Фрагменти за Валери Милев

 

Филмите на Валери Милев, родени на 3 ноември 1974 г., завършили НБУ през 1999 г., са от по - ниския пласт на масовата култура, тип „дъното на варела“, предназначени да задоволяват непретенциозните изисквания на зрителите, харесващи подобни зрелища по кабелите тв и потребителите на dvd и блу рей платформата.

Това са предимно зомби хоръри – „Куршуми на справедливостта“, 2019, чисти хорери – „Погрешен  завой 6“, 2014, психологически драми – „Умираме млади“, 2019, помощник на Лиор Гелер и сръчно сглобени екшъни – „Избий ги всички 2“ , 2024 г.

Милев копнее да снима пълнометражен филм на български ,това сподели чистосърдечно на 2 април 2021 г. в „Шоуто на Николаос Цитиридис“, но си остава с мечтата и спомен за легендарния опус на Магърдич Халваджиян „Печалбата“ от 2001 г., който имаше потенциал да стане хит, но бъде опропастен от ежбите на потенциалните му разпространители, докато накрая тихо акостира в БНТ и на който Милев бе асистент – режисьор.

С годините постановчикът на трупа опит, филмите му  са все   така  динамични и атрактивни, пълни с престрелки, екшън – каскади, кръв и телен предизвикателство, в тях вече се подвизават звезди като Дани Трейо – „Куршуми на справедливостта“, Скот Адкинс – „Повторно убиване“. “, Жан – Клод ван Дам – „Умираме млади“, „Избий ги всички 2“, продължение на хита на Питър Малота от 2017 г. „Избий ги всички“

В своята продукция , предназначени за всеядния световен пазар той лансира и родни красавици като Яна Маринова – „Куршуми на справедливостта“ и Диляна Попова  - „Повторно убиване“.

Допадна ми и постижението му в „Код червено“, 2013, първият му, но много стойностен и ефектно направен дългометражен филм, в който лансира хипотезата си – защото наистина и логично е сценарист на проекта си – за българската връзка за победата на съветските войски при Сталинград, оказа се дело на подготвено зомби формиране и най – вече представя принето  на плеяда актьори, определящи облика на днешното кино – от Валери Йорданов и Ники Станоев до Китодар Тодоров и Леарт Докле, без да пропускаме здравият и всичко още в условията на Георги Стайков и дежурният Валентин Ганев.

 

 

 2.

Валери Милев е майсторът, асът на българския модерен видеоклип . Заедно с Мартин Макариев.

И ако филмите му обслужват вкусовете на  широката и непретенциозна зрителска аудитория, сред които няма   шедьовър, то клиповете му са реализирани на впечатляващо   ниво, бляскаво, ефектно и завладяващо и се нареждат до най – доброто , създадено в областта на музикалния видеоклип в света.

Валери Милев може да снима с най – големите звезди на шоубизнеса и съм уверен, че ще спрете доволни от работата му.

Така както са удовлетворени основните му работодатели у нас.

Той работи основно с Ицо Хазарта, Камелия и Слави Трифонов и „Ку – ку бенд“.

На пръв поглед стряскаща комбинация от несъвместими стилове и   певци, но това само го насърчава да постигнете впечатляващи резултати.

Клиповете на  Ицо Хазарта   - „Имам човек“, 2019, „Само спокойно“, 2021, са сурово – реалистични и подчертано мачистки, но в тях е важно преди всичко острото социално послание, жлъчната   критика към обществените недъзи у нас.

При Слави и „Ку – ку бенд“  - „Искам те“, 2023, „Ти си наред“, 2023, „Халилуя“, 2023, в най – тясна връзка с неговия екшън – филми, „Закъсня“, 2024, дует с Емилия,на преден план със меланхоличните балади, заснети с вкус и мяра, без изхвърляния , но с много чувство и спотаена страст.

При Камелия  - „Името ти“, 2018, „Иди си“, 2020, „Не те забравих“, 2020 ,на преден план е бляскавата приказка, огнените чувства, еротиката, греха, мъжете, които гледат строго, лъскавите и скъпите автомобили   и стилната голота, превземаща безотказно зрителските възприятия.

Ако ги гледате последователно, ще ви се стори, че сте свидетели на пищен, предизвикателен , несекващ музикален маратон, който може да ви увлече в обятията си и да ви води уверено и напористо към света на вашите мечти и фантазии.

Наистина великолепни образци на майсторски поднесеното и въздействащо музикално късометражно кино, чието връх за мен са „Проект Зенит“ на „Бонго Данс“, 2019 и  „Водка“, 2021, с Иво Димчев.

 

Все пак стискам палци Милев да заснеме и български филм – независимо дали е екшън, криминале или трагикомедия.

Той има потенциал и възможността да направи този преход, с който навремето се справя Мартин Макариев след „Вила „Роза“, 2013.

Защо и Милев да не опита и да не се пребори?

Защо и той да не поднесе сериали като „Под прикритие“, 2016 и „С река на сърцето“, 2022 или опуси като „Диви и щастливи“, 2019, „В сърцето на машината“, 2021 и „Игра на доверие“, 2023 ?

А докато дойде този момент сме в очакване на „Код „Басара“…

Борислав Гърдев

В света на Мария Лалева

 

                 В света на Мария Лалева

 

За първи път чух името на Мария Лалева през 2017 г.

Тя бе сценарист и продуцент на филма „Дамасцена“ на Георги Атанасов.

Продукцията беше рекламирана като една от  най – мащабните  , снимани у нас дотогава,предварително се писаха суперлативи, самата Лалева сподели, че по време на филмовото действие „зрителят ще премине през четири стихии на човешкия живот : от мечтата за малкия рай в любимото място на розите, през сблъсъка с демагогията и лъжата – особено по време на Възродителния процес – б.м., до утаяването на болката и решението да реализираш мечтата си, но не другаде, а в България.“

Вероятно защото бе финансиран от частна къща  - „Дамасцена“, с участието на Веселин Плачков, Любен Чаталов, Димитър Баненкин, Неда Спасова,филмът не получи нужното внимание и разпространение – аз го гледах сам в салона на родния си град и то защото ползвах бонуса на редовен клиент, а ревюто ми за опуса, - „Подир българската мечта“, излязло на 7 ноември 2017 г. в skif.bg, бе едно от малкото , известни ми, които го отразиха и посочиха точно неговите качества и достойнства.

Впоследствие я открих и осмислих като поетеса.

Изчетох стихосбирките й – три за периода 2013 – 2019 г. и попаднах в поредната проблемна ситуация.

Не исках да навлизам в дебрите на т.н.женско писане, но не мога да си кривя душата – Лалева пише откровено, саморазголващо, ефектно – емоционално.

Може да я обвиниш, че е напорист манипулатор,че е позьор, търсач на силни усещания,самовлюбен нарцис, но истината е, че поезията й не те оставя безразличен.

Тя или те дразни и отблъсква, или те грабва и понася в шеметен ритъм на огнени страсти, съкровени изповеди, скъпи детско – юношески спомени и спиращи дъха ярки природни картини.

На езика ми е да кажа, че тя е днешната преродена Елисавета Багряна,но знам как ще ревнат домораслите пазители на традицията – „Тази ли , бе, че тя е един арогантен манипулант и нищо повече!“

И естествено, подобна предпоставена оценка, ще е безкрайно далеко от истината.

Защото стиховете на Лалева впечатляват, въздействат и се помнят, най – вече със своята образност и искреност.

