Поуките на "Южен вятър"

                                                 

          Поуките на "Южен вятър"

Това трябваше да е най - добрият български игрален филм, излязъл през 2018 г.

Но е сръбски, също сред най – силните и със скромно, но съществено родно участие.

„Южен вятър“ е преди всичко рожба на своя създател – сценаристът, режисьорът и продуцентът Милош Аврамович, събрал много силен екип от професионалисти – съмишленици – оператор Иван Костич и композитор Александър Раднелович, с чиято помощ създава забележително и въздействащо филмово произведение.

Чудил съм се често какво не достига на нашите филми , за да са така комплексно ефективни, дори най – стойностните от тях.

При бегла съпоставка с „Южен вятър“ ми става ясно – все още – и това е проблем на драматургията ни – не можем да разказваме непринудено, нетезисно, но непосредствено изкусно.

Да експонираме важните проблеми без публицистичен напън, а на фона на една завладяваща човешка, а в случая, тъй като сме на Балканите – и семейна история, в която сюжетът, характерите, проблематиката да движат интригата и да водят до така нужните обобщения, без да се разчита на клишета и познати прийоми.

„Южен вятър“ е филм за покваряващата сила на корупцията.

Той показва ясно и безхитростно как се правят големите пари в нашите географски ширини – през Турция и България – с крадени западни коли и наркотици, с неизбежния политически чадър и отбор юнаци с патлаци, готови да изпълнят всяка опасна поръчка.

Ще кажете – егати оригиналната история!

Истината е, че тя е поднесена именно като съдбовна човешка преживелица.

 Разкрита  е майсторски, динамично, стегнато.

А най – любопитното е, че сагата става интересна благодарение на една младежка глупост, на ненужен инат.

В Белград, пред един павилион главният герой Петър Мараш – Милош Бикович просто си харесва спрелия пред очите му лъскав  „Мерцедес“ и тъй като е автокрадец от бандата на Царя – Драган Белогърлич, го задига  с намерението да го продаде за  100 000 евро.

Откъде да знае, че колата я кара Христо - Ивайло Захариев, а лъскавото возило е на баща му Димитър Митевски – Христо Шопов, че в него има 30 кг наркотици и те трябва да стигнат до мафиота Гълъб – Небойша Глоговац!

С този смел и безразсъден акт на Мараш се заплита кълбото от стълкновения и конфликти, които превръщат „Южен вятър“ в първокласен екшън, но и в доброкачествена психологическа драма.

Подчертавам отново – това не е шедьовър от ранга на „Ъндърграунд“(1995)на Кустурица, но е великолепно и забавно зрелище, което и развлича, и подтиква към размисъл.

Аз например дълго умувах каква ще бъде развръзката – очаквах наистина Петър Мараш да избяга в Косово.

Вместо това логиката на сценариста  реши друго – след срещата му с инспектора от отдела за борба с наркотиците Ступар – Милош Тимотиевич, той прие да му сътрудничи, да убие Гълъб и да се предаде на властите .

По този начин спаси живота си – срещу затвор от 4 години и измъкна от ареста любимата и бременна от него София – Йована Стоилкович.

Така  сделката обслужва перфектно всички – София получава свобода, злодеят Гълъб, причинил смъртта по особено жесток и варварски начин на нашия нещастник Христо  - Ивайло Захариев – с избодени очи и нарязано гърло! – е застрелян от хитрия Мараш, Ступар става герой, заловил поредната голяма доза наркотици в операция „Южен вятър“, връзката на Ступар с Димитър  е възстановена и точно в деня на погребението на сина му самият Ступар  представя новия играч в схемата.

Разбира се, че това е Царят, кой друг!

Тъй се решават днес конфликтите у нас – всички трябва да са на софрата и вълкът да  е сит, но и агнето да остане цяло…

Напуснах салона с горчива усмивка на лице, но си дадох сметка, че без  да размахва пръст и да чете уводни статии от всекидневниците,  Аврамович изрича своите нелицеприятни истини, доставяйки ни удоволствието преди това да се насладим на ефектния му спектакъл.

Ще отбележа със задоволство отличната работа на актьорския състав, част от който  участва  и в другата му продукция – „Сянка над Балканите“ (2017 – 2018).

За мен бе истинско удоволствие да следя модификациите на такива добри артисти като Драган Белогърлич, Небойша Глоговац или Милош Тимотиевич.

Едвам познах стария си любимец Александър Барчек, вече 68 годишен като автомонтьора на Царя Червения, стискам палци за бъдещото плодотворно развитие на Йована Стоилкович, която освен много красива е и истински талантлива.

А българският принос за успеха е малък, но съществен.

Като хайманата Христо Ивайло Захариев създава неочаквано ярка и впечатляваща епизодична роля и е на път да опровергае скептиците, че не може да играе, а Христо Шопов като баща му Димитър е класа от всякъде – суров,мълчалив, твърд, непоколебим, човек на честта и дълга, истински местен олигарх от плът и кръв, създал поредната си силна роля в чуждестранна продукция, дошла като подарък за неговия 55 – и  рожден ден.

