Сериали по вдреме на криза

   Сериали по време на криза

Криза .Пандемия.Извънредно положение.

„Заедно под карантина“ – зове от еп.35 на сезон 9 на 7 май  2020 г.вечният и несвършващ суперсериал „Откраднат живот“ с режисьор Яна Титова, яхнал в движение вълната на общественото внимание…

Няма филмови и театрални премиери, а по социалните мрежи по милост ни пускат за празниците „претоплени манджи“ – видеозаписи на стари постановки, които някога са получавали награди и са се смятали едва ли не за шедьоври, а днес се гледат с усилие и досада.

Справка „Калигула“ (2008) на Явор Гърдев и „Когато дъждът спря да вали“ (2013) на Зорница София Попганчева.

Къде е спасението?

Естествено в сериалите, доколкото ги има в приемлив вид по тракерите и телевизионните канали.

И това доживяхме – да гледаме серийни филми като арестувани.

Спирам вниманието си върху четири такива, направени по новите стандарти – накъсани на части по 6, 8, 10 и 20 минути и предназначени за смартфони и джиесеми.

Не коментирам дали това е съдбата на тв филмова продукция и точно по такъв ли начин тя трябва да се разпространява.

След като вече образците са налице и се налагат във водещите кинометрополии – дали ни харесва или не – това е вече не бъдещето, а настоящето ни.

Днес консуматорът, зрителят е атакуван ежеминутно от различни медии и информационни източници.

Той е изтормозен, изнервен, няма достатъчно време и не винаги разполага със сигурни доходи.

Защо да не му предложим ново зрелище – минисериал по смартфона ?

Ще го накълцаме  на  фрагменти и ще му ги пускаме „на час по лъжичка“.

Ако му хареса , ще го  изгледа целия .

Разбира се , всеки епизод ще се съпровожда  с минимум три рекламни вставки за покриване на разходите и ще се направи нужната разгласа.

Така цикъл от пълнометражни филми по „History channel“ се събира компактно. Досущ както ни обясняваха преди 45 години каква била задачата на водещия на информационната емисия в САЩ в 20, 00 часа по  CBS – да вмести цялата информация на „Ню Йорк таймс“ на гърба на пощенска марка.

Нищо ново под слънцето…

Струва ли си?

Да, ако гледаме „1968 digital“(2019), „Свобода за Рейшон“ (2020)или „Най – опасната игра“(2020).

Съществува и друг вариант –  шест части по 20 минути, какъвто е случаят със ситкома „Разузнаване“ (2020).

„1968 digital“ (качване на поредицата на 5 февруари 2019) е амбициозен и смел проект, дело на Михаил Зигар и Тимур Бекмамбетов.

Зигар го познавам като автор на бестселърите“ Путин.Неизбежните войни“ (2015) и „Империята трябва да умре“ (2018), а Тимур Бекмамбетов е сред най – популярните руски режисьори,създателят на „Нощен патрул“ (2004),“Дневен патрул“(2006), „Неуловим“ (2008),„Елхички `1914“ (2014) ,„Бен Хур“(2016) и „Профил“ (2018).

Двамата са обединили усилията си и са направили  авангарден сериал, обхващащ най – важните събития от 1968 г., преглеждайки хиляди метри филмов и видеоматериал и запознавайки се с теченията на водещи вестници и списания по света.

Замисълът е поднесен ефектно и атрактивно – върху екран на смартфон, изпълнен с уникални кадри и придружен с язвителни и хапливи есемеси, допълващи и осмислящи случващото се по света.

А защо 1968 г.?

Според авторите, това е „годината, от която започва всичко“, въпреки че  замисълът носи провокативното заглавие „История на бъдещето“.

За Зигар и Бекмамбетов 1968 г. е наистина възлова, съществена и основополагаща.

Тогава тръгва технологичната революция, човек се готви да стъпи на Луната, жените и чернокожите се борят за своите права, студентите въстават срещу ограниченията на еснафските порядки, Джеймс Браун , „Доорс“ и „Бийтълс“ достигат пика на популярността си,Елизабет Тейлър иска да снима в Москва „Синята птица“ по Метерлинг,Солженицин пише „В първия кръг“ и „Раковото отделение“, Висоцки изживява голямата си любов с Марина Влади, в Прага се мъчат да градят социализъм с човешко лице, в Хавана тръгват по отъпканата пътека на Ленин и Сталин и дори изнасят революция в Боливия, Виетнам се бори с американския си противник под ръководството на Хо Ши Мин и ген.Во Диен Зяп, Уолтър Кронкайт призовава за спиране на военните действия в югоизточна Азия,избухва сексуалната революция,Кристиан Диор твори мода за обикновения гражданин, Мао надвива партийните си врагове и слага край на прословутата Културна революция, а де Гол и Линдън Джонсън изкарват последните си месеци във властта.

Признава си, че изгледах 40 – те епизода на един дъх.

Получил се е строен и интересен разказ, свидетелство на човешките усилия през една година, когато наистина се случват много  важи неща, вземат се съдбоносни решения – нахлуването в Чехословакия на 21 август 1968 г.,правят се дръзки  експерименти – подводната одисея на Жак – Ив  Кусто, а дори богатите и известните плачат – Анди Уорхол преживява покушение, а Джанис Джоплин затъва в своята наркотична зависимост.

Убити са Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, докато папа Павел VI е подложен на ожесточени критики заради съпротивата му срещу женските амбиции да се  абортира, когато дамите сами пожелаят.

Завиждам на Зигар, че е намерил подкрепа в лицето на „Алфа банк“ и на такъв мастит продуцент  и постановчик като Бекмамбетов и е успял да осъществи на завидна висота своя смел и амбициозен проект.

Естествено, при внимателно гледане, ще се открият и  липси – няма отделен епизод за „Ролинг стоунс“ например,а групата  през 1968 издава  албума „Просешки банкет“, докато събитията в Индия са само маркирани с идването на власт на Индира Ганди през 1966 г.

В епизода за Пражката пролет исках да видя награждаването на Иржи Менцел с  „Оскар“ за най – добър чуждоезиков филм, получен за неговия шедьовър „Строго охранявани влакове“.

Церемонията от 10 април 1968 г. я има в мрежата, намерих частта, която ме интересуваше и видях моя любим режисьор да излиза на сцената, леко наклонен и притеснен  и да произнася храбро и бързо своето предварително приготвено изречение на английски език.

Отсъстват  най – важните филми на 1968 г. – от „Ромео и Жулиета“ и „Имало едно време на Запад“ до „Булит“, „Чарли“ , „Теорема“ и „Смешното момиче“.

Зигар и Бекмамбетов си имат свой фаворит – „Нощта на живите мъртви“ на Джордж Ромеро и му посвещават цял епизод – това е техният избор и е въпрос на принцип дали ще се съгласиш с него или не.

Имах нужда от още един епизод – за президентската надпревара в САЩ през 1968 г., за дуела между Хюбърт Хъмфри и Ричард Никсън.

Наложи се да изгледам  речи те им при приемането на номинациите  от техните партии – на Хъмфри в Чикаго на 21 август 1968 г. от Демократическата партия и на Никсън в Маями на 6 август от Републиканската партия.

От дистанцията на времето е любопитно да проследиш техните изяви и да разбереш защо побеждава Никсън.

Хъмфри е зализан, благ, наперен, като типичен вашингтонски бюрократ, той произнася напевно общи фрази, докато 25 минутната реч на Никсън  е образец на проникновена, бляскава и добре премислена риторика.

Никсън говори с плам и силна вътрешна убеденост, той вдъхновява 20 000 делегати в залата с амбициозната си задача неговата администрация да държи връзка с хората, да наблегне на проблемите на черна Америка, да не забрави подрастващите и младежите,  независимо дали са мексиканци, италианци или поляци по произход,да се грижи за трудещите се , да възроди американската мечта, за да бъде САЩ велика страна, уважавана и харесвана по света.

Господи, това са думи, произнесени в разгара на виетнамската война, за която Никсън също говори с убеденост, че ще приключи, знаейки добре, че върху плещите му се стоварва бреме, наследено от администрацията на демократите, но той не бяга от отговорност и е готов за всяко предизвикателство.

