Звезден кръстопът за петима

Признавам, че заглавието подвежда.

Но само донякъде.

Ще  разсъждавам за съдбата на петима български актьори, звезди у нас, направили опит за утвърждаване в европейското и световното кино.

Знае се, че седмото изкуство е комплексно по природата си и изисква сътрудничество на широк кръг специалисти, вкл. и от различни страни.

На Запад такава колаборация съществува  между двете световни войни, но копродукциите разцъфтяват след 1945 г., най – често между Италия, Франция  и Испания.

Американското кино ползва сюжети и кадри от целия свят, но за артистите от Източна Европа шанс активно да работят в западни продукции се открива след 1989 г.

В годините на социализма у нас се снимат ограничен брой филми от западни компании, но резултатите – „Заветът на инката“ (1965), „Свирачът“ (1967), „Галилео Галилей“,(1968), „Малки тайни“ (1969) -  са плачевни.

Като че ли само Карло Лидзани отсрамва гостуването си с една добра екранизация по Джовани Верга – „Любовницата на Граминя“, появила се на екран през 1969 г., в която знаменитостите са Стефания Сандрели и Джан – Мария Волонте.

Необходимо е да минат две десетилетия, за да заговорим за по – пълноценно и трайно сътрудничество със знайни и незнайни продуценти,  да преживеем периода на малокартинието, приватизацията на киностудия „Бояна“ и скандалите с правоприемника й „Ню Бояна филмс“…

1.В началото бе Стефан Данаилов…

А кой друг?

Най – популярният и обичан български актьор става звезда със сериала „На всеки километър“, (1969, 1972).

Но не бива да се забравя, че именно той и  на базата на легендарната тв поредица, е ползван от ръководството на кинематографията ни за пробив на  необятния руски пазар.

Успехът му там отвори пътя за пробването му в първите американски екшъни снимани у нас след промените – „Берлинска конспирация“(1990 – 1991) на Терънс Уинклес и „Криза в Кремъл"(1992) на Джонатан Уинфри.

Скромният резонанс на тези продукции го насочи към усилия да се пласира  основно в Италия и  Франция.

Но отначало е „В Русия, с любов“.

Данаилов изигра с чар и младежка дързост куриера на ленинския вестник „Искра“ Иван Загубански в „Първият куриер“( 1968) на Владимир Янчев, след което бе обаятелният Карабельов, обожателят на баронеса Юлия Вревска в прочутата суперпродукция на Никола Корабов от 1978 г.

Да партнираш успешно на актьори от ранга на Евгений Леонов – Крицки, Людмила Савелиева – Юлия Вревска и Юрий Яковлев – великият княз Николай Николаевич, е не само тест за зрелост, но и лиценз за работа с други руски постановчици.

Стефан Данаилов не може да се оплаче от липса на предложения, но кой го помни  в „Мъгливи брегове“ (1986) на Юлий Карасик или в сериала на Семьон Аранович „Голямата игра“ (1988), независимо че е екранизация на бестселъра на Юлиан Семьонов „Пресцентър“?

Сеща ли се някой за участието му във „Войникът от обоза“ (1975) на Игор Добронравов или в „Капан“(1988) на Борис Конунов?

Вероятно епизодичното му присъствие в амбициозната екранизация „Дон Кихот се завръща“ (1997) на Василий Ливанов, му донася частично удовлетворение, но голяма роля в съвместна или само руска продукция той повече не получава.

За съжаление  изявата му като галски вожд в епоса на Жак Дорфман „Версенжеторикс“ (2001) се отбелязва по – скоро като куриозен гаф, отколкото като принос за българо – френското филмово сътрудничество…

Не му се получава и американското приключение въпреки че „Криза в Кремъл“(1992) е правен по горещите следи на най – актуалните тогава събития.
Същото мога да заявя и за "Берлинска конспирация" (1991), ако и темата за падането на берлинската стена да е свръхактуална, а и демоничната му изява като Емил Мучер в една по същество централна роля, подсказва неизползван потенциал, който ще избликне само три години по - късно в "Октопод 7"...

Затова неочаквано, но и закономерно Данаилов постига изключителен успех след снимането на поредица италиански сериали.

Истина е, че и преди „Октопод 7“(1995), и след него - работи дори с братя Тавиани в „Чифликът на чучулигите“(2007), той снима в Италия.

Но само под ръководството на Джани Лепре – „Краят на века“(1999) и „Алеф“(2000) и Луиджи Перели  постига трайна и ползотворна връзка, подобна на  осмоза.

„Краят на века“ е незаслужено подценяван сериал, направен професионално безупречно, гледаем и харесан  и у нас, независимо от скромната си реклама.

Данаилов като Мило  играе с лекота  и  се чувства в свои води в поредната италианска продукция, която снима.

„Алеф“ е по – малко известен, въпреки че в него той изпълнява възловата едноименна роля.

Стефан Данаилов  инкасира първия си грандиозен успех като злодея Нуцо Марчиано в „Октопод 7“(1995).

Наскоро го гледах отново,проследявайки внимателно изявата му .

Неговият герой е суров, жесток, монолитен, но на моменти и еднопланов.

Стряска обаче господарското му присъствие в среда, удивително напомняща българската, като сега си давам сметка, че продукцията от 1995 г. е била изключително актуална и за нашите условия на онази позабравена вече Берова България, изцяло в плен на мафията, олигархията, ченгетата и корупцията.

Нюансировката, извайването на отсенките в характера му се отдава при собственика на автосалон, бандитът  Винченцо Грумо, в „Рекет“(1996).

Винченцо е изграден мащабно, в едри щрихи, но и диша като пълнокръвен и житейски убедителен образ, той може  да прави компромиси и да обича – съпругата си, въпреки че накрая я жертва и сина си, независимо че го дава за отглеждане на чужди хора – без да е непременно и само мафиотско плашило.

Закономерно стигаме до великолепната поддържаща роля на Вирджилио, незаменимият помощник на смелия адвокат Таска – Себастиано Сома, в сериала „По съвест“, оказал се не по – малко известен от „Октопод“ и риализиран повече от десетилетие.

 Началото го гледахме през 2003 г,  бяха снимани пет сезона и общо 24 епизода, често разделени на по две части , а краят дойде през 2014 г.

Вирджилио е резоньорска роля, но Данаилов я експонира със сочна топлота и сърдечен плам.

Поради това и сериалът е толкова обичан, а и постановчикът Перели осъзна, че не може да се лиши от присъствието на своя любимец, очаровал  внушителна част от италианската тв аудитория.