Най – дръзка и разголваща своята същност е в дебютната сбирка  - „Личен архив“, 2013.

В нея има наистина  разтърсващи признания, които те хващат за гърлото – „Не искам да ме помниш“, „Страшна изповед“, „Покер с дявола“, но и ведри и слънчеви творби, звучащи като прозрения – „Сън с лалета“, „Жива до последно“, „Отначало“…

Вероятно и затова читателят безотказно се влюби в поезията й, като само дебютната й стихосбирка претърпя три издания, последното от които в 1300 екземпляра.

Да не обидя Георги Господинов, но дори и той няма такъв тираж на стиховете си…

Прозренията и търсенията на поетесата получават своето зряло продължение в „Не съм ви ближна“, 2016.

Покрай личните изповедни изблици – „Откъде ме намери такава?“, „Измамна е тъгата ми.Измамна“, „След всеки кръст“, се откроява със своята безкомпромисност и непримиримост стихотворението , дало заглавие на стихосбирката:

„Облечете добре лицемерното лустро,

заметнете грижливо завистта си със риза,

закопчайте прилично, притегнете я гузно.

Ако имате две, отминете.Не съм ви ближна.“

Темата за предателството е водеща в следващата поетична книга на Лалева -. „Благословете Юда“,излязла през 2019 г.

В тази си творба Мария Лалева е по – обрана, вглъбена, интровертна.

И все така – откровена и ефективна като патос и обобщения – „Търговци в храма“, „Благословете Юда“, „ Ала аз ще вие питам за сребърника“, „Едната болка никога не стига“…

Отдадена на белетристичните си занимания Лалева загърби поезията си.

През 2020 г.тя публикува „Твоят дневник за…“, но това е по – скоро сборник за лични и съкровени  мисли за любовта, предателството, прошката, срещата, раздялата и Бог, като призивът на авторката към нейните читатели е ясен – „Твоите мисли от днес са утрешната снимка на сърцето ти.Напиши себе си с любов.“

И все пак на въпрос на читател на нейна среща на 22 април 2024 г.Лалева си призна, че музата й почива, че чака вдъхновението  й да се пробуди и дотогава предпочита да разтегля белия стих под формата на прозаично приключение.

Ще довърша тази част от текста си с необходимата историческа справка – съпоставка – както преди 9 септември 1944 г. имаме три най – популярни писателки у нас – Дора Габе, Багряна и Фани Попова – Мутафова, така и днес те са три , само една от които и поетеса  - Виктория Бешлийска,Людмила Филипова и Мария Лалева.

Харесва ли ни това или не.

Родената на 17 юли 1969 г. в Благоевград и завършилата  Езикова гимназия и„Икономика“ Мария Лалева, „Жената на годината“ за 2019 г. според сп.“Грация“, се насочва към романа след като вече е име в поезията и кинодраматургията.

Дебютният й роман „Живот в скалите“ излиза през 2018 г.

По нейните признания това е една красива приказка, история, разказана през погледа на петима герои от тяхната гледна точка и не е точно книга само за море, Созопол и любов.А „За всички най – обичайни неща, които се случват по пътя на всеки от нас и които оцветяват красиво или тревожат и почернят дните ни.“ И още – „Моята единствена цел беше да съм максимално честна , когато пиша.“

И може би затова читателят й повярва , харесвайки нейните необичайни герои – Демир, Михаил, Марина, Луиза, Анастасия.

Вероятно и затуй хареса нейната мини сага за възрастни извън времето и пространството.

Без мащабна тв подкрепа, без пищна рекламна кампания, без помощта на PR специалисти и държавни институции постъпателно и уверено романът завладя българския пазар.

Безапелационно и убедително.

Той преживя безброй допечатки, издава се и сега, чете се с упоение, в транс и с желание, като качествен продукт на нашенския магически реализъм, оставайки си и до днес най – популярния съвременен български роман, комуто може да съперничи само „18% сиво“, 2008 на Захари Карабашлиев.

По думите на авторката е стигнал фантастичния тираж от 200  000 екземпляра, като с надежда и упование се очаква и неговата екранизация…

През 2021 г. прочетох втория роман на Мария Лалева – „Пасиансът на архангелите“ и той ме остави без дъх.

Защото установих, че в този си роман Лалева е и великолепен писател, и истински изповедник.Нежен и безкомпромисен в желанието да се вгледаш в себе си, да счупиш кривите измамни огледала и да се видиш такъв, какъвто си.

„Пасиансът“ ни среща с драматичните съдби на две жени – необикновени, силни, жилави, устойчиви,претърпели сурови житейски крушения, познаващи тайните на света и толкова различни една от друга – владетелката на мъдростта и мистичната сила на картите Юстина и пазителката на вярата майка Христина.

Техният разказ, претворил съдбите им, е неразделно свързан с този на техните две дъщери,  хранителки на паметта от миналото, проявено днес.

Лалева отново става  изповедник,подаващ ръка на читателя, който сам върви към познанието за себе си,Бога и смисъла на своето съществуване.

Търси позитивното начало, вярва в потенциала на героите си, във възможността за тяхното преобразяване.

Държи на позитивното развитие в сказа и отново като на магия направи тираж от 100 000 екземпляра!

Възприемам „Пътища от огън“, 2024, като сюита.

Сирийска сюита.

Написана вдъхновено, с много любов и предизвикваща спонтанна емпатия.

Сочна и увлекателна, кинематографична проза, която се чете като откровение и изповед.

Това е най – добре обмисления, структуриран и лансиран роман на Лалева.

Свидетелство за нейната творческа зрялост и пълнота, за това , че сред нашите писателки тя се утвърждава като най – талантливата и най – успешната.

„Пътища от огън“ е привидно книга за съдбата на един сирийски емигрант Карим и неговата сестра Амал  в България като междинен етап по пътя  му към Германия.

В интерес на истината Карим не избира нито Западна Европа, нито България, а предпочита да се върне в родината си и там да продължи своята борба, защитавайки личната си кауза.

Романът е и творба за това как ние българите, европейците, християните възприемаме и се отнасяме към Чуждия, Другия, Различния, Опасния, Мюсюлманина и как този сблъсък влияе на нашето мислене и светоусещане.

Как капка по капка превъзмогваме – ако можем – има и такива в романа като Камен, които не успяват – Отмъстителя, Война, Пазителя на традиционните ценности в себе си и обществото, как мъчително трудно и бавно изгаряме своите комплекси и страхове и в собствения си огън се разделяме със своето  обременяващо ни минало.

Романът е стройно композиран и се чете на един дъх, посланията му са ясни и категорично поднесени, в думите на Карим, отправени колкото към неговата любима Надежда, толкова и към нас , ще открием много горчиви, спотаени и трудно приемливи истини за нашето битие и настояще, което ме кара да мисля, че Лалева непременно е държала и да ни разтърси, но и възвиси.

Образите са силни, ярки, запомнящи се и равностойни – Салман, Амал и Карим са толкова значими и силни като присъствие колкото братя Тоневи, Надежда, комисар Огнянов , Христо Командоса, Иван Отшелника или Калина.

Истинско откритие за мен е образът на клошаря Диоген – учителят Тонев, озарил с клоунското си присъствие в стил Чаплин страниците на романа, преди да се завърне към нормалното си битие и предишен статус.

„Пътища от огън“ е писана с похвална  амбиция от истински маг на словото.

