Памет за Петър Пенков

 

На младите името му не говори нищо.

Починал преди близо 50 години, едва навършил 41.

Завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност актьорско майсторство през 1957 г.

Кореняк софиянец, без да успее да работи в столичен театър , а се утвърждава в Стара Загора, Велико Търново, Русе и Бургас.

Чел съм хубави неща за пребиваването му в Търново през 1960 – 1962 г., за запомнящите му се роли в „Царска милост“(1960),„Жени с минало“ (1961), „Иван Шишман“  (1961) и „Светът е малък“(1962) под режисурата на гостуващите опитни  постановчици Кръстьо Мирски, Владимир Найденов,  Николай Люцканов и Вили Цанков.

Но аз тогава съм се раждал, какви спомени да имам от театралните му изяви?

Моите срещи с Петър Пенков започват, когато съм седем годишен.

И естествено са свързани с телевизията и киното.

Петър Пенков не направи голяма и значима главна роля на малкия и големия екран.

Не намери и своя режисьор, който да го лансира и наложи като  българска звезда.

А имаше потенциал за това.

Бе строен, фин, красив, интелигентен, емоционално обран, но много добър  майстор на характерния рисунък, на ярката и запомняща се интерпретация на образи, които обичаме и сега да наричаме поддържащи.

Но без които не може нито театърът, нито тв, нито киното.

В България по времето на соца имаше плеяда знаменити и талантливи актьори, създаващи качествени и ярки поддържащи роли – винаги си спомням с респект изявите на Георги Стоянов, Светозар Неделчев, Васил Димитров  или Димитър Хаджиянев.

Пенков бе от тяхната кохорта.

Открит е за киното на 33 години – роден е на 27 февруари 1933 г.  – от Владислав Икономов за ролята на Иларион в съдебната драма „Призованият не се яви“.

Икономов и Васил Мирчев ще се окажат двамата режисьори, снимали го трикратно и гласували доверие на неговия талант и артистичен капацитет.

Владислав Икономов ще разкрие качествата му на рафиниран отрицателен герой първо в „Скорпион“ срещу „Дъга“ (1969) като сенчестия ръководител на горяните Гетов, а след това ще разкрие неговата съкровена същност като Генов в епизода „Самопризнание“ (1973) от популярната криминална поредица „Произшествия на сляпата улица“.

Васил Мирчев – вярно след „Човекът в сянка“ (1967) по Павел Вежинов на Яким Якимов, където Пенков се подвизаваше като Даскарев ,ще повярва във възможностите му и ще му даде втората важна и отговорна роля в екранизацията на повестта на Георги Караславов „Танго“ (1969), в която ще блесне като прокурора – злодей Йоргов  в достойното партньорство с Невена Коканова – Хаваджиева.

Нека запомним датата на премиерата на филма – 28 февруари 1969, часове след рождения си ден Пенков става национална знаменитост на 36 години!

Вярно, изглежда като достолепен чичко, с фини  буржоазни маниери на изискан господин и суров защитник на държавата, но същевременно е толкова млад, че чак не ни се вярва да има такава щастлива звезда.

1969 е годината на Петър Пенков.Годината, в която българският зрител се завръща пред екрана , за да гледа родно филмово производство.

Пенков се снима в цели седем продукции, преимуществено в отрицателни роли, с едно малко изключение, във филми, които му донесоха голяма популярност и слава и го превърнаха за непродължителен период от време в разпознаваем  и обичан актьор.

В епоса на Зако Хеския „Осмият“ създаде с неподражаем блясък образа за злодея полковник Гатев, ликвидиран с много ненавист от партизанския командир – Георги Георгиев – Гец, в „Скорпион“ срещу „Дъга“ е Гетов, в „Господин Никой“ на Иван Терзиев по романа на Богомил Райнов има незабравима петминутка като човека на Дъглас, заплашващ Боев – Коста Цонев да го прати на оня свят след една седмица,в „Птици и хрътки“ , ексцентричната и неповторима антифашистка драма на Георги Стоянов, се появява в своя блясък като офицер във влака, за да произнесе две реплики с апломб, снима се и в много известния и постоянно подлаган на остри коментари хит на Въло Радев „Черните ангели“, където само се мярва като окован политзатворник, за да затвори кръга на най – успешната си и знаменита година със знаковата и легендарна роля на Симеон Каназирев в първия сезон на „На всеки километър“ на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев.