В мен обаче възниква издайническо съмнение.

Не трябваше ли екипът да приключи шоуто с края на четвъртия сезон?

Началото на петия  започна със сериозно боксуване, а самият той се оказа подозрително кратък и недовършен.

Така и не разбрах дали е възникнал конфликт между постановчика и продуцентите или вдъхновението на сценаристите е пресъхнало.

Загадката се изясни, когато изтече информация, че сериалът се завръща пред 2018 г.

2.Иван Иванов – опит за летене

Той стана всенароден любимец след премиерата на „Всичко е любов“(1979) на Борислав Шаралиев.

Всички оплакахме горчивата съдба на героя му Радо и се чудехме как цензурата е пуснала  такъв критичен филм.

После разбрахме, че е била изрязана шокиращата сцена с аборта на Албена – Янина Кашева, приятелката на Радо и че с машинации лентата не е била допусната до престижното участие на кинофестивала в Берлин през 1980 година…

Логично бе именно Иван Иванов, заедно с Данаилов, да попадне в полезрението на американските кинематографисти и то още през 1990 г.

При това в мащабна и популярна суперпродукция по романа на Том Кланси и под режисурата на Джон Мактирнън, в компанията на звезди от ранга на Шон Конъри и Алек Болдуин.

Разбира се, ролята на Сиймън в „ На лов на Червения октомври“ е поддържаща, но изработена с вещина и ако и да е „за цвят“, самото му присъствие в такъв филм е повод за законна гордост.

По – късно Иван Иванов ще „ открадне шоуто“ като Цезар, царят на комите – турнирите в „Кървав спорт 4“ (1999) на Елвис Рестейно,  ще се снима с Христо Шопов в „Пратеникът на кралицата“ (2000) на Марк Ропър като Клаус , а в „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизйоровски в обкръжението на ван Дам ще е  вече началник на влак, заплашен от вирусна агресия.

За съжаление очаквания с надежди „Мрачна светлина“ (2004) на Бил Плат се оказа объркана хорър – фентъзи каша и независимо от доброто му превъплъщение като Рийборн, самият филм не предизвика очакваните емоции.

„Тъмна светлина“ си остана „изстрел в празното“, а огорченият Иван Иванов, опитвайки късмета си и във френски сериен  филм – „Приключенията на Арсен Люпен“ (1995) на Филип Кондройер,в поредния скай - фай екшън "Космическа обсада" (2005) на Робърт Стад и в историческата реконструкция "Сако и Венцети" (2005) на Фабрицио Коаста,  каза сбогом не само на американското и италианското , но след три години и на българското кино.

Той скъса с филмовите изяви, обърна гръб на светската суета и води в момента отшелническо съществуване в село Оборище…

3. Христо Шопов – нагоре по стълбата, която води надолу

Става любимец на българската публика след успеха на „Вчера“ (1988) на Иван Андонов и особено „Маргарит и Маргарита“ (1989) на Николай Волев, с който посрещнахме с огромни надежди демокрацията…

Той се снима в най – много американски и италиански филми сред колегите си.

Но не достига славата  на Раде Шербеджия – незаменим епизодик в поредица от хитови заглавия от ранга на „Широко затворени очи“ (1999), „Гладиатор“ (2000) или "Мата Хари" (2017), или на самия Кристоф Валц, с когото си партнира през далечната 2000 г.в двата скромни екшъна на Марк Ропър „Пратеникът на кралицата“ и „Смърт, измама и съдба на борда на „Ориент експрес“…

Шопов участва в редица, но предимно бледи копия на изявени образци на трилъра, хоръра, екшъна, фантастиката, фентъзито и историческия романс, снимани за по – евтино у нас от фирмите „УФО“ и „Ню имидж“.

Помощта на съпругата му – кастинг – режисьора Мариана Станишева, е важна за поредицата от негови филмови участия, но много малко от тях оставиха някаква следа, а и можеха да се видят безпроблемно .

 Питам се  колцина от почитателите му са гледали „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър или „Опасна мишена“ (2005) на Дани Лернър?

Сред италианските му киноизяви отделям „Карол, човекът, който стана папа“ (2005) на Джакомо Батиато и „Пилотът“ (2008) на Карло Карлей, добавяйки „Бягството на невинните“

(2004) на Леоне Пампучи.

В  тях той създава силни, убедителни и стойностни характери – отрицателни образи, пълни  с живот и страсти.

В първия е амбициозен шеф на полицейско отделение, отговарящо за религиозните въпроси  в ПНР Юлиян Кордек, преследващ стръвно Карел Войтила, до момента, в който тв репортаж му съобщава, че краковският прелат  е станал папа , а това ознаменува  краят на европейския комунизъм, във втория е упоритият и хитър немски офицер Фойербах, платил с живота си амбицията да отвлече с влак безценни италиански шедьоври на живописта в родината си.

Вариация на този образ се явява демоничният капитан от SS Нийдер в „Бягството на невинните“, движен от жестокия инстинкт да преследва евреите в Италия и Хърватия в суровите години на Втората световна война.

Другата му важна изява е при Джулио Базе и е римейк на ролята, направила го световноизвестен – на Пилат Понтийски в „Окончателно разследване“(2006).

Самият факт, че е поканен да облече одеждите на управителя на Палестина за втори път доказва какво неотразимо въздействие е предизвикала интерпретацията му в спорния шедьовър на Мел Гибсън за последните часове от живота на Спасителя „Страстите Христови“ (2004).

А за да получи ролята на живота си Христо Шопов трябва да е вечно благодарен на Мери Суон, първи асистент – режисьор на „Аз съм Дейвид“ (2003).

В тази семпла драма на Пол Файг за съдбата на едно дете, избягало от българския лагерен рай, своеобразна версия на „Оливър Туист“, Христо Шопов пресъздава неподражаемо образа на офицера от затвора и именно неговото ярко излъчване и намесата на Суон осъществяват връзката му с екипа на Мел Гибсън, подпечатал му пропуска за световната популярност.

Стегнат, леко статичен, но уверен, с достойнство и самочувствие, бавно и отчетливо произнасящ на арамейски словата, познати на всеки грамотен християнин, Шопов пресътворява с вътрешен драматизъм разлома у римския управник, измил си ръцете с една манипулативно произнесена присъда, с която , без да иска, завинаги остава в човешката история като убиецът на Христос.

През 2004 г.Шопов изиграва още една роля на римски патриций – на Мацаний в епоса на Робърт Дорнхелм „Спартак“.