А увереността и непоколебимостта му импонират залата, която изпраща речта му с две минутни ръкопляскания…

Ще попитате – къде сме ние в многоцветния пъзел на Зигар и Бекмамбетов?

Няма ни, за България не се споменава нищо – дори и заради инвазията ни в Чехословакия.

Все едно не е имало IX Международен фестивал на младежта и студентите в София от 28 юли до 6 август 1968 г.,на който дори се чакат да пеят „Бийтълс“, сякаш всичко у нас е мъртвило, незаслужаващо минимално внимание.

Дали това е закъсняла негативна реакция на бившия Голям брат или е просто досаден пропуск?...

Изгледах два американски  екшъна .

„Свобода за Рейшон“( финал на 29 април 2020) e от 15 части с времетраене от 6 до 10 минути.

Ако и да изглежда семпла история без претенции, дело на  опитния Сет Ман – „Елементарно, Уотсън!“ (2018), той разчита основно на силния сценарий на Марк Маурино , създаден по действителен случай и на впечатляващия актьорски дует между Стивън Джеймс и Лорънс Фишбърн.

Джеймс го знаем основно от „Надпревара“ (2016)на Стивън Хопкинс, където ни грабна със сърцатата си изява на легендарния лекоатлет Джеси Оуенс.

В сериала е ветеранът от Ирак Рейшон , забъркан в странна наркоафера с бивш  събрат по съдба от морската пехота, който отчаяно се стреми да защити своята правда, барикадиран с жена си и сина си в празна сграда в Ню Орлиънс.

Той приема да преговаря само с ветерана полицай лейтенант Стивън Понси – Лорънс Фишбърн.

Дебатите тръгват успешно, Рейшон се съгласява да пусне семейството си, но остава сам в апартамента,правилно предугаждайки, че го грози опасност.

Уви, в този сериал правдата не тържествува – хората от SWAT желаят бързо приключване на случая, предизвикал опасна обществена реакция и медийна шумотевица.

Тихомълком е извикан снайперист, като целта е ясна – виновникът да бъде убит, а семейството му съхранено…

Ужасният обрат разстройва до дъно ветерана Понси, който дори си хвърля полицейската значка.

Той осъзнава, че е използван и че не е успял да удържи на дадената си дума.

Единствено съчувствието на сина му го закрепва на повърхността ,а Лорънс Фишбърн ни

 поднася върхово актьорско постижение, напомнящо ни за най – добрите му дни в „Матрицата“ (2003), „Корени“ (2016), „Джон Уик - 2“ (2017).

Удоволствие е да го наблюдаваш как се старае да помогне, ако и да има вид на уморена и стара мечка и колко е унизен, след като разбира, че е употребен нечистоплътно.

Освен всичко друго ангажиментът му с този сериал е проява и гражданска доблест, тъй като той е насочен срещу полицейското насилие в САЩ, а както разбираме от финалните надписи „случаят "Рейншон“ не е изключение, а един от десетките, поставящи под съмнение ефективността в действията на правоохранителните органи в страна, сочена и досега за символ на демокрацията…

„Най – опасната игра“на реж.Фил Ейбрахам е филм от 150 минути, нарязан на 15 десетминутни серии, с финал на 22 април, при това опасно напомнящ прочутия роман на Стивън Кинг от 1983 г. „Бягащият мъж“. (Докато ние с умиление си спомняме за първия ни уеб сериал на Камен Коларов „Пъзел : Похитени“, излъчен на 3 октомври 2018 г. и разделен на 10 части по 10 минути…)

Всъщност става дума за смъртоносно преследване на доброволец с финансови проблеми, съгласил се на най – опасното приключение в живота му, от което ще оцелее с много усилия и късмет.

За да държи в постоянно напрежение зрителя сценаристите Скот Елдър, Джош Хармън, Ричард Конъл и Ник Сантора и постановчикът Фил Ейбрахам залагат на безкрайния екшън, на гонката, на схватките и най – вече на целеустремеността и устойчивостта в характера на главния герой Додж -  Лиам Хемсуърт, успял да финишира невредим ,макар и наранен, да спаси своята жена – Вал – Сара Гейдън и да докаже на създателя на шоуто Майлс – Кристоф Валц, че е най – добрият играч, че е непобедим и несломим,  защото има кауза и не се бои от жестоките препятствия пред  себе си.

Финалът на сериала е  много любопитен – Додж оживява като победител, но на хоризонта се задава следващият мераклия за кървавото зрелище и шоуто трябва да продължи…

„Разузнаване“ – премиера на 21 февруари  2020 - предлага горчиво – ироничен поглед към света на тайните служби, занимаващи се с електронната престъпност. На високо ниво и при сътрудничеството на представители на съюзниците  САЩ и Великобритания.

Само че в лъскавия лондонски офис на правителствения Център за връзка с правителството, отдел „Кибер безопасност“ , нищо не е такова , каквото изглежда или би трябвало да бъде.

Особено след пристигането на американската подкрепа Джери Бернщайн, оказал се надут дърдорко и с неприсъщо самочувствие, тъй като всъщност е изгонен от АНС, а впоследствие и преследван за издаване на държавна тайна.

Забавното е, че този нещастник и откровено некомпетентен агент бързо спечелва симпатиите на своите британски колеги, проваля се на полиграфа, но се старае да работи в екип, да се бори с престъпността, да се влюби  в своя колежка и дори да предлага нестандартни методи и способи за повишаване ефективността в дейността на службата.

Точно за това и английските съратници му помагат с импровизираната гей сватба между него и Джоузеф Харис, облекчавайки доколкото е възможно неговата печална участ в бъдеще.

Ситкомът е забавен и много смешен, гледа се с удоволствие, съществен негов плюс е химията и доброто взаимодействие между звездата Дейвид Шуимър – Бернщайн и Ник Мохамед – Джоузеф Харис, който е и един от сценаристите , заедно с Андрю Елард.

Режисьорът Мат Липси демонстрира проверен вкус към качествената комедия и допринася за доброто ни настроение с натрупания в миналото опит със сериалите „Малка Британия“ (2006) и „Това е Джинси“ (2014).

Без да е със свръх амбиции „Разузнаване“ печели с лекота  зрителските симпатии и закономерно се насочва към своя втори сезон…

Връщайки се към нашите географски ширини правя бърз преглед на пет нашумели сериала  - в Италия, Франция  и в бившия соцлагер – Сърбия, Русия и у нас.

„Новият папа“ (гледан на 11 и 12 април 2020) на Паоло Сорентино е продължение на неговия нашумял сериен филм от преди четири години „Младият папа“.

Още слоганът му впечатлява – „Двама папи.Един Ватикан.Предстои свещена война“, както и изящно написаният и пълен с тънък хумор и впечатляващи обобщения за съвременния  живот сценарий, дело на Стефано Бисе, Умберто Контарело и Паоло Сорентино.

Внушителен и на висота е и актьорският състав, в който блестят имена като Джуд Лоу – Лени Белардо, Джон Малкович – сър Джон Бренъкс, Сесилия де Франс – Софи Дюбоа, Людовин Сение – Ещер Орби,Силвио Орландо – кардинал Анджело Войело, Хенри Гудман – Дани, Даян Кийтън – сестра Мери, както  и Шарън Стоун и Мерилин Менсън,  имащи силни и запомняща се камео изяви.

Десетте епизода изтичат неусетно, особено, ако се гледат последователно, но по важното е, че те оставят трайни следи в съзнанието ни.

Защото поредицата не е екстравагантна сатира на нравите във Ватикана, нито извратена фантастика.

Тази наистина гениално конструирана и експонирана творба обсъжда въпросите за силата на вярата и за страха от загубата и самотата в напрегнатия ни ден.

Разпадът на обществото и пълната безсмисленост на днешните лидери, които не могат да гарантират сигурността  от терористични атаки и свеждат прословутата демокрация до измама, се осмива по ефектно – артистичен начин.

