ от сборника „Само за напушени“ или е свирепият гангстер Иво Андонов в „Под прикритие“.

Проследявайки филмографията му установяваме , че се снима от 2003 г, но първата му по – значима интерпретация – на Маркуча – му дава през 2006 г. Киран Коларов в „Бунтът на L.“

Той има късмета да попадне в полезрението на американските  и родни  постановчици , работещи за „Ню имидж“ и трупа значителен и  полезен стаж в поредица от скромни заглавия, с които става разпознаваемо лице за кастинг – отговорниците, попивайки от опита на гостуващите звезди в такива заглавия като „Морски пехотинци“(2003) на Марк Ропър -  престъпникът, „Скакалци“ (2005) на Ян Гилмър - фанатизираният уличен проповедник,„Корпорация Война“ (2008)  на Джошуа Сефтъл – видеомомче № 3,„Представление под команда“( 2009) на Долф Лундгрен – Михаил Каписта , „Двойна самоличност“(2009)на Денис Димстър – Александър,  „Универсален войник : Регенерация“, (2009)на Джон Хайъмс – командирът Топов , „Студено свързване“ ( 2011) на Иван Митов – Иво, „Ел гринго“( 2012) на Едуардо Родригес  - полицаят Бел, като не пропускаме участията му в „Близки врагове“(2013) на Питър Хайъмс – Сол и „Бягството“(2010) на Питър Уиър - разпитващият …

Точно това чиракуване ще се окаже щастливия билет към славата при срещата му с Джордж Клуни , с когото снима „Пазители на наследството“ през 2014, удивявайки ни колко органичен може да бъде като напористия  и ограничен руски офицер Елия, звучащ автентично от екрана с точното си и небългарско звучене.

Логично е следващата стъпка да е ангажирането му в суперпродукцията „Игра на тронове“(2015), сезон 5, епизод 8,“Твърд дом“ под режисурата на Мигел Сапочник,  в който изби рибата като Лобода.

Следих внимателно изявата му – перфектен, органичен, суров, магнетичен и с безупречен английски, той открадна шоуто и за броените му екранни минути  направи запомняща се и ефектна роля, гарантираща му  бъдещи ангажименти в подобни примамливи проекти.

Те не закъсняха – изненада ни с органичната си изява като руският граничен офицер в шести епизод на „Геният“ (2017) на Ноа Пинк  и Кенет Билър , като офицера от Спецназ Анатолий Хлебников, внедрен в редиците на ИДИЛ в Ирак, в четири епизода от третия сезон на „Бюро на легендите“ (2017) на Ерик Рошант и като зловещия и хладнокръвен убиец на румънската мафия  - Бригадата - Николае в криминалната драма „Баптист“ (2019) на Бьоркур Сигпорсон.

Той се появи и в последния десети епизод от пети сезон на „Бюро на легендите“ (2020) на Жак Одиар и Матийо Касавиц, доказвайки че е незаменим за възлово участие в малка епизодична роля на Анатолий, която в неговите ръце в рамките на минута се превръща във важна и значима.

Размишлявайки върху творческата му съдба и реализация неизбежно търся за сравнение   Христо Шопов.

И това е естествено.

Бахаров и Шопов са българските актьори с най – убедително и постоянно присъствие напоследък в родното и западно кино.

Бахаров носи в себе си суровата първичност на Рон Пърлман и хладната харизма на Клинт Истууд, което ме кара да смятам, че и занапред ще има силни и ползотворни ангажименти в нашумели продукции на световното кино и тв, защото харесва ли ни това или не шоу бизнесът е част от глобалния свят и е по – добре и ние да имаме някакво присъствие в него, отколкото да стоим отстрани и само да критикуваме статуквото.

Захари Бахаров има усет за доброто комерсиално зрителско кино.

В български условия той рискува имиджа си и подпомогна като следователят от ДС „Кметът“ (2010) на Адела Пеева и  Балтазар   романтичната комедия – фентъзи  „Цахес“ (2010) на Анри Кулев, бе  първично грубият пастир Методи в „Стъклената река“ (2009) на Станимир Трифонов,  уязвимият Андрей Богатев в „Love.net“(2011) на Илиян Джевелеков, неузнаваемият  Татко в „Операция „Шменти капели“( 2011) на Владислав Карамфилов, Лъчезаров в стилната екранизация на Теодора и Димитър Димови „Аз съм ти“ (2012), непривично галантният Драсков във „Възвишение“ (2017) на Виктор Божинов, малоумният гений Сабин в трагикомедията „Уют“ (2019) на Камен Донев, първият близнак в "Януари" (2021) на Андрей Паунов, много убедителният Кирил в "Южен вятър 2 : Ускорение" (2021) на Милош Аврамович, Стамболов в "Залог" (2022) на Светослав Овчаров......

 Над всички, разбира се, се открояват трите му знакови и конгениални изяви, с които безапелационно спечели сърцата на публиката – Молеца в „Дзифт“(2008) на Явор Гърдев – свиреп нео ноар, изпълнен с ексцентрични атракциони и фамозни актьорски пърформанси, в който  символично носи щафетата на Руси Чаневия Петел от „Авантаж“ (1977) на Георги Дюлгеров, уязвимият и напорист съпруг в развод Димо в „Денят на бащата“ (2019) на Павел Веснаков и Иво Андонов в придобилия легендарен статут криминален сериал „Под прикритие“(2011 – 2016), чийто най – силно и запомнящо се въздействие свързваме с работата на постановчика Виктор Божинов, под чиято палка Бахаров разкри , че е достоен ученик на Ал Пачино от „Кръстникът“ (1972) на Копола и „Белязаният“ (1983) на Брайън де Палма…

Занапред очаквам нови предизвикателства от популярния  ни и обаятелен актьор.

Той определено ще има възходяща кариера, няма да изпадне в миманса, но тайно се надявам, че покрай трупането на популярност  - не само на Запад, но и в Русия със сериала „Кости“  (2014 - 2016), където се появява в трети епизод като серийния убиец Ковальов под режисурата на Виктор Божинов  и на солидни хонорари, той ще разшири и диапазона на своите креативни възможности.

Смятам, че може да рискува – стига да има добър драматургичен материал – в ексцентричната комедия, в мюзикъла и мелодрамата, а защо не и в моноспектакъл като този , който осъществи с  Явор Гърдев по романа „Чамкория“ (2017) на Милен Русков и в който създаде яркия и неподражаем образ на шофьора на омнибуса Славе Желязков.