Не желая да правя съпоставка с шедьовъра на Станли Кубрик от 1960 г., но и опитът на Дорнхелм си има своите достойнства – най – вече по линия на цялостното и обхватно пресъздаване на трагичните събития, съпътствали най – голямото и масово робско въстание в древността.

Същевременно Горан Вишнич е достоен конкурент на Кърк Дъглас като обаятелният и смел тракийски вожда Спартак.

Необходимо е да се отделят поне още четири американски филма с участието на Христо Шопов, в които  е на висота.

Той получава обемни и значими задачи в „Островът на хищниците“ (2004) на Сенли Айзъкс и „Ловец на извънземни“ (2003) на Рон Краус – Куин и навигаторът Петренко.

Партнира на големи звезди като Лоренцо Ламас и Джеиймс Спейдър, съвсем не е украшение на екрана и присъствието му е пълноценно и убедително в рамките на възможното.

За съжаление и двата проекта постигат скромен резултат основно заради слабите и вторични сценарии – в първия случай гледаме „копие под индиго“ на Джурасик парк“ (1993) на Спилбърг, а във втория – някакъв странен микс между „Пришълецът“ (1979) на Ридли Скот и филмовата версия на „Досиетата Х“ от 1998 на Роб Бауман…

„Представление под натиск“ (2009) на Долф Лундгрен го посочвам най – вече заради главната роля на Шопов – руският президент Петров – добрият екранен еквивалент на Путин, жертва на опит за терористичен атентат, а и защото със символичното финално награждаване на бодигарда си Михаил Каписта, той предава щафетата по преследване на американската киномечта на Захари Бахаров.

Христо Шопов има силно присъствие като Кедър в драматичната фреска на Роджър Йънг „Варава“ (2013),  в запомнящото се  партньорство с Били Зейн – Варава, но за съжаление първият опит за иронично поднесен екшън – хорър -  „Убежището“(2014)  на Тодор Чапкънов, финансиран щедро с американски пари, гротесково се проваля и дори самоотвержените усилия на Христо Шопов като отец Ричард не може да вдигне нивото на този неясен и неизчистен като концепция проект, след който очакванията ни са, че "Последното шоу" (2018) на Хосе Естебан Ласала, в който се подвизава като монаха и партнира на Брат Дуриф и Шарън Стоун, ще върне славата на обичаната родна звезда…
А дотогава нека  гледаме първия му документален филм "В готовност"(2016), посветен на динамичната спортна стрелба, на който е сценарист, режисьор и продуцент...

4.Станислав Яневски - скок от покрива

Надали има друг случай с роден актьор - при това от най - младите и перспективните, който на 20 години да получи роля в суперпопулярен франчайз, да стане световноизвестен и само след петилетка да потъне в забрава.За да дочака ренесанса си у нас в известни родни сериали...
Познахте героя - Станислав Яневски.
Симпатичният и стряскащ Виктор Крум от "Хари Потър и огненият бокал"(2005) на Майк Нюъл, който трябвашe да затвърди зрителската любов с хоръра на Илай Рот, продуциран от Куентин Тарантино - "Хотел на ужасите 2 "(2007), безславно е изрязан като Виктор Крум от окончателния вариант на първата част на "Хари Потър и даровете на смъртта"(2010) на Дейвид Йетс, прави опит за възкръсване като Бернар  със "Съпротивление"(2011) на Амир Гупта, след което се сбогува с мечтата за международна кариера, за да възкръсне у нас със сериалите "Под прикритие"(2011) на Виктор Божинов, където блесна като Гелето и "Столичани в повече"(2013 - 2015) на Александър Косев, запомнен като Шефер и  докаже качествата си на приличен актьор в тинейджърската драма "11а"(2016) на Георги Костов и Михаела Комитова...

5.Захари Бахаров – нова надежда

Той е българска знаменитост, най – вече заради участието си в „Дзифт“ (2008) на Явор Гърдев  и „Под прикритие“ (2010 – 2016) на Виктор Божинов, като поколението на прехода вече трайно го свързва с образите на аутсайдера Молеца и на зловещия гангстер Иво Андонов.

Захари Бахаров е актьор с харизматичен чар и ярко излъчване.

Той няма мащаба на драматичния талант на Христо Шопов , но умее да се пласира в скромни щатски и родни  продукции като „Стъклената река“ (2010) на Станимир Трифонов , търпеливо чакайки своя час и шанс, превърнали го в любимец на многомилионна и тв аудитория у нас и по света.

В България заради петте сезона на „Под прикритие“, режисиран основно от Виктор Божинов в облика на гангстерския бос Иво Андонов се налага като властелин на зрителските симпатии.

Участието му в редови американски екшъни като "Небесни шерифи"(2003) на Алън Якубович ,"Лавина"( 2004) на Марк Ропър, "Скакалци" (2005) на Йън Гилмор, "В търсене на Рин Тин Тин"(2007) на Дани Лернър, "Влак"(2008) на Гидеон Раф,„Корпорация „Война“ (2008) на Джошуа Сефтъл ,  „Двойна самоличност“ (2009) на Денис Димстър, "Студен синтез"(2010) на Иван Митов и „Ел Гринго“ (2012) на Едуардо Родригес, го довеждат до полезрението на Долф Лундгрен, наел го в „Представление под натиск“ (2009).

Добил самочувствие, в „Двойна самоличност“ (2009), се снима с Христо Шопов , бръщолевещ като Александър с апломб на български – запомнил съм култовата му реплика :  „Забравих да купя хляб!“, преди да попадне като Следователят  в екипа на Питър Уиър  в амбициозната драма „Бягството“ (2010) и в компанията на Жан Клод ван Дам като Сол в екшъна на Питър Хайъмс „Близки врагове“ (2013).

Готовият продукт се оказва посредствен екшън, но след него идва поканата от Джордж Клуни за „Пазители на наследството“ (2014) и малката, но възлова роля на напористия съветски  офицер Елия, преследващ американските си съюзници в опит да присвои част от европейските живописни платна, плячкосани преди това от нацистите.

За Бахаров 2015 г. се оказва знаменателна.

Той получава своята заслужена 20 минутна слава за прекрасната си изява като Лобода в осми епизод от пети сезон – „Твърд дом“, под режисурата на Мигел Сапошник от култовата тв епопея „Игра на тронове“.

Помня трепетът, с който изгледах епизода по НВО и удовлетворението ми от отличната работа – вкл. и английското произношение! – на Бахаров.

