Защо загуби Мария?

 

Уточнявам сега Мария Бакалова загуби в честен двубой, спорвано и справедливо.

Колкото и да не тежи да си го признаем.

Не вярвам до края на дните си да доживея друг български артист да се бори за „Златен глобус“ в раздел комедия или мюзикъл и в този аспект на успеха й е и заслужен и невероятен за нашите географски ширини.

Тя наистина привлича аура, талант и амбиция, за да бъде оценена по достойнство и наета от Джейсън Волинър и Саша Барън Коен за ролята на Тутар Сагдиев в „Борат 2“ (2020) . 

Създайте впечатляващо свежо образа на простовато казахско момиче, отлично вписвайки се в американската среда и дори специални овации, правейки за смях на никой друг, а Рудолф Джулиани, бившият кмет на Ню Йорк и дясната ръка на Тръмп в последния президентски избори.

Но…

Глобусът за най - добър мюзикъл или комедия отиде при Коен, господарят на шоуто.

Защо?

Тъй като е много по - разпознаваме и в понеделник е по време на конюнктурата.

„Борат 2“ в псевдодокументален стил предлага горчиво - подигравателен поглед към САЩ в условията на криза - пандемия и разлом последващо оспорване на президентски избори, като в типично свой стил Коен допуска неуместни и груби шеги както с избиратели - републиканци, които, логично, не му импонират, така и с икони като Джулиани, позволявайки им да се си лукса да се надсмива и над холокоста, разбира се, в рамките на допустимото и с необходимата осторожност.

„Борат 2“ е цинична и жестока забава с Америка в криза, пред избор и поглед към бъдещето на си, разчитания основно на благоприятен момент, който излиза, на дърводобив и остров на своите създатели и на умението им да предложи на публиката лесно приемливи, но шаржирани и съвети за това схематични образи.

Нашата Мария е чудесна като глуповато азиатско девойче, диво и първоначално, което се забавлява като туземец с американските абсурди, но тя не може да изгради нещо повече от зададени й рамки.

Трябва да остане в тях като образ - символ, без да разгърне напълно своя артистичен потенциал, защото тази е била волята Коенова.

При Розамунд Пайк нещата с коренно различни.

Тя е много по – известна от нашето момиче, което лично помня от „12 А“  (2017) на Магдалена Ралчева , от епизода „Да живее кралят!“ на трети сезон на „Гомор“ (2017) на Стефано Солима и от  арт филма „Бащата“ (2019) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов,британка е,снима се от 23 години и има в актива си популярни роли в „Не умирай днес“ (2002) на Лий Тамахори или „Гордост и предразсъдъци“ (2005) на Джо Райт, както и една страхотна изява като Ейми Дън в прекрасния психотрилър на Дейвид Финчър „Не казвай сбогом“ (2014), за който съвсем заслужено бе номинирана за „Оскар“ за главна женска роля.

В „Много ми пука“(2020) работи под ръководството на сценарист – режисьора Дж Блейксън, работил по  сериала „Короната“ (2019) и създава впечатляващата роля на Марла Грейсън.

В известен смисъл Розамунд е също пришълка в Холивуд, но, уточнявам, че дори и там британките – и то талантливите и красивите, винаги са били на почит.

Филмът е добре направена черна комедия, без да блести с някакви оригинални идеи, похвати или изводи.

В стила на до болка познатата ни политкоректност измамницата Грейсън – но, Господи, каква хищница е тя с какъв изящен и контролиран финес е претворена на екрана от Пайк!, получава на финала заслуженото – точно  когато  мечтата й да стане милиардер е на път да се сбъдне, умира простреляна от нещастник, чиято майка тя му е отнела, за да й присвои авоарите, двете с приятелката й Фран – Елза Гонзалес са лесбийки, а както се досещаме младши партньорът на злодейката е с латиноамерикански корени…

Намесена е и руската мафия в лицето на прословутия Роман Луньов на Питър Динклейдж, създал поредната си конгтениална роля, за да напомни, че може да играе всичко, а не само легендарния Тирион Ланистър от сериала „Игра на тронове“ (2011 – 2019).

Само че в „Много ми пука“ има неочаквани обрати – Луньов предлага вместо битка на живот и смърт с Грейсън да станат съдружници и да наложат монопол над САЩ чрез една компания „Грейсън и Ко“ за обгрижване на болните старци, нуждаещи се от лични асистенти, надушвайки златна мина и бизнес за милиарди.