Захари Бахаров е от галениците и избраниците на Съдбата.

Вярвам, че с годините ще шлифова и доразвие своя щедър талант и  ще бъде от малкото родни артистични знаменитости, постигнали в световното кино запомнящи се и окуражаващи самочувствието ни резултати, които поне отчасти  ще превъзмогнат комплекса ни за малоценност и вечното мрънкане и неудовлетворение, запазена марка на нашите географски ширини.

Защото биографията на Бахаров недвусмислено доказва, че при съчетание на талант, шанс и усет за правилния проект и у нас е възможна щастлива и впечатляваща творческа биография.

Борислав Гърдев

Препускай, индианецо!

ПРЕПУСКАЙ, ИНДИАНЕЦО!

Борислав Гърдев

Героят на моето детство и юношество Гойко Митич на 13 юни става на 80 години. Роден в Лесковац и завършил спортно училище в Белград, той има щастието и късмета да се снима като статист в някои от култовите приключенски филми, които американски, италиански и западногермански фирми реализират в някогашна Югославия, за да спестят излишни разходи. Тогава моделът за изнесено снимане с цел икономии се прилага с пълна сила в западната ни съседка.

Гойко участва в популярните хитове “Сред хищници" на Алфред Вьорер и “Поразяващата ръка" и “Винету" на Харолд Райнъл в периода 1963-1965 г. Особено важни за него са продукциите на Райнъл, екранизации на романите на Карл Май, в които той играе в обкръжението на Пиер Брис и Лекс Баркър, търпеливо чакайки мига на своя късмет. Той настъпва през 1964 г., когато в “ДЕФА" чешкият режисьор Йозеф Мах решава да екранизира класическия приключенски роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих, като за главната роля на смелия Токай-Ихто избира именно красивия и мускулест сръбски физкултурник. Гойко полага похвални усилия и освен бицепси и изсечено, обветрено лице, вдъхва и щипка психологическа достоверност на своя герой. Разбира се, правилният немски, който той се опитва да говори през цялата си “ДЕФА"-кариера, но винаги за сигурност дублиран, веднага дискредитира амбицията за достоверност, но и така първият опит за източногермански псевдоуестърн жъне огромен успех. Първо в ГДР, а след това и в целия соцлагер.

Днес е ясна концепцията, която господарите на културния живот в някогашната германска соцдържава са следвали. Индианската “ДЕФА" поредица не е и не може да бъде образец на автентично заснет уестърн. Тя е просто инвариант на популярните легенди - при това винаги леко имплицитно идеологически оцветени. Оригиналът можеше да се появи само в САЩ, където е равнозначен на фолклор, на легендарно сказание, на поема за овладяването от пионерите на Дивия запад на необятните пространства в посока към Тихия океан и Мексико, в жестока борба с природните стихии, престъпниците и индианските набези. И където уестърнът е извечната драма моралите за борбата на Доброто със Злото, за утвърждаването на традиционните американски ценности, с които са израснали поколения зрители в целия свят, които дълги години се олицетворяваха от благородните великански фигури на Гари Купър, Хенри Фонда, Джон Уейн, Кърк Дъглас, Чарлтън Хестън и Грегъри Пек.

В моето детство в нашите кинотеатри американски филми рядко се прожектираха. Още по-малко пък уестърни. И все пак имаше и такива. “Великолепната седморка" на Джон Стърджес го гледахме с 13 години закъснение, през 73-та, като излизането му съвпадна с появата на първите антиуестърни “Синият войник" на Ралф Нелсън и “Малък голям човек" на Артър Пен, както и с негърската апология на Сидни Поатие “Бък и проповедникът".

Пен бе любимец на тогавашната ни цензура и културна върхушка. С това си обяснявам и изключително бързата поява на наш екран на “По Мисури" - само година след премиерата му в Кан - през 76-а. Все по това време гледахме и “Двубоят" на Харолд Джек Блум с Кърк Дъглас и Джони Кеш. Но интересно - американските филми от този период имаха публика у нас, но тя бе несъпоставима като количество с тази, която гледаше филмите на Гойко Митич. Само живелият в онези блажени години на соца - края на 60-те до края на 80-те, - когато цената на билета бе максимум 35 стотинки, може да свидетелства какъв огромен успех имаха индианските уестърни на “ДЕФА" и на каква изключителна популярност се радваше нашият герой със сръбска фамилия. Филмите му се прожектираха непрекъснато, като избелелите, одраскани и направо черно-бели копия винаги докарваха младежката аудитория до очаквания екстаз.

За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония. Всяка негова премиера се очакваше с огромен интерес. Независимо дали ставаше дума за “Голямата змия" (1967), “Апахи" (1974) или “Кръвни братя" (1975). Знаеше се, че приключенските му ленти са винаги цветни, а в повечето случаи и широкоекранни, че са заснети с много вкус, с усет към детайла и стремеж към историческата правдоподобност, с достатъчно пари и амбиции, като постепенно в късните му проекти се впрегнаха усилията и на повечето социалистически държави.

“Следата на Сокола" се реализира в Грузия, “Бели вълци" в Босна, за “Оцеола" помагаха Куба и България, за “Улцана" съдействаха Румъния и СССР, а щом се наложеше да се снима някоя ослепително красива блондинка веднага на помощ идваше Барбара Брилска (“Следата на Сокола", “Бели вълци") или Анекатрин Бюргер (“Текумзе"). Така проектът “Индиански “ДЕФА"-уестърн" постепенно се превърна в свръхзадача за Системата, в своеобразна визитна картичка и мерило за възможностите й да предложи на публиката качествено и смислено зрелище. Отделен въпрос е защо само с “ДЕФА"-уестърните експериментът излезе сравнително сполучлив.

Румънците също опитаха - при това, ангажирайки най-добрия си и касов режисьор Серджиу Николаеску, но независимо от добрите финансови ресурси, осигурени от “Франко - Лондон филм" и наложеното сътрудничество с опитните френски занаятчии  Пиер Гаспар Юи и Жан Дервил, екранизациите по Фенимър Купър “Прерията" и “Приключение в Онтарио" се оказаха бледи копия на източногерманските достижения, като в добавка нямаше харизматичен индиански водач. Чингапок на Пиер Масини изобщо не можеше да съперничи като излъчване на Гойко Митич, а и самото отношение към индианците бе повече от двусмислено.