Кога ще осъзнаем, че той е наш важен капитал и слава за България?

Без да съм рекламен агент да продукцията призовавам повече зрители да я гледат.

Искрено го казвам – заслужава си – и времето, и парите!

Борислав Гърдев

„Южен вятър“, 2018,130 мин., сц. и реж.Милош Аврамович,продукция на  „Архангел студиос“, „Арт Виста“ и „Режим“

              Памет за Христо Пунев

                      

На 1 януари се навършват 140 години от рождението на Христо 

Константинов Пунев.

Името му не говори почти нищо на днешните българи, което е и жалко, и симптоматично.

Пунев е журналист, поет, белетрист, общественик, кооперативен  деец  и активист на Българската социалдемократическа партия.

Не на тази, която познаваме като тесняци, а на  другата, „отцепническата“, на широките социалисти.

Роден в Пещера, в семейството на революционера Константин Пунев,той остава рано сирак.

Но успява да завърши с отличие пещерското класно училище, след което продължава образованието си в пловдивското класно училище „Александър I“.

Негов учител е Димитър Благоев, в чиято квартира живее известно време.

Ревностно се самообразова и насочва интереса си  към литературата.

През 1896 г., едва седемнадесетгодишен, издава първия си сборник с разкази, носещ показателното заглавие „Из живота на бледните“.

На следващата година, на 12 май, произнася пламенно слово на жп гара Пазарджик, при изпращането за столицата на тленните останки на убития Алеко Константинов.

Доста по – късно, през 1919 г. обнародва  друг прозаичен сборник „Думата на фронта“, определен от него като „сбирка от откъслеци“.

През 1932 г.публикува „Кънчата“, повест от историческото минало на Карлово.

Пише и поезия.

През 1905 г. в Пловдив е отпечатана стихосбирката му „Нови дни“.

Той я издава с псевдонима Христо Венковски.

В интерес на истината тя не се различава от потока подобни поетични сборници, в които млади и честни интелигенти оплакват хората на труда.

Любопитното е, че предговорът с дата 18 ноември 1904 г. е написан от самата Вела Благоева, съпругата на Димитър Благоев.

Тя самата има афинитет към словото, пише  книги,през същата 1904 г. отпечатва „След бурята“, та затова е интересно да отбележим впечатлението й от стиховете на Пунев – „ Но …нашият строител  и разрушител твърдо стои на краката си, с вяра в гърди, за общото щастие на човечеството той гради безспир деня и нощта.На този смел борец се посвещават тези песни, тях пеят дъщерите на труда.“

След такива ободрителни думи е логично Пунев да продължи да пише поезия и да издава нови стихосбирки – „Глас в пустиня“ (1908), „Неизплакани сълзи“( 1923), както и антологията „Книга без име“ (1931),посветена на поробена Македония, за която пише ласкав отзив във вестник „Македония“ от 14 май с.г.Васил Каратеодоров под надслов „Капки кръв от Македония“.

Благодарение обаче на „Нови дни“ Пунев ще стане член на СБП с протокол №3 от 24 октомври 1944 г.

През 30 – те години на миналия век се интересува от стопанската история на България, написвайки „Килимарската промишленост и тютюнът у нас и в чужбина“ (1930) и „От Узунджово до Пловдив“ (1935), ориентира се и към мемоаристиката със спомените си „Голгота“ (1934), в които разказва за кървавото произшествие от 11 май 1897, в което намира смъртта си непрежалимият Алеко Константинов.

Изтъкнат деец  е на кооперативното движение у нас, сътрудничейки на вестник „Кооперативна защита“.

Пунев е  убеден социалдемократ.Приема социалистическите идеи и им остава верен до смъртта си.

Учредител на структурата на  БРСДП в Пещера през 1901 г.и редактор на първия местен вестник, излизал през 1905 г. „Нова искра“.Председател е на пещерското читалище между 1912 и 1920 г.

Делегат е на 9 партиен конгрес в Търново през 1902 г. и на 11 в Пловдив през 1904 г., на който е избран за секретар на форума.

Участва във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г.

Работи като редактор в партийния орган „Народ“ едно десетилетие – между 1923 и 1933 г., но в началото на 30 – те години на миналия век вследствие възникнал конфликт между него и ръководството на вестника,е принуден да напусне.

А има право да се гордее с прекрасната си разобличителна статия „Полицията на министър Русев е кръвожадна“, заради която е осъден по Закона за печата и излежава присъдата си в Софийския централен затвор през 1928 г.

Постъпката си разяснява в специално издадената брошура „Нашите работи – Quid obsurum или защо напуснах вестник „Народ“ (1933).

В политиката  се изявява активно след Първата световна война.

Той е депутат в 18 (1919) и 21 (1923 – 1927 г.) ОНС от квотата на БРСДП(о)в сложни и противоречиви времена на сблъсъци със земеделците на Стамболийски, коалиция със сговористите на Цанков и последвалото партийно разцепление през  март 1926 г.

През април 1943 г. се включва активно в акцията по спасяването на българските евреи, като в подписката, инициирана от него , срещаме имената на Димо Казасов, Стоян Костурков и Иван Руневски.