А къде е Бог? И кой трябва да управлява Светия престол в условията на привидно неразрешима  и абсурдна институционална криза?

Това са въпроси, които измъчват всички герои в продукцията.

Сериалът трябва да се гледа поне два пъти.Той провокира и забавлява.

Кара ни да търсим житейските истини, да не  се предоверяваме на авторитети и да отстояваме собствената си  позиция.

Освен всичко друго е заснет прекрасно от Лука Бигаци и е не само пиршество за очите, но и за разума ни.

Не знам дали ще има продължение.През декември 2019 г. операторът Бегаци призна, че е изтощен от сгъстения цикъл на работа по проект , струващ 40 милиона евро и се закани никога повече да не снима сериали…

Петият сезон на „Бюро за легенди“ – 6 април – 4 май 2020, с режисьори Ерик Рошант, Матийо Касовиц и Жак Одиар, предложи достатъчно напрегнат сюжет и силни емоции.

Не съм сигурен дали това ще е финалът на сагата – заговори се за закриването на бюрото, но ми бе любопитно да проследя съдбата на Гийом Малотру – Грубиянинът / Павел в яркото изпълнение на Матийо Касовиц, иначе чудесен професионалист,но вечно разпънат между Франция и Русия и техните специални служби, свой сред чужди, чужд сред свои, независимо дали е в Сирия или в Москва, дали се бори с терористи или флиртува с руския си началник Карлов – Алексей Горбунов.

В последния десети епизод на сезона се появява и нашият Захари Бахаров в ролята на Анатолий Хлебников, доказвайки за пореден път , че е неоценим като майстор на важни епизодични роли, вкл. в западни продукции, а финалните надписи, маркиращи посвещението на екипа „ в памет на звукорежисьора Марк Ангелс,починал на 54 г. от корона вирус на 9 април 2020 г.“грубо и директно напомнят на зрителя, че докато той се е забавлявал с прочутата тв драма, човек от екипа си е отишъл от този свят, покосен от връхлетялата ни пандемия…          

„Южен вятър“ на Милош Аврамович бе най – популярният сръбски филм за 2018 г., който гледах на 10 януари 2019 г. и за когото написах  възторжено ревю.

Какво бе учудването ми като разбрах, че Аврамович и съсценаристът му Петър Михайлович са разработили сериал, в който готовият филм присъства в първите четири епизода, а след това историята е доразвита с нови 10 епизода .

Излъчването започна на 10 януари и приключи навръх Великден – 19 април 2020 г.

Всяка серия се качваше на другия ден след показването й в мрежата и ,тъй като нямам проблем с езика, не ми бе трудно да я изгледам с нетърпение и голямо желание.

Съгласен съм с мнението на доста потребители, че този сериал, иначе направен с много ентусиазъм и солидно финансиране, е пълен с клишета, че той отчита постигнатото в Русия – „Бригада“ (2002) на Алексей Сидоров и у нас – „Под прикритие“ (2016) на Димитър Митовски и Виктор Божинов.

Това е и неизбежно – трудно се открива в развлекателния бизнес топлата вода.

Но на мен въпреки това ми бе интересно с „Южен вятър“.

Проследих напрегнатата интрига, видях и героизацията, и романтизацията на бандитите,  иначе по нищо не различаващи се  от хората на властта, които уж трябва да ги озаптяват, бях ням свидетел на сделките и схемите им и накрая съпреживях големия финал.

В него всичко си дойде на мястото – ненужният конкурент  - Василие Тирашинович - Байо –Любомир Бандович бе убит от Червения – Александър Барчек – старият и проверен партиен кадър, който предаде щафетата по търговията с боливийския наркотик на Петър Мараш – Милош Бикович, утвърдил се пред очите ни като новия Кръстник на сръбската мафия.

Това бе най – логичният ход, след като менторът му Царят – Предраг Мики Манойлович загуби жена си – Даниела Михайлович и реши да се оттегли.

Мараш осребри успеха си с луксозна къща и още по – шикозен джип, екссъпругата му София – Йована Стойкович предвидливо се прибра при него, Царят  се сгромоляса величествено и безжизнено до масата на верандата си в стил „Марлон Брандо“ от „Кръстникът“ (1972), а симпатичният мафиотски посредник Чезаре Лукарди – Паскуале Еспозито  върна на патрона си сумата от 400 000 евро, след което дрогата можеше вече свободно да превзема балканския пазар.

В „Южен вятър 2“ има и стабилна „българска връзка“.

Нещо, за което знаехме още от филма от преди две години.

Българският гангстер Димитър  Митевски в страховитото изпълнение на Христо Шопов и неговата дясна ръка Бойко – Александър Сано, без да забравяме Иван Костадинов – българинът, бяха достойни конкуренти и в измамата на сръбските си авери, но, логично, накрая загинаха със смъртта на храбрите ,при устроената им засада – Димитър, докато се опитва да прескочи телената ограда, а Бойко, издъхнал с наръгана в лявото му око отвертка…

Както се казва – чисти сметки и без конкуренция от опасните и непредвидими българи.

„Южен вятър 2“ е направен професионално безупречно, съспенсът е неспирен , актьорските изяви – особено на Милош  Бикович, Мики Манойлович и Алексдандър  Барчек са на завидна висота, специално внимание заслужава музиката на Александър Ранджелович  и особено песента „Пази се“, превърнала се в безапелационен хит и затова не се изненадах, че от RTS1 са замислили нов сезон на сериала.

Явно и при западните ни съседи апетитът идва с яденето.

Русия ме изненада приятно с  16 сериен боевик „Рикошет“ – 6 – 16 април 2020.

Над сценария са работили шест души – Денис Карышев, Родион Белецкий, Александър Турбин,Анна Графкова, Валерия Подорожнова и Вячеслав Кирилов, а като режисьори са се подписали Денис Карышев и Вячеслав Кирилов.

Всички те са под шапката на генералните продуценти Тимур Вайнщайн, Рафаел Минасбекян и най – вече Джанек Файзиев.

Той е истинският господар на шоуто.Той знае какво иска публиката и умее да й го поднесе по подобаващ начин – споменавам само „Консултантът“ (2016), „Мъртъв на 99 %“ (2016),“На лов за дявола“ (2017), „Крепостта Бадабер“(2018), „Консултантът 2 „ (2018), „Пазачът на фара“ (2019) и „Тримата капитани“ (2020).

В конкретния случай Файзиев използва умело устойчивостта на два архетипа, доказали своята ефективност .

 Артьом се завръща в родния си Анинск под чуждото име Денис и с намерението да прави бизнес като почетен олигарх.

Оказва се, че на всяка крачка го преследва миналото му отпреди 22 години, когато тържествено е погребан  и той точно като граф Монте Кристо , но в суровите руски провинциални условия, трябва да оцелява и раздава правосъдие – повече с куршуми и летящи трупове , отколкото с ритници и лично убеждаване.

Не крия, че на моменти епосът ми напомняше „Възмездие“ (2018)на Давид Ткебучава и Михаил Кабанов, но явно такава е действителността в необятната страна, където провинцията е стегната в менгемето на местни феодали и обслужваща ги власт, а за да се промени статуквото непременно трябва да се появи самотен храбрец, който да раздава правосъдие.

Като, разбира се, на финала като „бог на машината“ ще се яви в добавка  очакваният добър човек – шефът на полицията Ремизов – Сергей Чудаков, изпратен от Москва, който, заедно с Денис – Артьом Волков  - Александър Устюгов и Павел – Пьотр Риков, любимият на сестра му Вероника - Виктория Заболотная, ще възстанови правдата в малкото, но перспективно руско градче.

Сериалът ми хареса като драматургична конструкция.

За някои той може да се стори ненужно разтеглен, но ме впечатли  детайлната разработка на образите и адекватното усвояване на сюжета, подчинено на вътрешната логика и правдоподобност, вкл. и с неизбежното елиминиране на монтирания местен олигарх Седой, със само един гаф – необяснимото и останало без последствия освобождаване на Павел от Денис от скривалището, подготвено от Тимур – Константин Адаев.