Творбата си е художествена измислица, а не лъжедокументално изследване.

В нея има ясен сюжет, интересни находки в разказа, добре обрисувани образи, стегнат и смислен диалог, умело редуване на смешни и драматични сцени, отлично подбран актьорски състав, в който бих отбелязал и прекрасната епизодична зарисовка на Даян Уист като Дженифър Патерсън, която помним от сочното й присъствие като Мари от „Трафикантът“ (2018) на Клинт Истууд.

Розамунд има късмет, че попада във филма с майсторски  разказана феминистка история, сниман в Бостън, който няма непомерни амбиции, освен да се забавлява, но и да не накара да се замисли върху някои извесни истини за живота, играе вдъхновено комплексно -   нюансиран и добре конструиран образ, при това в амплоа, което отлично владее - на хладнокръвна и пресметлива мръсница, готова на всичко, за да стане богаташка.

Безспорно й се отдава и като Марла Грейсън.

Заслугата й за успех на филма е безспорна и категорична.

Затова и Асоциацията на чуждестранните журналисти в Лос Анжелис  гласува тя да получи „Златна глобус“ за най - добра актриса в мюзикъл или комедия.

В ущърб на Мария Бакалова, на която, всички пак, от цялото сърце пожелавам попътен вятър и нови и по - добри изяви в голямото кино - у нас и по света.

Борислав Гърдев

За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

 За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

Захари Карабашлиев отново изненадва.

След повестта „Жажда“  предлага на вниманието ни роман, амбициозен и свръх актуален, различен от това, което сме очаквали , но все така много добър.

„Опашката“ (2021) е писан седем години.

Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия, но , когато го четеш в условия на изолация и общественr ограничения, съвсем не се възприема като горчива сатира на бъдещето, а като съвсем ясна и нагледна плашеща ни реалност.

Карабашлиев се бори с каверзния въпрос, измъчвал дълго Бодрияр – „Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.

Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността?“

Амбицията му е да създаде философски вглъбен роман с послания,извлечени от трудовете на Платон, Хана Аренд, Карл Попър, Албер Камю, Джордж Оруел и Джорджо Агамбен.

Такова е желанието , друг въпрос е на какво ниво е самата реализация.

Личното ми мнение е, че там, където авторът търси значими обобщения и изводи за обществото и светът, който обитаваме е резоньорски сух, докато стихията му е в умелото и завладяващо пресъздаване абсурдите на делника ни, на катаклизмите и стълкновенията, които тресат родината ни и самите нас.

Доста рисковано, но и мотивирано  Карабашлиев залага на два акцента, които  движат повествованието, избягвайки вече „варненската връзка“ и превръщайки го в софийско – космополитно.

Опашката, с която се сдобива неочаквано Невена, бъдещата съпруга на писателя Павел Панев, кандидат – президент на републиката и неприличното предложение за най – високия държавен пост, който алтер егото на писателя получава от приятелката му Патриция и генералът в сянка Статев.

Невена е едновременно очарователна, красива, амбициозна – шеф е на дирекция „Сигурност и отбрана“ в Страсбург със задача да предотвратява всякакви конфликти в Европа, единственият истински обичащ Панев човек в романа, оказала се с израстък, който я прави РАЗЛИЧНА в нашето консервативно – котловинно общество и сериозно препятствие за кампанията на нейния бъдещ съпруг.

Хрумката с опашката е интересна и забавна, напомняща за русалките, които с песните си са привличали екипажите в морето, но проблемът е, че чак на финала Карабашлиев допуска   , че не само Невена, но и други ЖЕНИ са с опашки в България – жертва на вирус или мутация.

Находката не е доразвита в дълбочина, вероятно и защото се експонира в разгара на старта на президентската кампания, но наистина може да се съжалява за недостатъчно плътното разкриване на този феномен.

Колкото до президентската институция и кампания у нас веднага се сетих за романа на Леа Коен  от 2012 г. „Кандидат – президента“.

В него писателката – дипломат разгръща своя версия на съдбата на държавния ни глава в зората на демокрацията ни, позовавайки се на опита и знанията си от надпреварата от зимата на  1992 г., когато  на 22 януари д – р Желев получи пълен петгодишен мандат за управление.