В СССР корифеят на приключенското кино Владимир Вайнщок претърпя две тежки издънки с екранизациите на Майн Рид и Франсис Брет Харт - “Конникът без глава" (1973) и “Въоръжен и много опасен" (1978), а у нас, след недоразумението на Георг Маришка от 1965 г. “Заветът на инката", двата опита за уестърн по български “Буна" (1975) на Вили Цанков и “Съдията" (1986) на Пламен Масларов демонстрираха само познание на жанровите правила. Първият се оказа прекалено протяжен и умозрителен, а вторият заби с дива първична енергия в една епоха - от началото на 80-те години на 19. век - непозната и непонятна за съвременния рòден зрител.

В Чехословакия и Югославия заложиха на неубедителни пародии - “Лимонаденият Джо" (1964) на Олдржих Липски и “С цървули из Дивия запад" (1967) на Радивое-Лола Джукич, а в Унгария се опитаха да направят свой вариант на уестърн из пустите с “Под краката им свири вятърът" (1975) на Дьорд Сьомаш. Закономерно редовия посетител на киносалоните обърна гръб на тези несъстоятелни усилия.

В царството на Гойко Митич му беше много по-уютно. В него всичко беше ясно, добре премислено и конструирано, направено с прецизен вкус от дежурните режисьори Готфрид Колдиц, Конрад Пецолд, Вернер Валрот. Знаеше се, че във всеки техен опус ще има необходимата доза напрежение и социален критицизъм към несправедливото и жестоко американско общество. Че бате Гойко - така му викахме фамилиарно тогава - ще се справи с коварните си врагове - независимо дали ставаше дума за Усойницата Джо - Хеньо Хасе от “Следата на Сокола" (1968) или за злодея Бишъп, изигран неподражаемо от друг голям източногермански актьор Ролф Хопе в “Следата на Сокола" и “Бели вълци". Че нямаше да се пропусне възможността за разкриване на неизбежния процес на класово разслоение, въпреки че по същество белите като аморфна маса бяха по-скоро олицетворение на Злото, докато индианците като потиснатите жертви винаги оставаха носители на добродетелите, на които се крепеше Системата тогава. Така “ДЕФА" -уестърните възпитаваха неусетно и ненатрапчиво в социалистически дух, развличайки ни. А младежите въздишаха по Гойко Митич и изкупуваха снимките му от стрелбищата и кварталните будки.

В интерес на истината шефовете на “ДЕФА филм" много добре знаеха с какво са се захванали. Те не бяха новатори като Серджо Леоне и техните псевдоуестърни не можеха да се мерят с класиките му “За шепа долари" (1964), “Добрият, лошият и злият" (1966) или “Имало едно време на Запад" (1968). Затова пък умело защитаваха социалистическите добродетели, осигурявайки забава на милионната аудитория в соцлагера, без да допускат куриозни гафове и без да изтърват палмата на първенството. В преследването на целта бе възможно и откровено плагиатство, както направи Дийн Рийд - междувпрочем партньор на Юл Бринер в спагети-уестърна “Сбогом, Сабата" (1971) на Франк Крамер, който, без да се свени, прекрои сюжета на “Синият войник" (1970) и създаде “Кръвни братя" (1975). Прегрешението му мина незабелязано, а от филма, имал навремето триумфален успех, остана знаменитата негова балада, изпълнена с плам и страст, характерни за този неудовлетворен американец, който възпяваше БАМ, снима грамотни приключенски ленти като “Кит и сие" по Джек Лондон на Конрад Пецолд, засити амбициите си да бъде тотален автор на нееднозначно приетите “Певецът" (1979) и “Пей, каубой, пей!" (1982), докато в един момент изчезна от полезрението ни, за да разберем след 1989 г., че вероятно е бил умъртвен от агентите на ЩАЗИ и че никога не се е отказвал от американското си гражданство.

Истина е, че “ДЕФА"- уестърните бяха поставени в комфортна медийна и маркетингова среда, без конкуренцията на големите оригинални американски образци. В противен случай не знам как би реагирала публиката през 1969 г. примерно, ако трябваше да избира между “Бели вълци" на Пецолд, “Бътч Касиди и Сънданс Кид" на Джордж Рой Хил, “Имало едно време на Запад" на Серджо Леоне, “Дивата банда" на Сам Пекинпа и “Златото на Маккена" на Джейк Ли Томпсън... Такива бяха времената тогава и за да няма пренебрегнати, на принципа на най-малкото зло, гледахме “Двубоят". Но това не означаваше, че Гойко Митич робуваше на старата слава и не полагаше достойни усилия да обогати и уплътни образите на своите индиански вождове. В някои случаи усилията му увисваха във въздуха - “Оцеола" (1972), от който запомнихме само с каква лекота убиваше изкуствените алигатори, но имаше и похвални достижения, които в никакъв случай не трябва да се пренебрегват или премълчават - “Северино" (1978) на Клаус Доберке и особено “Текумзе" (1971) на Ханс Кратцер, в който се превъплъти с много достойнство и увереност в ролята на смелия индиански генерал, образ, останал сред най-добрите в кариерата му, докато самият филм без никакво колебание смятам за най-добрият “ДЕФА"- уестърн, с който източногерманците достойно могат да се конкурират с най-качествените образци в жанра.

С течение на годините героите на Митич помъдряха, те вече не разчитаха само на юмруците, пистолета и безпогрешно насочената стрела, но и на силата на убеждението, на раждащата се в спора истина - “Северино". Заедно с това той полагаше (не съвсем ефективни) усилия да се включи в разработването на сценариите на “Апахи" (1973) и “Улцана" (1974), прие предизвикателството да се снима с Дийн Рийд в “Кръвни братя", да промени имиджа си в “Северино" (1978) и “Следотърсачът" (1983) на Конрад Пецолд, да разшири обхвата на публиката си, играейки в популярни тв сериали като  „Тайната на Андите““ (1972),“Архив на смъртта" (1980) и “Безпощадният фронт" (1984) на Руди Курц – популярни и  грамотно направени сериали, осъществяващи неизбежната концесия на системата.

Издаде две плочи през 1977 и 1979 г., изненада ни с добрите си вокални данни, участвайки в популярното шоу “Шарено котле" (1980), в което се представи закономерно с песента “Аз съм индианец". От 1975 г. започна да изучава тайните на режисурата. С жените като цяло се разбираше, но така и не сключи брак и няма свои деца, въпреки че клюкарските издания винаги припомнят връзката му с Ренате Блуме - очарователната му и смела съпруга Леона от “Улцана"...