Аналогични приятни емоции ми поднесе като престъпника Ковальов в руската версия на сериала „Кости“ (2016), снимал се в трети епизод от първия му сезон под уверената режисура на Виктор Божинов.
Добро впечатление остави и като руския полицай в биографичната сага за Айнщайн "Геният" (2017) , епизод 6, на Джеймс Хейес.

Като най – млад от фалангата , с най – голям чар и предизвикващ непрекъснати симпатии, смятам че именно Захари Бахаров ще е избраникът на съдбата и в близко бъдеще ще ни накара отново да се гордеем, че сме българи в някоя амбициозна многомилионна продукция от мащаба на „Гадни копилета“ (2009), „Джанго без окови“ (2012) или „Спектра“ (2015).

След като австриецът Кристоф Валц успя, защо да не стискаме палци за нашето момче да стъпи на червения килим на световната кинослава?

P.S. За Нина Добрев ще пиша друг път, когато имам време, вдъхновение и харесам поне един неин филм…

Борислав Гърдев

За "Утро над родината" и режисьора Антон Маринович

На 22 октомври 1951 г. е премиерата на филма „Утро над родината“ на сценариста Камен Калчев и режисьорите Стефан Сърчаджиев и Антон Маринович.

65 години по – късно  успях да го видя и желая да споделя някои мисли за него, както и за единия от постановчиците – Антон Маринович.

„Утро над родината“ трябва да се гледа с адекватен критически инструментариум и подходящи сетива.

Той е подготвян дълго, сценарият първоначално се е казвал „Билет за републиката“, сниман е с любов и вдъхновение.

Това е творба за поривите на поколението, впрегнато в изграждането на една утопия – на най – прогресивния строй.

Днес на усилията на тези младежи да строят новия живот с кирки и лопати гледаме с горчива ирония и присмивайки се, но преди седем десетилетия това е била актуалната действителност у нас.

Имало е ентусиазъм – та през 1951 г. са минали само седем години от т.н. революция, а нима и ние не очаквахме със същото желание новото начало  след 4 февруари 1997 година?!

Специално за работата през нощта и  преизпълнението на нормите съм слушал разказ от моя учител по литература в гимназията, който напълно се покрива с показаното във филма – на отговорниците наистина им е било трудно да укротяват енергията на младежите, които тайно са ходели да копаят и нощем, за да бъдат ударници!

„Утро над родината“ е едновременно творба за инициацията и приобщаването на интелигенцията – Бобчев – Любомир Кабакчиев към новите реалности, опус за социалистическото строителство, изпълнен с песни и маршове, поради което някой озлобен негов противник би го приел за бригадирски мюзикъл и официозна чалга и трилър, тъй като на обекта има врагове и противници на строя – Велизаров – Апостол Карамитев и Монката – Йордан Матев  (въоръжен с пистолет!), които трябва да бъдат разобличени и обезвредени.

Бобчев ще провали пъкления план на Велизаров, няма да се подведе на интригантските му номера и с последни усилия на волята ще пререже с ножчето си шнура, предотвратявайки взривяването на язовирната стена, а с това закономерно печели чувствата на Надя – Жени Божинова.

На финала всички дружно маршируват, пеейки окрилени като горди първенци, строители на соца.

В „Утро над родината“ се кръстосват влияния на съветското и американското кино, досущ както в  „Отново в живота“( 1947) на Стефан Топалджиков.

Това е естествено и закономерно.

Трудовият героизъм и усилието за спасяването на язовирната стена са пресъздадени от операторите Бончо Карастоянов и Константин Янакиев ярко експресивно в стила на Анатолий Головня и Едуард Тисе – операторите на Пудовкин и Айзенщайн, а песните, покриващи като музикален килим повествованието, ще ни отведат към класиката на Джон Форд „Колко зелена беше моята долина“ (1941), в която ирландските миньори в дни на радост и скръб постоянно пеят.

И тъй като става дума за композиции, при нас композиторът Тодор Попов създава истински хит – евъргрийн „Свири хармонико, свири!“, която десетилетия звучи по програма „Хоризонт“ на БНР.

Тогавашната критика – Любомир Михайлов, Нешо Давидов,Йордан Величков,  Чавдар Гешев, приема благосклонно появата на „Утро над родината“, все пак това е прощъпалникът в съвременната тема на току – що одържавената ни кинематография!

В по – ново време интересни обобщения прави Александър Грозев.

В „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), анализирайки в съпоставка „Утро над родината“ и „Димитровградци“ отбелязва, че те „ са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си.“ И още „…колективният труд е висша ценност в новото общество и неговият дълбок нравствен и социален смисъл е преди всичко във въздействието, което оказва върху формирането  на колебаещи се и несъзнателни герои, каквито са Бобчев, Щерьо Барабата и други някои герои от „Утро над родината“ и „Димитровградци“ .

Не са пропуснати и греховете на „нормативните предписания“ на „догматичната естетика“, вследствие на което киното ни“ предпочита да изобразява промените на живота, удивителната смяна на пейзажа и урбанизацията на страната, вместо да надникне в света на индивида и там да открие новото.А това неизбежно го води към елементарност на внушенията и тезисна преднамереност на конфликтите.“

( сп.“Киноизкуство“, год.32, бр.1, 1977, стр.62 - 63).

От днешна гледна точка основната слабост откривам в сценария на Камен Калчев – тезисен, с предпоставени конфликти и непълноценно изградени образи.

Куриозното е, че благодарение на опита, който Антон Маринович, иначе по професия юрист, има зад гърба си в киното – три филма, от които в първия – „Изпитание“ (1942) е помощник – режисьор на Хрисан Цанков, а след това на  „Ще дойдат нови дни“ ( 1945) и „Иван Сусанин“ (1949) е самостоятелен постановчик – актьорите на екрана не звучат съвсем дървено и фалшиво.

Интимната линия Бобчев – Надя закономерно страда от скованост и свенливост, но като цяло актьорите играят естествено и непринудено – отбелязвам циганското присъствие в лицето на Георги Калоянчев – Сали, Нейчо Попов – Ахмед и Иван Обретенов – Васе, злодеите Велизаров и Монката, разкрити запомнящо се ефектно от Апостол Карамитев и Йордан Матев, Стойчев в сочното присъствие на Рангел Вълчанов, земният и правдив Красимиров на Димитър Бочев, обаятелният Петър Димитров, който в сюжета трябва да е съответникът на Георги Димитров на обекта.

Повече патетика откривам в представянето на Георги Георгиев – Гец като Шлосера, докато Бобчев на Любомир Кабакчиев е истинско откритие за режисьорите – интелигентът, изтъкан от комплекси, който с готовност се приобщава към колектива, ограмотява ромите и накрая е героят – спасител на язовира.