На 2 февруари 1941 г.участва в погребението на патриарха на българската социалдемокрация Янко Сакъзов.

На 24 октомври 1944 г. е избран за член на СБП, а на изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г.става  народен представител от Пловдивски избирателен район като представител на БРСДП (о) и на обединената опозиция.

Изявява активната си гражданска позиция на страниците на „Свободен народ“, както и като член на четири парламентарни комисии – прошетарната, по проверка законността на изборите, и отговарящите за министерствата на пощите и телеграфа и информацията и изкуствата.

Ако и да воюва страстно с надигащата се комунистическа диктатура Пунев не е включен в показния процес № 1785 срещу Коста Лулчев и името му отсъства от произнесената присъда на 16 ноември 1948 г.

Но като опозиционен депутат съдбата му е предначертана – Бюрото на ВНС дава съгласие за съдене на последните депутати – социалдемократи на 1 септември 1948 г., след което Христо Пунев поема към неизбежната  затворническа одисея.

Земните дни на Христо Константинов Пунев приключват близо две десетилетия по – късно – на 19 септември 1967 г., когато той е вече на преклонните 88 години…

Борислав Гърдев

Бернардо Бертолучи

                   Бернардо Бертолучи          

Във филма на Сандро Лай „За какво е нужно киното?”(2001) при едно от първите си  интервюта младият Бернардо Бертолучи си признава, че се занимава с филмово изкуство, защото иска да провери колко добър стилист е и за да подреди хаоса в личния си живот.

Рядко изтъкнат кинодеец е  толкова искрен в изказа си.Но нека не забравяме, че интервюто е дадено в началото на 60 – те години на миналия век.

А оттогава досега изтече много вода и младият и толкова талантлив кинодеец достигна достолепната възраст.

Не е за вярване, но и Бертолучи остаря, превръщайки се в признат класик на седмото изкуство.

А е добре да знаем, че той е можел, след раждането си в Парма на 16 март 1940 г.,  да направи бляскава кариера в литературата, тъй като следва именно литература и философия в римския университет през 1958 – 1961 г. и на 20 години печели престижната национална награда „Виареджо” за дебютната си книга „Изследване на тайната”.

Изборът на журито обявява Пиер – Паоло Пазолини.

Срещата между тях е съдбоносна.

През 1961 г.Бертолучи му става асистент при поставянето на „Акатоне”, а на следващата 1962 г., едва 22 годишен дебютира с криминалната драма „Сухата кумица”, на която съжетът е дело на  Пазолини.

Едва сега, след като съм изгледал всичките му филми мога да посоча с увереност, че ако и да е следовник на Висконти като образност, стилистика и универсалност на своите послания, в началния етап от кариерата си Бернардо Бертолучи е в сянката на Пазолини – и като критичен патос при осмисляне на поставените проблеми , и особено с подкупващата искреност и непосредственост, с която ни занимава с драмите на своите герои, които всъщност са негови двойници.

Освен това той прилича на Пазолини и по своята дързост , решителност и самоувереност, както при защита на левичарските си възгледи в живота, така и при професионалната си реализация .

„Сухата кумица”  е проникновен поглед към подземния Рим – на проститутките, шмекерите и безработните, той е продължение на „Мама Рома”, заснет през същата година от Пазолини, но младият Бертолучи държи да бъде дързък новатор и да разнищи привидно баналната криминална история за смъртта на повяхнала римска проститутка, използвайки цели пет гледни точки!

Личи си, че е гледал многократно „Рошомон”(1951) на Куросава, но че така убедително и смело ще следва полифоничното мислене, че ще си позволи да експериментрира със звука и визията, с дълбочинния мизансцен и вътрешно – кадровия монтаж, просто не е за вярване!

В добавка работи безупречно с младите актьори, начело с Винченцо Чикора, а филмът му и днес се гледа като откровение и въздейства с искреността  и вътрешна свобода, която се усеща от всеки негов кадър.

През 1964 г. Бертолучи отново и като сценарист представя следващия си  проект – „Преди революцията” с Адриана Асти и Франческо Барини.

Това е най – личният му и ангажиран опус.

Филм за живота преди революцията, без която не може да се осмисли сладостта на битието, според остроумния израз на Талейран, но и за дилемите на младежта от средната краса, която се бунтува срещу еснафското си обкръжение, ходи на митинги, вее червени знамена, не пропуска празник на вестник „Унита”, но същевременно се вълнува от смъртта на Мерилин Монро , очаква новия сезон на Миланската скала (с прекрасно заснетите документални вставки от 26 декември 1962 г.) и накрая стига до конформистки брак с девойка от своето обкръжение...

Новелата „Агония”(1967) от сборника „Любовта боли” е най – авангардната и трудносмилаемата в неговото творчество.

Тя е подвластна на общия замисъл да се изследва любовта и насилието, които владеят световъзприятието на младежта от 60 – те години на миналия век, но е прекалено херметически затворена като изказ, атмосфера и внушение, за да разчита на съпричастност и днес.