Пенков играе в пет от общо 13 – те епизода на първата поредица.

Аз нарочно си пуснах и изгледах отново „Великден“.

Установих с изненада, че във встъпителните надписи името на актьора е изписано преди това на Георги Черкелов – Велински (в епизода „Пеещият часовник“, в който се подвизава в Испания под прикритие като австриеца Йозеф Бруно  е дори на второ място, веднага след това на Стефан Данаилов – Сергей !)и че независимо от тезисността и предпоставеността на конфликта, както е лансиран от сценаристката Свобода Бъчварова, се е получи стегнат и приемлив за гледане соцекшън, в който Каназирев и Деянов са наистина достойни противници -  а не само съученици, разделени от класовата борба, че са еднакво отдадени на своята кауза, че мислят за мъст и убийства и на най – светлия християнски празник, поради което е закономерно Каназирев да бъде убит именно на Великден от атеиста Деянов в дома му, пращайки го на оня свят с прословутата реплика  - „Подлец си бе, подлец си и остана!“

И се питам защо след такъв гигантски скок в кариерата си развитието на Пенков в следващите години зацикли?

Две години не му предлагаха нови роли, а след това в какво се снима?

В „Кръгове на обичта“ (1971), прехваленият , но всъщност най – слаб филм на Кирил Илинчев, в „Игрек 17“ (1972) все пак се срещна отново с Вили Цанков, но нямаше сериозна задача пред камерата, Васил Мирчев го покани за рали състезател в много обичаната и гледана навремето спортна тв драма „Голямата победа“ (1972), пак той ще рискува и ще му надене груби селски дрехи, за да стане ятак в партизанската драма „Бялата одисея“ (1973), Гриша Островски съвсем ще му смени амплоато като придружителя на пътуваща  актриса  господин Шмид в спорната си и не съвсем сполучлива версия на Йовковия „Чифлик край границата“  - „Нона“ (1973), в тв филм „Засада“ (1974) на Орфей Цоков ще бъде журналист от летището….

Показването на творбата на малкия екран ще е по тъжен повод – на 28 август 1974 г. Пенков ще е вече покойник, напуснал този свят малко след като става на 41 години…

Мисли съм си за неговата съдба, за това как би се развила кариерата му през годините, щеше ли да преживее нов ренесанс, да получи силни, значими, централни роли, как би приел промените след 10 ноември 1989 г.?

И съм стигнал до извода, че Съдбата знае как да постъпи, че вероятно – колкото си сурово и жестоко да звучи – тогава е трябвало да ни напусне, в разцвета на силите си и малко след великия Методи Андонов, починал също много млад, преди да навърши 42…

Той не доживя достолепните 90 , но остава в съзнанието ни като един от най – талантливите и знакови актьори на своето поколение.

Да си спомним за постигнатото от него с уважение и внимание.

Борислав Гърдев

 

 

        Една легенда си отива…

 

Харисън Форд е щастлив човек и актьор.

Той доживя да види в завършен вид няколко от най – хубавите франчайзи в кариерата си – през 1978 г.това бе "Командосите от Навароне", продължението на "Оръдията на Навароне" от 1961 г., през 1994 г. дилогията  „Патриотични игри“, 1992 и „Реална опасност“, през 2017 г.“Блейд Рънър 2049“, образуващ друга важна сглобка  с“ По острието на бръснача“  - „Блейд Вънър“ от 1982 г., през 2019 г.с „Възходът на Скайуокър“ приключи легендарната сага, стартирала през 1977 г. - “Междузвездни войни“,както и великолепната анимационна приказка "Сами вкъщи 2", започната три години по - рано, а през 2023 г.облече дрехите и прие осанката на великия Джейкъб Дътън в тв серия на Тейлър Шеридан „1923“, втората предшестваща поредица на знаменития епос „Йелоустоун“ , 2018 - 2023.

Не забравяме, че участва в третата част на "Непобедимите" през 2014 г.и че класиката "Апокалипсис сега", в която е полковник Лукас има две версии - съкратена от 1979 и разширена, режисьорска от 2001 г.

Наред беше да видим и последното приключение на знаменития археолог доктор Хенри Джоунс, излязло на екран на 30 юни тази година.