Тази книга държи повече на актуалното и злободневното, за разлика от универсалната проблематика на предните два романа на Мария Лалева, поради което само мога да гадая каква ще бъде нейната пазарна съдба.

Разбира се и тук суровият реализъм – подпалването на училището с бежанците от бандата на Камен, което взривява градчето съжителства с мистични и магически сказания  и картини, в които знакови са Лунната скала и дивите котки.

„Пътища от огън“ е незабравимо преживяване, изключително приключение на духа, което логично и ясно стига до заключението, че животът трябва да се живее в любов и заедност с другия.

Задължителна  книга!

Борислав Гърдев

 

 

Максим Генчев

 

                                                

                      

       Максим Генчев

 

Сигурен съм, че никой друг в България няма да отрази юбилея му.

Какво пък   - нека има още един ненормален като него, който да се опита да каже явлението Максим Генчев.

Той се ражда във Видин на 28 септември 1954 г., но никога не кани в своите филми земляка си звездата Деян Донков. Защо ли?

Завърша ВИТИЗ през 1980 г. в класа на проф.Крикор Азарян.

Работи усърдно в театъра , създадени над 60 образа, спечелили три национални награди през 1984, 1987 и 1989 г., има и номинация за „Аскеер“ през 1998 г.

В киното се утвърждава като майстор на запомнящата се поддържаща роля.

Дебютът му е на 24 години в шедьовъра на Киран Коларов „Служебно положение ординарец“ през 1978 г.

Има 35 изяви, вкл. във френски – „Завръщането на Арсен Люпен“ 1995, епизод  №6 от втори сезон от две части, заснет в България – „Херлок Шолмс се намесва“ на Ален Наум, „Изток – Запад“, 1999, на Режие Верние„Версенжеторикс“, 2000, на Жак Дорфман италиански – сериалът „Адвокатът на жените“, 1997, на Андрея и Антонио Фраци  и „Сорая“, 2003 на Людовико Гаспарини и множество американски екшъни, реализирани у нас – стартирайки от легендарната „Хищна птица“, 1994 на Боян Мишлушев и Темистоскълъс Лопес, „Аз съм Дейвид“, 2002 на Пол Фейг, „ От ада“, 2003 на Ринго Лам, „Спартак“, 2004 на Робърт Дорнхелм и стигам до  „Наемен убиец“, 2007 на Ксавие Жан…

Да те снимат големи   постановчици като Верние – майорът от Киев  , Пол Фейг – полицаят, Дорнхелм – треньорът в гладиаторската школа и изявени занаятчии като Ринго Лам – гост на генерала, означава, че имаш необходимите качества като артист, дори и за поддържащи герои , което не да гониш изисква световната слава.

Генчевира добри постижения и в родни продукции – „Клиника на третия етаж“, 1999 на Николай Акимов, „Хълмът на боровинките“, 2001 на Александър Морфов, „Патриархат“, 2005 на Дочо Боджаков, „Мъж за милиони“, 2006 на Любомир Халачев , „Людмил и Руслана“, 2008 на Мариана Евстатиева – Биолчева , за да  достигне до категоричния си успех като първо Стоименов в „Морска сол“, 2005, а след това и като Кирил Коцев в  „Седем часа разлика“, 2011 – 2013 на Магърдич Халваджиян…

Аз и досега не съм срещал хули и обиди към неговата актьорска игра, като ентусиастите, които дежурно хейтват срещу него , приемат за нещо нормално той да е добър актьор – дори в своята продукция – Мохарем бей в „Дякон Левский“, 2015 и Симов в „Ботев“, 2022,или при сина си Матей - "До последен дъх" (2025), бащата, но по правило да е слаб и некадърен режисьор.Нещо като нашенският Ед Ууд…

Ще се опитвам да бъдем максимално избрани и обективен, оценявайки работата на Генчев като постановчик, тъй като имам шанс да гледам 6 негови филма.

Отчитам, че разполага с капацитет и ентусиазъм в тези отвратителни времена да снима, при това, без да разчита на държавна субсидия, а преди всичко да се обляга на спонсорство от значими и скромни донори, с помощта на общини и бизнесмени, благодарение на което успява да си свърши работата, да пуснеш филмите на екрана и да се захванеш със следващия си проект.

Трудно съобщавам е цялата мъка по събирането на парите, окомплектоването на екип, работа на терен, ръководенето на артисти, натурщици и масовка, снимано в условията на хиперинфлация и перманентна гражданска криза, като в повечето случаи се залавяш с привлекателни, но крамолни проекти, които при гаф, биха могли да те завлекат не само до фалит, но и до обида.

Генчев разчете на проверени продуценти като доктор Златина Филипова и Десислава Ковачева, с помощта на общините  Елин Пелин и Калофер, при това много преди да стане кратко депутат в 45 НС, на съмишленици и ентусиасти и снима след филм филм.

Има здрави нерви, устойчив характер, упоритост и непоколебимост в процеса на работата.

За него не е трудно да се снима документално кино – „В ложата на тротоара“, 2010 , но и да кръстосана шпага с класиката на Елин Пелин „Гераците“, която има своята вярна публика и от добре познатата екранизация на Антон Маринович от 1958 г. . .

Генчев приема да бъде Йордан Геракът, кани за ролята на кмета Робърт Янакиев и снима иконоборческа и друзка екранизация, образец на творчески минимализъм като декор, костюми и локация и предизвикателен най – вече като финал – Геракът умира, смятайки че големият му син Божан го е окрал, а се помага, че невинното дете Захаринчо е повлякло жълтиците и с тях замерва началото на вече патриарха на фамилията от чардака на къщата…

При известна съпротива на посоката на сакралността на текста съм склонен да приемем авангардната идея на Генчев, но се очаква тя да бъде защитена убедително на художествено ниво, вкл. чрез монтажа, докато в случая готовата творба дразни именно със своята грапавост   и нешлифованост и то  на ниво наратив…

За „Дякон Левский“ навремето писах ревю за „Десант“ , като и тогава оценката ми е от групата на малцинството на зрителите, не отричащи априори филма.

Отбелязвам все пак смелостта и амбицията на постановчика да обхване целия живот на Апостола без лустро, да не върви като ходеща икона – в това отношение изборът на Веселин Плачков е наистина удачен, като не затваря симните очи, пред очевидните гафове на Генчев, свържете – вече със самоцелната, но ефектна хореография, както и с невъзможността да се прикрие бутафорията в епоса – превземането на крепостта Белград през 1862 г., но както се казва „С толкова пари – толкова работа…“

„На педя от земята“, 2016 е преди всичко гротеска и сурова сатира на живота   в скромна българска гранична застава през 1954 г. Събитията са претворени през погледа на малкия Михаил – Симеон Филипов и благодарение на този иновативен ход филмът минава между капките и не се отнася до дежурните цветисти ругатни, с които се кичат другите продукти на Генчев.

„Смартфонът беглец“, 2019 е незащитен от справедливата критика, най - вече заради абсурдния си сюжет.

Трудно приемам – дори и аз – че благодарение на американския смартфон на Филип, който заедно с Марко и Ангелина използва средства за лечение на брата на Ангелина, децата ще попаднат в света на страшни хайдути от времето на прословутия Вълчан войвода, но порталът на бъдещето, който праща героите на сагата на Генчев на поредното приключение, с откриването на скритото съкровище, ми идва в повече…

Иначе Симеон Филипов – Филип и Матей Генчев – Марко са симпатяги, но наистина са нелепи в тази трудно контролирана фантасмагория…

През 2022 г. ,на 3 март, гледате „Ботев“ на голям екран и напишете балансирано ревю за него за „Десант“.