През 1988 г. се снима в последния си “ДЕФА"-уестърн “Прерийни ловци в Мексико" на Ханс Кньоч, където партньор му беше неговият сънародник и родна звезда Джоко Росич. Надали някой от екипа е знаел, че на следващата година на 9 ноември ще падне Берлинската стена и в нейните руини ще потънат и студио “ДЕФА" и източногерманските псевдоуестърни. (Западногерманските бяха спрени от производство още през 1968 г.) А ситуацията с Гойко се усложни още повече след разпада на бивша Югославия и след като майка му загина от бомбардировките на НАТО през 1999 г. Той не само остана без родина, но и се оказа “свой сред чужди, чужд сред свои". По моему той избра най-мъдрото решение и остана в новото си отечество - обединена Германия. Продължи да се снима с умерен успех в продукции като “Исках да съм гълъб" (1990) на Моимир Стаменкович, “Изпепелен живот" (1994) на Петер Велц,  “Герои като нас" (1999) на Себастиaн Петерсен, „В една дива страна“ (2013) на Райнер Мацутани

През 1993 г. стана покровител на игрите “Карл Май", радващи се на изключителна популярност в Германия. Посети и САЩ, където показа своите източногермански филми, възторжено приети от местните индианци, тъй като техните събратя на екрана не изглеждаха кръвожадни диваци, а достойни и смели хора, търсещи своето място под слънцето.

Без да насилва успеха, той отново го споходи 10 години по-късно, когато започна да се снима в поредицата “Карл Май представя" (2002-2006) на Норберт Шулце-младши, в която естествено създаде образа на Винету. Така се стече неговата съдба, поднасяйки му очаквания хепиенд. Започна като епизодик във филми по Карл Май и реанимира кариерата си отново в сериал по Май, но вече в главната роля, приемайки щафетата от някогашния си идол Пиер Брис.

Новият прочит на „Винету“ (2016) в три серии, дело на Филип Щолцел се оказа екстравагантно и неуместно приключение, но в първия епизод Митич бе неотразим като Инчу Чуна, а след това проследихме героичната му изява като брадясалия полицай Милич в епоса на Андрей Волгин „Балкански рубеж“ (2019).

Любопитното е, че той е органичен и в тази преиначена историческа конструкция, но заради убедителното му превъплъщение, прощаваме и този негов нежелан гаф.

 И тогава не ми остава друго, освен да извикам:

-  Препускай, индианецо!

 Борислав Гърдев

                                                                                                                     

Тъжният клоун

                                                      Тъжният клоун

95 години от рождението на Георги Парцалев

В моето съзнание Георги Парцалев остава един тъжен клоун.

Дори  след смъртта му от скоротечна левкемия, настъпила в Правителствената болница на 31 октомври 1989 г.

Аз съм от това поколение, което помни и живия Парцалев, и неговите изяви по телевизията и в киното.

Но се питам днешните зрители и читатели каква представа ще си изградят за него и откъде?

Ще научат от жълтата преса, че не е бил сред любимците на Тодор Живков и затова последен в сатиричната трупа става „народен артист”, понеже не е член на БКП и не е смеен. Че  е бил с нетрадиционна сексуална ориентация, без да се знаят имената на пратньорите му,  че дори е бил съден през 1963 г., без издадена присъда .

Че е бил разработван от ДС между 1979  и 1983 г. заради хомосексуализма си.

 Че е вземал по 120 лева за 3 скеча – огромна сума за 70 – те и 80 – те години на миналия век, че е колекционирал злато, икони, накити, книги, старинни мебели.

 Че е имал сърдечни увлечения по Невена Коканова, а е бил искан за съпруг от английската благородничка Дженифър Смит и българската емигрантка в Париж Ангелина Димова, както и от мистериозна търновска обожателка, писала му редовно любовни писма от 1965 до 1989 г. и че икономът му Петър Брезински, обслужвал го в последните 5 години от живота му , е водил дела със сестра му Анастасия и мъжа й Георги близо 10 години за изчезналите  Парцалеви скъпоценности.

Това ли е най – важното за него?

Или нелепият слух, че е загинал след милиционерски побой в градинката пред „Кристал”, 5 дни преди да умре, когато по никакъв начин не е могъл да бъде сред активистите на „Екогласност” , за  да се пише борец срещу тоталитаризма.

А той не е бил такъв.

Ако и да произхожда от състоятелно търговско семейство.

 Ражда  се на 16 юни 1925 г. в Левски.

След като завършва средно образование по настояване на баща си  записва медицина и докретва до 5 курс.

По думите му завършва семестриално и малко му е оставало да облече бялата престилка.Изключен е , тъй като неговият баща е кулак и притежава 30 декара земя!

Пратен е в трудови войски и  служи три години в Мадан.

За наша радост водевилът „По неволя доктор” приключва със срещата на Енчо Багаров с „маданския фелдшер” през 1953 г., когато Парцалев започва работа в Театъра за хумора и сатира на трудовата повинност.10 години по – късно Багаров издъхва в ръцете на Парцалев след жестоката катастрофа на 13 декември 1963 г.

Георги Парцалев жъне успех, става известен и само след три години е вече сред основателите на Държавния сатиричен театър в София.

Обявен е за звезда в Сатирата, без да е признат безапелационно от сериозната критика, а най – вече от почитателите си и винаги в себе си таи мъката, че няма завършено професионално актьорско образование, че всичко постига с упорит и взискателен труд, че е подценяван от колеги и режисьори...

32 години отдава на Сатиричния театър Георги Парцалев – а това е половината му живот.Винаги предан на призванието си, деликатен, уязвим, интелигентен и всеотдаен.

В театъра изиграва 40 роли под вещата режисура на корифеи като Боян Дановски, Гриша Островски, Стефан Сърчаджиев, Любомир Шарланджиев, Вили Цанков, Никола Петков, Валентин Плучек, Асен Шопов, Младен Киселов, Здравко Митков...

Започва със Стефан Сърчаджиев в „Баня”(1957).

Най – пълноценно е сътрудничеството му с Методи Андонов – с него прави десет постановки, между които са и  култовите му изяви в ”Чичовци”(1960),  „Свинските опашчици”(1962), „Михал Мишкоед”(1963), „Смъртта на Тарелкин”(1965), „Ревизор”(1966), „Суматоха”(1967) и Нейчо Попов, с когото реализира легендарните спектакли „Големанов”(1966) и „Женитба”(1971), без да забравяме и инкриминираната пиеса на Георги Марков „Аз бях той”(1969), заради спирането на която Марков бяга в Италия на 15 юни 1969 г....