В три сцени се мярка с безмълвна ухилена физиономия Коста Цонев, но явно постановчиците са преценили, че му е още рано да става звезда и са го лишили от реплики пред камерата.

Харесвам уверената и стабилна режисура на Сърчаджиев и Маринович, умението им да разказват интересно, увлекателно и стегнато в рамките на 82 минути.

Не случайно за стила на Маринович видният киновед и филмов историк Александър Александров ще отбележи , че е „характерен с бърз кинематографичен ритъм и с умение да намира равновесие между занимателното и психологическото начало.“ ( „ В света на киното“, илюстриран справочник в три тома, том 1, 1983, стр.436)

Следите на тоталитарния социализъм са налице, но интересно, не дразнят  - само един портрет на Сталин и крилатата фраза – „Сталин – мир“ ( в разгара на корейската война!), бюст на Димитров, ликове на Георги Димитров и Вълко Червенков, строителната бригада – каква чест! – носи името на вожда, а за да се приобщят  феновете на лайпцигския герой в началото на филма се мярка плакат с красноречивия призив – „С Димитров напред към социализъм!“

Квинтесенцията на творбата се съдържа в сакралния слоган, закачен точно срещу язовирната стена - „С пот градим, с кръв браним!“  - точно, ясно и категорично!

…Обхванал съм почти всичко от  Антон Маринович, от чиято смърт на 26 март 1976 г. се навършват 40 години.

Той не засне цветен кинофилм и си остана докрай верен на черно – бялата лента.

За 25 години поставя 14 творби – на една е помощник – режисьор, на  по две е сърежисьор и съсценарист, в актива си има дори новела и екранизирани опера и пиеса.

Рядка работоспособност и щастлива творческа реализация в България!

Днес повечето от филмите му се гледат със снизходителна усмивка (близък мой приятел нарече „Утро над родината“ помпозен видеоклип на тоталитаризма и идеологическа пропаганда за промиване на мозъци!), но като цяло  не дразнят прекалено като ретро или музейни експонати.

Съпоставката с „певеца на браздите“ Дако Даковски е стъписваща.

Даковски има пет филма в кариерата си, но само историческите „Под игото“ ( 1952) и „Калоян“ ( 1963) са гледаеми.

Общуването с „Неспокоен път“ (1955) и „Тайната вечеря на Седмаците“, (1957)  си е жива мъка (При съответната нагласа „Тайната вечеря на Седмаците“ може да се възприеме като бледа селска шега над тогавашните нрави, с която се изобличава неизкоренения още кулашки дух), докато „Стубленските липи“ (1960) чупи тъпомера като пропаганден комикс, в който Мирослав Миндов - Петко Стубленски като deus ex machinа решително и безупречно  преодолява проблемите на текезесето в родното си село…

При Антон Маринович картината е по – пъстра и нееднозначна.

Амбициите му да претвори на екран родната класика довеждат до един посредствен резултат – „Снаха“(1954) по  Георги Караславов и две сравнително успешни адаптации по Елин Пелин – Гераците“ (1957) и „Сиромашка радост“( 1958).

Съвременността си остава неговата ахилесова пета, но нея той я атакува и посредством новелата – „Другото щастие“ (1960)  и чрез психологическата драма  - „По тротоара“ (1967), в която доктор Евгени Христов – Иван Андонов спечелва сърцето на Магда – Ани Бакалова, но три години след първата им среща и задължителното стажуване в Родопите, откъдето се завръща сериозен и отговорен човек.

Не забравяме култовият „Ребро Адамово“(1956), в който Любомир Кабакчиев – Стефанов ограмотява не цигани, а българо – мохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, изтръгвайки я от средновековното й битие и превръщайки я в поредния щастлив труженик – педагог на социализма и в своя съпруга…

Новата действителност режисьорът пресъздава и със средствата на екшъна и трилъра.

Постиженията му са повече от скромни, а филмите му се оказват тенденциозни и очевадно манипулативни.

Най – слабият от поредицата е граничарската сага „Наша земя“ (1953), в която Апостол Карамитев е смелият и безстрашен капитан Велков, предотвратил инцидент  на турско – българската граница, триото Гец, Коста Цонев и Апостол Карамитев от „Утро над родината“ е използвано като проверено оръжие в снимането на нелепата кримка на Александър Хаджихристов „Нощта срещу 13 – ти“(1961), в която майор Панов – Коста Цонев разкрива тайната на близнаците Примови, от които единият  - Тодор е технически ръководител на строителни обекти, а другият  -  Първан е чужд шпионин и вредител, убил в нощта срещу 13 – ти март родния си брат…

И двамата са изиграни от Апостол Карамитев с лекота, но без артистичен финес, като все пак се запомня зловещата му гримаса на финала, когато злодеят е  разкрит и заловен.

 Георги Георгиев – Гец ще преживее драмата на измамения капитан Продан  Липовски в „Златния зъб“( 1962), на който Маринович е съсценарист с Костадин Спасов, а Любомир Димитров ще се опита да вдъхне човешка топлина и интелигентност на митичния Авакум Захов в първата екранизация на „Приключение в полунощ“( 1964), която Маринович осъществява с помощта на Кирил Войнов, въпреки че финалният маскарад с фалшивата  брада на разузнавача   издава лош вкус…

В началото обаче – след „Ще дойдат нови дни“( 1945)  -  е бригадирската ода „Утро над родината“, налагането на екран на куп млади актьори, превърнали се впоследствие, заедно с операторите  Бончо Карастоянов и Константин Янакиев, в стожери на родното ни  кино, както и толкова популярната песен на Тодор Попов „Свири хармонико, свири!“…

Борислав Гърдев

Филмови близнаци

"Завръщане"

Такива се оказват  след гледането  на  „Завръщане“ на Алесандро Гонзалес Иняриту , по книгата на Майкъл Пънк „Възвръщенецът“ и „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Двата филма си приличат много – те са планински уестърни, разказват за сходна епоха – времето след края на Гражданската война в САЩ, експонират близки проблеми,с приблизително еднакво времетраене  са – 156 и 168 минути, но същевременно са  различни като реализация и  въздействие .

"Омразната осморка"

„Завръщане“ е химн на човешката сила, устойчивост  и апотеоз на непоколебимото желание за справедливост.

Започнал като ловен пикник, с прекрасно поднесени от оператора Емануел  Любецки  зимни пейзажи и натрупани ценни кожи, той се изражда в драма на оцеляването, когато групата военни трябва да реши кой ще се грижи за ранения от свирепа мечка гризли Хю  Глас – Ди Каприо.