Отбелязвам, че това е първият му цветен филм, в който откриваме  и знаменитост от ранга на Джулиан Бек.

През 1968 г. Бертолучи се представя с авторската си версия на повестта на Достоевски „Двойник” -  „Партньорът”.

Във филма се снимат и играят с неприкрито вдъхновение Пиер Клементи и Стефания Сандрели, а самата постановка, независимо от известната си стилизирана условност и преднамерена скованост и протяжност, се харесва най – вече заради блестящия пример за разкритото  раздояване на човешката личност.

И още - легендарният статут на лентата се дължи  на факта, че излиза през митичната 1968 г., въпреки че на премиерните си прожекции увлича малка част от потенциалната си зрителска аудитория.

Бертолучи открива себе си като майстор – кинематографист със силни  послания и ярки и запомнящи се образи, когато се докосва до голямата литература.

След като лично познава и дружи с великия Алберто Моравия и  тогавашната му съпруга Елза Моранте, е съвсем логично той да екранизира дръзко и успешно прочутия му роман „Конформистът”(1969).

С тази екранизация, в която участват Жан – Луи Трентинян, Стефания Сандрели, Доминик Санда и Пиер Клементи, Бертолучи се утвърждава като водещ режисьор на световното кино, умеещ с вещина и замах стилизирано и проникновено да разкрие в епически план  политическите и психосексуалните мотиви, движещи съдбата на главния герой на повествованието Марчело Клеричи, обремененият поклонник на Мусолини, преживял неговия триумф и крах.

Това е първият филм на постановчика със световен успех, без него не бихме могли да си представим съграждането на уникалната му фреска „Двадесети век”(1976), както и постепенното формиране на екипа му от съмишленици, включващ операторите Виторио Стораро и Карло Ди Палма, композиторът Енио Мориконе и актьри от нивото  на Стефания Сандрели , Доминик Санда и  Пиер Клементи...

През същата 1969 г. откриваме името на Бертолучи и като сценарист на легендарната уестърнова сага на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”, за която съм сигурен, че за да има това неотразимо въздействие и днес  заслуга има и  съсценаристът, особено при изграждане образа на Ангела на отмъщението – Хармониката, изигран неподражаемо от Чарлс Бронсън.

През 1970 г. излиза поредния му камерен авторски филм „Страгетията на паяка” с Джулио Боджи и Алида Вали, соеобразна версия на епоса на Борхес „Тема за предателя и героя”, изповедна и завладяваща интимна драма за завръщането на младия Атос Маняни в малкото италилианско градче, където тридесет години по – рано умира баща му антифашист.

Следващите му четири филма ги обхващам в пакет поради изключителната им популярност.

„Последното танго в Париж”(1972) с Марлон Брандо и Мария Шнайдер е може би най – известната  му и скандална постановка , донесла му шумна популярност и условна  присъда от три месеца за рушене на обществения морал – страхотен и необикновен филм, завладяващ и заставящ ни да се замислим за парадоксите на човешкия дух и битие.

„Двадесети век”(1976), епичната му фреска от 5 часа и две серии с участието на плеяда звезди като Бърт Ланкастър, Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доналд Съдърланд, Лаура Бети, Франческа Бертини, Доминик Санда и  Стефания Сандрели, е не само великолепно изследване на проникването на комунистическите  идеи в областтта Емилия – Романа през първите петдесет години  на миналия век и най – скъпото червено знаме, което „Уорнър”, „Юнайтед артист” и „XX век фокс” заплащат, за да имат, но и удивително  изящна и правдива притча за протуберансите на човешката мечта за справедлив и щастлив живот, която се оказва една сладка и красива илюзия, смачкана от влака на революцията...

„Луната”(1979) с Джил Клейбърг и Матю Бери е финно и проникновено разкриване колкото на света на операта с нейната звезда Катерина Силвери, толкова и на сложните и парадоксални  отношения между нея и синът й Дъглас Уинти...

Изследване, но твърде отстранено и бледо, на проблема за тероризма в Италия в неговия върхов момент, се явява „Трагедията на смешния човек”(1981) с Уго Тоняци, Анук Еме и Лаура Моранте.

За съжаление филмът е разтеглен, Бертолучи е задълбал безсмислено в драмата на двамата съпрузи  Спаджиари, търсещи отчаяно 1 млрд.лири за откупа на сина си, отвлечен от терористи, за нас остава загадка защо и работниците от мандрата на Примо Спаджиари са ангажирани с неговите планове, без да разберем напълно и мотивите, движещи похитителите на неговия син, появавящ се на финала сякаш с  dues ex machine, оставил в неведение и своя баща, приел го , независимо дали е жив или възкръснал...

Затова съвсем заслужено Тоняци печели в Кан награда за главна мъжка роля, а пък самият опус и досега си остава сред пренебрегваните в творчеството на Бертолучи.

Признавам, че с големи емоции проследих „Прощаване с Енрико Берлингуер”(1984).

Вярно е , че това е документ на епохата, заснет с чисто утилитарни функции.