Това са  златните години на театрала Парцалев, изградил поредица от зрели образи, претворени съобразно вярната негова представа за актьорските му възможности.Изгражда и прословутата си театрална маска с универсално въздействие, създавайки знаменитите си образи с Брехтова отстраненост  „в техните социални и личностни характеристики, като ни ги поднасяше с такава преувеличена наивност и толкова сериозно, че те придобиваха неудържима комедийна прелест.”( Северина Гьорова).

По – късно само Борис Спиров с „Енергични хора”(1976) и „Как се обира една банка?”(1978) и Младен Киселов с „Рейс”(1980), „Чичовци”(1981) и „Кошници”(1982) дават възможност на Георги Парцалев да създаде добри и запомнящи се персонажи в любимия му театър.

Личните ми спомени от живото присъствие на комика са именно от постановката на „Рейс”, една жестока и болезнена сатира на Станислав Стратиев върху тогавашната ни абсурдна действителност, отразена в човешкия микрокосмос на един пътуващ автобус,   „От много ум...вражалец”(1980) на Асен Шопов и от камерната драматична комедия „Играта джин”(1985) на Димитър Аврамов.

В първия спектакъл селянинът от Алдомировци все пак е поддържащ образ, докато в постановката на Шопов Парцалев открадва шоуто като вражалеца.

Преглеждайки театралните му изяви ми прави впечатление , че в тях има две дупки – първата е тригодишна – между 1968 и 1971 г., докато втората е по – продължителна и мъчителна – цели 7 години и завършва с последната роля на Георги Парцалев като проф.Лютибродски в „Обичате ли човешко?”(1989) на Здравко Митков.

Повече от сигурно е, че актьорът се е чувствал и недооценен, и неизползван пълноценно – особено в сферата на трагикомедията, където е неговата стихия.

Затова през 1985 г. предпочита гастрола в Театър 199 в спектакъла „Играта джин”, където под режисурата на Димитър Аврамов и в партньорството на Иванка Димитрова създава може би най –  зрелия си драматичен персонаж на Уелър Мартин.

Случайно ли тогава залага на  естрадните скечове и  скъпоплатените халтури из България, с които се радва на изключителен успех?

Вярно, литературният материал е нискокачествен и злободневен за почитателя на Йовков, Елин Пелин, Дамян Дамянов, Хайтов, Радичков, Чудомир,  Гогол, Фицжералд, Хемингуей, Стайнбек, Мопасан, дело на дежурни хумористи като Петър Незнакомов  и Антон Антонов – Тонич и носещ такива симптоматични заглавия като „Клеветникът”, „Анонимно писмо”, „Когато не сме обективни”, „Възпитатели”,”Вълшебната лампа”,”Бай Лефтер”, „Паяци”, но поднесен с неповторимия чар и характерен гласов тембър от Парцалев винаги постига нужния ефект върху зрителя.

Дали пък Георги Парцалев не е първата ни естрадна артистична знаменитост, от която се учат и колоси като Емил Димитров, и прохождащи звезди като зевзеците от някогашното трио НЛО?

И кой си спомня днес за театралните му фойеверки, освен щастливците над 45 години, гледали спектаклите му и притежаващи  фотоси от тях?

Истински и категоричен успех той постига в телевизията и киното.

В киното има 16 участия.В България остава популярен актьор, но за слава извън границите й само може да мечтае.Въпреки че има силна роля на сержанта в екранизацията на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ от 1971 г. под режисурата на поляка Ян Будкиевич.Вероятно и затова бърза да се завърне от посещенията си в Мадрид и Лондон, където никой не го познава и адмирира...

За големия екран през 1958 г. го открива за една второстепенна роля  - на актьора -  в „Любимец 13”   Владимир Янчев.

И тук откривам пръстът на съдбата.

Веднага след първата си театрална роля на сатирична сцена в „Баня”(1957) на Стефан Сърчаджиев, той попада в екипа на най – добрия ни филмов комедиограф.

Лошото идва по – късно.

Пропада възможността му да се снима в такива стойностни творби като „На малкия остров”(1958) на Рангел Вълчанов и „Смърт няма”(1963) на Христо Писков и Ирина Акташева.

Прочутата сатира на Вл.Янчев „Невероятна история”, в която Парцалев е неподражаем художник се бави да излезе на екран две години от цензурата, появявайки се едва през 1964 г., а шедьовърът на Бинка Желязкова „Привързаният балон” по Йордан Радичков, в който Георги  Парцалев е циганинът Ахмед има полупремиера само на 1 декември 1967  г.

Точно за него е сатиричната  елегия на Радой Ралин, че този филм е имал късмет да излезе

„само веднъж”.

С основание Георги Парцалев се притеснява за своята екранна кариера, тъй като и следващата му култова роля – на главния инженер в в легендарния „Кит” на Черемухин и Петър Василев – Милевин – първата българска цветна кинокомедия и поредната остра сатира срещу бюрократизма и родната стъкмистика, родили абсурда от превръщането на една уловена цаца от рибарския кораб „Одисей” в първия ни социалистически кит, излиза набързо на екран след 3 годишни мъчителни митарства едва през 1970 г.

И все пак Парцалев има късмет да остави запомнящи се роли на големия екран и дори  - подобно на Чаплин и Бъстър Кийтън – да разплачe публиката.

Прави го изключително убедително като бай Иван Стайков Съботянина в „Тримата от запаса”(1971) на Зако Хеския, където доказва, че е сред най – големите ни трагикомични актьори, в елегичните комедии, писани специално за него (от братя Мормареви) – „Сиромашко лято” (1973) на Милен Николов – с награда за главна мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари и „Два диоптъра далекогледство”(1976) на Петър Василев – Милевин, в които блести като забавен и чувствителен пенсионер, носещ до болка познатите имена на Методи Рашков и Димо Манчев.

А как да забравим  чичо Педро в конюнктурната иначе юношеска приключенска кримка на Гриша Островски и Тодор Стоянов „Петимата от „Моби Дик”(1970), фотографът чичо Манчо в „С деца на море”(1972) на Димитър Петров или  Гадателя в „Ламята”(1974) на Тодор Динов?

С неподражаем сатиричен рисунък е изграден и епизодичния персонаж на Фурман – син в екранизацията на Методи Андонов по Богомил Райнов „Няма нищо по – хубаво от лошото време”(1971).