Както може да се предположи оставените  от Андрю Хенри  -  Домнъл Глийсън  Джон  Фицжералд – Том Харди  и Джим Бриджер – Уил Полтър, предпочитат собственото си спасение.

Но става така , че Глас въпреки всички препятствия оживява, приспособява се към дивата среда и успява да се върне във форта при своя командир, за да се включи след това в преследването на омразния и подъл Фицжералд.

Иняриту гради стегнато и драматично повествование, изпълнено с обрати  и умопомрачително напрежение.

Филмът се превръща в оne man show и подобно на „Корабокрушенецът“, 2000 на Робърт Земекис Леонардо Ди Каприо обсебва неусетно и плътно екрана, карайки ни с трепет да следим всяка негова стъпка по пътя на избавлението му.

Освен че е драматичен и напрегнат, „Завръщане“ ненатрапчиво включва и важна, но позабравена за американското кино тема – за мъчителното  социално приобщаване на хора от други етноси .

Глас е чистокръвен янки, но е женен за индианка и има син от нея.

В този аспект в очите на част от  колегите си той е непълноценен индивид, далечен родственик на Джек Краб от легендарната сага на Артър Пен „Малък голям човек“, 1970.

И именно защото е попил в себе си мъдростта и непримиримостта на червенокожите, Глас успява да се пребори с дивата среда.

Ди Каприо не идеализира своя герой, който по своему е също суров, жесток и примитивен.

Но като всеки голям актьор акцентува на неговия несломим дух и на стремежа към справедливост и уважаване на достойнството му.

Тук е най – ценното достижение на звездата при интерпретацията на образа, а това, че ролята е изисквала свръхчовешки усилия, напомнящи Робърт де Нировия  Джейк Ла Мота от „Разяреният бик“, е само пикантна подробност, която би помогнала на актьора в борбата за спечелването на  „Оскар“.

„Завръщане“  е хомогенно реализиран спектакъл, осъществен със замах  от Алесандро Гонсалес Иняриту, оператора  Емануел Любецки и композитора Рюичи Сакамото.

Ди Каприо ни поднася най – доброто си изпълнение в своята богата кариера, а негов достоен съперник е Том Харди като Фицжералд.

Вярно е и още нещо , забелязано от бдителни фенове преди мен.

„Завръщане“ не е толкова притегателно раздиплен и многопластов като „Вавилон“, 2006.

Той набляга на една основна страст, която експлоатира безупречно и докрай.

Но дори и този недостатък се превръща в преимущество за филма, тъй като именно такава тоналност и  внушение са му най – присъщи за негово емоционално въздействие.

Не крия, че очаквах с огромно нетърпение „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Не отричам, че той ми е любим режисьор.

Тарантино не прави постоянно шедьоври.

Изненадвал ме е  неприятно – с „Разходка смърт“, 2007, например.

Оставал съм също  неудовлетворен и разочарован  – „Гадни копилета“, 2009.

Но винаги съм очаквал с нетърпение всеки негов спектакъл, защото знам, че е от малкото американски постановчици, който се стреми да развива киното като зрелище и изкуство и винаги предизвикателно да казва нещо ново или да поднася познат сюжет по неочакван, любопитен и интересен начин.

Признавам, че „Омразната осморка“ ме изненада и успях да я осмисля бавно и след сериозно общуване с нея.

Отначало при първото гледане ми се стори тромава, досадна, изпълнена  с кръв и безкрайни пукотевици, със самоцитати и зловеща ирония.

Второто гледане даде ключ към загадката на „Омразната осморка“.

Помогна ми и едно интервю на майстора  преди премиерата на филма му,              в което с привидно безгрижен тон посочи, че в творбата му има много диалог  и насилие, но и материал за размисъл и че именно това го прави типично негов филм, на Тарантино.

„Омразната осморка“ е типичен кинороман, разделен на пет глави, като за пълноценното разкриване  на действието и характерите , постановчикът дори използва задкадров  текст, включвайки се сам в доизясняването на  поведението на героите си.

Дори си мисля, че подобно на „Гадни копилета“ и „Омразната осмица“ трябва да се издаде като книжно тяло и че като роман той ще има не по малко  почитатели в сравнение с екранния си първообраз.

„Омразната осморка“ е разточителeн и ефектен проект.

Той сякаш завършва моделът на киното на Тарантино, събирайки под шапката му любимия оператор Робърт Ричардсън, култови актьори, направили кариера благодарение на киномага като Тим Рот, Майкъл Мадсън, Кърт Ръсел и Самюел Л.Джаксън и атмосфера, която ни препраща към зората на творческото му развитие, когато стана  звезда в кинорежисурата с „Глутница кучета“, 1991 и „Криминале“, 1994.

Освен всичко друго Тарантино гради грандиозен и убийствено педантичен с изобличителната си сила спектакъл, стремейки се да надмогне и преосмисли класики като „Дивата банда“, 1969 на Сам Пекинпа, „Маккейб и мисис Милър“, 1971 на  Робърт  Олтман  и „Добрият , лошият и злият“, 1966 на Серджо Леоне.

„Омразната осморка“ е монументален епос като „Имало едно време на Запад“, 1968 на Леоне, без положителен герой, без пример за подражание.

Той напълно изчиства романтичното лустро за Дивия запад и превръща епопеята по неговото завладяване  в кърваво  приключение, в което героите  не са това, за което се представят и в наистина екстремни обстоятелства разкриват зловещия си лик.

Пионерите, покорителите на Запада са всъщност цинични престъпници,  измамници и  хладнокръвни убийци, мислещи единствено за собственото си оцеляване и просперитет.

Независимо какво име носи – дали е Освалдо Морбай – Тим Рот, Маркъс Уорън – Самюел Джаксън, Джо Гейдж – Майкъл Мадсън или Дейзи Домаргю– Дженифър Джейсън Лий, във всеки дреме инстикт на престъпник, беглец от закона и мошеник.

Маркъс Уорън  се пъчи с  адресирано до него писмо от самия президент  Ейбрахам Линкълн, но дори и тази ценност, оказала се фалшификат,  не може да промени представата ни за него и ние трудно бихме го възприели като почтен военен, а не в истинската му същност на брутален килър и хитрец.
На финала, при повторното четене на посланието на Линкълн, се усеща скрит цов за приобщаването на негрите към каузата на свободата и проблемите на нацията, но в окървавените ръце на шерифа Крис Меникс - Уолтър Годжинс и този алтруистичен импулс носи единствено злодейска шега...