Карабашлиев използва формулата „Какво би станало, ако…“, залагайки повече на фикцията и тревожещите го сериозни въпроси.

За компромиса например, при който известен аполитичен писател е впримчен в мръсна политическа игра, уж с предизвестен успешен край.

Панев на шега се съгласява да стане НОВИЯ избраник на кукловодите в сянка, да бъде и свежо лице, и партийно необвързан, и разчитащ на подкрепата на младите и протестиращите „маски“ срещу статуквото в условия на глобална икономическа, политическа и здравна криза и същевременно да се съгласи да въвежда извънредно и военно положение, чрез което на базата на назначеното от него служебно правителство плавно и сигурно да въведе диктатурата в България.

Много лесно и същевременно до болка познато би било развитието на повествованието в тази посока, при което закономерно накрая държавният глава ще осъзнае какви гафове е допуснал, които, вероятно, биха коствали поста и живота му.

Захари Карабашлиев избира друг подход, при който обаче също липсва  хепи енд.

Първоначално Невена става „косвена жертва“ при акцията по отстраняването на опашката й, а след това и самият кандидат – президент доброволно приема саможертвата да бъде прострелян показно от охранителя на Статев Ангел в мига на своя триумф, на естрадата и пред тълпата, заела плътно центъра на София до паметника на царя Освободител Александър II.

Това е неговото изкупление пред фенове, избиратели и народ.

Той, несистемният играч, допуснал да бъде манипулиран от тайните господари на страната, все пак намира сили да разруши сценария и да не се впише в проект, водещ България към еднолична власт и война.

Така и Павел, и Невена се оказват поредните жертви на прехода ни и на онази прословута операция, при която гущерът / драконът изяжда опашката си, за да се запази статуквото.

От „Опашката“ не лъха оптимизъм или ведра надежда.

Романът е в унисон с мрачното настроение, обхванало всички нас в условията на продължаваща пандемия и несвършваща криза на доверие към управниците ни.

Има страници – разговорът на Павел с директора на Националния театър за поредните министерски смени, които звучат с поразяваща суифтовска сила.

Картината на подмолните и задкулисни политически  игри е пресъздадена с впечатляваща точност и сила, нравите и страстите около протестите и съответното им медийно отразяване също са разкрити вещо и увлекателно.

Над всички обаче властват образите на Невена, Павел и Статев.

Неизбежната триада, но не и Света Троица – избраният интелектуалец – наивник, неговата спътница – неизбежна жертва и ветеранът, раздаващ картите на властта, загинал след свирепа схватка с Павел като истински злодей.

Написан вдъхновено и атрактивно, „Опашката“ е един наистина различен за автора си, но много силен роман, от какъвто нашата проза отдавна имаше нужда.

 Борислав Гърдев

"Опашката", 2021, роман, изд."Сиела", 390 стр., ред.Веселина Седларска

Кой финансира въоръжаването на Ботевата чета?

 

Кой финансира въоръжаването на Ботевата чета?

Борислав Гърдев

Врачанският търговец Мито Цветков ,четири еврейски фирми и Евлоги Георгиев в сянка дават своя принос за въоръжаването на Ботевата чета през 1876 г.

Всичко започва с т.н. лоена афера.

Във Враца по инициатива на революционера Иваница Данчев търговецът Мито Цветков става гарант на крупна сделка за закупуване на 18 тона лой и пастърма, за което количество  се предполага, че няма  да се изплаща на османлиите и българите, дали пари за сделката – Хаджи Арап 22 500 гроша, Андро Мурджата 14 500 гроша, Младен Скачоков – 15 850 гроша и Цвятко Младенов -3650 гроша.

Цялата сума е общо 56 320 гроша, равняваща се по тогавашния курс на 12 800 златни франка.

Допълвам, че Мито Цветков става гарант на сделката, нарушавайки неписаното търговско правило да не се лъже и да се разчита на честната дума.

Само той ще бъде съден в родната Враца след освобождението и то от българина Младен Скачоков, на родната му къща , където заседава Врачанския революционен комитет е наложен запор, а той е изхвърлен на улицата, приютен е в мелницата на албанеца Ахмед бег Лазов, изплащайки последната си вноска по дълга на  30 януари 1881 г., след което умира на 2/15 май същата година.