Жалкото е, че в края на живота си той получава скромни и несъстоятелни от драматургична гледна точка задачи, но и като Личо Виделов в „Ролът”(1979) на Борислав Пунчев, и като полицейският началник в „Концерт за флейта и момиче”(1980) на Атанас Киряков и особено като царят на Калемби в алегоричната приказка на Иванка Гръбчева „13 годеница на принца”(1986) и хаджи Ахил в тв адаптацишя на Янко Янков по Вазовия роман „ Под игото“(1991) демонстрира нужното професионално ниво, с което винаги ни радва актьор от неговата класа.

Освен на естрадата Парцалев дължи своята популярност и на телевизията.

Той е сред родоначалниците на родния ни тв театър, мюзикъл и шоу и се снима в първия ни цветен комедиен сериал.

Днес с най – голяма известност се ползват тв му мюзикъли, реализирани с вещина и вкус от Хачо Бояджиев и  Младен Младенов .

Кой не помни „Криворазбраната цивилизация”(1974), „Мисия във Виена”(1976), „Зех тъ , Радке, зех тъ!”(1977), „Милионерът”(1978) ?

Знае ли някой колко пъти са излъчвани по телевизиите и слушани от грамофонните плочи?

Сигурен съм в  друго . Че сред безсмъртните образи в нашето тв изкуство винаги ще заемат челно място хаджи Коста, Коста  Хаджиалчев ,  Михал Мишкоед и Тасо,претворени неподражаемо от Георги Парцалев.

Парцалев участва „на живо” и в някои от най – ранните ни тв спектакли – „Дървеница”(1960), „Тайни”(1961) и „Главата на другите”(1962), които не са нещо друго, освен ретранслирани спектакли на Държавния сатиричен театър, излъчени по малкото и преимуществено столични приемници.

Първата му оригинална тв постановка е  „Вестникар ли?”(1962), дело на Нина Минкова.

Срещата му с добрата драматургия и големите постановчици продължава до  „Вестникар ли?” (1981) и „(Чичовци)“ 1985  на Асен Траянов.

Работи с Кръстьо Мирски в „Учителят”(1964), с Любен Морчев в  „Политикани”(1966),с Банчо Банов в „Хаджи Ахил”(1967), с Методи Андонов в „Краят на началото”(1967),  с Никола Кънев в „Първи сняг“ (1968), със Светозар Донев в „Недорасъл”(1969), с Лиляна Батулева в „Опечалена фамилия”(1971), с Богдан Сърчаджиев в „Тайната на младостта”(1972), с Арон Аронов в „Дядото на Салваторе“ (1972),с Хачо Бояджиев в „Изповедта на един клоун”(1973), „Брошката”(1975), „Автобиография”(1977) и „Яйцето”(1979), като не бива да се пропуска  изявата му като Костас в прекрасния тв филмов мюзикъл на Стефан Димитров „Баща ми бояджията”(1974) или участието му  като кмета на Охлюво Ташо в много популярната навремето  комедия на Орфей Цоков „Темната кория”(1977).

Георги Парцалев се снима и в няколко сериала – шумна слава му носи ролята на Дако в „Нако, Дако и Цако”(1973) на Нейчо Попов и Мирослав Миндов , на смахнатия полицай Стамат в партизанския екшън на Васил Мирчев „Неочаквана ваканция”(1981), както  и на Захари в   „Патиланско царство”(1982) на Димитър Шарков.

По тъжна ирония на съдбата приключва кариерата си като хаджи Ахил в девет- серийната екранизация на Янко Янков „Под игото”, която излиза след смъртта му през 1991 г. Сбъдва се мечтата му „киното да заснеме в тази роля последната му сълза”.

Друг коридор на всенародната  тв известност е участието му в новогодишните забавни  програми, от които и досега се помни култовите  му участия в „Козята пътека“ (1972) и „Ние, духовата музика”(1973) на Хачо Бояджиев..

Той не изигра най – въжделената си роля – на Дон Кихот, но ми се струва, че бе за негово добро.Включително и след прощаването му с героя пред паметника в Мадрид, продължило 2 часа.

Мислил съм и за друго – че съдбата е била благосклонна към него, прибирайки го в по – добрия свят десет дена преди свалянето на Живков и малко след като любимия му актьор Лорънс Оливие издъхва на 11 юли 1989 г.

Ако и да е имал злато, скъпоценности и 30 000 лева влог в ДСК, аз не си представям в тези 30 години ужасен преход как би оцелял, след като и съперникът му Калоянчев проплака , че не му стигат парите.

А Георги Парцалев  черпи цели компании, търси скъпите цигари и квалитетните питиета...

Той дори няма собствен дом, та не съм сигурен  би  ли се сдобил с такъв в годините на демокрацията, освен ако за някой негов юбилей заедно с  повишаването на пенсията му поредният президент  би му издействал някакъв апартамент.

На Сатиричния театър той вече няма какво да даде.За халтури трябват спонсори.

Все по - редки са  и телевизионните  изяви ( трудно ми е да си го представя като гастролираща бивша знаменитост в „Шоуто на Слави” ), а  малокартинието в киното би го принудило да играе несъществени епизоди или да се мярка като сянка на себе си в някой второкласен американски екшън

Как щеше да живее в тези бездуховни години Парцалев, какво би правил и би ли се впуснал в политиката като колегата си Тодор Колев, ми е трудно да преценя.

Знам само, че си отиде, когато трябваше – в ужасни мъки, но изпратен с всенародна почит,преди голямото обществено разделение и преди масовото ни обедняване.

Борислав Гърдев

Библиография

1.Северина Гьорова, „ Георги Парцалев.Сълзата на Дон Кихот”,С,  изд.”Дамян Яков”, 2005

2.Ивайла Иванова, „Тайните на Георги Парцалев”, С., изд.”Милениум”, 2008

Филип Димитров

 Филип Димитров

1. Да се пише за Филип Димитров е трудно.До такава степен стереотипите на едностранчивото мислене са наслоени върху неговата личност, че и днес легендите (Ф. Д., Кенеди, Дългото изречение, Явочникът) като че ли прикриват истинските му достойнства на гражданин, мислител, политик, държавник и дипломат.