„Рикошет“ ми допадна и с майсторската си режисура ,и с отличната актьорска игра, която, колкото и да е малко вероятно за сериал , смесица от мелодрама и кървав екшън,звучи правдиво и убедително.

Най – запомнящи са интепретациите на Александър Устюгов – Артьом Волков,  Сергей Шнирьов – Константин Седой,Константин Адаев – зловещият Тимур , Юрий Тарасов – Гонзо и ,разбира се, на Екатерина Волкова, създала подкупващо искрен и емоционално въздействащ образ на сляпата Кира, разкъсвана в чувствата си между Седой и Артьом.

Ще допълня, че не съм голям фен на сериалите, пускани но НТВ,тъй като ги смятам за спекулативни и евтино направени, но с „Рикошет“ положението е коренно различно.

Работено е здраво и умело, създаден е силен и впечатляващ продукт, който, не се стеснявам да го кажа - е на нивото на „Бригада“.

Тъй че най – вероятно, отчитайки и зрителските оценки и нагласи,  сме в очакване на втори сезон .

Отлично свършена работа от Файзиев и неговият екип!

В България като последна радост ми остана гледането на новия и толкова хвален сериал, излъчен по НОВА тв „Ягодова луна“  - 25 февруари – 12 май 2020.

Сценарият е дело на Милена Фучеджиева и Елена Иванова, а режисьори на 12 – те епизода са Зоран Петровски, Димитър Гочев и Асен Блатечки.

Поредицата е направена със замах, съчетавайки в себе си пожарникарска драма, мелодрама и изобличителен поглед към безпардонните кукловоди, все още чувстващи се господари у нас и направляващи съдбата ни.

Сериалът носи духа и атрактивното мислене на сценаристката Милена Фучеджиева, която натрупа опит със „Седем часа разлика“ (2012) и най – вече в сътрудничество с Елена Иванова при реализацията на „Пътят на честта“ (2019).

Режисьорите умело следват находките, динамиката и добре разработената образна система в драматургията и ни предлагат динамичен и смислен филм, който едновременно развлича и неусетно ни подтиква да се замислим.

Как трябва да живеем в този свят, къде свършва границата на компромиса, дали преследването на успеха и личния просперитет трябва да е с цената на всичко, колко са важни парите и общественото внимание, за да бъде всеки от нас щастлив и удовлетворен от своя живот?

В поредицата са събрани накуп най – известните и актуални артистични имена в България, които според възможностите си създават интересни и интригуващи образи.

От Асен Блатечки  - полковник Любо Божинов и Александър Сано – Георги Джамбазов до Христо Мутафчиев – Ангел Генчев , Димо Алексиев – Боян Генчев , Стефка Янорова – Светла Джамбазова,Радина Боршош -  Рая Божинова , Любомира Башева – Лизи и Невена Бозукова – Цвета.Не може да се  мине без дежурното присъствие на Ивайло Захариев, появяващ се в ретроспекциите като Димитър Джамбазов – бащата на Георги.

Сериите текат неусетно, въпреки подозренията, че създателите им прекалено много са се учили от „Пожарникарите от Чикаго“на Майкъл Бранд  и Дерек Хаас, чийто осми сезон започна да се излъчва на 25 септември  2019 г.

Режисурата не блести с нещо оригинално , но и тримата постановчици  са опитни професионалисти и знаят как да задържат зрителското внимание, въпреки че в мен остава вкуса на нещо познато и вече гледано.

Те казвам, че „Ягодова луна“ е копие под индиго на „Пътят на честта“, но имам чувството за добре премислени ни хватки, познати от драматургията на Фучеджиева  и Иванова– като замяната на незаконни търговци през сръбската граница по време на ембаргото с колеги – пожарникари , абсолютните злодеи, приличащи си като две капки вода – Киро Християнина – Веселин Плачков  и Боян Генчев – Димо Алексиев  и конфликтуващите семейства  Джамбазови и Генчеви са най – малките от констатираните слабости.

В добавка натрупаните проблеми оформят пъзел, който, естествено, експлодира в буквалния смисъл на думата на финала на 12 епизод със смъртта на Алекс -  Ваня Джаферович, подготвяйки ни за следващ сезон…

Приключвам прегледа си  на 13 май, съвпадащ с края на извънредното положение  и въвеждането на извънредна епидемична  обстановка в България.

Търся символика за случващото се по света и у нас и се сещам само за заглавието на един важен филм на Рангел Вълчанов от 1988 г. – „А сега накъде?“

Борислав Гърдев

За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

1.През 1975 г. започват снимките на филма „25 – та“, който излиза на екран под  друго и доста дълго заглавие „Допълнение към Закона за защита на държавата“.

Причината за появата му е пределно ясна – навършват се 50 години от атентата в храма „Света Неделя“ и управляващата партия решава чрез пищен в постановъчно отношение филм, истинска суперпродукция от 143 минути, да представи своята гледна точка за протеклите драматични събития.

Преди 45 години това е логично – никой не си прави илюзии, че е възможно да се каже ЦЯЛАТА истина за трагедията, сполетяла българското общество и че именно управниците ще се опитат по определен въздействащ начин да  защитят действията на своите отговорни фактори, които, дори в очите на голяма част от  комунистическата общност тогава звучат критично и авантюристично.

За сценарист е определен най – подготвеният драматург по онова време – Анжел Вагенщайн, бивш партизанин и политзатворник със смъртна присъда и класик на родната кинодраматургия, в чийто актив са признати шедьоври като „Звезди“ (1959) на Конрад Волф и „Веригата“ (1964) на Любомир Шарланджиев.

За да бъдат нещата под контрол към него са прикрепени като рецензенти цели трима професори – Веселин Хаджиниколов,Любомир Панайотов и Боян Григоров.

Ориентирът е доброто политическо кино, каквото правят италианците и в частност „Убийството на Матеоти“ (1973) на Флорестано Ванчини.

Постановката е поверена на Людмил Стайков, надежда на българското кино и звезда в режисурата, след като е спечелил с дебютния си филм „Обич“ по романа на Александър Карасимеонов „Златен медал“ в Москва и Специална награда на фестивалното жури във Варна през 1972 г..

Стайков подхожда отговорно и с ентусиазъм при реализацията на това мащабно начинание.

Целта му е да докаже, че не е случайно име и че след „Обич“ е в състояние да направи още един важен и много силен филм.

В едно тв интервю пред Григор Чернев за предаването „Киносвят“ през 1976 г. той посочва какво го е подтикнало да работи по сценария на Вагенщайн – епохата – „един от най – драматичните периоди в историята на нашата партия”(б.а.БКП), когато „се допуснаха някои отклонения от партийната линия, някои ултралевичарски прояви, които доведоха до грешки“, „дискусията в нашата партия за двете тактики на борбата“ – мирна и насилствена – б.м.  - и най – вече актуалното звучене на филма – „събитията, станали преди 50 години в нашата страна имат съвременно политическо звучене и са в пряка кореспонденция с някои процеси, които се извършват в революционната действителност в света“, визирайки Португалия и Чили.

Стремежът на постановчика към автентичност и документална достоверност е похвална – никога не съм предполагал, че идеалният ни столичен център има такъв олющен, омърлушен и унил вид, като усилията му са подпомогнати от главния консултант проф. Добрин Мичев , от консултантите по военните въпроси ген.Стефан Цолов и полк.Георги Губеров и от директора на продукцията Иван Милков.

Екипът на Стайков е същият, който познаваме от „Обич“ - оператор Борис Янакиев и  композитор Симеон Пиронков, като само при художника има промяна – Мария Иванова е заменена от Петко Бончев и Костадин Русаков.

Гримьор е небезизвестният професионалист Димитър Коклин, а актьорският състав включва цвета на артистичната гилдия у нас – практически нито един герой от повествованието  - около 60 души! - не е игран от неизвестен изпълнител – от Георги Черкелов – Александър Цанков, Андрей Чапразов – ген.Русев, Стойчо Мазгалов – ген.Вълков и Наум Шопов  - цар Борис III до Стефан Данаилов – капитанът провокатор, Виолета Донева – Люба, Анани Явашев – Порков, Михаил Михайлов – ген.Жеков и Георги Стоянов – Тодор Страшимиров.