Разбира се, че ще бъде поверен на хора като Паоло Пиетранджели и Бернардо Бертолучи, твърдящ гордо, че е убеден марксист ( Това личи и в документалната му новела „Болоня”, 1989, която, ако и да е правена по поръчка на Министерството на туризма, завършва с изпълнение на „Интернационала”!).

Но същеврменно филмът показва обаянието на интелектуалния лидер еврокомунист  Берлингуер, умеещ да общува с тълпата на понятен език, а самото му погребение на 11 юни 1984 г. с милионите опечалени негови последователи, с хиладите червени знамена и транспаранти и с култовото поклонение на ковчега му от самия президент Алесандро Пертини е такова величествено кинематографично зрелище, каквото само Бертолучи може да ни поднесе.

Гледайки кадрите с огромното множество  с умиление си спомних за един друг юнски ден – 8 юни 1990 г. , когато над един милион българи бяха излезли на Цариградско шосе да посрещнат Новия ден , също смачкан от Влака на прехода у нас...

Следващите си три  филма Бернардо Бертолучи реализира извън родината си.

С „Последният император”(1987) с Джон Лоун, Джоана Чен и Питър О`Тул той се завръща с гръм и трясък на кинематографичния Олимп, снимайки с вещина и величествена красота в Китай притчата за последния император Хенри Пу И, оказала се всъщност метафора на неговото поколение, тръгнало от Забранения град и стигнало до безумията на Културната революция, удостоена с девет награди „Оскар”.

„Чай в пустинята”(1990) с Дебра Уингър и Джон Малкович е прекрасна екранизация на книгата на Пол Боулс, а като ниво на психологическото проникновение, с което се изследва драмата на композитора Порт и жена му Кит през 1947 г. напомня шедьовъра му „Последното танго в Париж”.

„Младият Буда”(1993) с Кеану Рийвс, Крис Айзък и Бриджит Фонда е поредният дързък експеримент да се пресекат  в една точка съвършено различни географски места сато  Сиатъл и Тибет, Непал и Катманду , разкривайки метаморфозите на младия Джеси, оказал се новото въплъщение на Буда в търсене на истината и смисъла на живота.

Последвалите  постановки на Бертолучи са камерни интимни драми, заснети с любов и нежност.

„Открадната красота”(1996) с Лив Тайлър, Джеръми Айрънс и Жан Маре  е носталгично пътуване на младата американка Луси Хармън в приказно красивата Тоскана, където тя открива своите корени, светоусещане, втора родина и където губи своята девственост...

„Обсада”(1998) с Танди Нютън и Дейвид Тюлис е поредната  лична интимна драма между двама млади, събрали се по каприз на съдбата в един дом – той ( Кински ) прочут пиянист, тя – Шандурай , студентка по медицина и съпруга на африкански активист за граждански права, която в деня на неговото освобождаване, осъществено със застъпничеството на Кински, предпочита леглото на пианиста пред завръщането в размираната си  родина.

Филмът твърде много напомня „Последното танго в Париж”, но според Бертолучи , освен неприкритите политически послания за кървавите изстъпления на марионетните африкански режими, „Обсада” набляга повече на чувствеността, за разлика от сексуалността, с която ни зашеметява „Последното танго”.

„История за водата”(2002) с Валерия Бруни – Тедески е изящна десетминутна черно – бяла новела, представляваща своеобразна адаптация на древноиндийската притча за молбата на Бог да получи от Човека шепа вода.

Творбата е заснета с изключително майсторство, но посланието й леко избледнява в компанията на още седем майстори ( от ранга на Годар, Иржи Менцел, Ищван Сабо, Майкъл Редфорд, Майк Фиджис и Фьолкер   Шльондорф),  обединили  усилията си при реализацията на  проекта „Виолончело”.

През 2003 г. Бернардо Белтолучи отново е на предна линия с „Мечтатели” с Майкъл Пит , Луис Гарел и  Ева Грийн – впечатляваща носталгична еротична драма за младостта на „децата на цветята” от 1968 г., възпитани с дрога, секс, авангардни филми в Синематеката и с много ярост и нетърпимост към недъзите на консумативното общество, което трябва да бъде напълно и безкомпромисно унищожено .

След  десетгодишно мълчание Бертолучи  реализира следващия си проект – „Аз и ти”, екранизация на романа на писателя Николо Аманити, разказващ за взаимоотношенията между 14  - годишен тийнейджър Лоренцо – Джакопо Олмо Антинари и неговата по – голяма 25 годишна доведена сестра – наркоманка. Оливия  - Тея Фалко.

Проникновената и филигранно поднесена история е поредното съкровено навлизане в интимните обсесии на младите герои на Бертолучи,  търсещи брод към разбирателството и личната хармони

Бернардо Бертолучи е признат  киногигант.

Знаем, че киното се развива, че е сред бързо остаряващите от техническа гледна точка изкуства.

Но ни е добре известно и нещо друго – че в целулоидния свят има и непреходни шедьоври и творци – класици, очертали жалоните му.

Един от тях безспорно е  Бертолучи, с чийто филми сме израсли и който си отиде от този свят на 26 ноември 2018 година...