Посочил съм, че Генчев е стегнат, мотивиран и избран, че той , заедно със съсценаристката си Десислава Ковачева са се придържали строго към достоверността на поднесената история, одобрил съм начина, по който Генчев пресъздава сраженията при Милин камък и Околчица – с много динамика и екшън, отчел съм заслугата на актьорите в този обемен и труден за реализация на спектакъл – Деян Жеков – Ботев, Веселин Плачков – Бенковски, Матей Генчев – Никола Обретенов, Неда Спасова – Венета Ботева, Георги Кадурин – митрополит Панарет Рашев, Николай Априлов – Младен Скачоков, Ники Илиев   – убиецът Джамбол…

Поради това и останалите като гръмнат при разразилата се вакханалия по отрицанието на филма, след излъчването му на 2 януари 2023 г. по БНТ.

Къде бяха неговите противници цяла година, докато той наистина триумфира по екраните, събирайки приход от близо 180 000 лева и защо следното излъчване   му но националната телевизия се разрази поредно грандиозен скандал, подобен на дирижирана вендета?

За да стигнете дотам единия от консултантите на филма проф. Пламен Павлов да следите грозните полемики езумен и да търсите съдействие от мен, за да успокоявам постановчика в телефонен разговор на 10 януари 2023 година…

Трудно ми е да преценя защо се стигна до този стряскащ обрат, при условие че „Ботев“ е най – добър и изпипан филм на Генчев, но започвам да си мисля, че вече инерцията на отрицанието ще стане онзи плашещ фактор, който ще препятства и направо спира следващите му проекти.

Още през 2023 г. БНТ спря финансирането и работата по „Лето 1349 –то“, при одобрен сценарий, а „Свободата иска Караджата“ е   пред нас, очакващи здрав патриотичен екшън…

Съдбата на Максим Генчев е симптоматична, за времето, в което живеем.

Утвърден актьор и много добър художник – какво би било правилно и как би се издържал, ако не продаваше безпроблемно картините си? – той търпи пропуски критики и остракизъм в работата си като  режисьор – постановчик.

Друг на негово място би се отказал, но не и Максим.

Защото смятам, че има мисия   на този свят, която следва и творби, които наистина трябва да заснеме.

Сещаме се за прословутия призив от зората на демокрацията – „Кой, ако не ти и кога, ако не сега?“ .

Той допълва напълно кармата на Генчев, поради което на мен не ми остава друго, освен да му стискам палци и да му пожелая устойчивост, упоритост и здраве по поезия от него път.

Борислав Гърдев

 

 

Носталгично за "На всеки километър"

 Носталгично за „На всеки километър“

 

 

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Неусетно този легендарен роден сериал достигна достолепна възраст. На 20 август се навършват 55 години от премиерата на „Шлеповете“, с който се роди мита „На всеки километър“.

В своите мемоари „Романът на моя живот“ от 2017 г. Стефан Данаилов твърди, че не е станал веднага популярен. Не и след излъчването на първите три епизода.

Чудото става след шестата серия, когато е на почивка в Созопол и си търси джапанки за плажа в третия поред обиколен от него магазин. Според признанието му – „Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос зад стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре.Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата.Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави.

Едно от децата се провикна : „Сергей, ти ли си бе, Сергей?“

„Аз съм!“

Щом казах това , стана страшно.Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България.Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера, каквото поискам.“

Поредицата излиза в отпускарския период, в най-мъртвото за гледане на кино време. Дори преди 55 години хората предпочитат август за активна почивка – на море или планина.

Вероятно за това поръчителите на епоса от 26 серии се усещат и решават продължението или вторият сезон, както е модерно да се пише днес,  да се излъчи в много по-подходящо време - от 23 септември 1971, като не забравяме, че поне 4 епизода от него имаха предпремиера – „Вторият ден“, „ С чуждо лице“, „Нощи над Драва“ и „Хищникът“ – преди излъчването на целия пакет  – за подгряване интереса на публиката.

А той е на лице. Правени са проучвания, че този сериал е гледан практически от цялата ни тв аудитория в онези години. Такова чудо днес не е възможно, но тогава „На всеки километър“ е практически без всякаква конкуренция – не само че няма втори тв канал, конкурентни чужди телевизии, но няма и друг роден сериал – изключението е „Демонът на империята“, сниман през 1968 - 1971 г., който да е излъчен по него време, та поне привидно да се получи конкурентна среда.

Това не е възможно, тъй като през 1968 – 1969 – 1970 - 1971 г. държавната БНТ на Леда Милева и след това на приемника й Иван Славков хвърля целият наличен финансов ресурс именно за „На всеки километър“.

Не е случайно, че за реализацията му са наети най-добрите ни сценаристи – Павел Вежинов – бащата на Никола Деянов - Сергей, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и Георги Марков, режисьори – Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, оператор – Емил Вагенщайн и композитори – Петър Ступел и Атанас Бояджиев. Песента  по текст на Найден Вълчев изпълнява  Коста Карагеоргиев, незабравимият партизанин Пешо, останал в съзнанието ни с култовото предложение към Войводата  : „Другарю командир, аз предлагам да нападнем!“, която прозвучава дори на „Златния Орфей“ три години по-късно!

Любопитно е разпределението на главните роли в основния състав, напомнящ подозрително кастинга на „В тиха вечер“, 1960 на Борислав Шаралиев,където личи „братската делба“ между двамата режисьори – Стефан Данаилов – Деянов и Георги Черкелов  - Велински са наложени от Шарланджиев, тъй като е работил с тях в „С дъх на бадеми“, 1967, Григор Вачков – Митко Бомбата е също негов избор, тъй като го е снимал вече в „Хроника на чувствата“ ,1962 и  „Веригата“, 1964, подобен е и случаят с Борислав Иванов  - Каишков, с когото Шарланджиев снима „Веригата“ през 1964 г., докато Георги Георгиев – Гец е любимец на Неделчо Чернев, с когото е работил в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965 и „С пагоните на дявола“,1967.

Безспорен избор на Чернев е и неговият земляк и голям – тогава –  приятел Стефан Гецов за ролята на ген.Бранев, Любомир Кабакчиев за ролята на полк. Алексей Вершинин, когото познава от  „С пагоните на дявола“1967, както и Коста Цонев, поел ролята на полк.Джон Пърси, появил се при Чернев в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965.

Голямата загадка чий избор е остава Петър Пенков – Каназирев, въпреки че той към момента на снимането на сериала има вече минимум известност с ролята на прокурора Йоргов от филма „Танго“ по  повестта на Георги Караславов с режисьор Васил Мирчев.

Предполагам , че за него е лобирал сценаристът Павел Вежинов, тъй като Пенков е играл в две продукции, свързани с името на големия ни писател - "Човекът в сянка", 1967, на Яким Якимов и "Скорпион" срещу "Дъга", 1969, на Владислав Икономов.

Не липсват и роднинските назначения – братът на Неделчо Петър Чернев поема ролята на Гастон в „Трите удивителни“, 1969, а съпругата на Шарланджиев Невена Коканова  виждаме във втория сезон като вдовицата Арабова в епизода „След полунощ“ ,1971, както и дежурното гостуване на голяма съветска звезда – Василий Меркуриев в „Голямата скучна игра“, 1971…

Всъщност Неделчо Чернев е рожба на телевизията и в бъдеще ще продължи да жъне успехи – достатъчно е да споменем само „Капитан Петко войвода“, 1981, докато Шарланджиев идва от киното, въпреки че и той е пленен от магията на новото изкуство и от 1974 г. планира да направи сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов…

Помня като очевидец какъв шеметен успех има сериалът.