В края на 1875 г. обаче Мито Цветков заедно със Стояна Заимов прехвърлят прословутите 18 тона лой и пастърма на каици и пратката  благополучно е разтоварена в Бекет, Румъния, на 29 декември.

Иваница Данчев се среща в Крайова със стария си познат търговецът – свещар Соломон Зиновски (полски евреин), комуто предлага стоката.

Зиновски пристига в Бекет и в присъствието на Стоян  Заимов, Стефан Стамболов, Иваница Данчев, Мито Цветков и Атанас Лазаров одобрява стоката и я закупува за 13 000 златни франка.

Сделката е сключена на 13 януари 1876 г.След три дни сумата е броена на Стоян Заимов чрез банкерската кантора на врачанина Цвятко Черешаров в Крайова и внесена в касата на Гюргевския революционен централен комитет.

Знае се, че 4000 франка са взети изцяло за централния комитет .

Необяснимо е защо врачанският апостол Стоян Заимов не осигурява никакво оръжие поне за центъра на Трети революционен окръг, поради което при идването на Ботевата чета във Враца има само опит за бунт на 19 май /1 юни 1876 г., бързо потушен от властта.

Накратко за  сделките с еврейските оръжейни търговци в Румъния.

 Фирмите, снабдили българските революционери с оръжие и боеприпаси са „Якобсон“ в Букурещ, „Якоб Хиршхорн“ в Крайова и „Розенфелд“ в Гюргево, без да пропускаме "Розенферт" в същия град.

На 19 януари 1876 г.е сключен договор  между Димитър Горов – „банкерът „на гюргевския комитет и Розенфелд за закупуването на 500 пушки по системата „Спахис“ с байонети, 200 куршума и 1000 капсули при цена на пушка 500 турски лири ,платени 200 турски лири и полица срещу остатъка от 300 лири  с отсрочка 31 дни.

За съжаление  официалната турска власт научава за контракта и чрез ръководеното в Цариград шпионско отделение към Външното министерство от Шнйдер ефенди възпрепятства прехвърлянето на оръжието в българските земи.

С фирмата „Якобсон“ също е сключена сделка, с  представителя й Карл Хиршхорн.

На нея присъства и Ботев и става дума за купуване на 200 броя пушки, револвери и патрони.

Вместо мечтаните „Шапсо“ от Лиеж  чрез фирмата „Албер Симонис“ пристигат бракувани пушки, които все пак са закупени с пари на Евлоги Георгиев.

Стоката – без да е уточнено  количество й -  пристига на 30 март 1876 г. в крайовското пристанище с търговска пратка на „Якобсон“, придружена от служител на посредника Хиршхорн  на име Флешо.

Задължително  трябва да се изтъкне приносът на сдружение „Ванков и Табакович“, което обещава на революционерите да подбере по- доброкачествено оръжие из търговските къщи на Розенферт и хаджи Стойко Трифонович.

Така в началото на 1876 г. Иваница Данчев, Димитър Горов, Мито Цветков и Сава Пенев посещават магазина на Ванков и Табакович в Букурещ и освен закупените от“ Розенферт“ – оръжейна фирма от Гюргево – пушки, вземат още 160 револвера, 12 пушки „Шаспо“ и 45 пушки кабзалии.

 Счита се, че Ботев купува в последния момент още 4 пушки „Шаспо“, една от които кавалерийска, за себе си.

По този начин може да отбележим, че специалната комисия по въоръжаване на Ботевата чета от 150 души я подсигурава с 16 пушки „Шаспо“, 75 пушки, които се пълнят отзад с готови фишеци и не отстъпват на игленките, 160 револвера и бракувано белгийско оръжие –по мои сметки над 100 пушки.

Известна е съдбата на Ботев, убит на 20 май /2 юни 1876 г.

Мито Цветков е заловен на 23 май / 5 юни 1876 г. в Ново село, Берковско, изпратен в Берковица и след това във видинския затвор, откъдето излиза след края на Руско - турската освободителна война,приключила на 19 февруари/ 3 март 1878 г. за да умре ненавреме на  2/15 май 1881 г.

При разпита на Мито Цветков той издава името на Соломон Зиновски и сключената с него  сделка, но последствия за последния няма.