Ще минат години и историята безпристрастно ще му отреди достойно място на един от безспорните ни морални авторитети-лидери на демокрацията, на един от създателите и ръководителите на СДС (за 4 години), на първи демократично избран премиер (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.), на дипломата – в ООН, САЩ и Грузия – 1997 – 2001, 2010, на преподавателя  - 2002 – 2010 и конституционния съдия – от 2015 г.

Тепърва ще се оценява и дейността на това най-хулено в новата ни история правителство, оказало се обаче едно от най-успешните за краткото си съществуване, особено що се отнася до постигнатото.А то не беше никак малко-приемането ни в Съвета на Европа, признаване независимостта на Македония, подобряване отношенията с Израел, запазване мира в европейския Югоизток на фона на бушуващата гражданска война в западната ни съседка; финансовата стабилизация, смелата реституция, премахването на текезарската номенклатура, отваряне на част от досиетата и първите действия по приватизацията.

Маркирам тези стъпки и защото “кабинетът Димитров” бе обвиняван в много смъртни грехове (най-гнусната инсинуация беше дело на неуспелия царски съветник и тогавашен “разузнавач №1” Бигадир Аспарухов за т.н. македонска оръжейна афера), но не и в корупция.

Може би защото тогавашните ни политици действително мислеха първо как да оправят държавата ни, а след това себе си.

Не са малки достиженията и на дипломата Филип Димитров - най-вече за стопляне на българо-американските отношения.

2. Още в зората на демокрацията се разбра, че Филип  Димитров има още  едно превъплъщение - на писател.

Точно това му амплоа бе възприето с пределно големи предразсъдъци, но без да се влияе от тях той доказа, че не робува на комплекси и че е един от най-интересните ни съвременни творци.

С “Ибо живяха, Господи” (1991), неговият романов дебют, съвпаднал със знаменателната политическа победа на 13 октомври с.г., Димитров навлезе в родната литература категорично-безапелационно. В него демонстрира не само талант и потенциал, но и благоговение пред Словото и рядко срещана взискателност към художествените си търсения.

В традициите на Емилиан Станевия “Антихрист” Ф. Димитров раздипли първите тревожни десетилетия на 14 век, сътворявайки романа си като претекст. За да изобличи пороците и абсурдите на тоталитаризма (книгата е писана през 1986-1989 г.), като метафора на едно безвъзвратно отминаващо, но и оставящо в съзнанието ни горчиви травми, мрачно и душно време.

Романът “Ибо живяха, Господи” се оказа новаторски и като начин на използване на изразните средства, и като ниво на филисофско-концептуалната му значимост.

Той и днес се чете с максимални интелектуални усилия и всеотдайност, характерни за “Името на розата”на Умберто Еко. В него авторът набляга на вътрешно-драматичния, интензивно наситен, интимно-психологически разказ на Тодор, от чиято гледна точка се осмисля съдбата на Момчил и лутанията на самия главен герой, на интроспективното навлизане в дълбочина в сложната и привлекателна територия на метежния човешки дух, разкъсван от противоречията на времето.

“Ибо живяха, Господи” носи белезите на екзистенциалния роман, написан от дълбоко вярващ човек.

Погледът на писателя се насочи към душевните тревоги на неговите герои, към вечната им неудовлетвореност, към търсенето на път, цел и ориентир в живота, които биха осмислили желанията им и укротили непокорната им същност.

С книгата си Димитров успя да преодолее и регионалната ограниченост на казионната ни историческа белетристика и експонира творбата си в един по-широк общоевропейски контекст, вкл. и чрез универсалното разработване на каверзни и глобални проблеми – за мястото на човека в този объркан свят, за смисъла на неговия живот, за избора, който трябва да направи -белег за зрелост и надмогване на домораслите критерии за важност и художествена репрезентативност.

Тази линия той продължи и по – късно със „Светлина на човеци“ (2003) и „Братя“ (2019).

3. През 1994 г. във вестник “Демокрация” Филип Димитров публикува своя прословут Календар. С него отново стана обект на хлевоусти коментари, като пак липсваше обективната оценка, жертвана от целесъобразността на моментната конюнктура.

Всъщност, оставайки верен на себе си, Димитров ни поднесе в сгъстено - компресиран вид, подкрепен от афористично телеграмен коментар, своя поглед към най-важните факти и дати от новата ни обществено-политическа действителност, очертали началния етап на българския преход.

В него и Филип Димитров има свое възлово участие, поради което беше и естествено по този нетрадиционен начин да защити личността си и следваната от него политика.

4. Вторият исторически роман на Филип Димитров излезе през 1997 г. Той също съвпадна с важна негова мисия като дипломат в САЩ, но за разлика от “Ибо живяха, Господи”, “Рицарите на кръглата маса” почти не получи обществен отзвук.

Естествено, бе оценено писателското му майсторство при оригиналното пресъздаване епохата на крал Артур, но актуалните послания на книгата - за силата и необходимостта от единомислие между водача и неговите най-близки съратници в името на общото благо - преднамерено не бяха разчетени, снижавайки в значителна степен успеха на твореца.

Вероятно и затова той предпочете шестгодишно мълчание, като през 2003 г. ни изненада не с притчов роман, а с елегантно академично изследване, носещо предизвикателното заглавие “Митовете на българския преход”, последвано от “Новите демокрации и трансатлантическата връзка” (2004) и „Политическото представителство след комунизма“ (2010).

За мен това са най-изстраданите и съкровени изяви на Димитров.

В “Митовете…” той разкрива най-добрите си черти на полемист (главите “Гласуването за вързаното магаре” или “Простият български народ”) и философ на историята (”Дисидентското движение”, “Кръглата маса и Великото народно събрание”). С критичния си аналитичен подход, продължавайки търсенията от Календара си, на Ф. Димитров най-сетне се отдаде възможност да каже цялата истина за своето управление и отговорност (”Правителството, което не управлява и сдаде властта”) и особено за грешките, допуснати от приемника му Иван Костов (”Отварянето на СДС”).

Целенасочено и последователно Димитров гради и защитната си теза за ролята си в българската история, чертаейки насоките на бъдещото развитие на своята родина.

Квинтесенцията на неговия политологически анализ откриваме във финалните редове на Послеслова му: ”Страховете, че България може да бъде наказана, задето е постъпила според правилата на здравия разум и е подкрепила САЩ - като повечето европейски страни и всички страни-кандидати - е абсурдна. Тя е просто ново издание, обагрено било от страх, било от неоснователно предвкусван повод за злорадство, на мита за заговора срещу България.