При излъчването му улиците на България наистина опустяваха, а да гледат всяка серия при нас регулярно гостуваше семейството на моята първа братовчедка в пълен състав.

И предполагам, че е било така не само с мен.

Не съм броил повторенията на  сериала , но до 1990 г. бяха регулярни.

Актьорите от поредицата станаха национални знаменитости, с тях се организираха масово посещавани срещи – около  400 в страната, по будките се продаваше комплект от снимки с избрани сцени от първия сезон на поредицата, като всяка от тях, дело на „Българско фото“ ,струваше доста солената за онези години цена от 4 стотинки.

Такъв след това бе пуснат само и единствено за „Черните ангели“ (1970) на Въло Радев.

Няма да забравя вълненията, след покупката на комплекта от будката до градската гимназия, както и запознанството „на живо“ с всеобщия любимец Стефан Данаилов, гостувал на моите съседи по етаж малко след излъчването на първите 13 епизода.(Споделям пикантната подробност, че съпругата му Мария Данаилова имаше наследствена къща на 50 метра от нашата кооперация, а съседката ми й беше землячка от Долна Оряховица…)

В едно тв интервю пред Надя Панчева от 1972 г. Шарланджиев говори с  голяма гордост за срещите с нови актьори , за петгодишния ползотворен труд, за посетените страни – това е първият ни тв сериал сниман не само у нас, но и в чужбина – Москва, Париж, Дамаск,Истанбул, за заснетите близо 200 000 метра филмова лента, но интересно защо пропуска да спомене липсата на името на един от основните сценаристи на поредицата Георги Марков, напуснал страната ни на 15 юни 1969 г., малко преди премиерата на първия сезон , като неговата заслуга за сглобяването, синхронизирането и полирането на драматургията от над 800 страници е безспорна и категорична.

Не забравям и гордото му признание – „Аз извадих от гроба Никола Гешев!“, както и тъжният факт колко късно името му е възстановено  както един от сценаристите на сериала и желанието му, дори когато е в емиграция, да продължи да работи по поредицата!

Ще кажа личното си мнение за успеха на „На всеки километър“ сред родната аудитория.

Този сериал бе обречен да стане хит. Какво друго да гледаш от 20,30 ч. по единствената ни национална телевизия? Вестниците тогава бяха малко на брой и все издания на важни организации – не отиваше да правя бойкот на поредицата, четейки „Кооперативно село“ или „Народна младеж“! Нямаше интернет, други тв канали, социални мрежи, дори радио „Свободна Европа“ почна да се слуша по-масово от 1974 година.

Първата поредица – ако и да бе посветена на БКП – бе по-приемлива за гледане.

Вероятно защото бе смес от революционна романтика, дискретен пропаганден устрем и наивна детско –приключенска приказка.

Както чистосърдечно си признава Свобода Бъчварова в тв интервю от 1972 г. пред Надя Панчева  - „вместо нашите деца и нашите юноши да играят по дворовете и улиците на някакви рицари и ковбои, да играят на Левски, на Никола Деянов, на Митко Бомбата…“

При следенето на всеки епизод се разбираше, че сериозният патос на антифашистката борба е заглушен от сцени и епизоди, граничещи с приключенската фантастика, но обагрени от специфичния кукерски хумор на Митко Бомбата – Григор Вачков.

Давам за пример само „Рицарският кръст“. Полицията залавя важен съветски емисар – Петър Слабаков, пуснат с парашут у нас. Партизаните на Войводата  - Гец разбират за това.Налага се спешна намеса за спасяване на отговорния другар.

Деянов и Алексей ,преоблечени в немски офицерски униформи, чакат на пътя появата на Бомбата.

Той изниква в най-решителния миг с германска военна машина, споделяйки небрежно как ловко и като на майтап се е сдобил с нея.

След това Алексей Вершинин на перфектен немски академичен език произнася слово, с което съобщава, че фюрерът награждава с „Рицарски кръст“ безмълвният и недоумяващ все още, овързан с въже, съветски шпионин – Петър Слабаков.

Деянов нарежда освобождаването му, а след като автомобилът с нашите герои изчезва от хоризонта, се появява на кон пратеникът на Каназирев, крещейки да не се убива заловеният.

На викът му офицерът – Добромир Манев  - отвръща презрително – „Нашият, немците си го взеха!“

Втората поредица , с която се величаят безименните герои от невидимия фронт, е повече засегната от идеологическата мунщровка. Това е неизбежно – Данаилов свидетелства  - „Велински избяга и  хукнахме  да го гоним по света“, но зад това чистосърдечно изказване се крият поредица от епизоди, белязани от дъха на Студената война.

Освен всичко друго нашите момци Деянов и Бомбов са вече офицери от ДС – наистина без да доживеят повишение – съответно майор и капитан и без да създадат семейство, но въпреки това държат постоянно да си мерят силите с представители на ЦРУ у нас и по света.

На всеки километър.

Всъщност двете поредици описват пълен кръг от историята и борбите на комунистическите властници – първата – от 1923, когато  чудодейно Колката  Деянов  във Варна от лодка е прехвърлен на съветски кораб и в Москва усвоява тънкостите в школата на НКВД, превръщайки се в „рицар на плаща и кинжала“ до „първия ден“, когато с хитрост, късмет и измама се овладява държавната власт, но пък е изпуснат на турската граница Велински.

Втората започва от „втория ден“, когато се полагат основите на НМ и КДС и свършва като цяло  „след години“ – към 1970 г., когато демаскираният и ненужен вече и на ДС и на ЦРУ Богдан Велински умира от разрив на сърцето във влака, напускащ гара Драгоман…Независимо че до епизода „Урок по толерантност“ действието основно е през 50 – те години и едва в „Урок по толерантност“ навлизаме в 60 – те години на миналия век.

Втората поредица е не само идеологически подкована, в нея има и епизоди – недомислици като „Шедьовърът на Велински“, и такива, граничещи с  нормалната човешка логика – Бомбата и неговата епична борба с питона в „Бал на острова“ , или развенчаването на Корпуса на мира и емисарят му Нилсън -  Асен Миланов в „Урок по толерантност“ в измислената държава Нубия, използван много умело от Бойко Василев, бъдещият водещ на „Панорама“, а в началото на 90-те на миналия век  и от част от екипа на „Ку-ку“ в легендарното предаване от 6 април 1993 г., в което хвана на тясно депутата д-р Васил Михайлов, подхлъзвайки го да говори за развитието на сътрудничеството с приятелска Нубия, след което заедно с приключването на политическата му кариера през пролетта на 1997 г. д-р Михайлов завинаги си остана Васко Нубиеца…

Днес можем да гледаме „На всеки километър“  най-вече обзети от носталгия, но снизходително и с иронична усмивка.

Явно такива са били възможностите преди половин столетие да се прави популярно и партийно проверено тв кино.

То между впрочем стои много добре, състезавайки се с такива образци на жанра в „братските“ социалистически  страни като „Майор Вихър“ ,1967 на Евгений Ташков , „Залог, по-голям от живота“, 1968 на Януш Моргенщерн и Анджей Кониц или „Другарят Ханс Баймлер“, 1969 на Руди Курц….