Под турски натиск в Букурещ са привикани за формални обяснения пред официалната румънска власт представители на фирмата „Якобсон“  Карл Хиршхорн и Ернст Краус.

Според признание на Краус той „е разтакаван по разни следствени комисии.Ходих даже при тогавашния министър Братиану, докато се откача.“

За нас остава поуката от една дръзко замислена и прецизно осъществена акция, при която по традиция помагат еврейски  и тежки български търговци , дали своя принос за свободата на България, с неизбежния за манталитета ни сблъсък на алтруизъм и ентусиазъм с корист и егоизъм…

Ползвана е книгата на Николай Иванов “Ролята на евреите за въоръжаването на Ботевата чета“, Велико Търново, 2020, изд.“ИВИС“

 

Местен герой обуздава нашата корупция и престъпност

 

Роден отмъстител вилнее из България.

Раздава правосъдие, ликвидира олигарси, помага на бедни и страдащи…

Не го познавате?

Е как е възможно?!

Александър Тодоров  -  с позивна  – никнейм Бедуинът.

Участник в стотици – колко точно 200, 305, 410/?/ – мисии в най – горещите точки на света.

И все пак провалил се в последната в Афганистан и завърнал се в родината.

Бедуинът е смел, упорит, хладнокръвен, безстрашен.

Него куршум не го достига, той е непредвидим и неуловим.

Сам раздава правосъдие и за него не представляват интерес органите на реда и правосъдието.

Нашенски Рамбо с манталитета на  необуздан властник.

Той е за справедливост, но като се връща в страната служи на олигарх със съмнителен бизнес – Димитров.

И то как му служи!

Изтърва за миг от полезрението си неговата прекрасна дъщеря Виктория , отвлечена за назидание и след това сам устройва акция по освобождаването й, превръщайки я в свой стил в кървава вендета.

Тодоров е супермен, но нищо човешко не му е чуждо.

Влюбва се в прелестната Таня, с която се засичат в тренировъчната зала, след което става ням и безсилен – как е възможно/?/  – свидетел на смъртта й, след зловещ атентат , устроен всъщност за него.

Как тогава да не мрази престъпниците и богаташите, оплетени в дяволско кълбо.

Ако и да допуска грешки – кой е застрахован от тях?  - спасява Виктория със служебната кола/?/ на фирмата, поради което е засечен от охранителните камери, което води до откриване на кооперацията, в която живее и смъртта на Таня.

 Тодоров се изплъзва винаги от преследвачите си и е готов постоянно да гони лошите, като на финала  - в имението на Грозданов в Родопите, той прави показно на целия престъпен елит на Европа, довеждайки до страховита и жестока смърт същия прословут Грозданов.

Предава ли се властите, чака ли облаги?

Нищо подобно, скрива се в селото в къщата на Пришълеца, докато дойдат неговите хора – Хари от ДАНС, Владимиров от ГДБОП и братовчед му Радослав.

Без да забравяме руснака Виктор, който също долита от Петербург и след едно друго, не по – малко кърваво приключение, за което любознателния читател ще научи, ако прочете предната книга на Стефан Кръстев „Проклятието на златото от 2016 г.,предлага примамлива оферта, която , естествено, нашият  супермен не може да откаже.

Но той ще отпътува с високо вдигната глава за столицата, държейки в ръка като скъп подарък меча на Ахмед ага Тамръшлията, получен от бай Реджеб за сторената добрина по спасяването на дъщеря му Севда.

Ама този ага не беше ли палачът на Батак?!

Нищо подобно – Тамръшлията е закрилник на българското население в Родопите и е възпят от Захарий Стоянов.

Освен това бай Реджеб не е случаен човек – ако и да е бил дясната ръка на Грозданов , в младостта си сее борил срещу комунистите като техен отявлен противник, разчитайки, разбира се, на турска помощ…

Освен разгрома на бандата на Мазнев – Грозданов хората на Александър успяват да предотвратят атентат срещу премиера…

Да, и този път любимият ни вожд Б.Б. спасява кожата, но дали като слезе от власт аверите на измисления Зоран и килъри на Сретен Йосич ще му простят?

Няма да задълбавам в подробностите на епоса „Бедуин“.

Не е и нужно.

Тъй като следя съвременната ни литература съм чел всякакви романи.