За протокола само уточнявам, че това е не петият, а шестият филм от епопеятас Форд.

И не мога да си обясня защо всички , пишещи за Индиана Джоунс, съвестно сочат премиерите от 1981, 1984, 1989 и 2008, а забравят тв сериала „Хрониките на младия Индиана Джоунс“ от 1992 – 1993 г., в чийто втори сезон в епизода от 13 март 1993 г. „Индиана Джоунс и мистерията на блуса“ на Карл Шулц ,участва, както и следва да очакваме, и Харисън Форд като Индиана Джоунс на 50 години.

Няколко думи за сюжета на новия филм.

Той е дело на Джез и Джон – Хенри Бътъруърд и Дейвид Коеп, който поне познаваме като автор на хитове като „Джурасик парк", 1993-1997, „Мисията невъзможна“,1996, "Мумията", 2017 и който е работил по сценария на не много успешния „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“, 2008.

Аз много съм мислил как трябва да завърши една такава легендарна сага, така, че да не разочарова своите фенове.

Защото , нека сме наясно, филмът ще се гледа и от подрастващи, нямащи никакъв спомен за успехите на предшествениците му, но и основно от хора, помнещи добре приключенията на прочутия археолог, с които е преминала тяхната младост.

Коеп и Бътъруърд залагат на сигурното – ще припомнят схватките с немците  от първата и третата част на поредицата, доктор Джоунс и колегата  му, проф. Базил Шоу – Тоби Джоунс първо измъкват от нацистите копието на Лонгин, с което е прободено тялото на Христос, оказало се добре пласиран фалшификат, а след това здраво ще се борят за реликвата, носеща и заглавието на филма – Антикитерата на Архимед, часовсик на 2200 години, с което може да се контролират астрономически позиции с десетилетия , както и да се засичат времеви пропуквания, а това  би помогнало на Хитлер да обърне хода на войната, която губи през 1944 г.

Въвеждащите 22 минути са страхотен екшън нон стоп, който ни държи на нокти до спасяването на Шоу и Джоунс от лапите на нацистките преследвачи, в чийто редици се открояват зловещите, но ефективно действащи полковник Вебер на Томас Кречман и доктор Юрген  Волер на Мадс Микелсен.

Единственото ми несъгласие е с дигиталното подмладяване на Форд, който сякаш изкача от египетската пустиня  в „Търсачи на изгубения кивот“ ,1981, но поне не отблъсква с нелепата неестественост, която носеха в себе си Ал Пачино и Робърт де Ниро в „Ирландецът“, 2019 на Мартин Скорсезе.

След предястието в препускащия влак през Алпите следва низ от приключения  и сблъсъци, преминаващи през някои от най – екзотичните кътчета на планетата –  Мароко,Гърция, Сицилия и Ню Йорк.

В  Танжер сме свидетели на умопомрачителни гонки с триколка и ретроавтомобили, в Ню Йорк археологът се измъква от своите  преследвачи , яздейки полицейски  кон както по централните булеварди, така и в метрото,точно по време на парада по посрещането на астронавтите, стъпили на Луната, но причудливите чупки в сюжета достигат своя връх в Сицилия, където катапултиралия доктор Джоунс, заедно със спътниците си Фийби Уолър -  Бридж – Елена, негова кръщелница и дъщеря на Базил Шоу, която помним от „Соло“, 2018 и  сериала „Торба с бълхи“ ,2019 и чаровния Теди – Итън Изидор, попада в ада на обсадата на Сиракуза от римляните през 214 г.пр.н.е. и се среща със самия Архимед  - Насер Мемарция!

Сюжетът описва кръг между 20 август 1939 г., когато с полет от Сицилия за Мюнхен доктор Волер трябва да отстрани Хитлер и да поправи неговите грешки и 20 август 1969 г., когато на фона на националната еуфория от подвига на Нийл Армстронг и неговия екип от „Аполо 11“, кацнали на Луната, пенсиониращият се от колежа "Хънтър"  проф.доктор Джоунс влиза в люта схватка с Волер - доктор Шмид, алюзия за Вернер фон Браун  в чии ръце ще остане Антикитирата.