Можем съжаляваме  - със задна дата  - за две неща.

Първо  - в продължението на  „На всеки километър“ от 1971 вече се чувства осезаемо липсата на Георги Марков, поради което и образът на Велински става по-блед, не така ярък, като дори не запазва първостепенното си място в сагата, а когато трябва  да разкрие сърцевината на своята житейска философия, равносметката на своята одисея в „След години“ потъва в блатото на евтината мелодрама и скучните и омръзнали ни идеологически клишета.

Именно при петата директна среща  - оказала се и последна между  Деянов и Велински – личи колко повърхностна е като сценарист Свобода Бъчварова в сравнение  с Георги Марков, който във „Възкръсналият мъртвец“ разкрива в целия му блясък и величие Богдан Велински, доближавайки го максимално до прототипа му Гешев, като дебело подчертавам  - това е единственият епизод от поредицата, в който Деянов не успява да се наложи, а се измъква от засадата блед и кахърен, в чийто уши още кънти финалната реплика на суперполицая – „Кайро, пощенска кутия 707!“

Второто, за което може да си ядосваме е, че днес, ако гледаме сериала той звучи не само старомодно, но и ретро, особено с черно-бялото си изображение.

През 1969 г. в соцлагера цветна телевизия има в Полша, поради което съм се насладил  - впоследствие - максимално на екранизацията в три части по Юзеф Игнаци Крашевски на Йежи Антчак „Графиня Козел“, 1968, а в СССР цветът в телевизията се появява през 1967, като четири години по-късно излиза прекрасната екранизация по Чехов „Тези толкова различни лица“ с Игор Илински във всички основни роли и под режисурата на Илински и Юрий Сааков.

У нас цветната телевизия навлиза постепенно от 1972 г. , когато се излъчва празничната деветосептемврийска манифестация, а първите ни цветни тв филми са от 1973 г. – „Голямата победа“ на Васил Мирчев, „Опак човек“ на Янко Янков,„Деца играят вън“ на Иванка Гръбчева, „Баща ми бояджията“ на Стефан Димитров и поредицата „Нако, Дако и Цако“ на Иван Касабов, Нейчо Попов и Мирослав Миндов.

Малшанс е за Шарланджиев и Чернев, но техният епос си остава черно-бял.

Не искам да правя анкета – „Бихте ли гледали след  55 години „На всеки километър?“ Различни хора, различни пристрастия и желания…

За себе си твърдя, че когато имам малко време пред компютъра, но и  съм въоръжен  със съответното търпение и желание, си пускам „на бърз“ ход и по избор епизоди от прочутата поредица.

Стари са , наивни са, обременени са от белезите на времето, но играта на актьорите е на завидна висота, а освен това винаги като се загледам в черно-бялото изображение , ме обзема трудно прикрита  носталгия и болка. Може би така се прощавам с илюзиите и мечтите си от моето юношество и младост, когато прехласнат следях поредния епизод на „На всеки километър“ по чудото на техниката – съветския телевизор „Електрон“…

 

 

 

    Сказанията на Добри Божилов

 

1.       Добри Божилов е интересен случай в нашата литература.

Роден на 6 октомври 1975 г., завършил УНСС през 1999 г., със зачислена, но неосъществена докторантура в СУ „Климент Охридски“, изявен IT предприемач и играч на пазара на крипто валута, той демонстрира интерес към медиите, където се изявява като редактор – „Банкеръ“ , главен редактор – „Инфо Уик“ и издател – вестник „Коментари“, а след това и към прозата.

Първо привлича вниманието на читателите с политическата сатира „Гай Балоний“, завършена в Банкя на 10 март 2013 г., малко след оставката на първия кабинет на Бойко Борисов на 21 февруари с.г., издава и сборника с разкази „Великият ум“( 2015) ,след това с бесен шут разбива вратата на статуквото и мълниеносно се настанява в тясното и запълнено вече поле на най – четените ни автори.

Редом до Антон Дончев, Александър Томов, Теодора Димова, Стефан Кръстев, Богдан Русев, Радослав Парушев,Георги Господинов, Леа Коен,Людмила Филипова и Калин Терзийски…

Да си популярен и обичан писател в България е съдба и бреме.

Нужен ти е талант, но и характер, не само да се утвърдиш, но и да се развиеш, да създадеш значими, харесвани и четени книги, с които дълготрайно да спечелиш читателската обич.

Но и да си браниш собствените интереси, най – вече при сложните и комплицирани отношения с издателите, при редактирането и коригирането на текстовете ти, а и при най – деликатния и взривоопасен етап от договорните отношения, свързан със заплащането на писателския труд.

Божилов бързо стана известен, но веднага разбра, че е ограбван от издателство „Лексикон“, че не му се изплащат очакваните хонорари, че е използван.

Предприе отчаян ход със създаването на електронен магазин, тръгна сам да си издава книгите, опита чрез блога си да предлага безплатно част от своите творби в електронен вариант, начинание, което трябваше бързо да приключи заради очакваните съдебни санкции от издателството…

Умишлено акцентувам на тези нелицеприятни факти, защото те са част от литературния ни пейзаж и атмосфера и защото съпътстват книгоиздаването у нас, макар и не в такъв драстичен и шумно – скандален аспект.

Божилов опипа литературната ни почва с „Гай Балоний“(2013 - 2016), „политическа сатира в реално време“ в две части.

Сега като  четем романа , написан на базата на натрупания от него журналистически опит, се смеем от сърце, нали така човечеството се разделя със своето срамно минало, но преди  години със сигурност не ни е било до усмивки.

Тогава, през ранната пролет на 2013 г., пълнехме площадите и гневно крещяхме срещу високите цени на тока, които доведоха до падането от власт на Борисов.

„Гай Балоний“ е писана по горещите следи на събитията и излиза по едно и също време с „Варварите“ на Евгений Дайнов, което е симптоматично.

Целта на Божилов е еднозначно ясна -  да разобличи и осмее некадърното и корумпирано правителство на боянския хитрец  и популистки феномен Бойко Борисов , но и да разкрие нелицеприятния лик на цялата ни политическа класа.

Зад умишлено преиначените фамилии и длъжности всеки ще познае главните действащи лица на политическото ни театро – от Борисов и Първанов до Доган , Сидеров, Симеон Сакскобургготски, Сашо Диков, Николай Бареков, Станишев , Меглена Кунева,Яне Янев, Симеон Дянков ,Сергей Игнатов, Вежди Рашидов,Цветан Цветанов, Румен Овчаров, Цецка Цачева, Божидар Димитров,Лиляна Павлова, Николай Младенов,Трайчо Трайков, Алексей Петров и Николай Колев - Босия.

Хуморът на Божилов е груб, но функционален.Той знае, че не е сатирик от класата на Алеко или Чудомир.

Неговата цел е много по – скромна и тривиално – прагматична – да разголи и изобличи със сарказъм и сурова ирония нашите управници, да покаже истинския им облик на тарикати и манипулатори и да заостри вниманието на обикновения човек за кого ще гласува и ще окаже доверието си по – нататък.