Ето защо главните ориентири, приети от България след разпадането на комунизма - атлантическа и европейска интеграция - не следва да се променят”

5. 2003 година поднесе още една голяма изненада от Филип Димитров. Излезе романът му “Светлина на човеци”, предизвиквайки оживени коментари и интерпретации.

В него личи натрупания опит, като амбицията на писателя е насочена към осмисляне същността на християнската идея и практика, в техния автентичен, евангелско чист вид.

Димитров подхожда към отговорната си задача максимално мотивирано и същевременно разбираемо предпазливо.

Благоговеейки пред делото на Спасителя, той се интересува основно от делата на Светлокосата (Мария Магдалена), на Богродица, Йосиф Ариматейски и първите апостоли и евангелисти.

Основната канава е предвидливо разкрита в есеистично-полемичен вид, а сърцевината на повествованието - саможертвата на апостол Филип от Витсаида, съответстваща изцяло на Христовия подвиг, е претворена със забележителен размах и изумително проникновение в последната глава “Филип”, която ,смело твърдя, ще остане сред незабравимите страници на българската литература.

“Светлина на човеци” разкрива най-ценните качества на художника Филип Димитров - и като майстор на сюжета и вещо изградените с библейска чистота образи, и като ерудит в историята и църковните проблеми, където за него няма тайни.

И ако навремето “Ибо живяха, Господи” предизвика злобни подмятания и подигравки, то “Светлина на човеци” вече се възприема като явление в нашия литературен живот.

Каквото, безспорно , е и „Братя“ (2019) – проникновен анализ на християнската ни история до падането под византийски гнет на принципа на изследване съдбата на двойки братя, знакови за нашата история – от Константин и Методий до Пресиан II и Алусиан.

Умишлено е търсена връзка с традицията – „Успоредни животописи“ на Плутарх и „Книга на царете“ от Библията, събитията традиционно са разкрити в общоевропейски контекст, образите са дообогатени с белетристична плънка, а оценките и изводите почиват на всички познати извори на български, руски, гръцки,френски и английски език!

Димитров не би бил авторът, който познаваме, ако не защитаваше поредната си иконоборческа теза – че Методиевото служене на славянски език е разделително дело  - като това на Лутер и Калвин, че в образувалия се процеп през 863 г. България получава изключителния шанс да има азбука, църква и писмен език и че вследствие на това тръгват и непомерните амбиции за сравнение с Ромейската империя – от желанието за директната й асимилация чрез войни, както е при Симеон до амбицията да се присвои имперската корона посредством династичен брак, за което мечтае Борис II…

Тези блянове си имат своята първооснова в Цариград, а ние просто ги възприемаме без да разберем осъществими ли са и до какво водят – тогава, когато василевсът , тоест владетелят, заповядва на Църквата и след като тя губи своята независимост и от средище на духа се превръща във властови център и оръжие…

Такива констатации и оценки може да даде само ерудиран визионер, търсещ упорито и последователно причините на нашата трагична орис.

А това е красноречив знак за осъзнаване значението на Филип Димитров, приет вече в храма на словото и доказал на дело, че е сред нашите най-ценни мислители и философи на историята !

"Ягодова луна"

В България като последна радост ми остана гледането на новия и толкова хвален сериал, излъчен по НОВА тв „Ягодова луна“  - 25 февруари – 12 май 2020.

Сценарият е дело на Милена Фучеджиева и Елена Иванова, а режисьори на 12 – те епизода са Зоран Петровски, Димитър Гочев и Асен Блатечки.

Поредицата е направена със замах, съчетавайки в себе си пожарникарска драма, мелодрама и изобличителен поглед към безпардонните кукловоди, все още чувстващи се господари у нас и направляващи съдбата ни.

Сериалът носи духа и атрактивното мислене на сценаристката Милена Фучеджиева, която натрупа опит със „Седем часа разлика“ (2012) и най – вече в сътрудничество с Елена Иванова при реализацията на „Пътят на честта“ (2019).

Режисьорите умело следват находките, динамиката и добре разработената образна система в драматургията и ни предлагат динамичен и смислен филм, който едновременно развлича и неусетно ни подтиква да се замислим.

Как трябва да живеем в този свят, къде свършва границата на компромиса, дали преследването на успеха и личния просперитет трябва да е с цената на всичко, колко са важни парите и общественото внимание, за да бъде всеки от нас щастлив и удовлетворен от своя живот?

В поредицата са събрани накуп най – известните и актуални артистични имена в България, които според възможностите си създават интересни и интригуващи образи.

От Асен Блатечки  - полковник Любо Божинов и Александър Сано – Георги Джамбазов до Христо Мутафчиев – Ангел Генчев , Димо Алексиев – Боян Генчев , Стефка Янорова – Светла Джамбазова,Радина Боршош -  Рая Божинова , Любомира Башева – Лизи и Невена Бозукова – Цвета.Не може да се  мине без дежурното присъствие на Ивайло Захариев, появяващ се в ретроспекциите като Димитър Джамбазов – бащата на Георги.

Сериите текат неусетно, въпреки подозренията, че създателите им прекалено много са се учили от „Пожарникарите от Чикаго“на Майкъл Бранд  и Дерек Хаас, чийто осми сезон започна да се излъчва на 25 септември  2019 г.

Режисурата не блести с нещо оригинално , но и тримата постановчици  са опитни професионалисти и знаят как да задържат зрителското внимание, въпреки че в мен остава вкуса на нещо познато и вече гледано.

Те казвам, че „Ягодова луна“ е копие под индиго на „Пътят на честта“, но имам чувството за добре премислени ни хватки, познати от драматургията на Фучеджиева  и Иванова– като замяната на незаконни търговци през сръбската граница по време на ембаргото с колеги – пожарникари , абсолютните злодеи, приличащи си като две капки вода – Киро Християнина – Веселин Плачков  и Боян Генчев – Димо Алексиев  и конфликтуващите семейства  Джамбазови и Генчеви са най – малките от констатираните слабости.

В добавка натрупаните проблеми оформят пъзел, който, естествено, експлодира в буквалния смисъл на думата на финала на 12 епизод със смъртта на Алекс -  Ваня Джаферович, подготвяйки ни за следващ сезон…

Приключвам прегледа си  на 13 май, съвпадащ с края на извънредното положение  и въвеждането на извънредна епидемична  обстановка в България.

Търся символика за случващото се по света и у нас и се сещам само за заглавието на един важен филм на Рангел Вълчанов от 1988 г. – „А сега накъде?“

Борислав Гърдев