Еуфорията около кацането на Луната не е избрана случайно – тя работи безотказно още от „Мъже в черно 3“ , 2012,на Бари Зоненфелд, продуциран от Стивън Спилбърг.

А е любопитно да знаем, че присъства с документалната си автентичност във филма "Армстронг" от 2019 г. на Дейвид Фейърхед, в който  Харисън Форд чете зад кадър мемоарния текст на астронавта Нийл Армстронг, героят от 20 юли 1969 година ...

Ако и да е на ръба на анимационното приключение, комикса и фантасмагорията, сценарият създава не само напрежение, но и нужната  атмосфера, за което заслуга има и стабилната режисура на Джеймс Манголд – „Копланд“,1997, „Луди години“, 1999, „Да преминеш границата“, 2005, работещ уверено и вещо, без никакъв страх от съпоставка с делото на Спилбърг и предлагащ традиционно, но ефектно поднесено зрелище, динамичната и атрактивна камера на Федон Папамайкъл  - „Форд срещу Ферари“, 2019  и завладяващата , както винаги , музика на ветерана Джон Уйлямс, този път уместно  подплатена с шлагери на „Бийтълс“ и Дейвид Боуи.

След сицилианското приключение доктор Джоунс се събужда в леглото на ню йоркския си апартамент и става свидетел на завръщането при него на любимата му съпруга Карън Алън – Мериън.

Целувките  са искрени и непосредствени, като е ясно, че бракът им ще бъде спасен.

Няма го синът Мут Уйлямс на издънката Шея Лабьоф, загинал като доброволец във Виетнам, но за него не ни е тъжно….

На финала, виждайки изпраната шапка на великия авантюрист да виси на простира пред прозореца на собствения му апартамент, усетих спазъм в стомаха и една предателска сълза, която се плъзна по бузата ми.

Великият Харисън Форд изпълни с харизма, ентусиазъм и много страст  една от последните знаменити роли в кариерата си. Заедно с него запомних моцификациите и на Антонио Бандерас – морският ветеран и гмуркач  Реналдо и Джон Рис – Дейвис – Салах.

А аз се простих с още един знаков  хит,останал в съзнанието ми като вечен трейлър,който винаги се движи и белязал живота ми през последните 42 години….

Борислав Гърдев

„Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“, 2023, 154 мин.,сц.Джез и Джон – Хенри Бътъруърт и Дейвид Коеп,реж. Джеймс Манголд, продукция на  „Уолт Дисни Пикчърс“, „Лукас филм“и  „Парамаунт Пикчърс“, продуценти Джордж Лукас, Стивън Спилбърг, Катлийн Кенеди, Франк Маршал.

Как споразумението в Осло роди един от най - добрите израелски трилъри

 

Как споразумението в Осло роди един от най – добрите израелски

трилъри

 

„Подстрекателство“ (2019) на Ярон Зилберман е майсторски направен психологически трилър, разказващ за годината, в която е убит израелския премиер Ицхак Рабин, след като е започнал мирен процес с палестинците , но от гледна точка на атентатора Игал Амир,превъплътен с много плам от Йехуда Нахари Халеви.

Зилберман проследява внимателно неговия живот, развитието му в обкръжението на религиозни йеменски евреи, изграждането на неговите възгледи, следването  в университета.

Амир  е дълбоко засегнат след сключеното  споразумение в Осло, подписано във Вашингтон на 13 септември 1993 г., с което се дава автономия на палестинците в ивицата Газа.

За Амир това е национално предателство и виновникът – Рабин, трябва да бъде наказан.

Заедно с приятеля си Дрор Адани – Долев Охана и брат му Хагай – Йоав Леви подготвя атентат срещу Рабин.

Два пъти не успява ,но на 4 ноември 1995 г. все пак причаква и застрелва премиера на паркинг в Тел Авив, след приключване на поредния митинг в полза на мира.

За покушението Амир използва пистолет Baretta 84 F, с който е заловен на местопрестъплението.

Амир получава присъда доживотен затвор и не се разкайва за постъпката си, смятайки че по неговите думи изпълнява завета на равините.

Постановчикът Зилберман, който е и един от сценаристите, заедно с Яир Хизми и Рон Лешем, подхожда към темата отговорно и внимателно .