Същевременно днес оптимизмът на автора  на хумористичната хроника за първото падане от власт на Борисов звучи малко пресилено , тъй като в действителност не стана това което искахме – изчезването на балона Борисов от сцената, а което трябваше да се случи…

Усилията за сатирично – изобличително разкриване на нашата съвременност продължават с електронния роман „Еврокалипсис“ (2023), в който като един днешен Оруел Божилов подлага на критично осмисляне заобикалящия ни свят, на фона на сблъсъци и противоборства между основните играчи на световната сцена – САЩ, ЕС, Китай и Русия…

Направил  копка със сатирата,  Божилов смело и екстремно се впуска в най – голямото приключение в живота си, създавайки  знаменитата си тетралогия „Задругата“ (2019 – 2024).

Тя се състои от романите  „Заветът“, „Изгореният“ ,„Сказанието“ и „Месията“, чете се с непресекващо внимание и интерес, увлича, провокира, шокира, но не те оставя безучастен, докато не затвориш последната страница на епоса.

С нея и с романа „Девети“ (2021) Д. Божилов налага своята версия и визия за това как трябва да се интерпретира и представя българската история.

Проникновено и дръзко, без комплекси, но със защитена визия за това, което твориш.

В „Девети“ той защитава социализма в България, тъй като при него мнозинството от населението бе грамотно и здраво , имаше работа и прилични доходи и същевременно на младите , обикновени , но талантливи хора се осигуряваха възможности за кариерно развитие.

Същевременно се оказва, че Тодор Живков, бързо издигнал се в нова България и неин символ, има мисия да открие скритото царско злато в Петлюкската пещера край село Гургулят, цар Борис III e станал генерал Калинов от КГБ, а негова дясна ръка е Никола Гешев – полковник Салински…

Стигнем ли до фентъзито „Селфи“(2021) ще трябва да преглътнем пътешествия из Галактиката, научни експерименти, възкресяване на гении като Нютон, Айнщайн и Хокинг , до които застава една истинска и жива Батая, ще асимилираме селфито не като правене на лични снимки, а като процес по съживяване на важни фигури, които под маската на андроиди преминават през процес на богоподобие, за да открият българската следа в религиозните мотиви от творчеството на Леонардо Да Винчи…

Очаквано изненадата е свързана с Боянската църква, изрисувана от майстор Василий, чиято дъщеря Катерина бяга от България след битката при Варна, в която загива крал Владислав III Ягело на 10 ноември 1444 г., за да роди ренесансовия гений, създал шедьоври на изобразителното изкуство като „Мона Лиза“ и „Мадоната с младенеца“.

Най – общо за него родното ни минало е нужно да се експонира завладяващо, с патриотична нотка, емоционално, стегнато, като неспирен екшън, с много динамика и напрежение, с ярки, едро щрихирани образи, със смело вкарване в обръщение на хипотези и трактовки, които звучат  меко казано стряскащо и предизвикателно…

С поставянето на българската съдба в общоевропейски контекст, при което е напълно възможно синхронно развитие на събитията като едновременно със създаването на Паисиевата „История славянобългарска“ ще се води руско – турска война, в която един от представителите на Задругата  Иван - ще се издигне до чин полковник, ще се ожени за незаконно родена княгиня Галина Ростиславова и ще стигне до гвардията и обкръжението на империатрица Екатерина Велика.

По- късно синът на поп Мартин , дясната ръка на Вълчан войвода, ще стане офицер и доверено лице на царския брат и ще моли в двореца самия Александър II да поведе войските си в свещена война срещу Османската империя…

Ако се обърнем пък към романа „Девети (2021) ще установим, че Божилов е привърженик на онова, социалистическо, време най – вече заради подобрения живот на обикновените хора у нас, без да си затваря очите и за жестокостите и извращенията му, свързани с Народния съд,смазването на опозицията, национализацията, насилственото коопериране, силната зависимост от СССР, отстъплението по националния въпрос и непрекъснатите боричкания във

високите етажи на властта.

Съзнателно съсредоточавам вниманието си върху неговата тетралогия, тъй като тя е и най – физиономичната и популярна авторска  работа, а и защото  задава модела на исторически роман – бестселър, който Добри Божилов неизменно следва.

Тя е написана вещо и вдъхновено, с познаване на факти, герои и събития.

Но Божилов не създава хроника – възстановка на миналото.

Той подхожда към историята като към кладенец, от който вади съкровища и предизвикателни концепции и визии, с които станаха световно известни Дан Браун и Борис Акунин.

Горещият му визионерски патриотизъм го кара да види българската съдба като част от европейския процес, като нашето възраждане се обвързва с цикличните руско – турски войни, с парирането на опитите на Франция и Англия да помагат на Османската империя, с прокарването на мрежа от шпиони и подставени лица, които могат да срещнат бащата на Моцарт и двете му деца, да печелят нагласени търгове в Солун, да стигнат до дворовете на Екатерина Велика и Мустафа III и да подготвят поп Стойко Владиславов за бъдещ национален лидер, известен като епископ Софроний Врачански, а Левски като един безстрашен пилигрим да стигне до Япония, за да осмисли своята съдба и тази на Петър Дънов..

Всичко важно  се ръководи от митичната Задруга и нейните дванадесет братя – по подобие на дванадесетте апостола, които регулярно се събират на тайни заседания в пещерата Дяволското гърло и които , прокарвайки модела „Преклонена глава сабя не я сече“ стимулират населението да произвежда, да трупа знания, опит и богатство, смелост и дръзновение, докато настъпи момента да изгрее свободата и над България…

Малка подробност е, че задругата е създадена през 1395 г. от цар Иван Шишман, със задачата да работи през годините за възраждането на родината ни и че тази по същество масонска ложа се заражда 204 години преди появата на първата й посестрима в Шотландия.

В „Месията“ тя вече е организирана съпротивителна група , носеща чертите на „дълбоката държава“в добрия смисъл на думата.

След Берлинския конгрес братята ще разберат, че престъпната им по същество дейност е несъвместима с новата свободна българска държавност и по предложение на Евлогий Георгиев и Иванчо Хаджипенчович ще се разпусне, за да се положат основите на Софийския университет.

В такива случаи замаяният читател постъпва като ревностен християнин през Средновековието – „Абсурдно е и затова вярвам!“ и чете в захлас страница след страница, докато стигне финала на сагата.

Освен всичко друго Божилов хитро и ефективно прокарва своите визии и прозрения – от абсурдната хрумка Апостолът на свободата ни да стигне до Япония в „Месиата“ акостира в добре познатия факт за участието на самурая Сейго Ямадзава в Руско – турската война от 1877 – 78 г. на страната на победителите.

В епоса Роксана се оказва не само съпруга на  наемника  Гюнтер – Рене – Исмаил бей, господарят на Рила, но и далечна потомка на Мария, последната българска царица и съпруга на Иван Шишман, от чийто син Кунчо на загиналия й първи мъж води потеклото си Апостола на свободата ни Васил Левски!Но така Дяконът се оказва легитимен царски наследник, който може да претендира да бъде не само ръководител на революционната организация, която създава , но и бъдещ държавник в България…

Защо да се учудваме тогава, че в „Сказанието“ тайната дъщеря на хан Аспарух Пресияна се омъжва за франка Мартел и от брака им се ражда не кой да е , а самият Карл Велики,а Иванчо Хаджипенчович като виден деец на Задругата работи съвместно с Апостола на свободата в „Месияата“!Нещо повече – Левски задължава Хаджипенчович, ако се налага, да го осъди в името на благородната кауза за свободна България, а преди обесването си  разменя с невръстния Петър Дънов кичур коса от своето  чело.