Очаквано „Допълнение към ЗЗД“ спечелва на фестивала на българския игрален филм във Варна на 3 октомври 1976 г. голямата награда „Златната роза“, излиза на екран на 22 октомври, придружен от специална цветна книжка, дело на ДО „Българска кинематография“, изпълнена с изразителни фотоси и открита адмиративна оценка,получава дежурните хвалебствени рецензии – посочвам само мнението на Тодор Андрейков, че в творбата е уловена „ особената атмосфера на социално напрежение и на провинциална застиналост, на бутафорен парламентаризъм и отритото беззаконие“ („В света на киното“,том 3, С., 1982, стр.501),гледан е от1,249,535 зрители и нещо много важно –той  е след малкото родни творби, показани сполучливо  и  в чужбина – СССР, Унгария, Полша, ГДР,Финландия и Гърция.              

За последно е даван по БНТ през ноември 1979 г., когато аз го гледах в болницата на родния ми град.

След демократичните промени изчезва мистериозно, никъде не е показван, за да възкръсне като птицата феникс от пепелта в канала you tube, качен на 20 септември 2019 г., откъдето и успях да го проследя и да си възстановя спомените за него.

2.Не виждам смисъл да коментирам скриването му след 10 ноември 1989 г.

Ясно е, че в условия на остро обществено противопоставяне, на отричането на всичко постигнато от БКП, на зачеркване на приноса й в борбата с реакцията у нас, а и след като стана ясно, че постановчикът – академик през 1985 – 1987 г. е бил агент на ДС с псевдонима „Василев“ след решение №50 от 8 октомври 2008 г. на Съвета за електронни медии, е било най – малкото нежелателно и нецелесъобразно излъчването му отново.

Днес, когато страстите са утихнали, вече може да погледнем на „Допълнение към ЗЗД“ отговорно, критично и обективно.

Филмът го заслужава.

3.Удивително е, че тази творба, смятана на времето за класика, а след това оплюта и пренебрегвана, все още не е получила своята адекватна оценка.

Защото се оказва, че амбициите на Стайков и Вагенщайн са едно, а на екран се е получило нещо съвсем друго.

За Стайков атентатът от 1925 г. е „иносказателно събитие.“

Самият Вагенщайн във въведението си към сценария отбелязва мотива за написването му и същевременно залага мините, които неизбежно ще гръмнат след това :

„-Защо действителните имена са променени?

-Защото бяха твърде много и твърде бляскави, за да ги обхванем.

-Кой е главният герой?

-Партията на българските комунисти.

-Какво разказвате?

-Един кървав сюжет, но не  за да потресем зрителя,а за да поведем разговор с нашия съвременник -  тук и в чужбина - и отвъд морета и океани – за борбата на работническата класа, чийто смисъл и измерения са проектирани върху екрана на историята.

-За грешката или за патоса?

-За патоса на тази грешка.

-И за трагедията?

-За трагедията на верността и предателството – нашата трагедия.“

4.За какво иде реч отвъд тези витиевати заклинания?

Филмът в пределно зрелищна и емоционално – публицистична форма разказва за подвизите на комунистите, борещи се в нелегалност срещу фашисткото – всъщност – сговористкото правителство на проф. Цанков.

Усилията им обаче не дават резултат.Лидерите им са преследвани и залавяни, а след атентата в храма „Света Неделя“е обявено военно положение в царството,на партията е нанесен смъртоносен удар и Александър Цанков с основание може да заяви самодоволно, ръкувайки се с царя, че „този път с комунизма в България е свършено – окончателно и завинаги.“

Подобно на „Черните ангели“(1970) на Въло Радев, в който членовете на бойната група колкото по – видни фигури на царството убиват – ген.Лазаров – Андрей Чапразов, главният прокурор – Светлозар Неделчев, толкова повече удари получават от властта, докато накрая са напълно ликвидирани и тук авторите падат в собствената си клопка – утвърждават подвиг, който е БЕЗСМИСЛЕН и НЕЕФЕКТИВЕН и показват нагледно колко добре и професионално ловко властта си върши работата.

Това е безплатна реклама на Цанков в един скъпоструващ поръчков филм!

Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, в която изпадат, Стайков и Вагенщайн търсят поетично – обобщаващ завършек на сагата с бягащите към върха на хълма политзатворници, разстреляни от упор с картечници и винтовки, с прочутия цитат на Гео Милев за тиранията, която е само черна запетая, но не и точка в историята на човечеството и с веещия се червен флаг на финала, като символ  на може би  напусналата ни при гледането на опуса революционна бодрост и оптимизъм.

На неизкушеният зрител правят впечатление и някои смущаващи детайли – аз например ги усетих при гледането на филма още преди 40 години.

Филмът започва с погребението на Благоев на 11 май 1924 г., показано като импозантно поклонение и пример на едва ли не всенародна скръб по загубата на Дядото.

Не са фиксирани лицата, носещи отпред ковчега – Никола Гешев и Вълко Червенков – през 1975 г. това е немислимо, но се посочва, че сбогуването с вожда  било „последната легална проява на партията в този период“, което е нонсенс, тъй като тя е забранена от 23 януари 1924 г.

Погребението е просто почит и уважение на управляващите към личността и делото на Благоев, патриарх не само на социализма, но и на парламентаризма у нас, към когото са се отнасяли с респект всички политически фактори в обществото.

По тази причина и сговористите са принудени да се съобразят с обстановката и да разрешат траурното шествие, знаейки добре за какви цели ще бъде използвано.

На екран след атентата срещу царя при Арабаконак – иначе представен обрано и ударно – се показват вестници с коментари на събитието – твърде много и разнообразни и от столицата , и от провинцията, с различни становища, а уж в страната има цензура и забрана на честното мнение?

Пренията в парламента са разкрити в тяхната документална точност и страст,  те всъщност представляват сблъсък на позиции, СВОБОДНО излагане на гледни точки, ако и да са прекъсвани от апострофи и намесата на ръководството на НС, но, Господи, каква жива картина на остри дебати и противоборстващи становища и то на фона на погребалната атмосфера в  народното  събрание по времето на доктор Владимир Бонев, което чуждестранните наблюдатели неслучайно наричаха „пожарникарско“, успяващо винаги в рамките на седмица при пълно единодушие да приеме подготвените от управляващата партия законопроекти!

Издателят и редакторът Йосиф Хербст е експониран  ласкаво, с топлота и разбиране от Коста Цонев и с възхищение пред неговата смелост, но защо съпругата му – небезизвестната Виола Каравелова – Невена Коканова, се оказва любовница на ген.Вълков – Стойчо Мазгалов, мърсуваща нагло с него в работния му кабинет?

През цялото действие, траещо  143 минути, ние успяваме да опознаем и то повърхностно – защото образите са обобщени! – само петима от членовете на ЦК – героите на Марин Янев - Младият, Георги Георгиев – Гец – Човекът с цигарата, Николай Бинев - Деликатният, Иван Кондов - Мъдрият, като се подчертава със задкадров текст, че персонажът на Стефан  Гецов е всъщност „един от главните функционери на така наречената Военна организация на комунистите“.

Това ли е ръководството на БКП?

Защо е в изолация и се крие в нелегални квартири? Само заради режима ли?

Така и не става ясно какви са взаимоотношенията на това ръководно тяло с т.н. Задграничен център на БКП, представляван от Коларов и Димитров, кой на кого е подчинен, кой споделя тежестта пред партията за действията си , защото независимо от демонстрираната декларативност от Деликатния, че „ние  -  тоест ЦК – б.м. - носим  отговорността за окончателните решения“, като че ли ЦК се съобразява тихомълком с инструкциите и от Виена , където е Задграничния център, и най – вече от Москва – от Коминтерна на шефа Григорий Зиновиев.