В „Омразната осморка“ присъстват  красиво и въздействено заснети от Робърт Ричардсън зимни  пейзажи, но величествената природа е само ням свидетел на грубите  и отблъскващи човешки страсти, на играта на живот и смърт, която персонажите на Тарантино играят с видимо увлечение и удоволствие.

Така Дивият запад в неговата трактовка губи окончателно своя екзотичен романтичен ореол и от развъдник на легенди и герои  се превръща в  отблъскваща забава , напомняща  руска рулетка.

С „Омразната осморка“ Тарантино търси съизмерване с най – големите майстори в жанра – с Джон Форд , Уйлям Уайлър и Серджо Леоне.

За тази цел дори пренебрегва свойствената за филмите си атрактивност, за да натовари   постановката си  със смущаващи обобщения, свързани с изменчивата и поддаваща се на опасни изкушения човешка природа.

По тази причина е поканен и композиторът – легенда Енио Мориконе, поднесъл ни за пореден път незабравими композиции и четири семпли балади, образец на класическото кънтри, в които се чувстват „ноктите на лъва“.

В тази опера на смъртта се открояват няколко убедителни актьорски интерпретации – Кърт Ръсел като ловецът на глави Джон Рут, Самюел Джаксън – като Маркъс Уорън, Тим Рот като злодея Освалдо Морбай, Деймиън Бишир - Боб и , разбира се, Дженифър Джейсън Лий, разкрила пълноценния си драматичен талант като Дейзи Домаргю.

Не искам да сравнявам директно двата филма, нито да противопоставям режисьорите им.

Всеки от тях си има своите достойнства и  верни почитатели.

И ще се бори за своята публика и за очакваните награди.

Защото, истината е, че каквито и възражения да имаме от естетически характер, „Завръщане“ и „Омразната осморка“ са най – доброто и качественото, което американското кино може да ни предложи в момента.

Може би това не е най – добрата реколта, вероятно и очакванията са били други, но действителността е такава и ние ще трябва да се съобразим с нея.

Отделяйки общо три часа, за гледане творбите на Алесандро Гонсалес Иняриту и  Куентин Тарантино.

Повярвайте , струва си.

Борислав Гърдев

„Завръщане“, 2015, 156 мин., реж.Алесандро Гонсалес Иняриту, разпространение „20 век Фокс“

„Омразната осморка“, 2015, 168 мин., реж.Куентин Тарантино, разпространение „Уайнстайн къмпани“

"Сянката на Александър Велики"

Антон Дончев

„Сянката на Александър Велики“ на Антон Дончев се появява осем години след излизането на „Трите живота на Кракра“.

В новия роман впечатлява на първо място ярко наситеният сладостен слог .

Писателят умее да балансира между самоцелната маниерност и плавно течащото, но винаги криещо изненади повествование, обагрено с впечатляващи и отврояващи се образи и картини.

Той не се примирява с общоизвестното, приетото, клишираното.

Дори в тази отговорна тема – за Александър Велики и неговите помисли и стремежи, той дири своята гледна точка, ниша и дискурс, държейки сметка за постигнатото у нас от Яна Язова, Цончо Родев и Стефан Дичев.

В романа Александър е монолитен, внушителен, човечен, стръвно преследващ целите си, но присъстващ само в реминисценции като плод на шестмесечно откъсване на сянката му Лизимах от света, когато, като птицата Феникс, възкръсва – фрагментарно, лаконично, осезаемо, без да са забравени основните му легендарни достижения – победите при Тир и Гавгамела, срещата с египетския жрец в оазиса Сиуах, смъртоносният преход през пустинята Гедрозия, стремежът му да обедини Запада и Изтока -  Балканите, Персия и Индия в един свят – държава с единен народ.

Така образът му става по – плътен и по – завладяващ, но и като че ли изплъзващ се, поддаващ се на нови интерпретации, трудно уловим в метаморфозите си.

Интересни са писателските обобщения за персите и траките – победени, но непокорени народи със своя житейска философия и изконна устойчивост спрямо превратностите на съдбата.

Любопитен прийом е сагата да са движи през често конфликтното общуване между Лизимах – прероденият Александър Македонски и сянка на великия завоевател и съпругата му – египтянката Арсеное.

Много плътен и убедителен е образът на Сизигамбис, майката на цар Дарий, с която Лизимах има силна и греховна връзка.

Дончев познава отлично материята, но упорито се стреми да даде своя трактовка на събитията с хилядолетна давност, като постоянно търси и открива мястото на траките и великите им богини Бендида и Хестия в увлекателно поднесения сказ.

И естествено, не би бил той, ако не вмъкне поредното си евристично и примамливо хрумване, че още в древността, в Египет, преди Христос, се чувства необходимостта народите да имат един Бог, сътворил света и посочил нравствените им норми, към които трябва да се стремят.

Третата част на повествованието е най – зряла и излята в класически завършена форма.

В нея творецът разсъждава за бързопреходността на земната слава, за предпазването от суетата, за извечната борба, започната от Александър Велики срещу хаоса, за ред и законност на земята,нещо, което успява да постигне в своята Тракия само Лизимах, тъй като покорявайки тракийските вождове и царе, ги превръща в свои съюзници, а не във врагове и роби.

Финалът е един удивителен преход от древността към родното Средновековие, като в изповедта на монаха Антоний – персонаж със същото име и важна функция откриваме и в „Трите живота на Кракра“ – се търси връзката с великите сенки от древността, но се държи сметка и на актуалните веения от 13 век, свързани с катарите и албигойците, със съзнателния отказ от техните подмолни съпротивителни практики, връщане към православното лоно и знаменателното откритие за правия път на Бог и увереността, че над разораната  от Александър Велики и Лизимах пустиня  „се простира Царството Божие!...“

 „Сянката на Александър Велики“ е силен и вдъхновено написан роман, който ще допадне на всеки ценител на качественото историческо четиво у нас.

Борислав Гърдев

Антон Дончев, „Сянката на Александър Велики“, 2015, роман в три части, изд. „Стандарт“ и „Захарий Стоянов, ред.Иван Гранитски

"Мостът на шпионите"

"Мостът на шпионите"

Той се казва "Глиникер" и се намира в Берлин.

На него двете свръхсили през Студената война без много шум и след мъчителни пазарлъци си разменят взаимно заловените агенти.

Но всъщност „Мостът на шпионите“ на Спилбърг обръща малко , но  съществено внимание на импозантното съоръжение.

На преден план е съдбата на американски адвокат от Бронкс  Донован, специалист по застрахователни казуси, който без собствено желание внезапно нагазва в мътните води на Голямата политика.