Израелско – арабският конфликт той ще разработи и в драматичния си сериал от 2020 г.“Долината на сълзите“, разказващ за войната от Йом Кипур  -  6 – 25 октомври  1973 г.

В „Подстрекателство“ обаче не става дума за национално единство пред общия враг, а за разлом, противопоставяне вътре в обществото, за нежеланието на ултраортодоксалните евреи да приемат променящата се ситуация  в Близкия Изток, която неминуемо ще доведе до мир и разбирателство с палестинците.

Амир във великолепната интерпретация на Йехуда Нахари Халеви е точно такъв консервативен младеж, иначе амбициозен и динамичен, но не желаещ да се взема нещо от свещената еврейска земя, като при него всяка промяна на статуквото означава предателство към  повелите на предците, което трябва да се накаже подобаващо.

Халеви разкрива убедително търсенията и заблудите на своя млад герой, иначе симпатичен, но с отровена  душа, който като истински Мефистофел , творейки зло, смята, че помага на народа си.

Атентатът във филма е пресъздаден с необходимия драматизъм и при наличието на впечатляваща масовка, Зилберман е използвал мотивирано и внимателно селектирани документални кадри, създавайки силен и впечатляващ филм, една от най – добрите и коректно направени израелски  кинотворби, пресъздали отговорно и завладяващо срамна и драматична страница от историята на еврейската държава.

Борислав Гърдев

„Подстрекателство“, 2019, 123 мин., съсц. и реж.Ярон Зилберман

Филмът може да се гледа на kinoflux.org

 

"Времеубежище"! "Времеубежище!"

 

        Времеубежище! Времеубежище!

 

23 май 2023.Награда „Букър“ за най – добър роман, издаден на английски език в превод на Анжела Родел. След отличието „Стрега“ от 2021 г. и превода на Джузепе дел Агата.

Георги Господинов класик, автор на бестселъри от европейска класа.

Медиатор, хипнотизатор, версификатор, манипулатор, импровизатор.

Букър“? А защо не „Нобел“?

Сега „Букър“ и "Христо Г.Данов" - на 16 юни, а после и Нобеловата премия – да не бързаме, крачка по крачка.

Радост, гордост, щастие.

И ний сме дали нещо на света!

Още помня фрагмента с малката Хилде от 1944 г. и кървящата крава, ударена в задницата от войнишки шрапнел…

Преиздания, лавиците на книжарниците , пълни с книгата, народът масово, истерично купува.

Реклама, медиен шум, интервюта, обяснения, хвалби.

Безкомпромисен роман.Голям европейски роман.Изключително и смело писане.

Смело?

Гаустин е главният герой, алтер егото на автора.Къде без него?

Той взема нещата в свои ръце и чрез него ще се опитаме да разберем света от вчера и утре.

За дома и клиниката в него .За паметта и нейната липса.

Гаустин с лекота прекосява времевите граници и изпълнява мечтата си да лекува чрез минало.

В клиниката си, превърнала се в убежище за загубилите своята памет.

Носталгия, ретро импулси?

Модерна емпатия от висш порядък.

Мечта или мания? А защо не и двете, когато залогът е клиниката, а след това и континента …

Европа?

Еха…

Времеубежище като живот във възстановка.

Защо да се учудваме , че ще маршируваме пред мавзолея на вожда и учителя на българския народ Димитров, ще сме свидетели на въстание – Априлското? – в Борисовата градина и ще видим как се обучават статисти за революции, каквото и да означава това…

И да сме наясно – романът не е само и единствено софийски.

Действието се развива и в Цюрих, Виена, Сараево, Ню Йорк, а смешното и трагичното вървят ръка за ръка.

Чете се с любопитство  и напрегнато очакване.

А аз къде съм? Къде е драмата в живота ми?

Как къде – в романа!

Търси и открий! Не е толкова трудно.

Щом европейците са го разбрали, ще го осмислиш и ти.

Дали?

Или отново ще възкликнеш като героя на Алеко – „Европейци сме ний, ама все не сме  дотам“

Времеубежище, времеубежище…

Класика в жанра, панаир на суетата или дъвка за балончета?

Надежда и утеха или цветен спомен на греха?

За да доизследвам феномена „Господинов“ ще  си купя промоционалното издание от трите му романа от 1999, 2011 и 2020 г. за 51 лева от „Ozone.bg.“

Защо не? Какво му плащаш, пък и ще имам комплект от класически текстове, чието значение и цена с годините ще растат.