За финансово – ресурсното осигуряване от Москва – ежемесечна субсидия от 10 000 долара, естествено изобщо не става дума, както и за това – защо липсва единодействие между ЦК и намиращите се в парламента комунистически депутати, които не са касирани, ако и партията да е забранена по ЗЗД на 23 януари 1924 г., тъй като народните представители са избрани законно на 18 ноември 1923 г., но са ликвидирани един по един, до убийството на Харалампи Стоянов – Светлозар Неделчев на 6 март 1925 г.

Нито Вагенщайн, нито Стайков смеят да разкрият още една умело прикривана срамна истина от партийната история – за разкола в парламентарната група на партията , осъществен от Никола Сакаров и Иван Клинчаров, претендиращи прикрито със своята Трудова партия и тъй като все още са легални, да получават парите от Коминтерна – мечтаната месечната субсидия!

А Единният фронт къде е на екрана? Като че ли само е маркирано присъствието му чрез саможертвата на анонимния герой на Антон Горчев, определен зад кадър като „виден функционер на Земеделския съюз“, като „ в последно време неговата дейност е насочена изключително в укрепването на така нареченият Единен фронт“…

Стигаме до най - важното – атентатът.

Той се обсъжда до последно на един таван – между персонажите на Стефан Гецов и Иван Кондов.

Води се остър и непримирим диалог. Лидерите на ЦК знаят какви ще са последствията, но сякаш са опиянени от властващото всеобщо безумие и искат на всяка цена да отговорят на белия терор с червен.

И точно когато фитилът на тавана в катедралата е запален и отговорникът за атентата – Иван Минков?  , о.з. майор Коста Янков ? - се измъква от тълпата и тръгва по стълбите, за да се подготви за бягство от местопрестъплението, получава бележка, на която пише - “Спрете изпълнението. Антон“

Внимание! Кой е този шеф в ЦК – някой от показаните вече петима или друг, още по – дълбоко скрит?

Функционерът, надзираващ процеса, трябва да се върне в храма и да се опита да предотврати кървавото отмъщение, но ,естествено, не му стигат нито сили, нито време.

Следва взривяването на купола на катедралния храм, пресъздадено достоверно и зрелищно, дотолкова, че у нас остава усещането, че кубето на църквата е наистина унищожено за нуждите на филма и след това възстановено.

Виктор Божинов се тюхка, че ако се заеме с екранизацията на  „Чамкория“ на Милен Русков по – голямата част от бюджета ще отиде за този прословут взрив – нека гледа филма на Стайков и ако иска да го пита как е направена магията, за да се научи и той на постановъчно майсторство в тази насока. Защото в „Допълнение към ЗЗД“ има и въоръжени сблъсъци, и преследване по софийските улици, и взривяване на лодки в морето, и подпалване на къща със съпротивляващи се комунисти.

Оказва се, че партията или поне един от лидерите й – митичният Антон – иска спирането на атентата в последния момент…

А това  е респектиращ опит за реабилитацията на сектантите - терористи!

Чел съм почти всичко, излязло за атентата, вкл. и книгата на Николай Христозов, която стана хит още при публикуването си през 1972 г., както и екранизацията й от 1977 г., дело на Маргарит Николов.

Никъде не срещнах записката на другаря  Антон!

Давали ли са си сметка Вагенщайн и Стайков, че така изопачават историческата правда , е отделен въпрос – образите са обобщени, в едно художествено произведение има място и за творческа измислица…

Добре, но нали събитията щяха да бъдат пресъздадени достоверно?

Или това не се отнася за най – тежкия грях на партията – атентатът от 16 април 1925 г.?

5.В професионално отношение филмът е тържество на зрелищно – драматичния спектакъл.

Вагенщайн, написал  текста и за художествено – документалната импресия „Пловдив“ (1984) на Людмил Стайков, твърди – „Ние искахме да създадем филм, който да носи директни политически идеи, но да бъде същевременно интересен, да задържа вниманието, допускайки че неговите теоретически постановки могат да доскучаят на някого, искахме да намерим начин да приковем вниманието му и по този начин да изпълним задачата на едно политическо и същевременно зрелищно, достъпно кино. Да се надяваме, че сме го направили.“

Иван Стоянович смята, че „Допълнение към ЗЗД“ има „стойност на съвременно въздействуващ филм.“

Осмисляйки филма той смята, че  „Налице е една драматургия, която внимателно ,  с много мярка и без да намалява силата на автентичното въздействие, преустройва документалния материал върху релсите на художественото произведение.Драматургията в литературния сценарий, обогатена в режисьорската книга, здраво застанала във филмовата постановка.Оттук въздействието на едно увлекателно сюжетостроене, правдивост при изграждане на плановете, атмосферата, поведението на действуващите лица.Опитът е показал колко трудно и компромисно редица творби от такъв характер са достигали екрана: така често тезата се „доказва“ публицистично – плакатно, ала художествено не се доказва, филмът остава на нивото на историческата демонстративност, многослойният диалог навява скука“.

„Допълнение към ЗЗД“ поне не е скучен филм.Той се гледа с интерес през всичките си 143 минути, но днес поставя за разглеждане много щекотливи въпроси относно креативното отразяване на отминали, но същностни драматични исторически конфликти, свързани с разломната епоха и започналата гражданска война у нас, разделила съдбоносно и дълготрайно обществото ни .

И ако през 1925 година реакционните сили тържествуват, да не забравяме, че само деветнадесет години по – късно комунистите получават своя реванш.

Резултатът е ясен с хилядите жертви на Народния съд, погребани в студеното утро на 1 февруари 1945 г., а само след девет години идва ред и на героите на белия терор, начело с ген.Иван Вълков, основен участник в процеса , проведен от 23 февруари до 2 септември 1954 г.

Вълков първоначално получава смъртна присъда,след което с решение №285 Президиумът на Народното събрание го осъжда на 20 години, умирайки в Старозагорския затвор на 20 април 1962 г.

Но това вече е друга история, извън обсега на вниманието на Вагенщайн и Стайков,за която разказва увлекателно Николай Христозов в „По дирята на безследно изчезналите“.

Борислав Гърдев

Цитатите от Анжел Вагенщайн, Людмил Стайков и Иван Стоянович са от „365 дни кино.1976“,С., 1976, изд.“Наука и изкуство“, съставител Иван Стоянович и по – точно статията „За и по повод филма „Допълнение към ЗЗ“, с автор Иван Стоянович, стр.37 - 42

Атентатът в катедралата „Света Неделя“ през погледа на Стоян Михайловски и Петър Пешев

На 16 април се навършват 95 години от най – кървавия атентат в нашата история – атаката на митрополитската катедрала „Света Неделя“ в София.

Тя е връхна точка на ултралевия тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидация на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.

Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна, който след пропадането на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции.

За целта в България е изпратен Петър Абаджиев с цел избиването на  изтъкнати държавници, политици и културни дейци.

На 15 март се решава да се извърши голям атентат без оцелели,а на 13 април самият цар Борис е нападнат в Арабаконашкия проход, като са убити двама от неговите придружители.

Три дни по – късно е адският взрив в съборния храм, като за целта се използва опелото на ген.Константин Георгиев, учредител на Военната лига и убит от комуниста Атанас Тодоричин, когато се очаква присъствието на правителството, а и на самият цар.

Независимо от дадените 150 жертви не загива никой от министрите, царят по щастлива случайност отсъства, тъй като е на погребението на единия от приближените си, загинал при Арабаконак.

Не закъснява крутата реакция на самото  сговористко правителство.

При зверски мъчения са екзекутирани голям брой противници на режима, между които Йосиф Хербст и Гео Милев.

След проведено разследване Върховния съд осъжда на смърт чрез обесване клисаря Петър Загорски,подполковник  Георги Коев, Марко Фридман – 27 май, Иван Перчемлиев – 11 юни, подполковник Милтенов – 31 юли.

Главният организатор Абаджиев обаче се измъква благополучно в СССР, а крайната жестокост на управниците настройва срещу тях общественото мнение в страната и чужбина.