Автори са били масони – Димитър Недков, журналисти – Петър Волгин, Венета Райкова, футболисти – Христо Янев.

Дойде ред и на охранителя или за да бъдем конкретни – мениджъра по фирмена и корпоративна сигурност -  Стефан Кръстев.

Той издава за кратък срок от шест години три книги в престижното издателство „БАРД“.

Няма лошо, издателите са открили потенциал в него, той пише увлекателно и ефектно за страшни и непознати факти, намира бързи и прости отговори на всички измъчващи го въпроси и най – важното – „следващите страници (на романа  -б.м.)ще бъдат достатъчно завладяващи и грабващи вниманието“ на читателя.

Това безспорно е така.

Но защо и в „БАРД“ редакторката Мария Василева си е гледала работата си през пръсти и въпреки уверението на Кръстев, че „Анелия Андонова и нейният професионален екип“ са проявили търпение към неговата скромна персона, резултатът е меко казано смущаващ.

Романът категорично е имал нужда от още една сериозна редакторска намеса.

Така щяха да се избегнат най – вече повторенията, които дразнят взискателния читател – кълбета дим от цигари и пури отиват към тавана, келнерът в заведенията се появява като привидение, няма две мнения по въпроса – примерно че братушките – кои по точно/?/– знаят как да воюват…

Оставам настрана недоглеждането и недомислиците, допуснати от Кръстев, които Андонова и Василева задължително е трябвало да отстранят.

Дадох пример със служебната кола, с която пътува за акция Тодоров.

Ще посоча и още гафове.

Романът започва с разбойническа акция на митичния Вълкашин – не , това не е средновековният прилепски владетел и баща на крали Марко, този е негова уродлива версия, който през лятото на 185… година напада в Балкана папска мисия, завръщаща се от Цариград, за да отвлече от нея не само златото, но и изумрудените скрижали на Тот Атланта, натоварени с огромна , мистична енергия и сила.

Впоследствие обаче хайдутите – народни закрилници погват бандата на Вълкашин, избиват я, самият той се спасява по чудо.

Лекуван е от небезизвестната  Дафина, която записва разказа на обира в тефтер /?/, а това пък дава възможност наемниците на Грозданов да открият изумрудите в малко планинско езеро!

След това Грозданов ще бяга с раница с пари и изумрудените скрижали, но ще загине изяден от  подивелите свине, които държи в каменна  дупка на върха на Родопа планина.

Уж Александър го преследва, нещо повече – го гони – в снежната нощ, независимо че е ранен в рамото и крака/!/, а на финала артефактите се оказват в ръцете на Радослав.

Ясно е, че братовчедът Сашо му ги е дал, но Кръстев пренебрегва елегантно този очевиден факт.

Та тъй -  Дафина вероятно е възпитаничка на Габровското класно училище, тъй като девическите  се появяват у нас  поне десетилетие по – късно, а тефтерът й би трябвало да е подарък от Васил Априлов, докато скрижалите, които се пазят в Историческия музей в Мексико сити и с тях могат да се разпореждат само масоните престояват век и половина в България и накрая Радослав ги подарява на Хасан ибн Рашид, представител на митичен арабски религиозен орден, който ще ги пази.

Така родината ни се лишава от възможността да добива евтина енергия, различна от петрола и електричеството и да произвежда оръжия, много по ефикасни от атомните бомби…

Освен всичко друго върху нещастния „Бедуин“ тежат плътните сенки на Дейвид Моръл и Томас Харис.И това се отнася до образи, стил и въздействие.

Като истински неофит Кръстев ползва ноу хауто от проверените бестселъри за Рамбо и доктор Ханибал Лектър и омесва роден миш маш – политически трилър, екшън, мелодрама и мистика – четири в едно и за всекиго по нещо!

Има ли недоволни?

Не искам да бъда краен в оценката си и признавам, че се отнасям с респект към миналото на автора на „Бедуин“.

Явно той е добър професионалист и си разбира от занаята.

Може би и затова описанието на драматичната сага в Афганистан е най – грабващата и силна част в романа.

Но, уви, писането на една книга не е бойна мисия.

За нея трябва не хитрост и смелост,  съобразителност и дързост, а опит, вкус, интелект, усет, потенциал и капацитет.

Само с „Калашников“, тупалки и планина от трупове не става.