Поне това е ясно…

Борислав Гърдев

 

 

                                                                                                                                                   Носталгично за „Лятото на Авия“

 

Пазя незабравим спомен от този филм.

За мен бе едно от събитията на третата световна  кинопанорама през 1989 г.

„Лятото на Авия“ го гледах във Варна във фестивалния дворец.И само, който е бил залата, може да потвърди какво е усещането да видиш за първи път израелски филм в България, чиято премиера е била на 15 юли 1988 г.

Да следиш кинотворба от страна, с която нямахме дипломатически отношения…

35 години от тогава.

Заслугата за селекцията и присъствието на това класическо заглавие на Ели Коен е безспорно на Людмил Стайков, тогавашният генерален директор на ТСО„Българска кинематография“,вдъхновителят на кинопанорамата.

Тръгнах за прожекцията с любопитство и смесени чувства…

Какво да очаквам от израелски филм? Та аз не знаех нищо за тамошното кино – тогава в България по – известна като кинодържава бе Сенегал с нейния гений Сембен Осман…

А творбата на Ели Коен се оказа една от най – приятните изненади на феста.

Стегнат, емоционален, човешки филм, направен професионално безупречно и вдъхновено.

Главната героиня Авия – Кайпу Коен се оказа прелестно момиче, израсло в сиропиталище, без баща, загинал във войната.

Вече поотраснала, преживява нова травма – майка й Хеня, участничка в съпротивата, оцеляла в Холокоста, е настанена в психиатрична клиника, а дъщеря й отново попада в интернат.

Хеня взема Авия за лятна ваканция при семейство Ханс, техен съсед и девойката си въобразява, че Макс Ханс  - Ели Коен е нейният баща, който, разбира се, не е загинал във Втората световна война.

След това грубата реалност нанася своите корективи – семейство Ханс си тръгва, а в главата на Хеня Александрович – Гия Алмагор отново започват да тракат влаковете на смъртта…

Сюжетът, дело на Ели Коен, Гия Алмагор и Хаим Бузагло , илюстрира живота в една крехка, чуплива и болезнена епоха, непосредствено след Втората световна война и малко след създаването на държавата Израел.

Коен има и най – голяма заслуга да представи деликатно, фино и убедително тогавашният живот, изграден върху трайната болка на хората,преживели ужаса на върховното стълкновение, но намерили упование в света на фантазията и сила да продължат да живеят.

Не трябва да се забравя, че историята е автентична, че всъщност това са преживелиците на звездата на филма Гилма Алмагор  („Ел Дорадо“, 1966, „Мюнхен“, 2005), които първо са превърнати в пиеса, станала национална класика и включена в училищната програма, преиздадена 30 пъти и преведена на много езици, преди Ели Коен да я превърне във вдъхновена и незабравима кинодрама.

Не случайно на Берлинския кинофестивал през 1989 г. Кайпу Коен и Гиа Алмагор печелят наградата „Сребърна мечка“ за най – добра главна женска роля, а във Валядолид през същата година Ели Коен получава наградата за най – добър филм  „Златен шип“.

Според мен наградите са съвсем заслужени и не случайно след прожекцията във Варна публиката го изпрати с искрени аплодисменти, тогава, малко след 10 ноември 1989 г.

Бяхме впечатлени от семплата, но майсторски поднесена и завладяващо човешка драма, от уверената режисура на Ели Коен, бъдещият постановчик на „Исус“ от 1976 г, от нежната и прочувствена музика на Шем -  Том  Леви, който ще сътрудничи на Коен и при работата върху „Рутенберг“ , 2003,  и от прекрасната игра на триото Кайпу Коен ( Тя ще се снима при   Коен и в драмата му „Под дървото“, 1994), Гия Алмагор и Ели Коен.

Излязох от салона вдъхновен и в приповдигнато настроение, доволен, че съм гледал класика от непозната ми  дотогава кинематография.

За пореден път се убедих, че светът наистина е малък.

Борислав Гърдев

„Лятото на Авия“, 1988, 95 мин., сц. Гия Алмагор, Хаим Бузагло и Ели Коен, реж.Ели Коен.

Филмът може да се гледа на livecinema.net