Борислав Гърдев

За Давид Овадия и трудният път към истината

                       За Давид Овадия и трудният път към истината

На 1 декември се навършват 95 години от рождението на антифашиста, поета, белетриста, преводача и критика Давид Овадия.

Със сигурност името му не говори много на младите.

По – възрастните обаче го помнят, чели са книгите му и за мнозина от тях творчеството му бе пример за талант и нравствена устойчивост.

Овадия се ражда в Кърджали, завършва гимназия в Пловдив и руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1950 г.

Партизанин е във Втора средногорска бригада „Васил Левски“ през 1944 г. и военен кореспондент през 1945 г.

Като ученик публикува статии в списанията „Ученически подем“ и „Ученически полет“, а от 1945 г. активно сътрудничи в периодичния и литературен печат.

Самообразова се упорито, владее немски, френски, руски, испански и италиански език.

В литературата навлиза уверено като поет на антифашистката борба.

Той създава популярни партизански стихосбирки – „Партизански дневник“ (1948), „Отрядът живее“( 1951), „Стихове за партизанския отряд“ (1955), които по известност не отстъпват на „Партизански песни“ (1947) на Веселин Андреев най – вече защото партизанската тема е разработена от позицията на лично преживяното и изстраданото, чрез изповедно – личностното начало, без декларативност и тезисност.

Овадия има сетива за недъзите на новия строй и още в началото на 60 – те години на миналия век ги бичува  със смела гражданска съвест в своите известни „Епиграми“ (1961).

Закономерно в зрелите си години поетът насочва вниманието си към интимната лирика.

Създава ярки, силни и съкровени стихове – „Зеленоокото момиче“, „Аз вярвам в мълчаливата любов“, радващи се на шумна популярност, които събира с много ентусиазъм и вещина в сборника „Аз вярвам в мълчаливата любов“ (1987).

Освен като добър рецензент и очеркист Давид Овадия се утвърждава и като представителен преводач от руски език на поетите Расул Гамзатов, Евгений Евтушенко и Михаил Матусовски, както и на литературоведите Дмитрий Благой и Виктор Виноградов.

Най – големи са заслугите му за развитието на българската мемоарно – документална проза.

В нея емоционалното отношение на участника се съчетава с безпристрастието, а понякога и с със субективната съпричастност на хроникьора и изследователя.

Давид Овадия бяга от напудрените епични платна, в които действат ходещи партизански монументи.

Той има афинитет към премълчавани събития и герои от антифашистката съпротива, към нелицеприятни истини, към щекотливи теми като тези за масовостта на съпротивителното движение и за предателството, което го съпровожда.

Впечатляващо е вниманието му към противоречиви и  пренебрегвани фигури в  борбата, за които официалната мемоаристика по живково време мълчи.

Наистина се иска нравствена смелост и творческа дързост, за да издадеш „Менахо или терористът“ през 1970 г.

Да опишеш светлия образ на един младеж – идеалист от Пловдив, когото неговите  съратници по нелегална борба изхвърлят от сигурната му квартира, за да настанят в нея пристигналия от столицата член на Политбюро на БРП (к)Антон Югов, вследствие на което Менахем Менахемов  остава на улицата, където е и убит от полицията, а Антон Югов ще управлява безметежно до 27 ноември 1962 г., когато Тодор Живков хитро го сваля от власт  като председател на МС.

Да разкриеш с топлота и искреност  своите преживелици  като партизанин в „Август, август“ (1965).

През 1978 г. той публикува следващата си крамолна документална повест „Леваневски“.

Отново съсредоточава вниманието си към сложна и противоречива фигура от съпротивата – Запрян Георгиев Фазлов,  която официалната историография дълги години тактично пренебрегва.

А Фазлов е чешит, своеобразна натура, смел партизанин, взел псевдонима си от любим летец на Сталин,командир на отряд във Втора средногорска бригада „Васил Левски“, вдигнал пищна „чорбаджийска сватба“ през 1945 година с любимата си Верка, след като е вилнял след победата на 9 септември 1944 г.,  превишавайки пълномощията си, не  подчиняващ се  на партийното ръководство, до онзи фатален юли 1945 г., когато собствените му другари го ликвидират, тъй като и на тях им писва от самодейните му кървави изблици и след като получават заповед отгоре –директно от Трайчо Костов.

Естествено най – остри дебати и най – горещи страсти предизвика издадения през 1990 г. инкриминиран документален роман „Дед или разгромът“, представил смразяващи истини за ежедневието в отряда „Антон Иванов“ и  одиозната фигура  на командира му Георги Ликин – Дед, съветски възпитаник , обичащ да се самоизтъква и да командва с твърда ръка, който по болшевишки обичай си записва всичко важно за всеки партизанин в своя прословут тефтер, тъй като „нали ви знам какви сте, като победим, ще се наредите всички на опашката за пенсии,затова трябва да запиша кой откога е в Балкана!“

Логично е този епос  да среща преграда за публикуването си от 1981 за цели девет години!

А по своя трагичен патос да бъде контрапункт на прехвалените мемоари на Веселин Андреев за чавдарци „Умираха безсмъртни“ (1973 – 1982).