Необходимо е да трупаш и опит, да четеш книжки, да се образоваш, да обуздаваш фантазията си и да попаднеш на добри редактори.

Вероятно и тогава резултатът ще бъде по – добър.

Така че до следващия опит, господин  Кръстев !

Борислав Гърдев

Стефан Кръстев, „Бедуин“, роман,430 стр., 2020, ИК „БАРД“, редактор Мария Василева

 

 

Димитър Буйнозов остави ярка следа в театъра, телевизията и киното

 

 

 

Димитър Буйнозов оставя ярка следа в театъра, телевизията и

                                          киното

На 23 ноември 1995 г. умира Димитър Буйнозов.

Внезапно и неочаквано, малко след като празнува  шестдесетия си рожден ден.

Роден на 7 ноември 1935 г. във Велико Търново, той завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1960 г. в класа на проф.Георги Стаматов, имайки школовката от прочутото градско читалище „Надежда”.

Снима се още като студент при Дако Даковски и Бинка Желязкова в „Тайната нечеря на Седмаците”(1957) и „Животът си тече тихо”(1957).

Дълги години работи в Младежкия театър, в който създава поредица от запомнящи се правдиви и благородни образи в спектакли като „Прокурорът”(1978) и „Изглед от моста”(1994).

Буйнозов се утвърждава в амплоато на търсения през 50 – те – 80 -  те години на миналия век положителен герой, влагайки в неговата интерпретация неподправено достойнство, топлота и жизнена достоверност, примесени с типичните за тогавашните години романтика и дръзновение.

Пез целия си живот актьорът страни от  светската суета и шумотевица, независимо че е сред основоположниците ва следдеветосептемврийското ни кино и на проходилата от 7 ноември 1959 г. родна телевизия.

Партината на времето оставя своя отпечатак върху част оттворческите му изяви – „Червено и кафяво”(1982) на Асен Шопов  в телевизията, „Откраднатият влак”(1971)на Владимир Явчев  и „Над Сантяго вали”(1976) на Елвио Сото в киното, които все пак с постигнатото ниво си остават част от творческата му биография.

Димитър Буйнозов изпитва   и тръпката от участията си в първите по -  значими телевизионни постановки у нас – „12 разгневени мъже”(1965) на Вили Цанков, „Вампир”(1970) на Георги Аврамов, „Рожден ден”(1971), „Рози за доктор Шомов”(1973), „Хъшове”(1982) на  Никалай Савов и Димитрина Гюрова,  и популярността от  въздействието на телевизионните сериали върху масовата българска публика – „ С пагоните на дявола”(1967) на Неделчо Чернев, „По дирята на безследно изчезналите”(1977) на Маргарит Николов, „Голямата игра“ (1988) на Семьон Аранович,„Черните рамки”(1989) на Генчо Генчев и  „Под игото”(1991) на Янко Янков.

Буйнозов не изневерява на първата си любов – киното, въпреки че след посигнатите сериозни успехи в поредица от актуални през 60 –те години на миналия век антифашистки филми като „А бяхме млади”(1961) на Бинка Желязкова, „Пленено ято”(1962) на Дучо Мундров и „13 дни”(1964) на Стефан Сърчаджиев, артистът повече присъства в него – „Не се обръщай назад”(1971) на Людмил Кирков, участва с амбициозни изяви в недооценени творби като „Въздушният човек”(1980) на Киран Коларов или с великолепни поддържащи роли в „Мера според мера”(1981) на Георги Дюлгеров, „Ева на третия етаж”(1987) на Иванка Гръбчева и „Бащата на яйцето”(1991) на Анри Кулев.

Участва и в една от първите коопродукции, снимани у нас след 10 ноември 1989 г. – „Дали”(1990) на Антъни Рибас.

В последното си интервю за сп.” Кино”, 1995 / кн.5, актьорът споделя съкровената си надежда за следваща среща с киното , за нов, значим и силен образ, свързан с духа на времето ни.

Уви, смъртта прекършва безвъзвратно неговите планове, мечти и проекти.

Остава споменът за яркия му талант, за многобройните театрални, тв и  филмови роли, с които той близо три десетилетия радва българската публика, за взискателността и усилията, с които сътворява своите обаятелни герои в едно негероично време, с любовта към родния град, останала неизменна и ненакърнима през годините...

Борислав  Гърдев