Същият, от когото научава, че има син от Вела…

Така стигаме и до  индиректната полемика на автора със стратегията на Апостола заслужава ли си саможертвата, при условие, че Левски се съпреживява като Христос,скритата полемика,която Добри Божилов води с утвърдени автори и образци, в случая със Стефан Дичев и прочутите му романи „За свободата“ (1958) и „Рали“ (1960), както и с Антон Дончевото последно произведение „Вълчан войвода и златото на Лизимах“ (2023) – внукът на поп Мартин разговаря с 90 – годишния Вълчан войвода в Рила десет години след неговата смърт!,искайки да докаже, че неговата трактовка е по – модерна, атрактивна, адекватна на времето и много по – кинематографична от прашасалите и позабравени приключения, с които сме израсли в своята младост.

И в добавка – волните приумици на Божилов се приемат с разбиране, като необходимост, след като прехласнатият читател погълне в цялата им драматично – кървава подробност етапите от битката по защитата от нашите опълченци на шипченския проход.

Няма да навлизам в повече подробности, няма да подлагам на анализ и експериментът , който Божилов прави с правилата на родната ни граматика и правопис, само ще констатирам, че е необходимо достатъчно самочувствие и сила, за да лансираш подобни тези и практики  и да заставаш зад тях с името си.

Ще отбележа , че с всичките си условности, слабости и парадокси тетралогията „Задругата“ е силна и завладяваща сага, най – доброто постижение за Добри Божилов и определено е свежа и нова дума в развитието на българската историческа проза.

Самият факт, че читателят повярва на  Божилов, последва го и гласува с парите си за неговата визия за родната история доказва, че писателят е бил на прав път, че от подобно четиво българинът е имал голяма потребност.

                                                                                                                                                      

2.Със „Сенките“  (2022) Добри Божилов завършва определен етап от своето творческо развитие.До голяма степен той е и средоточие, и обемен обхват на каверзните проблеми от българската история, които го вълнуват в последните години и с които стана толкова популярен като писател.

Посветен на Гоце Делчев, ВМРО и героите от Илинденско – преображенско – кръстовденското въстание, „Сенките“ е надграждане на постигнатото от тетралогията „Задругата“ и крамолния роман „Девети“.

Най – общо казано еманацията на „Задругата“, създадена от цар Иван Шишман бе Левски, докато в „Сенките“ синът му създава ВМОРО за свободата на Македония и Одринско и за честта и достойнството на България…

Божилов се вълнува не само от българската съдба и орис, той иска да даде своя трактовка на философията на родната ни история.

В този аспект се сблъскваме с извечни, изпробвани и работещи постулати, които той доразвива и разширява.

Като Паисий е обзет от непредвзет и искрен патриотичен патос, който не преминава в евтин национализъм и патриотарство и точно като него на принципа „самиздат“ си разпространява романа, бягайки от клопките на издателства и приятелски кръгове от критици и пиар – eксперти.

А създавайки  епос за Организацията той влиза в директна конкуренция с класиците Талев и Страшимиров.

За това се иска смелост, креативна дързост и иновативно мислене.

Добри Божилов не се плаши да експериментира, да шокира – любовта на Черната роза и Дончо Ханъмлията, да предизвиква – романът е всъщност мемоар на Васил, синът на Апостола на свободата Васил Левски, действащ чрез подставеното лице бай Гиньо – Ганьо, с който урежда всички свои проблеми на принципа на гръмогласната кръчмарска реклама и задкулисните сделки!

Захласнати по интригата и образната система, ние, като истински неофити, поглъщаме повествованието  и допускаме, че ВМОРО като истински феномен на своето време, изграден отдолу нагоре и станал държава в държавата – Османската империя, не само установява контакти със сродни организации като ирландската – първообразът на ИРА и борещите се за свободата си бури, но за изграждането й помагат както дипломатът Уйлям Идън, бащата на бъдещия британски външен министър и премиер  Антъни Идън, така и прочутият шериф Пат Гарет, ликвидирал известния бандит от Дивия Запад Били Хлапето, южноафриканския корифей на подземните тунели Мобуто и самата похитена от Яне Сандански мисионерка Елън Стоун, превърнала се в говорител и защитник на каузата на македонските комити след завръщането си в САЩ.

Естествено, парите за Организацията първоначално ги осигурява синът на Апостола.

 Той открива и Гоце, той се оказва летописецът на ВМРО, той запознава с тайния си бащин дневник самия цар Борис III, той и оставя написаното на Ванче Михайлов.

„Сенките“ е ефектно написан роман, който е предназначен не толкова за забавление, а основно да ни подтикне да размишляваме.

Да оценим по достойнство постигнатото от предците ни, не само войводи и революционери, но и търговци , премиери и царе, да осмислим мястото си в световната история и да разберем, че въпреки всичко съдбата ни не е била толкова жестока, колкото сме смятали по инерция.

Логично е Божилов да съсредоточи вниманието си във времевия отрязък от 1893 до 1903 г.

Той не се впуска в хроникиране на въстанието, това не е и нужно след постигнатото от Димитър Талев, но, за сметка на това акцентира на солунските атентати и техните герои Павел Шатев,Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков, а те наистина са пресъздадени с вещина, неподправена сила и завиден блясък.

Добри Божилов е в истинския смисъл на думата самоосъществил се и самоналожил се писател.Самият той споделя, че е благодарен на съдбата, че през 2018 г. най – четените ни автори Милен Русков и Захари Карабашлиев почиват, за да осъществи своя пробив със „Задругата“.

Внимателният анализатор ще установи,че  подхожда към писането на книгите си като истински бизнесмен, какъвто и е извън книжните си занимания.Внимателно проучвайки документи – така научаваме, че колкото и невероятно да звучи през 1903 г.турската лира е по- скъпа от американския долар – една лира се равнява на приблизително 4,55 щатски долара, спомени, разкази на очевидци, конфиденциална информация и създавайки саги – сказания, които наистина са необходими на българския читател.

Аз няма да се занимавам с пикантерийни подробности колко преиздания и тиражи е направил през последните 5 години и до каква степен решението му сам да се оправя в издателския бизнес е продуктивно и правилно – смятам, че все пак се нуждае от грижлив и грамотен редактор, а не цензор, който да изчиства текстовете му от всичко ненужно, но съм съгласен, че в момента е на гребена на вълната, преживява творчески подем и от него могат да се очакват нови интересни предизвикателства в нашата проза.

Вярно, тя се пренасели от автори на бестселъри по български, но след като това е от полза на читателите и подпомага развитието та родната литература защо не?

Романът му „Еврокалипсис“ (2023) е също интересно и оригинално явление в белетристиката ни – смес от горчив хумор,проницателен поглед към настоящето и бъдещето на света, собствена визия за една раздробена и загубила облика си Европа, плячка в ръцете на Китай и САЩ, в която само България, под мъдрото ръководство на диктатора Тодор Живков Втория е запазила държавната си цялост, с функционираща администрация  и набираща мощ икономика.

Държава, притегателен център за авантюристи и службогонци, умело включваща се в международния шпионаж и тайно строителство в Родопите на новите модификации на „Мерцедес“…

Харесва ли ни или не Божилов е вече фигура в литературата ни, незаобиколим фактор и с него трябва да се съобразяваме.

Защо, вместо постни и безсмислени иронични коментари не го четем внимателно , оценявайки качествата му и посочвайки неговите  недъзи, с които ще трябва да се бори и в бъдеще?

Смятам, че това ще е от полза за всички ни.

 

Борислав Гърдев