На16 декември 1981 се провежда среща за обсъждане ръкописа на Овадия.

Тя се осъществява в кабинета на ген.Серкеджиев, началник на Управлението за гражданска отбрана.На нея един от участниците в събитията ген.- полк.Атанас Семерджиев, дългогодишен шеф на Генщаба на БА с много уговорки и йезуитски предложения към автора обещава да я препоръча.

Той знае много добре каква ще е заръката на генсека – „Др.Живков препоръча да не се бърза с издаването на книгата,защото обществото е чувствително към темата.Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата.“

Не е удобно за твърдоглавите партийни функционери да се разкриват горчиви истини, свързани с погрома на цял отряд, със смъртта на 150 души , на ролята на неадекватния командир, повел „Антон Иванов“ към сигурна гибел, изпълнявайки инструкциите на Москва да се завладяват  свободни партизански територии, довели до трагедията на 22 февруари 1944 г.

Да се говори за кражби на общите хранителни припаси, поради глад , за убийство от свои на тежко ранени партизани и бягство от отряда, за акции, свързани най – вече с набавяне на храна, за скучното ежедневие, запълнено със  зубренето на марксизма – ленинизма и  прословутата художествена самодейност, си е било направо кощунствено, ерес.

Ще минат години, книгата ще излезе на Коледа през 1990 г., ще предизвика горещи дебати, а след утихването на страстите ще остане сред най – ценните свидетелства за гражданската доблест и творческа смелост на един честен и талантлив писател.

Давид Овадия държи на документа, на субективния спомен, уважава различни и противоположни становища, а това предопределя диалогичната форма в очертаващия се полифонизъм на повествованието, в което гласът на автора е един от многото и равнопоставените на останалите участници в разтърсващите събития.

Авторът избягва да бъде съдник, а оставя на читателя сам да направи своите изводи въз основа на предоставения богат фактически материал.

Изстрадал излизането на документалния си епос за отряд „Антон Иванов“ Давид Хаим Овадия не написва нова книга и умира  от инфаркт в София на 8 април 1995 г., ненавършил 72 години…

Трудно приема демократичните промени, угнетен е, че неговият идеал е разрушен, а „Еврейски вести „ отбелязва : „Напусна ни все тъй чист и непреклонен, какъвто бе през целия си живот“.

Борислав Гърдев

Сърцето на шампиона

                

            Сърцето на шампиона

Много отдавна, преди 42 години, малко известен актьор проби и стана световна звезда с привидно семпла спортна мелодрама.

 За един добряк и събирач на дългове към местния мафиот с огромно сърце и амбиции, комуто съдбата посочида е спаринг партньор на световния боксов шампион Аполо Крийд – Карл Уедърс, в  мач, в който доказа, че когато шансът се усмихне на малкия човек, той може бързо да стане прочут и велик.

Разбира се, че говоря за „Роки“, класика, с която израснахме и която закономерно се превърна в серия, чиято осма част излиза сега, през 2018 г.

Късметлията се казваше Силвестър Сталоун.

С първата част от сагата той спечели „Оскар“ за сценарий и филм, доказвайки нагледно, че приказката за американската мечта поне за него се сбъдна.

Още тогава имаше мастити критици, които иронизираха играта му,              смятаха го, че е с ограничен капацитет, че не може да се справя с драматични изяви, че бързо ще залезе.

Нищо подобно не се случи.

Слай се утвърди , продължи да работи като сценарист и продуцент, а и засне 8, деветият е в процес на реализация , филма като режисьор.

За него Тед Кочев, открил го за ролята на Рамбо, казва – „Той е много хитър и знае какво иска публиката от него и винаги й го дава!“

Какво лошо има в това и кой от артистите не се стреми към същото?

Аз се питам обаче за нещо друго – колцина от тях успяха да разработят през годините четири франчайза и с тях да поддържат зрителския интерес упорито и последователно?

Изброявам ги поименно – „Роки“, „Рамбо“, „Невъзможно бягство“ и „Непобедимите“.

Сещам се само за Лукас, но той лансира само две – наистина вероятно най – популярните поредици – „Звездни войни“ и „Индиана Джоунс“.

Кой друг?

„Роки“ бе  и си остана визитната картичка за Сталоун, неговата запазена марка.

Логично бе след опипване на почвата с „Роки Балбоа“ (2006) да направи следващия опит с реанимиране на поредицата, насочвайки погледа си към съдбата на сина на Аполо – Адонис Крийд – Майкъл Б.Джордан.

„Крийд :  Сърце на шампион“ от 2015 г. се оказа изненадващо добър и успешен.

Сталоун получи „Златен глобус“ за най – добра поддържаща мъжка роля, спечели овации и от най - придирчивите зрители, логично бе да пусне продължение три години по – късно.

Аз лично очаквах втората част с доста голям скептицизъм.

Той се засили като разбрах, че интригата ще се върти около двубоя между Адонис и Виктор Драго – Флориан Мунтяну, синът на Иван Драго – Долф Дундгрен.