16 април 1925 г. е връхната точка на крайното противопоставяне на власт и левичарски ориентираните групи в страната.Освен големите жертви то инициира в обществото трайния синдром на нетърпимост и кървавото отмъщение сред крайните елементи на левичарското движение, чийто продукт са кървавите изстъпления веднага след 9 септември 1944 г.

Любопитно е, че тъкмо на 16 април 1925 г. двама от изтъкнатите ни културни и политически дейци Стоян Михайловски и Петър Пешев са заети с писането на важни литературни творби.

Петър Пешев довършва мемоарите си „Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес“, посочвайки че“ На 16 април, хубав пролетен ден, преди  пладне, аз завърших тоя си труд от първото му издание, след като отбелязах арабаконашкото нападение върху царя.“

Пешев оцелява по чудо в атентата и ни оставя покъртителни страници за своите преживелици в катедралата.

На 16 април сутринта Стоян Михайловски написва предговора си за своя съкровен религиозно – философски трактат „Бог“ (1924 – 1925).

Той го създава със съзнанието да посочи правилния път за лекуването на болната българска душа – „Тая книга говори за дълг, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвование, за върховния добродетел на християнина – добротата.“

За него любовта към Бога е средство за личностно и обществено прераждане и усъвършенстване, за преодоляването на користните житейски страсти и непомерни амбиции, като за целта „трябва желаещи и плачещи да прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия“, защото у Бог има „безконечни мъдрости и доброта.Той е сътворил всемира и  човечеството с любов и от любов може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко , което съществува  и светува е потребна и неотделима част от космическата наредба“, а човек , след като „напусне земното живелище се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни“.

Атентатът нанася горчиви корекции в моралистично – хуманистичната концепция на нашия класик.Той не се отказва чрез словото си да предизвика нравствено самоусъвършенстване на индивида, но е принуден да констатира – „Катастрофата в „Света Неделя“ показа за стотен път, че богоотстъпничеството води към родоотстъпничество и обратно, че родоотстъпничеството поражда богоотстъпничество.

Който вижда във вселената груба игра на груба материя или произвол на сляп случай, или изделие на пиян демон – не може да обича отечеството си, което е част от вселената“ , при което „Проповедник на вероотстъпничеството върши много по – грозно злодеяние : той усмъртява в нас доброто, надеждата за възтържествуването на доброто.“

Независимо от преживения трус големият мислител остава непреклонен привърженик на нравственото възвисяване на душата и вярва че“човешката душа върви от любов към вяра, а не от вяра към любов.“

Защото „Любовта е баня, която прочиства сърцето ни  и го прави достойно да бъде обитавано от Бога.

Само Бог би могъл да всее в слабия  и ограничен човешки ум мисъл за своята всевечна сила и всевечна мъдрост.“

Не по – малко интересни са свидетелствата на Петър Пешев – вярващ християнин, продукт на старата партийна школа, бивш министър и депутат - либерал и принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм, чувстващ се призван да посочи причините за  трагедията и  да потърси лек за преодоляването й.

Страниците , посветени на атентата от второто издание на спомените му от 1929 г. , са едни от най – потресаващите в българската мемоарно – художествена литература.

В тях личи тревогата на политика от една отминала епоха спрямо жестокото насилие, употребено за користни цели от „зидарите на новия свят.“

Пешев се чувства отговорен да посочи не само броя на жертвите – 150 , сред които 12 генерала, 15 полковници, 7 подполковници, и майори, 9 капитана, 45 други лица, сред които столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, депутатите Калушев, Рачев, Христо Цанков, 25 жени и деца – „хора  от всяка среда“.

Според Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години , за него са били вербувани хора предимно от „школата на разрушението“, като“душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни да са възприемчиви към болшевишките и терористични внушения, на които са сега оръдия.“

Той вижда вина за създалото се положение и в политическата класа, тъй като „никой от нас не изпълни дълга си към младежта, за да я отърве от пагубния път на отрицанието и разрушението и залисани в партийни ежби и борби, ний изоставихме да възникне пред очите ни , да се развие и вирей безконтролно , наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.“

За Пешев сблъсъкът между официалната власт и комунистическия тероризъм завършва с победа на държавността, чрез мерки „спасителни за държавата“, но като истински политик от старата гвардия, държащ на християнската нравственост и хуманизъм, той предлага и програма за преодоляване последиците от гражданската война.

Според него „държавата трябва като победител да прояви великодушие спрямо разкаялите се и да ги прости, да тури началото на умиротворението.“

Много ценно е прозрението на Пешев за връзката на старото и новото русофилство, което винаги вреди на националните интереси.

Новите последователи на съветската хегемония изпълняват заповедите на съветското правителство, „ с неговите пари и оръжие нашите комунисти водят жестока, безчовечна и страшна  борба, от която падат много жертви и сред която самите те гинат и чезнат фанатично, безсмислено и нахалос.“, а идеята му за обществено помирение чрез отстъпки и реформи от държавната власт става факт с идването на правителството на Андрей Ляпчев на 4 януари 1926  - 29 юни 1931г.

Усилията на управляващите дават резултат през втората половина на 30 те години на миналия век, когато България е цветуща и просперираща страна.

За съжаление германско – съветския конфликт от 22 юни 1941 г. слага край на мирния възход и веднага след 9 септември 1944 г. всички демони  и страхове на отмъстително – реваншистката болшевишка напаст вземат своя жесток и кървав данък и у нас.

Остават свидетелствата на съвременниците и очевидците на националните ни драми, прозренията и оценките им, с част от които може и да не се съгласим.

За да избягваме техните увлечения и грешки и да знаем как да лекуваме изпадналото в криза общество и нефункциониращия пълноценно държавен организъм.

Борислав Гърдев

Греховете на ген.Фичев

Той завършва седемнадесетгодишен Роберт колеж в Цариград през 1877 г., военното училище в София през 1882 и Генералщабна академия в Торино през 1898 г., участва в Руско – турската война като опълченец от Осма опълченска дружина, а в Сръбско – българската е командир на Втора рота от Пети пехотен дунавски полк.

Фичев разработва четвъртия план за водене на война с Турция, но кагато на 19 юни 1912 г. се подписва споразумението между българския и сръбския щабове на армията, заемащият сръхважният ключов пост от две години генерал, се съгласява две сръбски армии да окупират Македония срещу една българска, която да действа към Скопие, Куманово и Кочани.

Осъзнавайки своята отговорност генералът подписва споразумението с бележка – „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност”, но на 15 септември 1912 г. парафира ново фатално споразумение със Сръбския генерален щаб, давайки възможност цялата сръбска армия да действа в Македония, а целокупната българска – в долината на река Марица – този път без особено мнение!

Така развързва ръцете на сърбите ( и гърците) да окупират Македония, а в добавка не оставя никаква охрана на държавната ни граница с Румъния.

Впоследствие Румъния ни шантажира и получава даром Добрич на 26 април 1913 г., а с нахлуването в гръб и маршът й до Враждебна по време на Междусъюзническата война на 18 юли 1913 г.забива нож на беззащитна България.

Още един непростим гаф на военния корифей Фичев!

Защото потомството може да го пита и за други грешки като спирането на настъплението за цели три дни след успешната операция при Люле Бургас – Бунар хисар, приключила на 21 октомври 1912 г., късното влизане в Солун на 27 октомври , съобразено първоначално с намесата от 15 октомври на сръбския генерал Степанович, командир на Втора съюзна армия, провалът на Чаталджанската операция на 5 ноември 1912 г. или причината армията ни да не е ресурсно осигурена и да е допуснато хиляди да умрат от тиф и холера?

Генералът обаче остава на поста си, не подава оставка ( такава театрално хвърля на 13 май 1913 г., защото бил на заден план при ръководенето на военните операции, но подобни през пролетта на 1913 г. след падането на Одрин на 13 март няма!), не е подведен под отговорност , защото – представете си – бил против Междусъюзническата война и дори е член на делегацията ни за Букурещкия мирен договор.