Джим Б.Донован на случаен принцип е определен от колегите  си да бъде защитник на заловения руски шпионин Рудолф Абел – Марк Райлънс.

Оттук  сюжетът на филма тръгва стремглаво напред.

Ченгета и съдии желаят претупан процес, с който врагът да получи смъртно наказание.

Донован обаче е продукт на американската демократична правова система.

Дори в жестоките години на Студената война той се бори за правата на своя клиент, протестира срещу обиска, направен без прокурорска заповед, обжалва смъртната присъда пред Върховния съд на САЩ и накрая в миг на провиденческо просветление предлага на съдията по делото  Байърс – Дейкин Матюс  спасителен ход.

Смъртната присъда да бъде заменена със затвор, като Абел се запази за евентуална бъдеща размяна със заловен американски шпионин.

Историята, независимо че почива на реални събития, е можела да бъде реализирана като напрегнат екшън в стил Джеймс Бонд – първият филм за Бонд – „Доктор Но“ излиза през 1962, последният „Спектър“ го гледахме съвсем скоро.

Можело е да се направи и бравурно изпълнено с обрати и романтика криминале в комична окраска, каквото ни предложи Гай Ричи с „Мъжът от U.N.C.L.Е “.

Спилбърг и сценаристите му Мат Чармън, Джоел и Итън Коен залагат на човешката драма в конфликта.

Не знам дали са гледали шедьовъра на Сава Кулиш „Мъртъв сезон“ (1968), разказващ аналогична история или по – скоро са се придържали към стилистиката на романите на Джон Льо Каре – особено натрапчиви са асоциациите с „Шпионинът, който дойде от студа“(1963), с екранизация от 1966 , но са създали пределно достоверен, реалистичен, изпълнен със спотаена болка и тъга филм, в който конфликт на тихия фронт, предвещаващ глобален сблъсък и катастрофа, лежи на плещите на редови американски адвокат, изпратен с посредническа мисия като частно лице, принуден  да направи невъзможното – в Източен Берлин да размени Абел за двама американски граждани – Франсис Гари Пауърс – Остин Стоуел и студентът по икономика Фредерик Прайър – Уил Роджърс.

Облягайки се на стабилната и функционална драматургия, която умело балансира върху преживяванията на Донован, преплетени умело с драмите около Абел, Пауър и  Прайър, Спилбърг прави следващия си важен и необходим ход – да възложи възловата роля на Донован на своя  приятел и изключителен актьор Том Ханкс.

Ханкс  е вече  на възраст, догодина ще чества 60 – годишен юбилей, погледът му излъчва носталгия, тялото му е натежало, говори по – бавно, но все така убедително, целенасочено и ясно и въпреки това е на абсолютна висота.

Изгражда правдиво и достоверно , с топлота и достойнство образа на адвоката Донован, който всъщност е квинтесенцията на представата ни за добрата същност на Америка – порядъчност, честност, смелост,увереност в демократичните ценности, неафиширан, но мотивирано отстояван патриотизъм.

Наблюдавайки го сгушен в шала си, след открадването на балтона му, закрачен непоколебимо към съветското посолство в Източен Берлин, се сетих за великата сянка на Джеймс Стюарт, източена зад него.

Сякаш легендарният мистър Смит от шедьовъра на Франк Капра от 1939 г. се беше прехвърлил от Вашингтон в източногерманската столица и със същия си оптимизъм и вяра в демократичните американски принципи бе готов на нов 23 часов дебат за отстояване на убежденията си.

Харизмата и талантът  на Ханкс вършат своето очаквано чудо.

Филмът се гледа с интерес и внимание, без да има престрелки, гоненици, автомобилни каскади и начупени витрини.

Но има надлъгване, сложни преговори, сондажи, напрежение, непоносимо очакване.

Защото и залогът е огромен – два човешки живота срещу един.

По тази причина и хепи ендът идва след добре свършена, но много напрегната и изтощителна работа, вследствие на което героят Донован  се прибира в къщи, без да бъде посрещнат с овации дори от близките си, които знаят, че е на лов за сьомга и мигът на неговия триумф, в който  всепроникващата телевизия го обявява за национален герой,  го проспива, проснат напреки на леглото в семейната спалня, но с чувство на изпълнен граждански дълг.

Този детайл говори повече от всякакви патетични доводи и може да бъде изваян само от ръката на  Стивън Спилбърг.

А че Спилбърг е майстор, намиращ се във върхова форма  е извън всякакво съмнение.

Вярно,напоследък снима по – рядко и интересите му са все в историята – „Мюнхен“( 2005), „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“( 2008),“Боен кон“ (2011),“Линкълн“( 2012), но и с новия си филм доказва, че е класен автор, умеещ да разказва умело и ненатрапчиво, постигайки внушения с чисто кинематографични похвати – споменавам само мълчаливото дебнене между пасажерите и Донован в метрото, обрамчващо филма – в началото, когато е намразен като защитник на руски агент и на финала, когато вече е знаменитост, смразяващите сиви тонове, в които е представен Източен Берлин – прекрасен оператор е Януш Камински! -  в момента на изграждането на Стената -  и особено онази шокираща сцена, в която пътуващият във влака Донован става безпомощен свидетел на убийството на младеж, пожелал да прехвърли стената и застрелян като улично куче от войниците на ГДР.

„Мостът на шпионите“ бележи още една съществена промяна – няма го постоянният филмов композитор на Спилбърг Джон Уйлямс, но за сметка на това Томас Нюман е достоен негов приемник и композициите му са на висота.

Същото може да се потвърди и за постоянният монтажист на големия режисьор – Майкъл Кан, съумял да вмести тази напрегната сага в рамките на 142 минути.

След изчитането на финалните надписи се замислих върху иронията на историята.

Филмът го гледах само дни след парижките атентати, но веднага си дадох сметка за неговата навременност и актуалност.

Двоумях се само дали в днешното озъбено и агресивно време правителствата на великите сили биха  използвали доброволец като Донован и дали  услугите му щяха да  са толкова ползотворни.

Сигурен съм в едно – дори сега, при толкова пролята кръв и трупове на невинни граждани – примерът на смелия адвокат Джеймс Донован трябва да ни е ориентир и модел – за поведение, доблест и борба с предизвикателствата в живота ни.

Борислав Гърдев

„Мостът на шпионите“, 2015, 142 минути, реж.Стивън Спилбърг, производство Dream  Works,20  th Sentury Fox, разпространител „Александра Филмс“