Помня добре „Роки 4“, кървавият сблъсък на италианския жребец с офицера от съветската армия Иван.

Не отричам качествата на спектакъла, но той носеше в себе си специфична окраска, характерна за края на студената войн от 1985 г., която знаем добре от кого бе спечелена.

Виктор Драго е трениран в Украйна от амбициозния си баща,  търси настървено двубой с Адонис и заради разчистване на стари, 33 годишни сметки, касаещи по – скоро техните ментори  - Иван Драго и Роки Балбоа.

Адонис Крийд прибързано и лекомислено приема предизвикателството в много неподходящ за него момент.

Той не познава възможностите на противника си, мисли основно за брака и бъдещото си дете, игнорира треньора си Роки и самонадеяно се качва на ринга, където яде здрав пердах от крайно мотивирания руснак…

Тук филмът можеше да приключи като сурова реалистична драма и може би нямаше да са малко привържениците на подобен финал.

Вярно е, че постановчик на филма е Стивън Капли младши., но сценарият се пише от Сталоун, в колаборация със Саша Пен и Джуъл Тейлър.

Такъв печален и негероичен завършек не може да има втората част на „Крийд“.

В никакъв случай!

Виктор е спечелил, но нечестно и е дисквалифициран.

Трябва да се проведе втори мач в Москва, но вече Крийд не рискува да се подготвя сам, а търси помощта на Роки Балбоа.

За нея дискретно настоява и майката – вдовица - Мери – Ан Крийд – Фелиция Рашад.

Спирам до тук с интригата, за да отбележа нещо много важно.

Режисьорът и сценаристите търсят мотивиран психологизъм и човешка дълбочина в образите на основните персонажи от сагата.

Упражнението не им се получава  - основно поради използването на мелодраматични клишета, които сериозно затлачват повествованието.

Аз лично се прозявах и едвам издържах сцената с любовното обяснение на Адонис към неговата Бианка – Теса Томпсън и паднах от стола като видях същата тази Бианка да пее прочувствена балада, вървейки към боксовия ринг преди мъжа си!

Това наистина е липса на добър вкус!

Би било удачно повече да се наблегне на личната драма на Иван Драго – защо е бил прокуден от родината си и изоставен от своята съпруга Людмила – Бриджит Нилсен, как така изведнъж висшите фактори в Русия решават да се възползват но неговите и на сина му качества в помпане на имидж, но, уви, няма и минимално усилие за изясняване, а и времето е ограничено, за да се навлиза в подобни комплицирани проблеми…

Не разбрах и кое амбицира Роки да се срещне със своя син и внук – може би опасността дъщерята на Адонис да остане глуха или страха от самотната старост – Адонис избира да живее в Ел Ей, а Роки остава във Филаделфия и за да бъде при своя любимец трябва да пътува три дни с влак и приближаващата смърт?

Слава Богу, започват тренировките в Ню Мексико.

Роки Балбоа прилага своите нетрадиционни , но много ефикасни методи, заснети атрактивно , ударно и въздействащо от оператора Крамер Моргентау.

А след това е естествено реваншът, заснет в лъскава спортна арена, умело имитираща първообраза от  руската столица.

15 минути образцова боксова хореография, истинска класика, адреналин и екшън от най – висока класа.

Жесток и спиращ дъха двубой, какъвто не можем да гледаме по тв , когато се бият Владимир  Кличко, Кубрат Пулев, Ленъкс Луис или Ивендър Холифилд, но пък за сметка на това превъзходен като кинозрелище.

Победителят – след свръх усилия – не може да бъде друг, освен Адонис Крийд.

Ще потърся помощ от великия Йежи Тьоплиц.

Той не харесва класиката на Уйлям Уайлър „Бен Хур“ (1959), намира го за „дълъг, скучен и разтегнат, наивността съжителствува с лошия вкус, но състезанието с колесниците е шедьовър от всички гледни точки.Потресаваща техника на снимките, точен ритъм, зашеметяващ мовнтаж…“

Използвам прочутия  цитат на 98 %, сменяйки само „състезанието с колесниците“ с „финалния боксов сблъсък“.

Но дали това е достатъчно за един филм ?

„Крийд 2“ ще се хареса, ще си върне разходите, ще натрупа и печалба, това е ясно.

Той е добър като замисъл, но куца като реализация.

Сталоун е легенда, но вече е достатъчно възрастен, заприличвайки подозрително на овехтял идол от миналото и на сицилианско падре…

Дано да е разбрал, че само със заучените стари хватки от доброто някогашно сантиментално кино, не може да се мине.

Нужен е и свеж поглед към една история, обрасла с легенди и повече дълбочина при изграждането на персонажите.

Струва ми се, че ще му се наложи да пише сценарий за трета част на „Крийд“.

Да заформи трилогия и да смекчи грешките и недостатъците, които вероятно и той е забелязал.

Защо да не видим едно по – добро продължение на сагата през 2021 година?

Борислав Гърдев

„Крийд 2 „, 130 мин.., сц.Силвестър Сталоун, реж.Стивън Капли младши, продукция на MGM