На гара Търново, неговият роден град, държи пламенно слово като подстрекава българския народ с кремък да смъкне кожата от гърба на падналия от власт на 4 юли премиер Стоян Данев, а същевременно в джоба му се намира телеграма от Южния фронт от 12 юли 1913 г. , с която се известява, че гръцката армия, начело с крал Константин, е обкръжена в Кресненското дефиле и това следва да се използва като коз на масата на преговорите.

Генералът обаче няма време да чете подобни известия, след което е подписан позорния договор на 28 юли 1913 г.

На 1 септември 1914 г. Фичев става военен министър , след като на 1 януари получава званието ген. – лейтенант, освобождава поста началнки щаб на армията и под негово ръководство се извършва едно наистина полезно дело – открива се Военната академия.

На 31 януари 1915 г. оцелява при атентата в градското казино, но и заради него е осъден на смърт Викентий Попатанасов.С негово знание е извършена четническата акция на ВМРО в село Владаново на 20 март 1915 г., причинила значителни щети на сръбската държава.

 На 4 август 1915 г. неговият шеф Васил Радославов го запознава с тайните преговори с Германия , които водят до подписването на спогодба на 24 август, гарантираща ни цяла Македония и по – голяма част от Поморавието.

Доблестният войн се изплашва не на шега, подава оставка на 6 август, а на 17 август 1915 г. напуска и армията по собствено желание.

Напомням, че приемникът му Никола Жеков става първо военен министър на 6 август 1915 г., а след това и главнокомандващ на армията – на 21 септември 1915 г., след като цар Фердинанд се отказва от тази си роля…

Никак не е случайно, че след войните Фичев е в колаборация със земеделците на Стамболийски, ставайки пълномощен министър в Букурещ от 1921 до 1924 г. като е началник на легационния чиновник Йордан Йовков.

Той е ранен, но оцелява след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” ня 16 април 1925 г.

Академикът ще създаде „Лични спомени за всеобщата европейска война” (1921), както и капиталния си труд „Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително”(1927), в който ще опише детайлно военни операции, ще критикува грешките на своите колеги , ще спре с обзора си за Балканската война до фаталния щурм на 5 ноември 1912 г.и никога няма да посочи собствените си грехове…

Смятал се е за непогрешим до смъртта си на 18 ноември 1931 г. и затова безуспешно се опитва да осъди на 18 фефруари и 16 април 1914 г. за клевета прочутия майор Борис Дрангов, дръзнал да го критикува със статиите си от 1913 г. ”Военни недъзи”, „Военно – нравствено тровило” и „Военни въпроси”.

Ще се появи като епизодичен млад, напорист и жизнерадостен пресонаж и в епоса „Корона и кръв”(1960) на Александър Беровски…

Борислав Гърдев

 За Томас Харис и неговите герои

Томас Харис е сред любимите ми писатели.

Прочел съм всичките му шест книги,гледал съм и екранизациите по тях.

Не крия, че изпитвам респект към писателското му майсторство и неговия талант.

С риск да бъда упрекнат, че съм апологет на масовата литература.

Но когато тя се създава от имена като Ъруин Шоу, Стивън Кинг, Марио Пузо или Томас Харис, съм готов да бъда дамгосан като неин фен.

Харис навършва 80 години и все повече придобива култов статус на автор, оставил незалечима следа в прозата .

Той се ражда в дълбокия юг – Джаксън, Мисисипи, на 11 април 1940 г, завършва  университета „Бейлор“ в Тексас , пътува в Европа и отразява за Асошийтед прес престъпността в САЩ и Мексико.

Трупа безценен опит, опознава тъмната страна на живота в детайли, разбира, че в действителността, която ни заобикаля, има много несправедливост, омраза, насилие, жестокост.

Осъзнава, че не винаги Доброто побеждава като с магическа пръчка, че дори и да тържествува, то е с цената на скъпи жертви и много усилия.

Разбира и каква тайна е човешката същност.

Че той – Индивидът, не е само с положителни черти и не може да бъде възприеман априори като  злодей .

Харис  прави своя избор и показва, че е възможно опитен и вещ професионалист, ползван от ФБР, изискан джентълмен и с галантни обноски, да е същевременно безкомпромисен и кръвожаден каниблал.

Доктор Лектър е голямото постижение на писателя.

Сравним ли го с героите от първия му роман – трилъра „Черна неделя“ от 1975, едно предчувствие за 11 септември 2001 г. и не лош роман -  ще установим колко симпатично плоски и едноизмерни са те – д – р Бауман, Кабаков, Мошевски,Далия, Майкъл Ландър, Мохамед Фазил…

И все пак книгата се харесва, печели популярност, но авторът си прави своите изводи.

Никаква публичност повече, никакви интервюта и медийни изяви от 1976 г., смело по стъпките на Селинджър до днес.

За читателя ще говори не какво той е споделил пред тв камерите, а какво е написал.

И какви новаторски образи е сътворил.

Харис се отнася отговорно към професията си.

Можел е да напише много повече романи, но не се е поблазнил да бъде фабрика за бестселъри.

Предпочита бавно, внимателно, с много любов и всеотдайност, прецизно и вдъхновено да създаде своята тетралогия за Ханибал Лектър.

Мнозина са умували и писали за ефекта и феномена  доктор  Лектър.

За себе си ще посоча, че не го възприемам само и единствено като злодей.

Че той е по своему привлекателен и въздействащ – и с професионализма си, и със своето хладнокръвие, и с умението си да работи като с равен с представителите на властта – Кларис Стърлинг, и със стремежа си да бъде свободен и концентриран при  вземането на решенията си.

Знаем, че при него Злото идва със страданията и ужасите на Втората световна война в родната му Литва – „Ханибал:Зараждането на злото“ (2005), че, когато иска, може да помогне на разследващите органи –  „Червеният дракон“ (1981),,„Мълчанието на агнетата“ (1988), да се бори  с опасния маниак Мийсън Вергер, елиминирайки елегантно високопоставения чиновник Пол Крендлер, оказал се вкусно блюдо при полета му към САЩ – „Ханибал“ (1999).

Друг на мястото на Харис би създал 15 романа за д – р Лектър, любимият ми писател се задоволява само с 4.

Но каква класа демонстрира  и как разтяга времето за излизане на всеки от тях – 11 години от „Мълчанието на агнетата“ до „Ханибал“!

За къде да бърза? Какво да доказва? От втория роман за доктор Ханибал Лектър е продал 12 милиона екземпляра, защо да не използва времето за по  - цялостни и обхватни проучвания в Италия, за доизграждането на основните персонажи, за улавянето и умелото пласиране на иначе неповторимата италианска атмосфера…

След „Ханибал: Зараждането на злото“ помислих, че Харис е казал завинаги сбогом на писателската професия.

Да, ама не!

След 14 годишно чакане той ни изненада с нова книга – „Кари Мора“ (2019).

Ситуиран в Маями, град, който, подобно Ню Йорк, много добре познава, „Кари Мора“ е роман за преследването на съкровището на Пабло Ескобар във вид на злато и на стойност 25 милиона долара в не много уютен дом, наеман за евтини филмови продукции, един смъртоносен лов, в който са намесени колумбийски наркобарони , бандити и наследникът на доктор Лектър -  Ханс – Петер Щайнер, отвратителен изверг, но и отличен специалист, моделиращ в буквалния смисъл на думата плътските фантазии на своите богати и извратени клиенти.

Кари Мора е млада колумбийка, чистеща къщата на съкровището.

В стил „Истински романс“ (1993) на Куентин Тарантино и Тони Скот след  поредица от обрати, надлъгвания и убийства, именно тя оцелява, получава своя дял от богатството, остава в Америка  и дори се оказва скрит собственик на  жилище край Атлантическия бряг.

Как да не повярваш, че САЩ са страната на неограничените възможности!

„Кари Мора“ не е на нивото на „Мълчанието на агнетата“, но и в нея осезателно се чувстват „ноктите на лъва“.

Излишно е да отбелязвам, че се чете на един дъх и основателно поражда съмнение за евентуално  продължение.

Дали ще има такова, ще покаже бъдещето.

А и желанието на юбиляра Томас Харис да осребри поредното си литературно откритие Кари Мора.

Борислав Гърдев